Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДУЕНДЕ

Мартин Маринов

web

Който малките птички убива,
него никой няма да го обича

От терасата се виждаха дърветата, разпънали на хоризонта мощните си корони като гигантски криле на чайка. През тях прозираше морето - безжизнено синьо, отегчено и спокойно.

Жената под терасата прибра с един замах на мургавата си ръка белия чаршаф, на който щеше да се отдаде през нощта, ако имаше на кого: върху опънатата връв остана да виси само въздишката й.

Оранжева платноходка пробиваше синия обем на водата, кацнала като безпътна пеперуда върху слабите вълни, които се опитваха да я закарат едновременно до дъното на морето и до подножието на небето - там, където едва доловимата линия между двете чезнеше в безкрая.

Задуха вятърът от север. Времето се обръщаше.

Мъжът на терасата, потъващ все повече в себе си, несъзнателно долавяше природата, загледан в нищото на морето, което не вълнуваше нито частица от целокупната му същност. То не докосваше сетивата му.

- Още ли е на плажа? - попита жената под терасата, докато сгъваше чаршафа, който ухаеше на морски пясък и на мъжко тяло, на крем против изгаряне и на края на лятото, изпълнило цялото й същество. Не беше висока, но и не й беше нужно: в нея не липсваше нищо, което би подразнило мъжката придирчивост. Все още по бански - син, с червена черта, която помагаше на погледа да се прехвърли от лявото й рамо към лявото й бедро, въпреки късния следобеден час, жената, която се казваше Сия, се напрегна да чуе не толкава отговора на мъжа, колкото настроението в него. Долавяше присъствието на мълчаливия, безплътен човек над себе си навсякъде, въпреки че той стоеше предимно на терасата, зареял поглед напред към морето, почти непрекъснато пушейки. Цигарите сигурно бяха скъпи и хубави и ароматът от наситения тютюн бавно, тържествено слизаше към обонянието й, копнеещо за тази миризма от няколко дни.

Бяха дошли преди седмица - той и жена му, или каквато му беше хубавицата с високия, рус кок, с двете седефени шноли в тежката топка коса, която се носеше върху дълги, загорели крака на лятна гейша с огромни бадемови очи, изпълнени с наситено-зеленото на водорасло с оранжеви точици, които потъмняваха, когато срещнехме погледа на Сия. Много хубави жени беше видяла Сия през дългите години на морето, но тази не можеше да бъде вкарана в класация: беше сладко, от което можеш да се отровиш, ако близнеш по-надълбоко. Явно си бе забравила сутиена, когато си е приготвяла багажа, защото голият й бюст - бюст, не просто две гърди - можеше да отрови лятото на някой скулптор, който щеше да го сънува напразно всяка нощ.

Мъжът от терасата сякаш нехаеше за всичко това - пушеше по цял ден, зазяпан в морето, а жената ходеше някъде към Албена с червената алфа-ромео, на която задникът беше вирнат повече, отколкото й трябва на една кола - също като на хубавицата...

Личеше, че са от голямото добрутро и Сия недоумяваше защо бяха избрали нейната вила - семпла в сравнение с останалите наоколо. Загадъчна двойка - мислеше си с беззлобна завист, когато гледаше петдесетгодишния мъж и двадесет и пет-шест годишната нимфа, снесена от нечие перверзно въображение, което навярно би счупило калъпа след нейната отливка. Винаги, когато слизаше по стъпалата от горния етаж - с походка на рис и поглед на бялка, Сия изпитваше чувството, че в къщата й се е заселило животно, което няма порода и е единствен екземпляр. Странното чувство, което изпитваше тя, обаче идваше не от жената, а от мъжа - човекът от терасата, който все още не беше стъпвал на плажа. Два пъти бяха пили кафе заедно и по едва доловимото напрежение в несъществения и неоткровен разговор Сия разбираше, че и двамата не искат друга общност. Ако се съдеше по вида на мъжа - привидно спокоен, хладнокръвно уравновесен и неутрално преценяващ всичко около себе си - оставяше впечатление на безжизнен интелектуалец, за когото светът е само вътре в него. Но на Сия не убягнаха маниерите му - силфидните движения, с които притегляше предметите, без да се докосва до тях. Изглеждаше сякаш около него скитат енергийни полета, които невидимо, почти зловещо разместват нещата според волята му, стига да съсредоточеше погледа си върху нещо: Сия се страхуваше да не я премести с поглед, без да се докосва до нея - така, както посягаше към кафето и цигарите си. Висок, с побеляваща, почти напълно побеляла със синкав оттенък коса, оловен поглед и отвесно, високо и могъщо чело на инквизитор, мъжът от горната тераса не стимулираше бързи познанства, каквито жената завързваше по това време на годината, когато идваше да почиства вилата и да прибере парите на курортистите. Собственият й мъж отдавна бе останал някъде по бреговете на Малайзия - като много други моряци, предпочели несигурния успех пред сигурния неуспех в разградения двор на собствената си родина.

Двамата - странната двойка - бяха платили вилата за две седмици, без да се пазарят за цената, която не беше никак ниска и сега, когато почистваше праха от мебелите на долния етаж, Сия знаеше, че други такива наематели не бе имала. Реши да попита отново нещо мъжа на горната тераса.

- Госпожата още ли е на плажа? - повтори тя излишния си въпрос, колкото да не мълчи и от задължителното благоприличие между двама души в една и съща къща.

- Не зная - отвърна гласът от втория етаж. - Качи се горе - добави той.

“Най-сетне” - помисли си Сия и остави парцала на кухненската маса до прозореца. “Искам да видя пак как го пие това кафе, без да докосва чашата...” - рече си тя.

Изтегнат на карирания шезлонг, подпрял краката си на парапета, които сякаш не го докосваха, повече илюзия, отколкото реалност, полубогът получовек пушеше поредната си цигара с аромат на някаква дива, замайваща билка и гледаше през нея, през жената, която носеше по стъпалата сладката си плът на тридесет и седем годишна жена, добре помнеща възможностите на простосмъртното си, но съвършено морско тяло на риба, снабдено с всичко, с което се плува: през дълбокото деколте на набързо надянатата плажна, прозрачна рокля надзъртаха - по-светли от останалия цвят на кожата й, тежки като медени пити - гърдите й, свободно отпуснати, леко възбудени от срещата с отнесения мъж. Когато се изравни с него, тя помисли, че той не я усеща: но май се излъга.

- Пиеш ли? - рече неутрално той, продължавайки да гледа някъде напред, пред себе си, виждайки отлично всичко наоколо, както се стори на Сия. Когато очите им се срещнаха и тя надникна в неговите, видя в тъмните азиатски зеници дълбокото дъно на чудесата, които дремеха там и които я изплашиха и развълнуваха едновременно. Изглеждаше спокоен, безучастен, недосегаем и нематериален, задрямал, вяло отпуснат и безразличен: излъга се за втори път - по-горе от дясното му слепоочие, оплетена от сребърната паяжина на косата, хищно пулсираше тънка, тъмна вена, която подсказваше, че мъжът не е това, което изглежда. Сия нямаше опит с човек като този, но сега си призна, че й харесва: нещо повече - долови, че между тях има някаква неясна, необяснима и неправдоподобна връзка, която се надяваше да открие някой ден, докато бяха още тук.

- Не пия - отвърна тя. - Е, пийвала съм, понякога малко бяло вино, чашка коняк... Когато е имало повод.

- Когато има повод, не е пиене - без капка усърдие в гласа, рече той. - Когато има повод е задължително и пречи на избора. Пие се, когато няма повод, както сега. Искаш ли малко коняк, колкото да промени цвета на очите ти? - неясно довърши той фразата си и за пръв път погледна към нея.

- Може... но съвсем малко.

Тя седна на другия шезлонг, там, където трябваше да лежи изтегнато онова прекрасно животно с голия бюст, което му беше жена или каквато там му беше. Сия седна и се намести внимателно, като се стараеше да не допусне роклята й да се качи по-горе от коленете, но знаеше, че това е невъзможно. Пък и не бе сигурна, че го желае толкова много.

- Влез вътре и отвори гардероба, горе вдясно ще видиш бутилката - тихо каза той. - Донеси две чаши и извади от хладилника каквото ти хареса.

Оранжевата платноходка вече не се виждаше - отнесена навътре в морето или прибрана на брега от собственика си. Далеч-далеч, на сливащата се линия между небето и морето се топеше последната топлина на летния ден. Ниско над водата, близо до брега, се стелеха гларуси, устремени в последния си рейд за деня, надявайки се да грабнат някоя нафукана рибка, забравила непредпазливо тялото си близо до повърхността на водата. Вятърът се усили.

Сия извади малката преносима масичка и я сложи между двата шезлонга, внезапно получила ролята на натрапена домакиня в собствената си къща, знаейки, че върши нещо нередно. Не беше тази, която трябваше да върши това с коняка, но другата я нямаше. Пък и мъжът го искаше, нали така каза.

Така поне каза!

Преди да седне на наредената масичка - беше извадила две бутилки кола и някакви ядки, които приличаха на очите на отсъстващата жена - значи, бяха бадеми - се загледа върху надписа на етикета върху бутилката коняк и той я смути: неволно прочете името, което звучеше неприятно на български и асоциираше смущаващо с поведението й в момента.

- Сипи курвоазието в чашите - каза той, без да променя позата си в шезлонга.

Конякът послушно прие формата на овалните в основата чаши и разнесе мекия си аромат на старо, далечно вино и още нещо, което напомни море, но много по-далечно и по-различно от нейното.

Запита се дали трябва да се чукнат?

Докато държеше своята чаша нерешително и се колебаеше дали да я поднесе към неговата или към устните си, той кимна и отпи от своята. Запали нова цигара с онова движение, което сякаш не стигна до кутията с цигарите и отново се зазяпа пред себе си, сякаш нея я нямаше.

- Няма ли да отидеш някой ден на плажа? - плахо рече тя, колкото да прогони натрапчивия вкус от върха на езика си, дошъл още с първата глътка коняк: питието беше хубаво, но още не беше по вкуса й.

- Защо да ходя на плажа - безразлично отвърна той.

- Защото сте дошли с госпожата на море! - каза Сия и съжали за откровението, което изпусна и което граничеше с наглост. Мъжът я изгледа, сякаш му бяха съобщили нещо много важно, за което не предполагаше, и за пръв път се появи усмивката му: тя озари лицето му и пренебрегнатият свят отново се завърна там, върху устните и в очите му. Сия едва сега забеляза, че едното му око е по-тъмно от другото и това й хареса като брошка, която внезапно бе открила върху роклята си. Тръпнеше в очакване да чуе отговора на въпроса, който вече бе забравила. Господи, този човек излъчваше нещо, което нямаше разумно обяснение - поне отсъстваше от познанието в нейните представи. От него идеше зашеметяващото, обаятелно излъчване на палач, който може да помилва и да прости. Така, както си седеше срещу него, в своите тридесет и седем години, Сия усети, че това нещо нахлу в нея, настани се там и запечата устата й с червен восък. С прехапани устни разбра, че тялото й гори.

- Госпожата дали е точно на море? - все още усмихнат, произнесе нещо като отговор чудото отсреща, отпи от коняка и бръкна в кутията с цигарите: Сия пак не забеляза ръката му.

От миризмата на цигарения дим, който на тежки пластове лягаше върху терасата, и от аромата на коняка, Сия се отпускаше и потъваше в някаква сияйна, бодра ленивост, каквато не я бе обземала досега. Наблюдаваше вече само очите му - все така тъмни, вече стаяващи мекия си блясък в настъпващата вечер, излъчвайки през полупритворените клепачи силно предизвикателство за бавен, муден разговор, какъвто така подхождаше на брега на морето в нощ като тази. Тя се сепна, когато си спомни какво беше казал той.

- Не трябваше ли да е на море? - във въпроса й пролича повече заинтересованост, отколкото й се искаше да проличи. За пръв път долови, че не й е приятно да разговарят за другата жена, въпреки че като се качваше на терасата, мислеше само за нея. Сега със смесено чувство на съжаление и страх разбра, че другата я плаши. Колко бързо се натовари с всичко това, Господи, сякаш бе чакала да се качи на терасата и да го пусне в себе си: знаеше, че вече не е същата.Толкова е странно, мислеше си тя, докато внимателно се опитваше да отпие само едно глътка от течността, която вече си вършеше работата по дългия път на задрямалите от години магистрали на чувствата й.

Топло, нежно и почти течно чувство на необяснима, нелогична нега и настъпваща, обладаваща я меланхолия се настаниха в ума и съзнанието й, изпълваха я докрай и носеха болка като при раждане, разбуждаха цялата й задрямала женственост, диктувайки й вече поведение на крепост, която се предаваше отвътре: не можеше да я спаси нищо.

- С какво се занимаваш? - каза тя това, което най-малко я интересуваше, усещайки, че конякът ще й харесва все повече.

Чашата му беше празна. С движение, което й се искаше да е красиво, му доля, като го гледаше в очите да види дали ще му хареса и дали иска. Стори й се, че и двете “да” са там. Доля малко и в своята чаша, едва преполовена. Какво беше попитала? О-о, с какво се занимавал. Нещото, което имаше най-малко значение.

- Аз ли? - вместо отговор зададе и той въпрос и опита новия коняк в чашата си. Цигарата димеше в отпуснатата му край страничната облегалка ръка: не му беше нужна ръка, за да получи нещо. Пръстите му бяха дълги, стегнати и изящни - ръце на цигулар, който може да държи и ятаган: подсказваха, че не се занимават с физически усилия.

- Да, господин... - дори името не бе попитала. Не й бяха нужни паспортите на двамата от горния етаж, а само парите им.

- Сигурно вече си ме кръстила някак си? - рече той. - Най-лесно ти е било да ме наречеш господин никой, но не си го направила, защото е много изтъркано? Странно ли се чувстваш?

Сия се усмихваше в редкия мрак и се чудеше дали да не стане да запали лампата. Не, щеше да чака той да реши.

- И на тъмно е добре - рече той. - Предложи някакво име.

- Не се интересувам много от имена - каза тя. - От осем години не се интересувам от нищо, освен от дъщеря си, която учи в София. Мъжът ми е жив, но аз съм нещо като вдовица. И аз не зная какво съм - бодро, вместо тъжно добави тя, защото се чувстваше твърде добре в тъмнината, прекрасно убежище за всяка фибра от отпуснатото й тяло, все по-податливо на идващото отсреща влияние, което вече бе тръгнало по пътеката на разрушеното й равновесие. Една след друга отпадаха поставените за благоразумие фалшиви ноти, които можеха да бъдат разпознати във всяка женска, плътска песен. Сега Сия бе готова да стои така до сутринта, до следващата вечер, до по-следващата сутрин - докато не изчезнеше магията на познатата морска вечер с непознатия мъж.

- Ако искаш, светни, ако искаш, не светвай - каза той.

“Не искам” - помисли си тя, а на глас каза:

- Както искаш ти.

- Не искай от мен да правя нещо - рече той. - Не искай от мен аз да искам нещо - прибави гласът му и си проби път чак дотам, докъдето не бе стигало нищо в Сия. Внезапно, като откритие, по-елементарно от представата за него, проумя, че на звука в този глас не може да се противопостави нищо. Това, което изпита мигновено, бе желанието да му се покорява. Но осъзна и друго - че той наистина няма да поиска нищо и това я разочарова: летен ден, който щеше да е облачен и това не можеше да бъде променено. Бе се примирявала с всичко, което й харесваше или не - не се опита и сега да се задълбочава. Отпи от коняка, който все повече ставаше съзвучен с цялото й вечерно, ново настроение, с престоя й на тази тераса, която сякаш не беше нейна, и този мъж, който наистина не беше... Но той не беше на никого - това беше толкова ясно.

- Искаш ли да направиш нещо, което не си правила никога? - с нов тон в гласа попита той и се наклони леко напред, към нейния стол, така че ароматът от цигарата му и неговият собствен мирис, на друг, далечен и чужд на сетивата й свят, се опита да си намери място в нея, но не успя и се върна при него, докато, както й се стори, той очакваше отговора й. Имаше нещо нередно във въпрса му и тя го долови повече с интуицията си на земна, прагматична жена, свикнала да се справя с предложенията на живота интуитивно, и по-малко с ума си, към който апелираше той и неговият - така й се стори, вероятно изкривен от онова, с което се занимаваше, мозък. Време бе най-сетне да разбере със сигурност какъв е той, този изникнал от нищото, така различен от останалите хора човек, така спешно нанесъл се на терасата й, която дори не й принадлежеше сега. Да се нанесе на терасата бе платил, но в нея - не. И морето не беше цел на посещението му.

- Ще ми кажеш ли най-сетне що за птица си наистина? - с непоколебима нотка в гласа попита тя, добила малко кураж от коняка и от прикритието на тъмнината.

- Тежка, такава, която не може да полети - проби гласът му пространството между тях и остана да виси във въздуха, който ухаеше на водорасли, на мидени черупки, на прибой и криле на гларуси...

- Художник ли си?

- В известен смисъл, до голяма степен.

- А госпожата?

- Госпожата - да. Определено. Но не е госпожа... Забрави за нея, Сия - нали Сия беше?! Виж какво: ако искаш да поговорим сериозно. Помисли си, преди да ми отговориш, да не съжаляваш после.

Сия нямаше какво толкова да мисли - сега поне така мислеше. Не я притесни и леко деловата нотка в гласа на властния, безименен мъж, който бе станал обитател на къщата й само за две седмици, а изглеждаше сякаш цял живот бе живял тук. Сия едва ли можеше да говори сериозно с него, но би могла да послуша сериозно - нали за това бе дошла.

Първо щеше да настоява да й каже с какво се занимава - женското любопитство зееше незадоволено. Не се колеба повече, когато каза:

- Господин, който и да си, първо ми кажи няколко думи за себе си - но не само името. Готова съм да слушам.

След като се изправи в шезлонга, запали поредната цигара и провери дали не се е повредил вкуса на коняка от нощния въздух, господин, който и да е, каза:

- Сия, няма никакво значение как точно се казвам, мисли си за мен с най-лесното име, което се сещаш - например НЯКОЙ. Аз наистина съм някой, но не за това искам да говорим. Първото недоразумение, което навярно си забелязала, е, че съм на море, а на море на ходя. Какъв е според теб човек, който не ходи там, закъдето е тръгнал, и не върши това, което трябва? Имаш ли определение за такъв човек?

Сия не се бе замисляла над неща, които не искаха замисляне: толкова хора не вършеха онова, което трябва, но едва ли се питаха и това не ги притесняваше. Навярно и това бе клопка, но той не изглеждаше изкуствено притеснен. Затова тя не се замисли много, когато му отвърна:

- Дотука нищо не ми каза, господин Някой. Не разбрах, както се вика, какъв ти е проблемът?!

Мъжът си сипа сам малко коняк и вдигна по-високо от масата почти празната бутилка.

Докато държеше чашата в ръката си, на Сия й се стори, че са от еднородна сплав - чашата стоеше в дланта му като естествен завършек на цялата му ръка. “Навярно е нещо, свързано с изкуството?” - мина през ума й и изпита кротка печал към този остаряващ човек, който не искаше да й каже направо нищо, а и се струваше, че много иска.

- Пийни една сериозна глътка, преди да узнаеш - рече замислено той и добави: - Отиди и отвори лявото крило на гардероба, има друга бутилка. Дай я и когато изпием и нея - когато аз я изпия, - ще разбереш много. Наздраве, морско конче.

Сия послушно влезе в стаята и като заобиколи разстланото легло (видя отново изпънатото тяло на красивото животно, за което вече знаеше, че не е госпожата), свърши това, което й казаха.

Когато допълваха чашите и тя отпи малко от своята, а той много от неговата, загледан по същия начин, както преди час, той започна, говорейки повече на морето, отколкото на себе си или на нея.

- Сия, не ми харесва името Сия. Много е кратко за това, което имаш и което дори се вижда. Ти си добродетелна, но пищна жена и името ти трябва да е разточително - нещо като Анастасия или Александрина например. Защото името носи много и вярна информация за човека, въпреки че тя се променя в зависимост от това, какво прави човек за името си. Да не би името ти наистина да е Анастасия и съкратено да ти казват Сия? Ако е така, нещо от теб са взели и са преценили, че и Сия ти стига. Ощетили са те. Виж откъде започнахме - от името. Колко е хубаво, че за теб няма да имам име. Аз направих доста за моето, но и то направи доста за мене: сега мога да го крия само от тебе и това е единственото нещо, което сега може да ме зарадва. Изведено от първоначалното си значение, моето лично име означаваше човек, който трябва да обича света. Не човек, когото света обича - обратното. Наздраве, Анастасия!

Топло отпусната на шезлонга, опиянена от коняка и гласа на мъжа, Сия се вслушваше в себе си и долавяше само движението на морето зад гърба си: вятърът караше прибоя на равни тласъци, които звучаха като рефрен на бавна, тежка песен, през равни интервали, чието повторение оставаше в съзнанието общия звук на нещо мощно, могъщо и непредотвратимо. Мъжът, който вече почти не се виждаше срещу нея на тъмната тераса, се раздвижи и силуетът му се надвеси над масата, за да пренесе чашата до устните си.

- Наздраве - каза тя като ехо на неговото и се запита откога не е казвала думата.

Отпи от чашата си по-голяма от предишните глътки и отново си помисли за красивата жена, която отсъстваше. Дали правеха любов... и как? Сега това не я подразни, само тъжно й напомни за мъжа, който я бе зарязал отдавна някъде по света... “Такава е съдбата на жените на моряците” - утешително чу гласа на единствената си приятелка, която предпочитаха за месец-два и също зарязваха.

Въпреки всичко Сия бе доволна от съдбата си. През лятото успяваше да събере пари от наема на вилата и да изкара зимата. Не работеше и караше така от четири години , откакто всичко бе тръгнало в друга посока, която все още не можеше да определи за себе си като лоша или добра. Отдавна не бе имала връзка с мъж. ”Обикновеният живот не предлага необикновени преживявания - но това е той, животът!” - бе прочела в някаква френска книга и тогава с облекчение си помисли, че това е изречението-ключ, което обясни целия й живот. Поне за нея самата, защото беше вярно.

- Да, името ми направи доста за мене и сега не мога никъде да се скрия от него - продължи той в тъмнината. - Отначало бях само едно малко, невъзпитано и непослушно момче от онзи край, за който по-късно решиха, че е “от функционален тип със затихващи функции”. Ако искаш, може да запомниш, че най-големите работи стават в най-малките села - фразата е на един писател, който почина от инфаркт след многогодишен тормоз. Добър човек беше, но със слабо сърце...

- Бях много малък, когато убих за пръв път и усетих нагона към смъртта: не мога да ти обясня, не ме питай. Не убих кой знае какво, а лястовичка. Трептеше на жицата в двора, клатеше се безсмислено напред-назад и цвърчеше нещо на нейния си език, който не разбирах. Помолих я да спре - и мислено, и гласно, дразнеше ме. Не спря, сякаш нищо не бях й казал. Прогоних я с пръчка, излетя, после пак се върна, кацна на същото място и продължи да бърбори по същия начин. Тогава си направих прашка, сложих в нея обло, тежко камъче от баластра, прицелих се и тя спря да грачи. Първото убийство е по-сладко от първата любов, защото никога повече не се повтаря по същия начин: изпитах нечовешка наслада, гордост, изпитах доверие в природата, че ми позволяваше да подаря живот или да го отнема. Не знаеш как красиво бликва капчицата кръв от човчицата, след като улучиш. А аз улучвах добре. Събирах ги и когато станеха пет, ги погребвах - в градината. Отгоре слагах знаци - малките камъчета от баластра, с които ги убивах, те винаги падаха близо до трупчето. Знаех кое гробче кога е направено и точно кои птички са вътре. Така осеях цялата градина с малки гробчета, с малки братски могилки, в които почиваха птичките. Никой не знаеше за тях, освен един мой приятел, който убиваше котки, защото му бяха изяли гълъбите. Неговият занаят беше по-труден, но и той изби доста. Тогава баба му, смятана за луда в селото, каза, че ще умре млад, щом убива котки, и позна: на тридесет и три години той умря след катастрофа, със счупен гръбначен стълб, в дълга агония. Баба му вероятно още е жива. Когато разбрала за моите гробища, казала, че моето ще е по-лошо от неговото, защото лястовичките били птичките на децата, а който лиши дете от радост, умирал цял живот. За убит човек Бог прощавал по-лесно, отколкото за убита птица.

Когато пораснах - ако съм пораствал някога - написах едно стихотворение за моите мъртви лястовици и много го харесаха. Така започна... Пишех нови и нови, написах много книги със стихотворения, превърнах се в голям поет. Много пари получавах, много служби. Много постове. Ставах все по-голям и по-голям, все по-нависоко се качвах.

Стигнах най-високото място, което може да стигне човек, който пише стихотворения: започнаха да ме боготворят. Приписваха ми неща, за които не бях чувал, за които не ми беше минавало през ум. Сложиха ме в държавния съвет и когато трябваше да се решават важни държавни дела, питаха мен как да ги вършат. Бях най-важният човек в така наречените творчески съюзи, аз решавах съдбите на хората, които също пишеха. Някои от тях пишеха добре, други не. Как да пишат - зависеше от мене. Повечето от тях приличаха на моите лястовички - в началото се извисяваха нагоре и летяха красиво. Когато започваха да ме дразнят и не слушаха каквото им кажех - постъпвах така, както си знаех: погребвах ги в братски могили, но по-деликатно - издавах ги по няколко в една книга и повече от това не им разрешавах. Млъкваха. Не можех да ги убия физически, но ги обезличавах. Това харесваше на хората, които стояха по-горе от мене. Всички, които бяха по-горе, бяха по-глупави от всички, които бяха по-долу от мен: така беше нагласена системата, че всеки по-умен зависеше от един по-глупав. Тази връзка е страшна и работи безпогрешно. Разбрах това не по-зле от единствения, който можеше да ме спре в строителството на братските могили, но той не ме спираше, защото беше по-глупавия, който стоеше над мене. Получавах все повече власт, повече пари, повече доверие, повече слава, повече сигурност, повече от всичко, което може да се пожелае и може да се получи. Тогава разбрах, че многото отегчава по-бързо от малкото. Излишъците от край време се разпределят зле - във всички общества. Прищевките ми ставаха все повече и все по-разточително-жестоки. Вече не ми беше достатъчно само да обезличавам хора - в много от случаите талантливи, но без характер. Вече се месех и в личния живот на тези хора, за да видя докъде може да се стигне. Срещу дреболии, като издаването на книга, апартамент или командировка в чужбина - творческите фондове бяха пиршество на безумното пилеене на пари - спях с жени, чиито мъже ми се кланяха сутрин по стълбите, след като през нощта бяха спали сами. Уволнявах от работа хора, които не можеше да бъдат упрекнати в нищо, задоволявах капризите си на различни равнища - от студентските конкурси до конкурси на издателства, решавах съдбата на една цяла национална култура - във всички области, до които полетът на човешката фантазия може да се извиси. Всичко изглеждаше така, както исках аз. И все пак - не всичко. Останаха няколко от всички, които не успях да пречупя по никакъв начин, въпреки щедрите дарове и подлите клопки, които поставях. Тогава, по-късно, разбрах, че винаги ще има хора с голям талант и непреклонен характер - на пръстите на едната си ръка мога да ги изброя, но те съществуват. Не се продават за нищо и не се купуват с нищо - така са родени, непреодолими. Това ме накара да се замисля за предназначението си, в което започнах да се разколебавам. Вече знаех, че много от книгите ми ще останат, но това не ме успокояваше: животът ме беше излъгал. Постъпваха предложения да ми издигнат паметник приживе - за тоталното ми наблюдение и благотворно влияние върху националната култура, но не разреших последното кощунство. Бях стигнал онази точка в собственото си осъществяване, след която не знаех продължението. Бях сторил много злини, които всички наричаха добро, и нито едно добро, което аз да нарека така. Бях помагал на невинни хора да влязат в затвора и помагах да се помилват такива, които трябваше да бъдат осъдени на смърт: системата ме беше упълномощила аз да решавам. И аз решавах.

Все по-малко пишех и все повече пиех. Продължаваха да пърхат лястовички, но камъкът все още беше точен. Изопачавах всичко вярно и обявявах за голямо всичко посредствено. Бездарните ме боготворяха и издаваха книги, в които имаше само хартия.

Колкото по-нататък отивах, толкова по-невъзможно ставаше връщането: бях отишъл твърде далеч... Не доливаш коняк, Анастасийо!

Вятърът беше стихнал. Над терасата висяха едри, топли звезди, уморени от съдбата си да светят. Странна, болезнена тишина тегнеше наоколо, сгъстена от изпития коняк и изречените думи. Сия се чувстваше безтегловна и пуста, сякаш някой бе абортирал душата й. Мъжът без име, което тя вече знаеше, лежеше в шезлонга безмълвен, далечен, недостижим и непостижим, отнесен отново в онзи свят, където бе решавал съдби, подвластен на злото, което му диктуваше времето. В тъмнината Сия забеляза малък кръг, в който и тъмнината се боеше да влезе: около мълчащия мракът бе по-рядък, като онази ивица, която понякога се появяваше около луната и чието име сега не си спомняше. От по-светлия кръг към Сия се носеше предупреждението за нещо разрушително, гъсто, потайно и заплашително и което не идваше от морето, а отиваше към него.

- Защо избра точно моята вила? - знаейки какво пита, промълви тя в тъмнината.

- Защото е по-встрани от другите и не впечатлява с нищо: напомня ми една друга къща, където прекарах с една жена, преди много години. Тогава наистина бях никой и знаех какво ме очаква. Защо не питаш за най-важното?! - внезапно, остро и с метален глас попита той, накланяйки се напред към нея.

- Защо убиваше лястовичките? - чу собствения си, но като глас на много хора Сия.

Знаеше, че няма да получи отговор, но въпреки това се напрегна. Откъм морето се чу вопъл на гларус, ехото го удвои, докара го на терасата и го върна обратно към водата, където той означаваше нещо. Терасата остана безмълвна.

- Сипи остатъка от коняка с това прелестно име. Сипи и пий, скъпа Сия. После, едва после ще влезем да се окъпем в морето. Ей го - отдавна ме чака...

- Коя е госпожата, хубавата жена, де... - неволно попита Сия, предчувствайки, че няма да чуе истината.

- О-о, придружителка, жена за море - небрежно каза той, осветен от малкия пламък на запалката, поднесена твърде близо до лицето му. - Една хубава госпожица, която харесва стиховете ми, но не знае за мен колкото ти. Имаш ли бански отдолу?

- Да - отвърна Сия.

- Ще ти е излишен. Ще бъдем голи - така, както ни е създала природата, и така, както трябва да се върнем при нея. Плуваш ли?

- Разбира се, израснала съм край морето.

- Отлично. След малко тръгваме.

Когато вървяха по пътеката надолу между храстите, към морето, Сия видя колко неестествено висок е човекът от терасата, как предпазливо и плахо пристъпва по стръмния бряг, сякаш се страхуваше да не премести скалата под себе си. Беше слаб и много, много бял в тъмнината, която го обгръщаше, затова Сия го настигна и се опита да мине пред него.

- Не ми минавай пътя точно сега - чу го бодро да казва, и от допира с ръката му пое енергия, която заля мигновено цялото й тяло, но не я възбуди, а вцепени.

Долу, на пясъка, той намали темпото и в подножието на първата вълна, която се разби в краката му, каза, като се извърна назад, към нея:

- Готова ли си?

Останаха голи и тогава изгря луната - бяло, далечно кълбо, което превърна морето в сиво-синьо огледало, по което като лъч на прожектор се носеше напред, докъдето стига погледът, вечната пътека...

- Ето го и пътят, по който трябва да вървя - дълбоко въздъхна мъжът, но не към Сия, а към някой друг, който отсъстваше. Нагази във водата.

- Можеш ли да плуваш, господи? - извика уплашено Сия след него, защото водата го пое като сламка и той бързо напредна. Виждаше за миг само ръцете му, които широко, алчно загребваха.

- Влез и ще видиш риба във вода - чу Сия, но не беше сигурна дали това бе неговият глас.

Без да се колебае, Сия скочи. Знаеше, че на това място рязко става дълбоко и заплува след него. Веднага разбра, че няма да може да го настигне - нито сега, нито когато и да било. В нищо и никога. Изпита ужасяваща тъга, като човек, който чува диагноза. Той наистина плуваше като риба.

Разстоянието между двамата нарастваше. Видя главата му близо до шамандурите, които никой не прибираше цяло лято, после още по-навътре, отвъд шамандурите, след които знаеше, че започва морето...

Тъмното петно се движеше по лунната пътека и когато забеляза това, Сия се усмихна и се почувства пълна, както някога, когато разбра, че ще има дете. Не, не беше забравила...

- Отговори ми, защоооооо...? - опита се да надвика тя гласа на морето след чезнещата в далечината глава, но не вярваше той да я чуе. Но толкова го искаше, че той я чу. Гласът му, накъсан и много по-различен от гласа на терасата, се върна на гребена на една вълна и когато се разби на брега, останаха няколко думи:

...стигна... Божията воля... много, много... красиви...

Изморена и уплашена да не се удави, Сия се върна. Доплува до брега и се тръшна на пясъка. Дишаше тежко, гърдите й лежаха в локвички вода, щастливи от въздуха, който нахлуваше в тях. Замириса й силно на йод и миди и тогава се сети за онова изречение от френската книга: разбра, че то не е вярно. Разбра го и като зарови глава в пясъка, се разплака.

 

 

© Мартин Маринов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.01.2012, № 1 (146)