Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВРАТАТА

Мартин Маринов

web

Този беше последният. Беше проверила осем досега. По три входа. По шест или осем етажа. Почти по три апартамента на етаж. Опитваше се да ги пресметне наум, докато вървеше към последния. Ръмеше и Емилия се загърна в коженото си манто. Стъмняваше, минувачите оредяваха. Времето сякаш тръгна назад и кишавата пролет заплашваше да се превърне отново в зима, вместо в лято.

Емилия беше детска учителка - от доста години. Децата бяха станали значимата част от живота й. Самата тя нямаше - беше изпуснала влака отдавна. Отначало, когато все още имаше надежда, й се струваше че оставащото време е много и никога няма да е късно за това. Докато един ден, когато мъчително ясно осъзнаваше, че дете, родено от нелюбов, ще е като сухо цвете във ваза с вода, внезапно разбра, че никога няма да го има. Не се изплаши, само изпита кротката печал на пътник, внезапно разбрал, че влак на тази гара няма да спре. И се отдаде на децата.

Така минаха най-хубавите й години: без дете, но с деца. Или с деца, но без дете. С годините се сменяха и децата - едни порастваха и си тръгваха, идваха нови. За нея бяха едни и същи - нейните деца. Когато не идваха да ги приберат до късно родителите им - имаше и такива, - ги водеше по домовете. Прибираше се късно и рядко се сещаше, че не я чака дете вкъщи. Мъж също...

Беше тръгнала да обикаля по адресите на децата, които отсъстваха през седмицата. Имаше и такива, които не бяха посещавали градината години - искаше й се да разбере защо, защото... Знаеше, че не е празно любопитство и се надяваше поне за себе си да разбере причините... Бяха я изпратили да обикаля и да търси деца, групите не бяха пълни и Емилия се зарадва, че ще може да види отново дечицата, които бяха или болни, или при баба и дядо - оставени по съображения на родителите си. Този блок беше последният, в който имаше адрес на „нейно” дете... Дъждът се усили, но тя успя да влезе във входа.

Изчака асансьора от горните етажи, отмести се да се размине със слизащите хора и се качи. Малко преди да натисне бутона с номер 6, на който трябваше да слезе, вратата се отвори и в асансьора влезе мъж. Беше много, много пиян, с цигара, висяща на долната му устна и вонеше на вино. Смачкана шапка с козирка покриваше лицето му. На Емилия й се стори, че я беше дебнал и успя да я настигне едва тук, в асансьора - усещането беше противно и я накара да се загърне в мантото си. Не беше уплашена, но... мъжът се пресегна и без да гледа натисна един бутон. Натисна номер... 6. Асансьорът потегли, скърцайки, бавно нагоре.

Емилия следеше мъжа изпод вежди, скръстила ръцете си под дългото яке. Облегнат в срещуположния ъгъл на асансьора, той сякаш не я забелязваше: цигарата продължаваше странно да виси на долната му устна, неподвластна дори на гравитацията, хомогенно свързана с всичко, което беше, или което поне изглеждаше пияният. Дори докато хълцаше рядко и раменете му нервно потръпваха, гледката не излизаше от контекста на някакво странно видение, което й се струваше, че беше виждала някъде, при някакви странни обстоятелства, недостоверни и нелогични като в прекъснат сън с продължение. Сама в асансьора, с този пиян, непознат мъж, Емилия за пръв път осъзна колко е нещастна и колко горчиво се бе подиграл животът с нея. Стори й се, че това, което й се случваше, беше наказание заради цялата небрежност в досегашния й живот, заради липсата на всякакво усърдие да се опита да го промени, подобри или поне разнообрази. Човекът хълцаше в отсрещния ъгъл и меланхолично се поклащаше напред-назад, нехаейки за нея, както и за целия останал свят.

Асансьорът спря на площадката на шестия етаж и докато Емилия се чудеше кой трябва да отвори вратата, мъжът рязко протегна дясната си ръка и отвори. С ловко движение се промуши през полуотворената врата и излезе, без да се опитва да я задържи зад себе си. Емилия дори не успя да види в кой от трите апартамента хлътна.

Когато стъпи на тъмната и пуста площадка, Емилия си даде сметка, че в този блок търси дете, което май беше напуснало градината от... дори не знаеше от колко време. Адресът, който й бяха дали, трябваше да е на един от трите апартамента на тази площадка, в този вход. Не, не беше сгрешила блока, защото го отлагаше отдавна...

Извади бележника си от чантата да провери: да, този беше адресът, името на детето беше... Ванина Георгиева и родителите му трябваше да са тук. Огледа най-крайната врата, вдясно от асансьора. Нямаше табелка. Най-вляво - Димитрови. Средната, срещу асансьора - Николови. Би могла да е вратата без табелката...

Приближи, в най-отдалечения ъгъл беше мрачно, крушката на етажа не светеше, процеждаше се светлината отвън, слаба и мътна. Потърси звънец вдясно от вратата, но не откри. Едва сега разбра, че вратата е метална, боядисана някога в черно, но сега ожулена и стара, като врата на стар вагон в стар влак. Почука предпазливо, после по-настойчиво. Вратата дрънчеше - грозно поръбена по шевовете на рамката с груби заварки. Емилия изпита непреодолимо желание да мине през тази врата - независимо какво имаше от другата страна. Продължи да чука - все по силно и настойчиво. Почти барабанеше, когато чу шума от другата страна - някой приближаваше. Отвори се първата, дървената врата - с протяжно изскърцване, сякаш пантите бяха впили зъби една в друга, а вратата на затворническата килия, металната, оставаше затворена. Жената настръхна: стъпките спряха пред дървената врата, нищо повече. От двете страни на заключената желязна - жената отвън, другото отвътре, - се възцари мълчание и тишина. Обезумяла тишина. Жената вече трепереше, когато вратата внезапно се отвори. Отначало до средата, после цялата. В рамката седеше - същия, какъвто го запомни в асансьора, - мъжът. Сякаш все още не беше слязъл от него.

- Извинете, търся...

- Какво търсиш? - попита глас, с отсъствие на глас.

- Не живее ли тук... Ванина Георгиева - жената не чуваше и собствения си глас. Но разбра, че го каза.

- Живее, ето я - отвърна мъжът и кимна към обратната страна на дървената врата, вътрешната.

Емилия погледна и видя некролозите: два, на момче на 13 години и на момиченце на четири: прочете годините под снимките. Момиченцето се казваше Ванина Георгиева. Не успя да прочете каква годишнина съобщаваха възпоминанията, запомни само, че фамилията и на двете беше еднаква. Мъжът затвори вратата така, както и беше я отворил - внезапно и стъпките му отекнаха неравномерно, изпълвайки със скръбна тишина коридора, площадката и целия блок. Сърцето на Емилия опустя и като се озова в ръкава на тъмнината, краката й сами тръгнаха обратно по стъпалата надолу.

 

 

© Мартин Маринов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.01.2012, № 1 (146)