Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЦИГАНКАТА

Мартин Маринов

web

Не познавах жената, която прекосяваше градината. Вървеше под чардака на асмите, с отпусната глава, приведена над тежестта на огромната делва, която висеше в ръката й. Стъпваше плавно и хармонично, въпреки че в походката й липсваше и капчица усърдие. Беше мургава и боса. Не тъпчеше земята, а се плъзгаше грациозно като дива патица по повърхността на задрямало езеро. Жена с делва - гледката не беше нито от този век, нито от тази ера. Коя ли беше?

Зави апатично под асмите и се насочи към коритото на голямата дворна чешма под дюлята. Постави делвата под медния чучур и бръкна в бръшляна над него - там, където, скрита от потъналия в зелено калкан, беше канелата. Явно не идваше за пръв път. Водата шурна, жената се изправи и отметна небрежно дългата коса от лицето си. После се извърна, погледът й мина неутрално през мен и отново се обърна към чешмата.

Беседката, в сянката на която бях намерил убежище от жегата, лениво изтегнат на дървената пейка, беше само на няколко метра от чешмата, но изглежда беше далеч от жената, защото не проявяваше никакъв интерес към мен. Водата, която пълнеше делвата, й се струваше по-интересна.

- Защо не те познавам? - казах в пространството между нас.

- Откъде да знам, аз те познавам... - отвърна красивият й гръб. Беше облечена в дълга, шарена лятна рокля на безумно ярки, екзотични цветя. Зад ухото беше закичена и с едно истинско - розово, с незнайно име. Изправена нехайно сред зеления бръшлян, пред шуртящата чешма, приличаше на пеперуда, ненадейно долетяла нейде от простора, надвесена с пъстрите си крилца над водата.

- Откъде ме познаваш? - тъпо попитах аз.

- От снимката на стената, в кухнята ви - меко и топло отвърна гласът й. - Комшийка съм на майка ти.

Извърна се към мен и се усмихна - да разведри маранята и да мога да я огледам, предполагам. Хубава, силна и непреодолима като жегата - неясен летен дар.

- Как се казваш?

- Циганка съм. Гюлшен - отвърна и бръкна в бръшляна да спре чешмата. После се наведе и вдигна делвата - римлянка, която се канеше да прекрачи с лекота назад, в друг век и в друга ера.

- Защо точиш вода от нас? Нямаш ли чешма? - рекох почти уплашено, виждайки, че тръгва.

- Имам. Но от нея не тече вода - отвърна и заплува с делвата на рамо под сянката на асмите. Под тънката и пъстра рокля напираше плът - тежка медена пита, обвита с прозрачното було на лятото.

Когато минаваше край мен, поспря, остави меко делвата до себе си и като въздъхна тихо, загрижено рече: - Няма кой да плаща водата и я спряха. Затова идвам у вас. Ти няма ли да ходиш на сватба, всички отидоха - и наклони главата си към посоката, от която се чуваше циганската музика от другия край на селото. И заслушана, добави многозначително: - Майка ти отиде?!

Близо до мен, косата й ухаеше на непознати билки, от очите й надзърташе пъстро любопитство - повече към света, отколкото към нещо конкретно. Под лявата й скула тънко прозираше бенка - едва забележима точица, първата от загадъчното многоточие на всичко останало, което беше...

- Аз не ходя на сватби, уморен съм - отвърнах несигурно. - Защо пълниш водата в делва? Не е ли тежка?

- Тежка е, но държи водата два-три дена студена. После пак идвам...

- Нямаш ли мъж, да плати водата и да я пуснат? - опитвах се да печеля време аз.

- Имах, ама... Мъже, колкото искаш. И ти май нямаш жена, майка ти се кахъри... Лицето й изразяваше смешна загриженост и съжаление - отрицание на всякаква светска поквара. От онова, което беше в избелялата пъстра рокля, долавях учестения й дъх, тежкия поглед, виждах голото рамо, разместената презрамка и бялото под нея. Повече фантазия, отколкото реалност, само на метър от мен.

Жегата се сгъстяваше, но повя хлад.

- Не се ли страхуваш, че ще те видят като влизаш у нас? - не зная защо казах.

- От кого да се страхувам?

- От хората, може да си помислят...

- О-о, те си го мислят и без да влизам у вас. А тебе кой те знае, че си тук...

Музиката се чуваше по-близо - мелодичен, звучен кючек, който се носеше волно из празното село, усилвайки се доловимо. Младоженците явно напредваха.

Не знаех какво повече да кажа, когато забелязах как меланхолията в погледа й се раздвижи. Веждите й, високо извити като въпросителни, питаха нещо...

- Искаш ли да видиш какво става сега там, на сватбата? - внезапно рече тя и се усмихна загадъчно. - Да ти покажа, ако искаш? Гледай...

И като пристъпи напред, в сянката на беседката, се отпусна и заигра. От горещата й фигура, която сякаш се счупи в кръста, се отрони възклицание, ръцете й се заизвиваха кръшно и опасно около тялото, което се виеше в такт с приближаващата музика, босите й нозе заситниха бързо-бързо около мен, пъстрата рокля се завихри от разредения въздух около нея и отново насити обонянието ми с уханието на непознати билки, но и с още нещо, което настъпателно, застрашително и неизбежно приближаваше с всяко плавно движение, с всяка извивка на вълшебната й, мургава, отдаваща се на танца циганска плът. Стоях прав, зашеметен, а тя обикаляше около мен с вдигнати нагоре, сплетени ръце и отметната назад глава, с плисната далеч наоколо коса, която режеше и разхлаждаше въздуха. Музиката нахлуваше все по-силно и циганката все по-мощно се носеше по повърхността й. Ветрилото на пъстрата й рокля ме докосваше за миг и се връщаше обратно към къпещата се в циганските звуци на кючека побесняла изкусителка. Тазът й, който рисуваше осморка след осморка, отдавна трябваше да е счупен, но не беше. Шарената басма на бутафорната й рокля постепенно залепна върху тялото и я съблече гола - тъй както си беше облечена...

Музиката спря внезапно и циганката - вир-вода, - олюлявайки се, подпря тялото си върху моето, впи в мен пъстрите си, на оранжеви точици очи, и весело прошепна:

- Видя ли?...

Не помня отнесе ли, не отнесе ли вода у дома си, освен онази, която изпи от мен...

 

 

© Мартин Маринов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.01.2012, № 1 (146)