СЪН-РАЗСЪН

web

        Не си ли ти на майчиното слово,
        що най-напред погали моя слух,
        не си ли откровителния дух:
на словото, - на битието вечно ново?

        Но то... но то е в мене, тук, където
        ридае миналото - тъмен ек,
        и дето бъдещето - зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.

П. К. Яворов

1.

Аз пак съм същият младеж,
дошъл в града от село;
душа наивна, свеж-невеж,
момче несмело, неумело;
във всичко вярващ че греши,
той пред околните за нищо
се изчервява до уши,
несръчен, див, излишен;
пристъпва плахо, мълчаливо,
макар и да се колебае,
до дъното с очи попива
и иска всичко да познае...

Дали градът ще ме приеме?
Да дам дошъл съм. И да взема.
И тежкото с по-тежко бреме
да заменя и да приема...

2.

Насън съм само млад!
Какво не крие паметта,
когато върне се назад!

Но разсъбужда ме нощта...

И с мигването отлетя,
от сън по-лека, младостта...

3.

Не ще узная кой ме води,
но зная че Го следвам сляпо;
на Него само съм покорен,
макар да съм бунтар от малък;
аз само него чувам, него слушам,
пред майчини и бащини съвети
аз само неговите предпочитам,
макар и думица да не отронва;
макар безмълвен и невидим -
Един! - напътства ме с мълчание,
от вик гръмовен по-красноречиво...

4.

И виждам утринно поле,
и юнски жлътнали жита,
а в мен невидими криле
разперва моята мечта;
зелено е като през май
и в прашния изронен път
ме друса автобусът стар
задавя се, поема дъх,
тресе се целият, дрънчи,
но аз съм още млад-хвъркат -
преварвам го с очи...

И в Търнов бродя непознат
преди да стъпя в Търновград...

5.

Една дъга в далечината,
от синините се рои
и с цветовете си земята
навред ще напои...

Или от нея ги пои?

Над хълми и гори застина,
небесна арка ми е тя,
новопокръстен ще премина,
обкичен с нейните цветя.

Или са земните цветя?

6.

Безсмъртието е за други.
Аз, без да искам, в Словото се озовах.
Предците ми, децата им, съпругите -
орали, сели, раждали... И - прах...

Те прах, те пръст са произвеждали -
най-плодородната земя!
От нея чух ги, от съзвездията...
Поезията мен ме посети сама.

Не съм ни пръв, нито последен,
опитал духовете да ловя...

Оставям ви единствено за сведение
нахвърляните от това слова...

7.

Така съм тих, че съм невидим!
Аз сам си знам какво е в мен:
пред скок изпънат, непредвиден,
в мен друг човек е притаен;
дори неисканото иска,
разделя ме от всички близки,
самият мен дели от мен;

в стените собствени се блъска
неясен, раздвоен, несвой,
умира, ражда се, възкръсва,
умора няма, цел, покой;
ту глас, ту сонм от гласове,
зове ме в други светове
и в тукашния не присъствам.

И в бедност да съм - пак богат съм,
щастлив - дори да съм в нещастие!
Макар неугледен и свит,
дори безпомощен на вид,
с върховна сила съм препълен,
засмукваща като магнит;
река ли само - взривна мълния -
планетата ще осветя...

И вече друг ще е света.

8.

Река, гори, притихнал вир
по дъното на долината;
камбанария, манастир
у мен си търсят имената.
Скалите - бели върволици -
като без ризници войници -
за прошка молят и за мир...

И - претоварена пчела -
заглъхва, пъпли автобуса,
между салкъмови свесла
чак в бездната се спуска:
тук тънат в сенки ветровете,
тук прашни дремят вековете,
угасналите кандила...

И извистява в миг стрела...
И звънва като струна букът!
Пращят стебла, плющят крила,
скала в средата се пропуква...
Какво ли иска да издума,
да вика, да крещи безумно...

Но съм безмълвната скала!

9.

Не знаех: град или видение
пред мен възправя се сега,
човешко, Божие творение
ли е замряло на брега?

То като чудо те преследва -
и още колко чудеса! -
от дъното на Янтра гледа
и от самите небеса.

И къщици или руини
по стръмни ридове пълзят;
от векове ли са застинали
водите дето не текат?!

О, не вода, самата вечност
дене, ноще пред теб блести,
нетрайна сянка, виж: - човекът,
стои пред нейните врати:

не може той да проумее
кога дошъл е, докога;
сънува ли, или живее,
или било е все така;

и няма старо, няма ново,
а нейде в техните недра
се крие изначално слово
по пътя за Света гора.

10.

Със здрави мускули и кожа обвил ме е животът;
прахът се спитва, храстите хрущят
река ли да ловувам, да работя,
или да тръгна в дълъг път...

За мислите си - явни или скрити, -
за щенията свои сам съм сечиво;
единствено на мен разчитат и мечтите,
и цялото ми същество...

Но всичко мълком ще се срине,
ако я няма същността,
изплъзващо-неуловима,
макар пленена от плътта;

душа ли, дух ли, още що ли,
по-пръхка и от щипка сол,
без нея в миг ще се разложа -
куп кожа, кости и месо...

Така и цялата вселена
без нея ще се разлети,
като жена неоплодена,
която няма да роди...

11.

Тук хълм от хълма по-висок е,
а помежду им втъва гъвка Янтра
от всички по-нагоре само Бог е,
но явно, тук е слизал на земята.

От себе си по нещо е оставил,
из улички, зад църквици се скрива,
ту слиза, ту изкачва стъпалата,
подръпне с шипка, жилне те с коприва...

И тъкмо си му тръгнал по следите,
а виж го, нейде в дъното потъва,
там, дето глъхнат тайнствено горите
с водите слели светлото и тъмното.

Притихнало е вред като пред залез.
Изнизва се след миг из гъсталака
болярин с лък и със сърна на рамо,
понесъл я наместо жертвен агнец.

Кърви небе на клоните в разтрога!
Изскача свитата и конят цвили,
и гърлено, тръби последно рога.

Из гърлото му руква изобилието...

12.

Лети нагоре всяка висота,
но има си предел и тя:
надолу връща се, свисти
събаря висини, мечти,
божествен дух и красота -
за всички зее пропастта.

13.

Чуй: бухал буха в глуха доба.
Щом смлъкне той и сова писва.
Жена почернена се рови в гроба
и дири рожбата единствена.

Но гробът - той е плесенясал,
а кладенецът е пресъхнал,
а изворът е жабунясал,
пътеката е мъх и пъкъл.

Плачът пресъхва, но душите
в нощта прокобна се завръщат
и слезли тук от висините,
кръжат над родните си къщи...

О, час на страх и на видения! -
спри, Боже, лавата им жива? -
като води, като растения
избиват, вплитат ме, заливат...

- - - - - - -

Студено-жлътнала, луната
сгъстява призрачния зрак,
прорязан само от словата
в колоната на Омуртаг.

- - - - - - - - -

А църквата - все същата е тя,
блести и в дъното на пропастта,
че има нещо друго над плътта,
над гробищата, над смъртта...

14.

И бял, и каменен, и извисен,
като че свише осенен,
той няма нощ, той няма ден,
зад кули и стени корави,
нагоре като стълп изправен,
сред мъх, сред камъни, сред здравец
виси се Царев Царевец.

Мъх стели лепкава мъгла,
пълзи по склонове и по била
повил кръвта (като потоп се ля...)

_ _ _ _ _

Вървим в живота като слепи:
царе, богатства, велелепие,
в уречен ден все някой срива.
Най-първо тленното загива...

И Царевец е лобната скала!

15.

Сред недоразсъмналото
крие своята мантра:
църкви, къщи - по стръмното,
на дъното, - Янтра;
таи се в бездната -
зеленикаво-кална,
в глъбта й изчезна
България цяла:
с дворците, болярите,
със свитата царска,
с конярите, стражите,
с царя и патриарха;
не мож ги събуди -
на дъното - дъно! -
дори и чудото
тук да осъмне;
тук нощ е навеки,
погребала спомена...
Без мощ е всеки,
роден след погрома...

16.

И в този град,
и в този свят,
непредполаган, нов,
забравих първата любов.

Като било
добро и зло
селото избледня,
изчезна като равнина
заспала в сняг -
поле без бряг...

Сама безкрайността
се търси с вятъра в нощта...

17.

Това, което бе за мен красиво
страдание за друг е, край,
за трети - мъка, болка дива
и Бог какво е още знай...

Момичето, разбира се, забравих;
и литнах, яростен и млад,
подир гласа зовящ и мамещ.
И не помислях за назад!

Невидимо избрах пред видимо
и въздуха вместо твърдта,
в разбърканото му кърмило
до днеска търся яснота...

А тя какво е преживяла?
Напред вървях, глава навел,
и първата любов предадох,
макар и с идеална цел.

18.

Не, нищо се не дава даром
и трябва да се заплати,
от девет извора докарваш
вода, през девет планини
минаваш, гънеш се, провираш
като през иглени уши
и нямаш право да избираш,
ни някой да те утеши...

Че всичко иска изкупление,
не само грях и престъпление;
дори най-чистата мечта,
дори най-святите неща,
душата ти, които грабват,
и тя безпаметно лети,
дори летежът й ще трябва
пак жертва да го освети.

И най-щастливия ти дял
платил е някой неуспял!

19.

Събра ни уж случайността,
а всъщност общия ни случай:
момчета от градчета и селца,
среднисти недоучили
(защото кой ще те приветства
за разните му стихоплетства),
решили се със сетни сили
да видим имаме ли шанс
от собствената си немилост
да се измъкнем за реванш,
да стъпим в столицата непосмели,
като в последна битка оцелели,
обречени да бъдем маргинали
и по неволя Търново избрали,
с представите и дрехите си вехти,
покрай науката да станем и поети...

20.

Насън съм само млад!
Но разсъбужда ме нощта...

И все напред, без миг назад!
И иде ми да изкрещя,
че като примка ми виси
и чака своя час смъртта;
настъпва неотстъпно тя
и няма кой да ме спаси: -
отдавна майка спи в пръстта.

И - бомба! - моята глава,
е заредена с паметта,
аз обезвреждам я в слова,
изплъзващото с тях ловя;
но с тях ли ще се възкреси
животът, всичкото, което бях, -
последен път
и първи път
живях...

Пълзи, замита ме прахът...

Ах, собствената прах!

21.

Не знам дали ще е възможно,
но ако може, след смъртта,
подобно дух, ти дай ми, Боже,
за мъничко да полетя:
да видя свидните места,
последно с тях да се простя...

Това единствено ще моля!
След село, Витските поля,
в последен кръг, на воля
и Търново да облетя...

май, 2010

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.08.2020, № 8 (249)