СИЛА ОТ СЛАБОСТ

Марин Георгиев

web

"...Интересува ме познава ли се по очите дали някой умира,
бил той човек, или животно и изобщо -
има ли някаква тайна, или просто е така: беше и вече го няма“.

Васил Попов

Бях в последния курс на Техникума по механотехника в Плевен, когато видях, без още да зная кой е, Васил Попов. В клуба на културните дейци предстоеше литературна вечер. Любопитството ми надделя стеснението и неудобството. По стените - рисунки на Светлин Русев. Светлина, повече отколкото е нужна, или на мен така ми се е сторило - виждаш, но те и виждат. А тъкмо това не исках. Седях встрани, свит във възможно "най-тъмното“ дъно. По-старите и по-опитни членове на тогавашния литературен кръжок "Цветан Спасов“ вече са обхванати от тържествената суетност на момента, разговарят - свободно, високо - ръкуват се. Няколко души се устремиха към стоящия прав до мен - чак сега го забелязах - млад човек: с мека шапка, свали я, дълги, прави русо-кестеняви коси, гладко чело - Георги Константинов. От подочутия разговор разбрах, че е студент българска филология, първа година, в София; дошъл си в Плевен за изпитите, четял, било много трудно... Така ми се прииска да стана и аз студент, да имам точно такава шапка, така да приглаждам с пръсти косите си...

Но гостите вече седяха отпред, зад масичката: Любомир Левчев, Йордан Радичков, Цветан Стоянов, Васил Попов, Димитър Василев и една много хубава, бяла, скромна, но знаеща цената си жена - неговата - сякаш я бях виждал някъде нарисувана. От всичко, което говори Левчев, днес помня цитат от Аполинер: "Милост за нас, които се сражаваме на граничната линия с безграничното, милост към нашите грешки, към нашите слабости, милост“. Радичков преразказа разказа си за умрялата лисица и селянина, който така и не разбрал наистина ли е умряла, или се е преструвала на умряла. Цветан Стоянов, пълен, едър, току-що спечелил конкурса на в. "Народна младеж“ за "Разказ за кадифе“ говори за перипетиите на конкурса. И още един, пак едър и излъчващ свежа сила мъж - Васил Попов. Дългообразото лице, хлътналостта на челото - от нея то изглеждаше по-ниско, непропорционално спрямо развитата челюст и брадата, - подчертано отгоре от лъскаво-здрава, подстригана късо остра черна коса, отдолу - от гъсти, сключени вежди. Набиваха се на очи косматост и веждатост, на слух - уж басов, но от усилие, глас, зад който пробиваха меките нотки на баритона (по-късно, когато го поопознах и посвикнах, разгневеше ли се, гласът му ставаше писклив).

Но засега все още той - и останалите - стояха цялостни, величествено-непостижими, различни, застинали за миг в устрема на започналия вече старт в едно ново - и уви, - неповторимо време.

От Васил Попов помня: "Ние с Цветан сега четем "Улис“ (по-късно разбрах, че това е "Одисей“) на Джойс. Четем го двама, понеже все още не знам добре английски. Непрочитаема творба“.

Припомнял съм му на Васил след години тази среща, кой какво казал. "Брей, ти много помниш“, доволен, викаше той. Нали и това исках - да му стане приятно, да е доволен, че е запомнен.

Есента на 1972 г. взех годишния си отпуск от Радио Варна, твърдо решен да опитам за двадесет и шест дена да остана в София завинаги. Купих си нова ръчна чанта, сложих в нея самобръсначката и пижамата и - кацнах в столицата. Защо? Ами да ги видя живи тия писатели. Стига само съм ги чел. Как изглеждат, какво мислят и говорят. Колко струват. Пък и аз.

Познавах само двама души: Димитър Коруджиев, тогава работеше във в. "Труд“, и Иван Цанев - безработен, току-що оженен. Той беше моят Вергилий в адския рай на писателския свят. Първо - в кафенето (тогава не така лесно се влизаше през вратите му, пред които стоеше строг и сърдит като Харон неподкупният бай Пешо), после - в ресторанта. Зашеметен от лица и погледи, несигурен, сякаш всички мене гледаха, питах Иван кой е този, а този?; други пък откривах сам: в главата ми - образът, запечатан от снимката, пред мен - оригиналът.

И когато взех да се заседявам по масите (казано откровено - не ми се излизаше), забелязах: всяка вечер изпълваше с присъствието си подземието на ресторанта Васил Попов. Як, здрав, силен, той излизаше сред последните (все още беше жив духът на Джагаровото време, така рано, както сега, не присветкваха лампите, съпроводени с неизменното подвикване: "Айде, тръгвайте, нема да ви чекам“, прекъсващи ни винаги на най-сладкото място). Нещо настръхнало и опасно се излъчваше от Васил. Гласът му надвишаваше другите гласове и сякаш винаги беше до теб. Все ми изглеждаше мрачно-заплашителен - по това време само жадно гледах и слушах. За Васил се носеха легенди - за силата му, стигаща до грубост (с един удар счупил мраморна маса); за безцеремонността му с жените (вечните наши спътнички - повод за кавги и сърдечни драми), а тъкмо от тях все имаше по няколко на масата му - ту ги пъдеше, гневен и сърдит, ту напрегнато-поверително им говореше нещо, прегърнал ги с тежка космата лапа, прилепил глава, уста в ухо или очи в очи. Тогава пиенето за него все още беше отмора, празничен завършек на тежкия му трудов ден, който обикновено приключваше в бара. Понеже и аз съм пил до късно, чудех се как го започва на сутринта. Веднъж седмично една от вечерите му задължително беше с испанист - за усъвършенстване на езика. И се носеше испанска реч. Бях прочел "Корени“ и "Това красиво човечество“, бях го мернал веднъж през витрината на "Бамбука“, тежък, бавен, с черен балтон и черна широкопола шапка, но не смеех - и не бих посмял - да го доближа. Докато... Докато една вечер, вече пили дотолкова, че в целия ресторант се разнасяше невидимият лъх на литературното братство и можеш да си кажеш всичко, което ти е на сърце, той се приближи с мечешка фигура и походка към нашата маса. Неудобно ми е - ще речете, нескромно, - но понеже беше така, ще го кажа: поиска ми книжка. Есента на 1975 г., току-що бе излязла първата ми стихосбирка "Село“. Чул хубави думи за нея. Да съм му я дал само да я прочете и щял да я върне.

Знаех кой е, тайно в себе си исках да му я подаря (нали и той имаше своите "Корени“), но не се решавах, пък и - страх. Признах му.

- Как ще ми я връщате? Още утре Ви я подарявам.

Пролетта на следващата година получих наградата за поезия (заедно със Стойчо Стойчев) на село (сега град) Дългопол. Един от членовете на журито беше Васил Попов, сам носител преди това на същата награда.

Това беше голяма чест за мен и тънък, но все пак път, към него. Вече не ме плашеше като преди, макар че несигурността, очакването за нещо внезапно при резкия му и променлив характер не ме напусна никога. Винаги в разговор, или на маса, съм бил малко като на тръни.

И как не - Васил Попов е това!

Да даде бог да възкръсне - ще се уверите.

Но Васил Попов имаше и друго лице. Щях да го видя по време на една литературна седмица в Толбухин (дн. Добрич) и окръга. При такива гостувания писателите се опознават повече помежду си, отколкото с хората отсреща. Основната група беше заминала, но трябвали още писатели. Иван Цанев не можел да замине и... препоръчал мен. Бях в кафенето, когато се обади непознат глас от Толбухин да тръгвам веднага, ако може, да взема още някой. Огледах си: Георги Белев и Минчо Минчев. На другата сутрин излетяхме за Варна, по обед бяхме в Толбухин. На обяда в стола на Окръжния съвет видях и Васил Попов. Дните - напрегнати, както става - изстискват те докрай: срещи, четения, разговори. Ние мълчахме. Говореше той. И с право. Какво ще ти кажат хора с по една книжка, без самочувствие, все още гладни да слушат, да купуват, а не да продават. На срещите той се вживяваше, ставаше прекалено сериозен, приповдигнат, свръхотговорен, със съзнание за дълг, за важна общонародна, едва ли не държавна работа. И все за литературата и за работническата класа завърташе разговора, едно непрестанно растящо усилие при него с годините, един стремеж да се доближи до партийните повели, до "обикновените, трудови хора“, чийто завършек стана романът "Низината“. Знаех, че Васил Попов е бил приеман на времето на верев, бях чел доста критики за него в печата през 60-те години. Той беше спорен и това му остана в наследство докрая. И сега, на тия срещи, сякаш искаше да каже: Аз съм ваш, аз се боря за новото, модерното, но само като стил, иначе съм на същата идейна позиция. Сякаш се оправдаваше, като да беше гузен; сякаш искаше да заслужи доверие, изпълнен с надежда, че казаното ще стигне по някакъв начин до съмняващия се и ще потвърди лоялността му към властта. Той се гордееше с членството си в журито на конкурса "Каса де лас Америкас“, неведнъж е отварял дума за него, за латиноамериканската проза.

Но денят завършваше - идеше ресторантската вечер. Той се отпускаше, ставаше друг. Ядене, пиене, общи приказки и идва мигът на затварянето. Но свикналият да продължи мирясва ли! С по две бутилки водка във всяка ръка, забра ни и - в нашата стая: той, ние, някои местни литератори. Сега можеше да прилича на себе си, далеч от толкова непознати очи и уши. Той обичаше и познаваше испано-езичните литератури, учеше се от тях. Беше минала модата на Стайнбек, Фокнър, Селинджър и Хемингуей - обичаше да говори за последния (колко бил мъжествен), - оставил неизлечими навици в поведението му, прихванати още в младостта. Чудил съм се, чудя се и сега: защо някои писатели искат да бъдат нещо друго от това, което са, защо се страхуват да са себе си? Да си писател, ще рече много, но най-напред - да си чувствителен, до крехкост, а тъкмо на тях, на най-чувствителните бог изпраща най-големите изпитания. Мъжество е да ги посрещнеш с дадените ти възможни сили, а не с преднамерени, заучени жестове. Измама е, че с тях предварително се застраховаш, че с тях ще ги отблъснеш или ще се предпазиш от неминуемото. И не изтичат ли по този начин силите - а те не са много, - отредени за творчество, в поведението; избраният модел от игра става истина, става твоя първа - заменила дадената - природа. Тук, поне за мен, е възелът на една нова, голяма драма. Съответствието ѝ намирам в спомен от ученическите си години. Когато дойдох в града от село и попаднах в клас на предимно градски момчета от добри, културни семейства, аз се стъписах от своето незнание, несръчност и сбутаност. Те знаеха повече, умееха да се държат и говорят според културната "конюнктура“ на времето. Колко усилия - само аз си знам - ми струваше вместо "А?“ да кажа "МОЛЯ?“ Ами това пусто "МЕРСИ“. Сякаш цялото село ме гледаше осъдително за това, че го предавам, когато се потях, чупейки непривикналия си език да изговоря новите думи. Да излезеш от затруднението има два пътя: или да се прикаламиш и приспособиш - а това означава подражание - към тях, или да си бъдеш ти, с цената на унижението и обидите, но бавно, мъчително да се надмогваш, да изпълниш със свое съдържание заложеното в теб, да го извисиш до равнището на културата, да израснеш като различен, неприличащ другиму човек. Да, те имат достъп до повече информация - обяснимо и закономерно е, но ти имаш девствена душа, неизписаният лист на паметта, свежа чувствителност, която кърваво ще обагри всяко понятие, докато го съедини - и то завинаги - с предмета. Струва ми се, че пред подобен кръстопът е стоял Васил Попов не в ученическите си години, а в писателското си ученичество, че не е имал сили да бъде себе си, а онзи, който са били най-първите в неговото време и среда. Зад строгата му, намръщена, неизменно мъжествена маска е стоял друг човек; зад помпозния, надут глас - друг, по-обикновен. И тази вечер това се разбра. Не само в слабостта му към поезията на Лорка (много негови стихове той знаеше наизуст), не само в честото повтаряне на неговото понятие дуенде, но и в изпуснатата внезапно сантименталност. Лицето му омекна, устата широко и доверчиво се отваряше в усмивка, нежна като на юноша мечтател, който нищо или почти нищо не е успял да осъществи от мечтите си. Тази вечер той имаше добри, по кучешки влажни очи. Той се нуждаеше от ласка, но никога нямащ търпение да я изчака, винаги е искал да я изтръгне със сила; искащ да бъде демоничен, с жена-демон, тайно копнееше ангела. Не присъстваше ли това раздвоение и в прозата му? Той цял живот се стремеше да бъде модерен, усложнен, интелектуален, а в живота умееше така неподражаемо да имитира. Тази вечер показа и тази си способност. Първо: Ивайло Петров. Само един жест - приглаждане на несъществуващите коси, дърпането от цигарката, недоверчив поглед, винаги измерващ те и отстранен, вечно парадоксалния му диалог - отричане на онова, което преди малко е твърдял. После - тогавашния си главен редактор (Е. Каранфилов - б.м.) - походката, кривата уста и усмивка. След миг - Димитър Светлин, с едрата, четвъртита глава, вбита в раменете, с провисналите като уши на палаш коси, първо я очерта с ръце, после я повтори - и ето ти го целия Светлин, пийнал, леко зафелкващ, с добродушно-заядлив тон. И тогава, и сега си мисля, че по този начин Васил Попов изкупваше бягството си от превъплъщението, от артистичността и пластиката в текстовете си (а може би не са му стигали сили и умение, или е било страх да не изглежда традиционен). Взетият от него прекомерно висок начален тон сега сякаш си отмъщаваше и той за пръв път говореше с дадените му от бога гласни струни. (Впрочем вгледайте се и в други познати литератори, които обичат да имитират, и ще се уверите, че те компенсират така или някаква своя липса, или страха да са такива, каквито са. Поетите, които претендират, че поезията им тежи от мисъл, от подтекст, обикновено четат стиховете си мелодраматично и напевно).

И вече Васил Попов за мен не беше страшен, а човек като нас, само че трудно и много рядко показващ се.

Да имитираш, ще рече първо да умееш да наблюдаваш. И той показа, че умее: за един от нашите колеги, който прекомерно, та чак престорено възторжено, с разтеглени угоднически до ушите уста и с най-висок смях му се възхищаваше, каза: - Ех, Минчо, Минчо, голям си като слон, а мозъка ти като на пиле!“ (Горкият, той все още не можеше да различи играта от истината). За друг, млад, проспериращ с шофьорския си произход и теми белетрист Кънчо Атанасов: "Това е роб. Човек, който не те гледа в очите, когато говори с теб, е роб. Той носи на кръста си нож и в подходящ момент ще ти го забие“.

Уви! Оказа се прав. След години тъкмо така постъпи с един от приятелите си набралият вече сила и опит в отношенията си с писателите прозаик.

Е, споменът ми може би вече отива към своя край, защото към своя край отиваше и Васил Попов.

Често ми се е случвало да съм с него на маса, а никога не съм го чувал да говори срещу никого от своите колеги-белетристи - негови връстници или малко по-възрастни. С голяма любов и преклонение се отнасяше към Радичков и Ивайло Петров, само думи на възхита съм чувал за тях от Васил. Така говореше и за Джагаров, особено видеше ли го в Тихия кът или в ресторанта: "Добре, че е той, да дойде и ни навиди. Иначе...“, като в негово лице персонифицираше държавата.

Васил Попов не беше завистник, той обичаше литературата и ония, които я създават. Беше изгарян от амбицията най-после висшестоящите да го приемат за свой - стремежът да станеш приближен и официален дреме във всеки писател. Друг е въпросът за пътищата, по които се постига. А Васил Попов все нямаше търпение. Виждал съм го, и ме е отблъсквало, прекомерното му старание да го зачетат големци, още преди да са го зачели самите те. Той беше убеден, че има още какво да прави, че има пред себе си време. Една вечер в клуба на журналистите каза: "Какво ми остава на мен вече, още 10-15 години живот, достатъчен да напиша каквото искам още да пиша...“

Но застояването му в ресторанта вече завършваше по друг начин: беше по-нервен и по-нетърпим към другите, ставаха и скандали. Веднъж късно вечерта го срещнах по "Ангел Кънчев“ завалящ се, с неизменната си тежка чанта - явно не издържаше на пиене. И си спомних Варна, станцията на писателите, пролетта на 1979 г. (и аз се осмелих, най-после, като член на Кабинета на младия писател да поискам разрешение за двайсет дена). Първата сутрин; несигурност и неудобство; какво ще кажат писателите? Седнах на последната маса. И той се зададе: с червеникава, ненашенска (предполагам латиноамериканска) наметка, приведен леко, с вид и походка на все още здрав питекантропус, с все още стегнат скелет, който задържа плътта; панталонът - с провиснало дъно. Васил дори и не поздрави. А нали се знаехме, нали в него ми бе надеждата да се приобщя с новата обстановка. Проговори ми чак след няколко дена. Сподели какво пише (мисля - разкази).

Видях го пак в станцията - есента на същата година. И двамата бяхме младоженци. Той разнежен, общителен. Поканих го да се почерпим - имах повод, запознах го с жена си, той мен - със своята. "Маринчо, хайде наздраве! И да не се развеждате“. Грях не грях, помислих си: аз няма, но ти, ти... Обяснявах си го, но ми беше необичайно, като гледах как този едър, тромав мъжага, невярващ на жените, почти женомразец, всяка сутрин вървеше напред с тежката плажна чанта в ръце. Не позволяваше на жена си да носи дори хавлията.

1980 г., пролетта, постъпих на работа в издателство "Народна младеж“. Просто бях принуден от обстоятелствата и затова не ми бендисваше. Исках да се махна при първа възможност. Търсех я и подадох молба в "Литературен фронт“, на своя глава, без да питам и без да се съветвам с никого, без препоръки. Тогавашният главен редактор Ефрем Каранфилов ми каза: "Ела след месец“. Точно след месец отидох. "Казахте ми да се обадя“. "Казах, но не всяка седмица“.

- Днес става тъкмо един месец от първото ми идване. Така се уговорихме.

- Засега няма още нищо.

И тогава прибягнах до ходатайство.

При кого? При Васил Попов.

Два пъти му бях давал прозаични текстове - публицистика. Първият излезе в следващия брой, вторият - още по-бързо. Васил го взе в понеделник на обед, вечерта - нетърпелив - минах, уж случайно, през кафенето. Похвали ме високо, пред всички, та чак се засрамих. "Не съм ти бутнал запетайка“. В сряда вечерта купих вестника с публикувания текст. В началото на октомври ме извика в тясната редакционна стаичка на отдел "Проза“ и ми подари второто издание на "Времето на героя“ - "На Марин Георгиев - с вяра в неговото перо!“ - един от най-скъпите ми автографи. И това май ми бяха главните основания да се обърна към него.

Седеше сред компания в Тихия кът. Вече имахме нов председател - Л. Левчев. Предстоеше конгрес. В прогнозите за бъдещия секретариат фигурираше и неговото име. В "Работническо дело“ беше публикувана снимка от срещата на Тодор Живков с Маркес, до него - Васил Попов. Въобще работите около Васил вървяха добре, съдбата бе обърнала към него другото си лице. Попитах го мога ли да приседна за малко. Заповядай! Изчаках го да си свърши приказката и тихо го помолих, ако му е възможно, да подкрепи кандидатурата ми във вестника. "Почакай малко. Наесен ще стават много работи. Спокойно...“

Беше "наесен“, октомври. Оклюмал, отпусното-унило, Васил Попов седеше почти с гръб до някогашната кръгла маса в ъгъла, отредена за сервитьорките. Смален от ниския стол, с уморен поглед и торбички под очите. Поздравихме се бегло. А на другия ден, сутринта, секретарката на издателството ми каза: "Васил Попов починал. В Пловдив“.

Както всички - не можех да повярвам.

...Той лежеше изпънат в ковчега, пак с тази ниско остригана, с наболи тук-там бели косми коса, с все още здрав, жив четинест косъм. И чувам Светлозар Игов, който беше стоял на почетна стража до него: "Никога няма да забравя косите му...“

Но вече музиката свиреше, вече пристъпяхме към "земята, майко, черната“, влажна от наскоро валелия дъжд, под влажното гробищно небе. И заплакахме. Плачех, сякаш за себе си, сякаш видях собствената си смърт, или щях така да умра, задушен от прекалената си сила, от енергията на слепия си устрем. По-встрани плачеше Мария - посредникът между искрящата течност, разлята бляскаво в стограмовата чаша, и зажаднялата за успокоителния ѝ лек душа; всички бяхме свързани, всички бяхме едно голямо семейство, на което Васил бе станал неволен "баща“. Неутешимо-непоправимото вземаше еднаквия си данък от нас - плача. А после - слова, нелепи пред загубата, официалните черни костюми на Л. Левчев и Е, Евтимов; костюми, които не само че не губеха цвета си в смрачения от влагата ден, но сякаш бяха по-тежки, по-лъскави и по-тъмни, а те в тях - някак си гузни, прилични на грабливи гарвани.

Васил Попов с телосложението си, с масата си, с начина си на поведение сякаш заемаше огромно, плътно пространство. Със смъртта му си отиде и един стил на общуване, на живот и творчество.

На излизане от гробищата се застигнахме с Росен Босев - заместник-главен на вестника:

- Ти разбра ли, от 1 ноември постъпваш при нас.

Нищо не ми оставаше, освен прибирайки се, да си купя току-що излязлото избрано на Васил, по случай петдесетгодишнината му - "Оставете балкона отворен“.

Това е стих от Лорка.

Предният стих е: "Когато умра...“

1987

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.06.2012, № 6 (151)