Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПРЕДИ И СЛЕД СКОКА

Марин Георгиев

web

Не слизай при мене, звезда -
остави ме да мечтая за тебе!

Венета Вълева

 

 

 

1.

Венета Вълева - Завинаги млада. Избрани и събрани стиховеГеорги Янев много държи да напиша предговора.

Той е, комуто се полага тази чест, а не на издателя.

Дали съзнателно, или не, но с искането си ме вплете в поезията и съдбата и на Венета Вълева. Приживе не я познавах. Бях чувал за нея, от Таньо Клисуров, а в последните две-три години - от Георги, но стиховете ѝ не бях чел.

Когато пишеш за някого или нещо, най-трудно е да започнеш. Може би да започна със започването. То пак е негово: попита ме дали бих издал нейна книга. Може и да е имал нещо на ум за избора си.

Ето и първата ми реакция след срещата ми със седем-осем стихотворения, след като получих по мейла целия ръкопис.

01.07.2018 00:11

Няма как да не направим СТРАХОТНА книга.

Твоето определение е най-вярно: Тя е естествена поетеса!

Тя е извън правилата, уж обикновена, а всъщност - необикновена; обикновена-необикновена.

Това стихотворение, предсмъртното, ми напомня предсмъртното на Д. Бояджиев - "Вечерен трепет" - по сила и простота.

Айде кажи ми сега в какво се крие поезията?

- - - - - -

Накара ме да се вживея в този " проект", както днес казват.

Приемам и тълкуванията ти за съдбата й!

Утре ще продължа да чета, такава поезия те задавя, заредена е с разтърсващ живот.

Иде ми да напиша: Георги Янев - възкресителят (пак той събра стиховете и прозата на Минчо Стоилов). Но да напиша възкресителят ще е много патетично, а и самият Янев не ги обича тия работи. Ще сравня бащинството на критика към питомците му поети с майчинския порив на квачката, която прибира под крилото си всяко пиленце, не само своите, но и чуждите. Със същата грижовна нежност селянинът загърля всяка главина на лозето за идната родитба.

 

2.

Трудно е да преодолееш съчувствието към трагичната съдба на един поет и да го прецениш само като поет.

 

3.

Ето едно мое наблюдение на дългогодишен читател: макар и рядко, в поезията ни от близкото минало има стихотворения-открития. Ще изброя няколко: "Еделвайс" на Найден Вълчев, "Рокля" на Първан Стефанов, "Лисиче" и "Дими над дърветата бялата пара..." на Петър Алипиев, "Най-добрият човек" и "Оживелият от Термопилите" на Андрей Германов, "В гората има някой" и "Кукувича прежда" на Николай Кънчев, "Телеграма" и "Паметна плоча" на Иван Цанев, "Сватбата на мама" на Борис Христов... Тия ми идват на ум на първа ръка.

Към тях прибавям и "Преди скока" на Венета Вълева. Такъв силен старт е рядко явление. В него са кодирани съдбата ѝ и нравственият ѝ темел.

А какъв скок е направила поезията ни на тази тема е достатъчно да сравним само "Романтика" на Вапцаров и това стихотворение, бих го определил и като стихотворение-поема. Ако първото е декларативно, риторична възхвала на техническия напредък, второто е не само психологически уплътнено, но и битийно вдълбочено, което учените глави определят като философско.

Нека само спомена няколко детайла:

Самолетът излита, крилата му - в слънце облени
и другарят ми каската стяга с ръцете си влажни...
Преди скок ме попитайте: "Слушай, защо си родена?",
преди скок ме попитайте - зная какво ще ви кажа.

Или това изчерпателно, до самото дъно на изживяното, безстрашно разголване и показване на душевното състояние:

Във рева на мотора изплашен потъва гласа ми,
впивам пръсти, а долу във безданата нещо клокочи,
в мойте вени кръвта се превръща в живак от страха ми,
ала знам, че когато ми кажат да скоча - ще скоча!
- - - - -
Блъска вятърът луд, а другарят ми сякаш е в жега.

Да изразиш всичко това, се иска талант, голям талант. И честност.

Тя е дълбоко честна натура, опасна преди всичко за себе си, не само за околните.

Трудно се живее с такова познание:

И не се утешавам с подмолни лъжи,
че приятелят връща, което дължи;
че ще хукне на помощ, затъна ли в кал;
че, когато е беден - не би ме продал
за шепа жълтици, за резенче хляб...
Възел връзва приятелят, възел - слаб!
Дето мине приятел, коприва расте...

 

4.

Всеизвестна теза в нашата литературна критика е бунтът на жената, с родоначалник Багряна. Но този бунт, започнал срещу еснафските правила на едно силно патриархално общество, преминал през бунта за равни права, стига връхната си точка при Вълева. Той е бунт срещу божия ред, срещу предопределеното от природата:

Той беше бурята, а аз - тревата.
Той беше думите, аз - тишината.
Аз бях сърната той - вълкът...
И без надежда ролите да се сменят:
навеки той мъжът - а аз - жената...

Всъщност тя иска невъзможното, не приема, поради младостта и природата си, божията нареда, предначертаното, изразено с формулата на Вапцаров "така било е и ще бъде". Нейният бунт е и срещу вековната онеправданост на жената, който, изразен словесно, срещнах първом в "Хамлет", песничката на Офелия за празника Св. Валентин, в превод на Гео Милев. И досега помня покъртителните стихове: "Влязох мома аз при него,/ но не излязох мома" и после вопъла ѝ: Боже мой, толкоз ли всички са зли!

Вековен, извечен протест!

Но Венета сякаш не приема и участта да е жена, или ако е жена, то това не ѝ стига. Като че ли иска тя да е мъжът, т.е. лидерът. Поне като духовност и морал. Като че ли ѝ е унизително да е жена, не ѝ е по воля отреденото ѝ от природата. Тя с максималистка: Той да е като Тя (Нея) или Тя да е като Той (Него). Иска непостижното: "чего нет на свете" - според стиха на Балмонт. И в това си щение не е способна на компромиси.

Да, тя е максималистка. Иска всичко или нищо!

(Тежко му, на който е до нея!!!).

Но тя не е способна на компромиси и със себе си. Тя търси абсолютните стойности. А това е противоживот! Приемам тезата на Георги Янев за равнозначността на Мъжа с Живота, които тя еднакво обича и мрази: "И ето, сега мисля само как по-добре да му отмъстя..."

Тази обич-ненавист към Живота намирам само в поезията на Вапцаров, но при него тя е едноизмерна, има само социален характер, а тук е архетипна, изконнна. Поради това поетесата смята, че душата ѝ е болна, или болната ѝ по рождение душа я кара нещата при нея да изглеждат не както при другите: "Моята болна душа не познава съня на покоя..." (Странно съвпадение: когато четях стихотворението ѝ "Сватбата", навън бе слънчево и същевременно гърмеше - не само поредната аномалия на тази година, но и аномалия в синхрон с тази раздвоена душа - Венета Вълева).

Винаги, когато се влюбвах в мъжете,
знаех кой се крие зад лицата им:
този, който обичам в действителност - Животът.

И зная, че точно когато му се отдам истински,
оная, черната красавица,
оная блудница - смъртта - ще ми го вземе.

Такова автопророчество, такъв автопортрет може да постигне само голям, истински поет и поетите от този ранг в поезията ни се броят на пръсти.

Прозрението в личната съдба те изпълва с мрачна решителност, води до крайни действия, то е самонаписване приживе на собствения некролог. (Едноименното ѝ стихотворение сякаш е и пределния синтез на романа на Толстой Ана Каренина, неговото българско резюме).

Но такова "раздиране завесата на дните" по израза на Далчев от "Кукувица", за да видиш "образа на Съдбата" се наказва: дръзналият "намира не живота, а смъртта" - все неповторими Далчеви сондажи в екзистенциалното.

За Венета вярата и верността стоят на най-високия пиедестал; верността е един от стожерите на любовта, висшата мярка за стойността й, лакмусът с който проверява има ли я, няма ли я. Ако тя си позволи невярност - няма да си прости. Най-жестока ще е към себе си!

Венета Вълева е калявала волята си, за да се справи с по-страшния противник от Живота - Себе си.

 

5.

Яворов стенеше, че отвред е обграден от ледената стена, която го прави недостъпен за хората (но така и за него хората стават недостъпни). Стъклото на Венета Вълева е ледът, тя не само стъпва боса по него, но навред го носи в себе си: "осъдена съм пътища от лед навсякъде със себе си да нося."

О, това вървене боса по леда, напомнящо вървене по въже, или танц по горещи въглени, наричан нестинарски! (Но по леда май е още по-страшно: студен е, тънък, остър, пука, реже...) Следствието от този вървеж?! - вижте овладените тръпки по изпънатото ѝ лице...

Тя е вървяла по леда всякога, търсела е всякога риска: алпинизъм, парашутизъм, яздене на кон - "заниманията"-предизвикателства - все проверка - на Съдбата, които отправя всеки идеалист. Това ѝ самосъзнание я кара да се усеща "...но аз все бързам - и вечно закъснявам", а всъщност това е скромността на изпреварилия.

Заниманието с поезия, писането на стихове е рисково; то е като играта с огъня: ти го палиш (или той те е запалил), поддържаш, но и той те разпалва, във върховия миг се сливате, ставате едно, един възвисяващ се, всеобхващащ вихър. Запален си не само ти, запалваш си и къщата. Поезията има това заразително свойство, че иска да приличаме на нея не само в мислите и желанията си, но и в живота. На младини, подражавайки на любимия образ, смятах, че е кощунство да живея дълго, исках рано да умра, да приличам на Него - Пеньо Пенев. (Боже, каква глупост, прости ми Боже, че исках вместо Теб да решавам). С дължимото на поезията втори път се сблъсках, когато посетих Александър Геров. Готов ли съм да платя тази цена? Ох, каква рядкост са олимпийците, на които Бог е дал талант, търпение, смирение и дълголетие: Вазов, Багряна, Константин Константинов, Далчев, Найден Вълчев!

Венета Вълева обаче е от несмирените и несмиримите, които още на младини плащат цената на думите с живота си. (Мисля, че не се налага да изброявам останалите, изпепелени от собствения си огън...).

Но... какво да се прави, можеш ли да измениш посочката на божия пръст?!

И в най-здраво построения дом на човешкото щастие "метафизичните терзания", по определението на Иван Цанев, винаги ще намерят пролука, през която да се промъкнат и да взривят уюта. Ето защо поезията е смъртоносна!

Може би Венета е жертва на представата, че всичко, което казва изкуството, в случая поезията, е идеалният свят, висшата истина, които трябва да въплътим тук, на земята; небесното царство да стане земно.

А то, изкуството, поезията са тъкмо резултат на невъзможността това да стане.

 

6.

Венета Вълева, по модата на времето, в което се е формирала като личност и поет, мода, незаглъхнала и сега, но и вече демодирана, е искала да бъде жената-хищница (вълк, куче, са неслучайни образи при нея), а е станала жената жертва; жертва на себе си. Няма как същевременно да не е пощявала и тя да е като другите, като всички, но не е могло, защото, ако си като всички - няма да си поет. Да, искала е да е вълк, а е била агнец. Жертвен агнец не само на вълците около нея, но и и на вълка в себе си. (Вижте само топчестото ѝ, с детска чистота, трептящо от вътрешно напрежение лице; лице на душа, която винаги търси и е неудовлетворена!)

Вижте само с каква стръв е предаден извечният лов в любовта, в който съперничеството е неписан закон:

Ето мириса див на изплъзващ се звяр,
ето тежкият полъх на горски пожар,
на далечна потеря нестройния лай...
Дръж се, скъпи - наблизо е вълчият рай!

(Малцина, прочели това, биха се осмелили да участват в тази първична гонка)...

 

7.

"Мога без бога, майсторе, само без теб не мога" - вопие чрез т.нар. лирическа героиня поетесата в "Лудост", и затова е наказана, защото - уви, без Бог не може; или - за щастие-нещастие - щастие, в което не присъства и Бога е невъзможно! Въобще тя винаги вопие невъзможното: "не искам да бъда жена поредна"; иска да е Единствената! Защото е изключителна, или се изживява като такава.

Тя улучва и разключва атавистични кодове, дремещи в дъното на всеки човек, кодове на подсъзнанието, които само обстоятелствата могат да предизвикат, да ни тестват и ние да се удивим от себе си. "Лудост" ми напомня народната песен "Назад, назад либе Калино...", непомислима драма на любовта, разшифроваща или особеностите на българския характер от определено време, или способността на българина да е художник изобразител на чувства, които нямат предел в дързостта си. Ценността на тази песен осъзнах неволно при едно пътуване с унгареца Дьорь Арато. Когато сме в системата ние не можем да оценим съставките й. Можем само когато излезем извън нея и я погледнем отстрани. Отстранеността постигнах чрез него - чужденеца. Да, чужденецът, маджаринът, ми я откри. Инак би минала и заминала покрай ушите ми. Когато слушам мелодия и текст, водеща за мен е мелодията и никога не възприемам целия текст, а само части от него. Арато ме "принуди" да го изслушам и да оценя градацията на непостижимото, което прави равнозначни любовта и смъртта.

Същият код съдържа за мен и това стихотворение и го прави непоклатимо - една днешна балада, "изсвирена" от нов човек върху отколешен сюжет.

ЛУДОСТ

Викнах те, майсторе, къща насред село да ми вдигнеш -
като я зърнат селяците, чак до зори да не мигнат,

както са пусти душите им - тъй да са чашите пълни,
да ме заплюват мъжете, а пък жените - прокълнат...

Искам прозорците, майсторе, да ги направиш широки -
минеш ли, да те погледам. Нали съм зеленеока -

да ме обикнеш, майсторе, ще ти направя магия.
Като вълчица жена ти насред мегдана да вие,

и да се кръстят старците и да ме плашат със бога -
мога без бога, майсторе, само без тебе не мога -

че ми е пусто в къщата, а пък в градината - суша...
Като те виках, майсторе - луд ли бе, та ме послуша?

Стихотворението доразвива мотива на човешкото безумие в любовното чувство, показва ни онзи миг, в който, неузнаваем и за себе си, правиш своето салтомортале - другото име на скока. Това е поезия, съхранила и продължила бунта на Багряна в по-ново време, но бунт изразен с естетическа и нравствена мяра, за разлика от показното, стигащо и до неприличие бунтарство на Маргарита Петкова и нейните подражателки. Техният бунт е бунт от мода и превърнат в мода, за да остави у нас вкуса на позьорството. (Вероятно е наложително едно проследяване на женското "бунтарство" в нашата поезия приз 70-те и 80-те години, започнало с "Тежък характер" на Миряна Башева, в което има интелектуална и художествена извисеност от типа на Марина Цветаева и постепенното му снижаване - и нравствено, и художествено, в посочените тук и по-долу поетеси).

При "учителките" на Венета надделява естрадното, ефектът.

Тя е съдбовна!

Дълбоко честна натура, честността ѝ я оневинява и в най-малкото прегрешение, или пък вродената ѝ невинност я прави самоубийствено искрена.

Но виж, събуждаш се - и винаги си сам
със свойте мънички успехи и безсилия"
- - - - - - -
Обичай ме, не ме оставяй да заспя -
че мойте сънища все още не познаваш.

Различността ѝ я отдалечава от всички, дори и от най-близките, прави я все по-самотна. Излишъкът, или липсата на нещо, водят до еднакъв резултат: засилват усещането за непригодност.

Венета е твърде нравствена, за да бъде прелъстителка, макар и при нея да има този мотив. Много от нещата, които те си позволяват ("хайде тази нощ да се напием,/ хайде да строшим във пода чашите,/ мъже да правя от евнусите" - М. Петкова) тя не може да си позволи. Венета е лъгана, но не е лъгала, ако перифразираме един стих на Петкова. По изворната чистота на чувствата, по невинност, тя е сродница на Гергана от "Извора на белоногата". Тя има непоклатима мяра за приличие и лично достойнство. Преминаването на граничната черта става разделителна линия между светостта и играта, онази святост която прави поезията съдбовно изкуство за разлика от умелата, дори талантлива игра! Нейните "учителки" са лишени от невинност! При тях грехът в любовта е оправдан от младостта, при нея - само ако е от любов - достатъчно е да съпоставим "Предизвикано обяснение" на М. Петкова с "Тя" на В. Вълева или нейната "Забранена любов" с "Лятото остана някъде далече" на К. Кондова.

Несподелената любов е осъзнато тържество
на най-безумните мечти над най-разумните желания.
- - - - -
На сън той винаги е с мен, но денем вечно съм сама.

("Несподелената любов", В. Вълева)

А ето как е при К. Кондова:

Аз съм нощната птица, която
вече няма да идва нощем.
Тук ужасно мирише на лято.
Не ми казвай, че трябва още
някой късно при теб да ляга
и да топли твойте недели.

("Аз съм нощната птица...", К. Кондова)

Едната е пълна с одухотвореност, другата - е лишена от нея. Любовта при Венета сякаш е лишена от физичност, безтелесна, като че ли само дух!

(Физически са последствията от нея - финалът на "Приятелите", сред които също е била самотна).

Всичко, изложено до тук, за мен е аргумент, че причината за нейния край е от вътрешно-психологически, философски, ако щете, характер, а не социален.

След нейния скок, скокът ѝ поставя неизличима граница, разделя като с нож позата от автентичността, фалша - от искреността, имитацията - от оригинала, думите - от делата, онова, което става, и остава литература - от онова, което я наподобява.

Залогът за безсмъртие в изкуството най-често е самият живот. Особено при поезията. Иска те целият. Живота ти иска - все едно рано прекъснат или дълго живян.

Ненамираемото няма да се намери, но поетите не престават да го търсят и на най-неуморимите, на най-чистите то им отвръща с безсмъртие.

 

8.

Поезията има много начини за въздействие... Но в основата си те могат да се сведат до два: пряк и косвен.

Косвеният автоматически те прави херметичен, прекият - достъпен.

Всеки може да предпочете своя.

Венета Вълева е избрала - или избрана - от първия!

 

9.

Има родени поети.

И направени.

Венета е роден поет!

Бог я е благословил и си я прибрал.

Звездата не е слязла при нея.

Тя толкова е мечтала за звездата, че накрая е отишла при нея!

 

10.

Боях се, че може да бъде взето за елементарна антитеза на заглавието на тази книга и затова не озаглавих текста си "Завинаги жива". А ми се щеше. Още повече че съм убеден, че е е така.

Случаят Венета Вълева ме накара да си задам и въпроса: Какво ме свързва със Стара Загора?

Поезията и приятелството - първо с Таньо, после със Стойчо Стойчев и Христо Кацаров. Благодарение на Таньо се запознах с доайена на тукашните поети Иван Мирчев и това запознанство стана причина не само да го изчета (поводът бе рецитирането на два стиха на Мирчев от Янко Димов, помня ги и сега: "Да чакам ли до края на свещта/ или да тръгна в сенките нататък..." - страшно ми харесаха!), защото не го познавах, но и да напиша рецензия за една от стихосбирките му. С този град ме свързва коренът на жена ми: баща ѝ е от Кортен и е втори братовчед на Гео Милев и Маргарита - леля Миче, както ѝ казвахме всички, голямата любов на Христо Огнянов1, или той на нея. Той е учил в Стара Загора - един от значимите ни журналисти, поет и българин от с. Тресонче, Македония, с когото се сприятелих след 1990 г.

Последните пет-шест години се радвам на приятелството и сътрудничеството на Георги Янев.

Към приобщилите ме с този град сега мога да добавя и Венета Вълева!

 

11.

Поезията има много определения. За мен тя, както и всяко истинско изкуство, е онова, което не може да се усвои и имитира. Тя, както и истинският капитализъм, имат общ закон: да си заложник на себе си. Не случайно в народната приказка, за да долетиш до горната земя, трябва да отрежеш от петата си: не дадеш ли от себе си - няма и да получиш! Понякога цената е целият ти.

Сред седемте смъртни гряха на Махатма Ганди е и този: Поклонение без жертва.

Къдете има жертва, не може да няма поклонение.

Където има поклонение, има възкресение.

01.07.-29.10.2018

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Брат е на архитект Борис Огнянов. През 1926 година се мести от Скопие в Стара Загора, където завършва гимназия. Следва право и държавностопански науки в Софийския университет. Издава първата си стихосбирка "Южни ветрове" през 1936 г. Пише във вестник "Стожер". Бил е секретар на Ванче Михайлов, после редактор във в. "Зора", по време на Втората световна война е кореспондент на вестника в Берлин. След 1944 година е поканен да се завърне в България, но на гарата в Белград се досеща какво го чака и се връща и емигрира на Запад. Работи в радиата "Гласът на Америка" и "Свободна Европа". Папа Йоан Павел II го благославя и му връчва папска грамота. Международната академия в Париж му връчва златен медал и диплом. Христо Огнянов отхвърля тезата за съществуването на македонски език и македонска нация. Умира на 26 февруари 1997 в Залцбург. [обратно]

 

 


Венета Вълева. Завинаги млада. Избрани и събрани стихове. София: Литературен форум, 2018.

 

 

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.03.2019, № 3 (232)