ТРЕТИ МАРТ - ПРЕДИ ДА СТАНЕ НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК

Марин Георгиев

web

1.

Не ми потръгна в Литературен фронт още от първия ден - 1 октомври 1980 г. Кандидатствах за редактор, а ми казаха, че съм назначен зав.-отдел Публицистика - ранг, който, според мен, не ми се полагаше. Само дето изживяхме неудобни моменти с Цанко Живков, титуляр на отдела, изтъкнат очеркист на вестника и на българската журналистика. Пред него се чувствах гузен, виновен без вина. Ако по справедливост някой трябваше да е завеждащ отдел, то това бе само той. Гледаше ме Цанко любопитно-враждебно като поредния новоизлюпен доверен на властта човек. Изкуственото противопоставяне бе една от комунистическите модификации на класическия принцип на властта разделяй и владей.

Не знам по какви причини, но бяха ми се предоверили и много скоро трябваше да дадат заден ход. Възможно е и в ръководството на вестника да е светнала сигнална лампичка, защото след час, час и нещо ме извикаха горе, преносно и буквално - т.е. на горния етаж, в който се помещаваше ръководството. Извика ме зам.-главният Росен Босев, за да ми съобщи, че пак съм зав.-отдел, но на хумора, а Цанко става зав.-отдел Публицистика. Ами че то така е по-добре: нямах опита и увереността да оглавя публицистиката, и то на писателския орган, още по-малко имах за хумора, но хумор печатат от дъжд на вятър, все ще се справя.

Това соломоновско решение бе облекчение за всички: за ръководството - да измие гузната си съвест, за Цанко - да получи нещо, което му се полагаше заслужено, да се успокои, че не съм му съперник-конкурент; за мен - че няма да му създавам дискомфорт, както и на себе си. Размагнитиха магнитите и не изпращяха пръскащите искри на високото напрежение.

Така че изпълнявах две задължения: осигурявах и редактирах публицистични текстове, а като завеждащ хумора предложих да поканим Константин Павлов. Първо питах, и то не кого да е, а другия зам.-главен Милко Милков, за когото знаех, че е от същото поколение и е бил близък на младини с Коста. Разреши ми. Издирих телефона на Константин Павлов, звъннах му. Той ми предложи среща в кафенето на кинодейците. Като заседнахме в два подир пладне, станахме след 22. Още неотворил дума за целта на срещата и отворихме бутилката; какво ще пиеш, пита; в ония времена се пиеше руска водка и без да си русофил; само нея имаше и от време на време - полският ѝ заместител Житна. А руската водка обичах. Една, че две, че три... бутилки. Коста знаеше по-добре от мен какво може и какво не може, а аз го уверявах, че този път ще стане.

Стана, каквото той казваше: не стана!

2.

Септември 1971 постъпих в Радио Варна. В този град имах един поетичен кумир - Петър Алипиев. А работих в една редакция с Атанас Мочуров. Той ме въртеше всякак, за да ме приобщи към поезията си, която познавах, харесвах отделни стихотворения - впрочем няколко, но любимият ми поет, едва ли не образец, бе Алипиев.

На противоположния полюс бе Кольо Севов; противоположен, защото той смяташе Алипиев за традиционен, старомоден, а себе си за нов, т.е. модерен. За него Алипиев бе отминал етап. Като всеки пишещ бял стих в ония години, а според мен не положил достатъчно усилия да овладее прозодията, защото е и по-трудно, Кольо минаваше за авангардист и даже философ. Такава бе дървената философия на тогавашната критика. Че и на сегашната. Но мен не можеше ме заблуди, защото от прочетеното бях разбрал, че най-често се хващат за полите на модното лишените от способности да изпълнят закона.

Кольо търсеше, направо вербуваше привърженици; Пешо - напротив: целенасочено, даже нарочно ги избягваше. Кольо сформираше компании, в които да е лидер; Пешо се самоизолираше. В кафене Одеса, тамошното сборище на интелектуалците, Пешо се отбиваше рядко и ако приседнеше, сядаше сам и за малко: колкото да си изпие кафето. Издалеч биеше на очи едрата му, гъстокоса, уведена мрачна глава. Не, не беше недостъпен, но бе саможив, още приживе надживял ежедневното и вгледан във вечното. Откриваше се пред малцина. Най-вече пред ония, за които, след дълга проверка, се убеждаваше, че са осенени.

Когато с трепета и преклонението на влюбен занесох на кумира си ръкописа на първата си стихосбирка, той я отхвърли, а аз дори не можех да му се разсърдя.

А онзи, когото не ценях като поет, тъкмо той съдейства стихосбирката ми да излезе, отвори ѝ път, облекчи ѝ го; по незнайно какви за мен и до днес пътища бе успял да убеди Здравко Петров да напише предговор на никому неизвестния млад поет - т.е. на мен. Кольо бе патетичен и може би поради това - убедителен. Патетиката за мен бе израз на фалш; същият фалш, с който несъответно звънко-възторжено и напевно четяха публично той и подобните нему уж философската си поезия. А тъкмо тя се чете насаме, дума по дума, без жестове.

В крайна сметка: без да подозират, помогнаха ми и двамата: Пешо - творчески, учех се от него, а този, от когото нямаше какво да науча - житейски.

А, да: и Пешо ми помогна веднъж като Кольо.

През есента на 1972, когато му споделих, че искам да завладявам София, той си спомни за свой приятел от младини, който имаше висок пост в Радиото и с когото навремето са работили заедно. Извади лист, с енергичен замах, с едър и разкрачен почерк написа няколко реда, завъртя подписа си и сложи препоръката в плик, без да го запечата. Като идеш в София, занеси му го. Кабинетът му е на Софийска комуна (днешната Александър Батенберг). Можеш и да го прочетеш...

Доколкото си спомням, фамилията на този евентуален мой благодетел бе Симеонов; не съм сигурен в малкото му име - може би Стефан. Бе завеждащ-редакция, а може би и главен редактор.

Открих го. Разбира се, нищо не стана. Бе изтекло много време от Пешовата младост до моята, много по-трудно се пробиваше бюрократичният обръч от изисквания за жителство и работа. Но поне успях, след дълги раздвоения, да отворя плика, пътем, преди да го подам. "Приятелю, пишеше му Пешо, приеми това момче в обятията си така, както Германската Федерална Република би приела Германската Демократична..."

След 21 години в същата сграда, на предпоследния етаж бе настанена редакцията на вестник Литературен форум, на който бях директор, избран от общото събрание на фирмата.

3.

Здравко ми приличаше на възрастно бебе с очила. Мек, пухкав, пълничък, бе неосътветно пъргав. Цигарата държеше несръчно, пушеше неумело: издишваше дебели струи дим, още преди да го е глътнал. Сладкодумец на маса, при несъгласие се сърдеше като дете, при спор се палеше като юноша; изчервяваше се като ученик, чуеше ли неприлична дума, а разгневеше ли се - пламваше цял. Вгледан в невидими светове през дебелите лупи на очилата си, чиито първи рамки бяха и последни, по професорски разсеян и небрежен, бе житейски безпомощен. Живееше самотен. Никога не разбрах, а и не се поинтересувах къде. Когато отидох да се запозная с него и да му благодаря за предговора - той се изчерви като мома, както казва народът.

Бях не по-малко срамлив, а поводът засилваше срама ми, но като видях, че той се срамува повече от мен, добих кураж и за разговор.

Но никога повече не ме привлече като слушател, а още по-невъзможно - като събеседник. Макар да бе чел много и да знаеше много. Неговото знаене бе някак извън живота, книжно, дошло от литературата и потребно само за нея. За мен той бе едно дете, което, единосъщо, непроменящо се, преминава всички възрасти. Един и същ си остана външно и до края.

Друго бе Тончо. Земен, с точен език, понякога остър, пиперлия и дори достигащ до непозволеното, щом трябва да назове нещата с истинските им имена.

И досега ми е чудно какво ги е свързвало.

4.

На младини, поне аз, нямах ясно съзнание за това, което пишех. По-скоро помня кои поети са ми въздействали, кои филми, художници, музикални произведения. В предговора на Здравко Петров имаше едно поразително сравнение за написаното от мен с филма на Паражанов Сенките на забравените прадеди. Не, не съм се влиял съзнателно, но подсъзнателно не изключвам (по същия начин ми подейства албума с репродукции на Шагал, даде ми пример за изобразителна свобода, която приложих в Януари). Филмът гледах като студент в тогавашния клуб на дейците на културата във Велико Търново. Той ме порази с образната си смелост, стигаща до дързост спрямо каноните на ония времена; беше сбор от фрагменти: малки новели с доминиращ герой и всяка от тях - със сентенциозен епиграф. Формулираното от Здравко Петров ми даде увереност за посоката, в която трябваше да продължа. Той, градският човек, човекът на книгите, бе усетил и изразил същността много повече от ония, които ми бяха подобни и смятах за сродни.

А това може само талантът.

5.

В късната есен на 1980 г., когато постъпих в Литературен фронт, Здравко Петров бе първи зам.-главен редактор. Макар и въображаема, той ми бе единствената опора: нали ми бе нещо като кръстник, а по нашия край кръстникът и кръщелникът са повече от роднини. Задължението на заместниците на главния, тогава Ефрем Каранфилов, бе да водят броеве - т.е. да отговарят за естетическите и идейните качества на текстовете. Второто бе по-важно от първото; заместник-главните имаха последната дума какво да влезе и какво да отпадне.

Като новопостъпил в писателския вестник толкова се смущавах, че след всяко дежурство, на летучка, трябваше ли да докладвам поредния брой, винаги пишех изказването си предварително. Какво остава до редакторската ми дейност: бях колеблив и несигурен. Публицистиката в официоз като Литературен фронт бе едно от ветровитите места. Зададе ли се кръгла годишнина, празник, конгрес, пленум или сесия на Народното събрание, все трябваше да осигуряваме спешно я уводна статия, я есе, я изказване. 1982 - задаваше се 3-и март. Колко са били формални тези задължения, личи и от ръководството, което бе забравило, че идва поредният празник. Задачата бе спешна, в петък ми я поставиха, трябвало да осигуря есе за понеделник. Към кого да се обърна? Исках да е нещо по-различно, по-оригинално. Кому ли не звънях (единият бе Георги Марковски) - все ми отказват. И паниката ми нараства. А не исках авторът да е от вечните абонати на една и съща тема. Сетих се за Венцислав Начев, бивш мой шеф в същия отдел на в. Пулс. "Ти нали знаеш какво мисля по въпроса" - каза ми Венци сърдито, едва ли не заканително-заплашително. Знаех, разбира се, но съм на тясно. Замолих го. "Добре - отвърна ми той, - но не искам да ми се пипне нито дума". "Обещавам ти!" - отсякох, без да подозирам каква беля си навличам на главата.

В понеделник имах текста - прословутото есе "Нашият трети март"¹. Прочетох го.

Венци дотолкова се бе увлякъл в нашето самоосвобождение, че лишаваше от освободителен смисъл руско-турската война. Изтръпнах. Идеше ми да вмъкна няколко помирителни думи, но се възпрях: нали му бях дал дума да не пипам нищо. Имах само една - според мен сигурна - надежда - водещият броя Здравко Петров. Той не можеше да не забележи пропуска.

Уви! - есето излезе, както го бях дал (бр. 8 от 25 февруари). Явно, Здравко не бе го прочел.

Само аз си знаех как треперех. Всяка седмица очаквах да ме извикат. Близо два месеца ни гък, ни хък. И когато вече се бях поуспокоил - получи се възмутено писмо от някакъв провинциален учител. За щастие, попадна на мен. Постъпих като щрауса: прочетох го и - в коша. Сякаш така мога да скрия или възпра предстоящото. Скоро след писмото някой от писателите, на партийно събрание, вдигнал пара. Случаят стигнал (така чувах) чак до съветското посолство, верни угодници сигнализирали и там. За прегрешението бях наказан от главния редактор Ефрем Каранфилов с мъмрене. Отървах се доста леко и предполагам, че причината бе в добрите чувства на Каранфилов към мен. Но случаят ескалираше, Каранфилов бе извикан в ЦК на БКП. Поискали му да ме уволни. Той поел вината и отговорил, че според Кодекса на труда не може за едно и също провинение да бъда наказван два пъти. Но моята грешка бе удобен повод новият председател на СБП Любомир Левчев да смени първият зам.-главен редактор Здравко Петров (бр. 49), а от бр. 50 - и главния редактор. Така че за дългогодишните кадрови неблагополучия в ръководството на вестника имам заслуга и аз. А срещнеше ли ме на улицата, Каранфилов редовно ми подхвърляше: "Здравей, мой враг"².

Дори имам и такъв автограф.

За тези разговори и действия научих доста след като бяха станали и затова много се учудих на Венци, когато една сутрин в писателското кафене той дойде от съседната маса на моята и ме запита тайнствено, с пресипнал, предрезнал глас:

- Теб викаха ли те?

(Странно, но още в същия миг си помислих: този е отишъл сам!)

Изгледах го неразбиращо:

- Къде?

А той, с уголемени от очилата очи, вдигна глава към тавана и изшепна:

- Горе!

Не! Никой не бе ме викал от съюзното ръководство и това му и отговорих.

Целият разговор окончателно ме убеди, че Венци сам, от страх, е отишъл да се застрахова пред ръководството, а сега искаше да се застрахова и пред мен, ако евентуално продължат да ми търсят сметка. Вероятно изразът "лисицата с опашка замита следите си" се е родил от такива и за такива случаи... Като всеки малодушник, той бе смел на думи, а страхлив откъм дела.

Дълго време в съюза и редакцията към мен се отнасяха не като към редактора, а като към автора на този текст. След повече от година подозрението ми се потвърди: авторът наистина отишъл сам да си признае греха, дори казал, че ме е и предупредил, но аз не съм обърнал внимание. На следващата година, на същата дата, по същия повод написал есе с коренно противоположно съдържание, излъчено по Радио София - и за двете неща знам от Марко Семов.

6.

Нашият трети март се превърна в мой траен комплекс, който ме караше да живея с усещането за вина, за насочен срещу ми прожекторен лъч на повишено внимание: мръднех ли - и лъчът подир мен. Спомням си как веднъж, седейки с Иван Цанев на една от масите в кафенето, към нас се устреми с някакъв непознат председателят Левчев, ръкува се с Иван, запозна го с непознатия, към мен нула внимание - сякаш не съществувах. Може да е плод на мнителност, но си помислих: защо го прави? Ами, за да не мигна цяла нощ, да си мисля за какво може да е, да бъда в състояние на постоянна виновност. Чак пък дотолкова да не ме познава, не допусках: срещали сме се по стълбите, поздравявали сме се. Всички тези безпокойства един ден споделих с новия главен редактор Руси Божанов. Изслуша ме мълчаливо, а след година и повече ме извика, като ми обясни, че е казал където трябва как добре се справям с работата си, как активно печатам във вестника. Но това бе доста по-късно, а преди него подочух, че ще бъда преместен в издателство Народна култура, че Левчев бил уговорил сделката - отивам редактор там с щата си.

От литературния кардинал ме спасиха Карденал - нигарагуанец, и Николай Гилен - кубинец. Нашият лагер инвестираше народна демокрация в Никарагуа и предстоеше гостуване на тяхна правителствена делегация. Министърът на културата Ернесто Карденал бил и поет. Нашите прогресивни сили бързали да го зарадват с книга от негови стихове, издадени в поредицата Поетически глобус на издателство Народна култура (Разсъмване, 1984 г.). Дадоха ми подсрочниците с уговорката за спешен превод. Приех ги както ГФР би приела ГДР: строях и изплащах апартамент, с две малки деца живеех в една стая на квартира. Като министър Карденал може да е бил добър, но като поет - не бе: в началото се опитвах на ръка да предам поне някаква ритмичност на думите, но после разбрах, че напразно се силя; хванах пишещата машина и започнах направо, през просото. Бяха около 700 стиха или малко над тях. Плащаха по лев и нещо на стих. Като прибавих и кубинеца: предвкусвах хилядарката, която веднага щеше да изтече в бездънната каса на строежа. Но когато отидох за хонорара, сумата се оказа доста по-малко: моите изчисления не съвпадаха с изчисленията на редактора. В текста на Гилен (Слово за тропика, 1983) имаше рефрен от 6 стиха, който се повтаряше 6 пъти; в броя на стиховете включвах и повторенията на рефрена, а там го броили еднократно. Като ти трябват пари, така броиш, а като даваш - инак. Заявих претенция за несправедливо изплатен хонорар; стигнало до самата директорка Вера Ганчева. Не! - отсякла тя, такъв сребролюбец не ми трябва!

7.

Думата на директорката Ганчева пред председателя се оказа по-тежка, отколкото на съветската поетеса Лариса Василиева. Лариса цъфна неочаквано дни преди 1 октомври - празника на поезията, с делегацията на съветските поети. За този празник всяка година гостуваха лирици от братските страни, а най-обгрижвани бяха гостите от родината на социализма.

С Лариса се запознахме в Будапеща през юни 1982, станахме близки, а ето я, две години по-късно, тя ми идваше на крака. Тя не бе случайна личност в пъзела на съветската действителност. Знаех от нея, че баща ѝ е изобретателят на бронята на танка Т34; в дома ѝ е гостувал Сталин; дори ми разказа детския си спомен. Освен това, още дошла-недошла - търсела ме. Спешно ми съобщиха от международния отдел на съюза, че тя е в хотел Балкан (днешният Шератон) и чака да ѝ се обадя. Идва да ме спаси, казах си на ума. Заварих я в кафенето (дотогава не бях влизал в него, а след 1989 - пак не съм), разказах ѝ набързо патилата си. Спокойно, рече тя, утре Левчев ми е обещал да ме води с мерцедеса си на Алеко и ще говоря с него...

Дали е говорила - не знам, но предполагам, че го е сторила. Говорила-неговорила, но аз, разказвайки случая, винаги добавях: ако трябва, не само тя, но и баща ѝ ще дойде да ме спасява; ще възкръсне и ще се яви с танка си пред СБП!

Да ме спасява пред Левчев обеща и Петер Юхас, който, плажувал на морето до последно, още бе в София и имал предстояща среща с Любо.

Така че Нашият трети март стана, поради склонността ми да споделям (а защо не и да се оплаквам) и международен въпрос!

С времето случаят се забравяше, а с него - забравях го и аз. Последното му ехо бе слухът, че на семинар с младата творческа интелигенция в Приморско Стоян Михайлов ме бил дал поименно като отрицателен пример за редактор с недостатъчна идеологическа подготовка.

И все пак няколко години по-късно, на една вечеря със съветски писатели в ресторанта на хотел София (днес Радисън) всичко приключи окончателно с шега. Съветската делегация обикаляше страната и едно от местата за посещение бе градът на руско-българската и българо-съветската бойна дружба Плевен. И нали съм от този край, Милко Милков ме изпрати да участвам в четенето, хем да напиша и информация. За финал, както се полага - банкет на всички во главе със съюзното ръководство. Тамада бе председателят Левчев. Никога не бях участвал в подобен ритуал, сърцето ми толкова по-учестено биеше, колкото по ми наближаваше реда. Чашата на тоста нямаше как да ме отмине, в главата ми набързо се въртяха фрази, свързани с оръдията на плевенския музей и Панорамата, която не бях виждал. Левчев ме представи така: "А сега давам думата на българо-съветския националист Марин Георгиев." След такова определение и с такова минало какъв, освен интернационалист, можех да бъда...

Да държа на думата си, както в случая с В. Начев, не повторих.

8.

За сега - не знам, но за тогава - имах късмет.

Колчем ме срещнеше, Геронтиев все ще рече: - Маринчо - щастливото овчарче!

9.

Започнах с: не ми потръгна в Литературен фронт още от първия ден.

Завършвам с: но и на Литературен фронт не му потръгна с мен

Ако Левчев и Вера Ганчева бяха ме изтъргували - т.е. ме бяха преместели с щата ми, нямаше да му стана узурпатор, както ме нарече Лада Галина; нямаше да бъда единственото изключение в приватизационния пейзаж на изданията на писателския съюз. Останалите са все наши момчета, тях никой не нарича узурпатори: например Георги Борисов - на Факел. Георги Константинов - на Пламък, Владимир Зарев - на Съвременник, им бяха сайбии и преди 1989, а сега списанията са им пожизнено наследство. А аз съм крадец, според активното мероприятие, което осъществяват те и съмишлениците им в София, Плевен и където им падне из страната. Или, както пише Копринка Червенкова: "М. Г. пропуска дребната подробност, че неговият вестник е частен; той доста сръчно го измъкна под носа на онзи творчески съюз, чийто орган беше, и успешно си го "приватизира". "Култура" не извърши тази кражба; "Култура" остана собственост на държавата (преди в лицето на Министерството на културата, а сега - на държавното предприятие ИПК "Родина") (в. Култура, бр. 48, 1998).

А каква е днес собствеността на Култура - виж в Апис-а.

Какво да направя, като по-рано - още в 1991 г., бях направил това, което единствено можеше да се направи!

Но както е рекъл Толстоя: Ние обвиняваме другите в собствените си пороци.

БЕЛЕЖКИ

1. Правейки справки, препрочетох есето. Най-смелата мисъл в него бе: "Руско-турската война е освободителна война за българина. Той я превръща в такава". Но в ония години и това не бе позволено. [обратно]

2. Всичко това знам от самия Ефрем, който, смеейки се, ми го разказа един ден и оттогава ме нарече враг. На шега, разбира се; срещнеше ли ме, поздравяваше ме отдалеч, широко усмихнат: - Здравей мой враг!

В деня, в който намерих писмото на Ивайло Петров (04.05.2011), намерих и това писъмце на Ефрем Каранфилов. Написано на ръка с къдрав, окръглен калиграфски почерк, и е за стихосбирката ми "Показалец":

Драги Марине,

Понеже си терсене човек -
нямаш нито телефон вкъщи,
нито си стоиш на работното място.
Ето защо се наложи да ти напиша това писъмце.
Много хубава книга си написал. Чета ти стиховете,
чета ги и на моите гости.
Особено ми хареса, сред многото
"Вълк"
          Ала убия ли те - знам
          ще бъда мъртъв сам.
Бъди жив и здрав, ти,
един от най-личните
мои врагове!

30.Х.1987 год.                     Ефрем Каранфилов
София

С Ефрем Каранфилов запазихме добрите си отношения и след промяната; бях вече на "неговото място" - оглавявах продължителя на "Литературен фронт" - "Литературен форум". Един ден се засрещнахме случайно: аз - бързащ, той - прегърбен, остарял-побелял, тежкостъпен, завива от "Царя" по днешния "Левски". Засмя се, подаде ми ръка; не по-малко радостен бях и аз. А той - пак: - Здравей, мой враг!

Това ни остана като отмъщение към комунизма, който все искаше да противопостави, раздели и смрази хората.

А нас направи приятели!

Зависи от човека!

Бог да прости Ефрем Каранфилов! [обратно]

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.03.2013, № 3 (160)