Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ТАЗИ ИСТОРИЯ Е ДРУГА ИСТОРИЯ

Марин Георгиев

web

Тошо Дончев. Вълчи вой - кучи лайТова е композиционния ключ-сол, който може да бъде наречен и с по-краткото - двойно дъно. Важна е не започнатата история, започваща разказа, а предисторията, заради която е разказът. Композиционният похват е следствие на смисловия: официалният разказ е само привидност, истинският е премълчаваният - вечният обект на изкуството. Но не е ли така и в човешката история въобще и в човешкото същество в частност?! Всяко нещо най-малкото е двойствено. Мислех, че познавам Тошо най-добре от всички тукашни българи (знаем се от 1996), а се оказа, че дори да е така, не съм го познавал докрай. Знам го като преводач на българска литература, като стриктен чиновник (израз на уважение към институцията и правилата); като издател, учен, организатор, общественик, държавен секретар в предишното правителство на Орбан, отскоро - и директор на Унгарския културен институт; като тактичен и неизбързващ, овладян човек - благоразумен, предпазлив, учтив, избягващ риска; бил съм с него дори в родното място на баща му, село Драганово, при чичо му, пипах кърмящата пръстчица на това благословено място (пръстчицата още усещам по върха на пръстите си!); дори съм му гостувал в дома му в Будапеща, а не подозирах за скритния му живот, тайната страст: пише проза. И то - художествена. Значи бил и художник. Нещо, което не ми е споделял. Като всичко съкровено!

Изкуството е и възможност вътрешността, или поне част от нея, да бъде обърната навън.

Най-трудно се чете текстът на приятел. От една страна, си любопитен, от друга, се страхуваш. Ами ако не ти хареса, а не си свикнал да си кривиш душата?! Молиш се в себе си за него - дано е успял!

Та пак да се гледате с чисти очи.

И каква радост, като Вагнерово ликуване, ако любопитството премине в наслада, тя - в увлечение, а то - в стръв да вникваш, да вдълбаваш, да разсъбудиш чувства, спомени, мисли.

В мнозинството си неговите разкази са автобиографични или се опират на лично преживяното, чуто или запомнено в детството - най-впечатлителната възраст. На повечето от тях вярвам, че са действителни, те ми разшифроват и самият автор. По тях, като по следствие, разбирам причините за едно и друго и понякога го виждам като на длан. Повечето от разказите са скрита форма на лична изповед, на нещо, което той се свени да сподели пряко ("Украса на живота" например). Разбирам много неща и за семейството на автора.

Смайвали са ме представителните булеварди на Будапеща, но винаги съм искал да надникна в малките и тихи улички; бродил съм из тях часове, та някак си да се докосна до живота им чрез кварталните магазинчета, кафенета и ресторантчета. Ето, каквото съм видял-недовидял, намирам го в разказите на Тошо, научавам го чрез случващото се на т.нар. обикновени хора от утца (улица) "Золтан". Някои от персонажите се повтарят: Рита, Щрасер, Мами, Тати, мигрират от един разказ в друг; авторовата семейна сага (надявам се той да я продължи) се докосва до сагите на други семейства и така неволно, чрез частното, личното, той ни дава една от картините на унгарското общество през миналия век: 40-те години, войната, комунистическата диктатура, унгарското въстание 1956, промяната за уж по-добро след 1989.

Всичките му герои са на "граничната бразда", изправени на нокти, онази бразда, при която екзистенциалистите смятат, че човек показва същността си - "Чичо Лайош мери мармалад", "Смъртта на кончето", "Състезание с тухли", "Анастазия", "Вълчи вой, кучи лай", "Баща ми сънува бели облаци", "Закуската на Армин Фишер". Под привидно скучния, еднообразен живот дремят страсти, гибелни, самоубийствени мечти - "Маймунчето на кръчмарката". Намерили прикритие и оправдание зад радикални идеологии, или безконтролността на войната, човешката жестокост, агресия и егоизъм унижават и дори унищожават личността ("Лечо", "Портрет на стената", "Чичо Лайош мери мармалад", "Смъртта на кончето"). Последният разказ бръква в живата рана на един от векове наболял проблем на западноевропейските общества - отношението им към евреите. Той е толкова отколешен, че ние, които сме отворени за всички, дори не подозираме. Корените му в Средна и Западна Европа са дълбоки-предълбоки. Не е останала чужда на него и Унгария.

При нас, като изключим някои спорадични и подсторени истерии, той е необясним и ние не сме способни да вникнем в драматичността му. Може да прозвучи изненадващо, но в Полша например е имало законодателни санкции срещу евреите и преди 1940 г. Макар че след Холокоста те придобиха статут на свещените крави на човечеството, това е една привидност: проблемът в посочените общества дори сега е заметен някак си под чергата и антагонизмът е преминал в тихо или по-шумно роптание. В разказа той е показан в едно от критичните му състояния, в което благодарността за възможната придобивка преминава в ненавист, след като се оказва, че благодетелите - семейство Вайс - са оцелели, върнали са се и си искат обратно даденото, което, ако бяха загинали, би станало дарение. Като възкръснали от ада, те прилагат правото си на собственост. Животът продължава: за тях - печалба, за Щофмаи - загуба. Егоизмът, ламтежът за материални придобивки, от които са обладани и неевреите, взривно преминава в жестокост, от която си изпащат най-невиновните. Даже дървеното конче! Мога да поздравя автора за тази психологическа находка, която има много измерения...

1956 е ключова година за унгарците и тя като че ли е инфилтрирана в съдбите на всичките му герои. Нейната кървава дамга най-силно избива в "Куманската княгиня", "Закуската на Армин Фишер", "Лечо". Имам усещането, че урокът по доблест и храброст, който Унгария даде на света тогава, по нов начин дава сега и на Европа: достойният винаги иска да си е сам господар. Той не ще опекунство! Това поведение отстоява в личния си живот всеки един от персонажите на трите разказа.

С унгарците най-много си приличаме, ама не съвсем: 1. Били са съуправляващи империя; 2. Имали са аристокрация; 3. Католицизмът, както солта, ги е запазил от морално разложение, религията е проникнала в културата; 4. При тях всичко е "после Отечество" (у нас така бе при Ботева, ама тъкмо поради това го убиха; така бе при вси възрожденци, но после тях се заразплодиха предателите); 5. Комунизмът не ги обезличи, както нас.

1956, като връх на пирамида, е израз на всичко това вкупом. Изоставени от САЩ и лелеяната Европа (те все още бяха верни на Ялтенската, а не на Божията справедливост), унгарците бяха смазани от смазалите революцията им и от 1848 г.

Който е бивал в Будапеща и е пропуснал да види гробището и паметника на жертвите от 1956, най-лаконичния паметник, който познавам, препоръчвам му при второ отиване да го стори. Истинският героизъм е непòказен дори и в почитта към мъртвите. Но и това свято място познавам пак благодарение на Тошо и българските унгарци, които ми го показаха навремето.

Човек винаги е подложен на нравствени изпитания. Но най-разтърсващи са те в детството. И затова - най-запомнящи се. Натискът е винаги от възрастните, защото с възрастта и опита човекът става все по-безнравствен. В детството си всеки във всичко е табула раза и каквото бъде изписано, остава вовеки написано. Освен случващото се извън дома, главният възпитател е семейството с непоклатимия авторитет на бащата, който сякаш изрича тежките си притчи. В една от тях е засекретена и "естетиката" на писателя: "хората се радват повече на една красива лъжа, отколкото на горчивата истина и само от родителите си мога да очаквам да ми кажат истината" - "Състезание с тухли". Като писател Дончев е нарушил тази бащина заръка и това помага на художника-изобразител, а споделяйки ни своите истини чрез неспестяващите истината разказани истории и съдби, освен наш доверител, той предизвиква, и укрепва, и нашата доверчивост в него. В "Corpus delicti" е показана една гей съдба. В нея има загадъчност, забуленост и неясност, съответна на същата, която е в обществото за тази природна аномалия. Отсенка на загадъчност, какъвто всъщност е и самият живот, има във всичките разкази.

Всяка кръстоска между чужденци, в случая между българин и унгарка, вероятно не е само завидната участ "суче от две култури", но и незавидната: не е напълно нито едното, нито другото. Това не може да не обрича на дълговременна раздвоеност. Най-малкото - изостря чувствителността, предполагам до болезненост. Нейна рожба е разказът, дал заглавието на книгата (от самопризнанието на редакторката разбрах, че тя е и кръстницата). Видяното-преживяно е от момче-чужденче, расло в световен град, макар и в бедно еснафско семейство. Момчето е поразено от стихията на езичеството, на коeто е подчинен българският живот, особено на село, за да изригне след преживяното в животински вой, като повърната, една от забравените му същности, надделяла над другата със силата на инстинкта. В текста има места, за които усещах като че ли съм застанал пред разпрана гръд, в която, все още живо, бие сърцето.

Някои от персонажите, бабата, която е къпала бебето, а сега - мъртвеца (толкова ли бързо затваря кръга си животът!) - напомня баба Неделя от "Корените" на Васил Попов, но при него тя е резултат и на литературен умисъл, целенасочено е превърната в метафора, въздигната до мит, докато при Дончев е натура, потвърждаваща основанията за митологизиране.

В този разказ Дончев пипа като с пинсета, внимателно, тънко, но и издълбоко. Такава педантичност на подробностите при същия сюжет - умиране и погребение, съм срещал само при Илия Волен. Но и при него има намесата на литературната образованост. Дончев следва видяното, следва го по петите и разчупва каквато и да е преднамереност, какъвто и да е литературен модел и постига завидна автентичност. Неволно осъзнаваш колко трудно нещо е правдивостта. Много са местата, които бих цитирал и които я потвърждават, както и качествата му на художник-пластик, постигащ с еднаква сила и визуален, и психологичен, народо-психологичен и философски ефект; тук има и пиета на съпружеството, почти антични соло и хор при оплакването на мъртвеца, сблъсък на физическото и метафизическото в природния човек, като накрая първото надделява. (Ах, тази неотменност на реалността, поробила селянина вовеки веков под която плъхти, все още жива, душата му!) Българите сме все още в предкултурното езическо мислене, в което има вяра в милостта, отплата за доброто, а за злото - възмездие. Но и най-малкото им забавяне ни разколебава и пустосваме Бога. С лека ръка от вярващи - ставаме атеисти. И поради това, както мразим - обичаме, а смъртта срещаме с плач, безсилие и примирение! В наивистичната си "религиозност", по-близо до суеверието, ние нямаме друго упование, освен реалността. Това своеобразно религиозно "разколебаване" неволно е показано и се подразбира в "Баща ми сънува бели облаци".

Чак сега разбирам и защо така изразително е кодирана идеята за амбивалентността на българо-унгарците в логото на списание "Хемус", на което Дончев е първият основател, редактор и издател: короната на дървото, разкушествала под чуждите небеса, е двойник на корените, сукали от родната земя. (Родното под чужди небеса, нашите градинари в Унгария, Дончев търси със средствата на учения-изследовател и в "Българи от ново време", изд. "Литературен форум", 2000).

В новата си книга Дончев е преценил силите и възможностите си, избира онези сюжети, които може да "обезпечи" художествено, най-често: което лично е изпитал и видял, да ги "аргументира" с конкретност; той предпазливо нагазва във фикшъна, към него посяга само когато има достатъчно опит и наблюдения, за да го уплътни пластически.

Финалите му са по образеца на високата литература: винаги дискретно, а не директно поднесени. Философия има ли? Може би една: няма човешки живот без драма, щастието е привидност. То никога не е пълно, а го събираш на части оттук-оттам, рискувайки, и то: само ако си неустрашим ("Куманската княгиня"). Освен в сладкодумството, силата на Дончев е в предаване на състоянието, все едно физическо или психическо, но най-вече на психическото чрез физическото.

За художественото въздействие на разказите специална заслуга имат преводачите, все жени: Светла Кьосева, Адриана Петкова, и двете живеещи в Унгария, и тукашната Юлия Крумова - ней се дължи силата на разказа, онасловил книгата.

Мъдрият Далчев изповядваше, че за него естетичното е и етично. То може да послужи като мяра и при оценката на една книга. Днес да казваш истината е такава рядкост, че само по себе си е оригиналност. Освен че заслужават подобаваща художествена оценка, книги като тази на Дончев поставят ключови питания: Къде е мястото на тези разкази в българската литература с нейния нов чуждосвой герой? (Би трябвало той да е новост и за унгарската). Стана ли част от българската литература написаното от българите в емиграция и ако не - защо? А от българите, живеещи в чужбина? Прибавят ли те нови характеристики към националната съдба и характер? Според мен: - Да! Но все още на книгите им се гледа като на чужденци, които изместват тукашните лилипути, имащи се за великани. Христо Огнянов например дозавърши в емиграция етап от литературното ни развитие, заварен от него на младини: поемата му "Пастирски вечери" е продължение на пенчославейковската лироепичност.

Ами прозата на Димитър Динев, Илия Троянов (писана на немски), а на английски - на Мирослав Пенков и Николай Грозни? Защо някои от най-важните неща за българската участ, за които тук не ни стиска да ги назовем, се осмеляваме да го сторим зад тиха бяла Дунава - "Задочни репортажи" например? Ето насъщни въпроси, които чакат осмисляне от родните критически умове, изразходващи енергията си във взаимни реверанси с държащите временната палма в книгоиздаването и присъждането на награди. С риск да стана досаден ще дам още един пример с унгарците: всички унгарски писатели в румънска Трансилвания, Словакия и Войводина, са част от унгарската литература. Ние все забравяме, че написаното зад граница от българи, все едно на какъв език, също е национален капитал. Това, че не е паричен, не ще рече да го подминаваме, както сторваме отколе с всичко, що е духовно.

Ние отбиваме, а не приобщаваме своите.

И затова ставаме все по-малко!

 

 


Тошо Дончев. Вълчи вой - кучи лай. Пловдив: Жанет 45, 2012.

 

 

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.09.2012, № 9 (154)