ПЪРВАН СТЕФАНОВ, ИЛИ ПРЕНЕБРЕГВАНОТО КЛАСИЧНО

Марин Георгиев

web

Обадиха ми се твърде късно, за да имам възможност за по-вдълбочен прочит. Дори едва смогнах да препрочета самоизбраното му¹. Писането иска дистанция. А за нея, освен пространство, трябва и време. Така че ще постъпя като др. Тодор Живков: ще нахвърлям тезиси, пък слушателят да се оправя.

1. Тук, на тази територия, из гънките на която се подвизават българи неуточнено окончателно откога и незнайно докога; територия, която, както населението ѝ, ту се смалява, ту леко се увеличава, но най-вече смалява, тук и хора и природа нерядко са подложени на екстремни състояния. Комай най-стабилното статукво е петвековното и като изгря Освобождението бедите, наместо да намалеят, се увеличиха.

2. Тази географско-историческа поставеност се повтаря и в литературата; понякога на човек му иде да вдигне ръце: аман от новатори, поради това, че не могат да изпълнят закона; лично аз съм доста подозрителен към българския модернизъм, особено от соцпериода, защото, заключен в клетката на монистичната идеология, можеше да експериментираш с формата, даже да кокетираш - дори го разрешиха официално през 80-те, но си оставаш в канона, ако използвам термина на учените от Нов български.

Като казах канона, та се сетих, че новобългарските моделиери цял том изписват да докажат как Иван Динков се опитал, и даже излязъл от канона, а не се сещат за Първан Стефанов, който въобще не е влизал в него. Реабилитират се стихове, и най-вече проза, от която изхожда и Белла Цонева, само дето я пише по-добре, а има и една проза още по-добра и автентична - "Село на баир" от Георги Спасов, но новоуниверситетските изследователи не са я и помирисали. Човек му идва до гуша от измислици и преиначаване на очевидното.

3. Името Първан Стефанов срещнах още в ученическите си години; подражавайки на Мартин Идън в усилието скоростно да се ограмотя, посещавах читалнята на библиотеката. Там попаднах на сп. "Пламък" и поемата на Стефан Цанев "Градът на слънцето"; тя беше опит да се обнови темата за т.нар. социалистическо строителство; обновяването бе естетическо, а не етическо, т.е. това не бе истината за реалността; да се оттина от измислицата, посегнах към лавицата със стихосбирки; така попаднах на "Далечините обещават" и в нея - на стихотворение, посветено на Радичков, което почваше така: "Морето е старостта на реките". Ей този стих моментално диференцира Първан от Стефан; допреди това чел все още малко български поети, смесвах лично с фамилно име: Стефанов със Стефан; Първан и Цанев не ми бяха оразличителни имена. Като преплувах от бряг до бряг стихотворението "Море", казах си: Е, този се е родил мъдър!

Тогава не можех да формулирам хармонията в него така, както днес: баланс на мисъл и образ, на интелектуално и пластично. Тогава бе само усещане, внушаващо ми сигурност и сочещо ми верния път!

4. Който познава малко-отмалко поезията и преводите на Първан Стефанов, ще се натъкне на едно привидно противоречие: той е школувал в модерната (Ружевич) и в класичната (Галчински) полска поезия, но е предпочел класичното като модел за творчеството си. Изборът си е направил още през втората половина на 50-те и първата на 60-те години, когато съблазните за естетическа и най-вече формална промяна в нашата поезия вземаха връх.

Всяко статукво омръзва; обновяването преминава през разрушението: К. Павлов, Левчев, Ст. Цанев, Н. Кънчев са все рушители-обновители; те са деконструктивисти, всеки по свой начин. Новото е винаги по-привлекателно от старото. Освен това да се руши е по-лесно, отколкото да се гради.

Първан бе избрал и остана при трайното, константното, наследено от старото класично: ясната до прозрачност мисъл, най-често побрана в т.нар. класически стих; лаконичност, синтетичност, детайл, изчерпващ феномена. Дори стихотворенията му в бял стих следват класическата пропорционалност при композирането с оглед на идеята. О, да: времето накрая това и потвърждава: много са пътищата и средствата към целта; всяко КАК е драгоценно, но само когато има КАКВО; само когато стигаш до същността! В поезията е важно да усетиш извечните мотиви, старо-новото, разрешимо-неразрешимото, над което поетите са надвесени отколе.

Това е първопричината Първан Стефанов да остане при изконното чувство за мяра; в началото - повече по инстинкт, а с времето - все по-целенасочено - да изпълни едно от определенията за класично на Елиът: истинският писател се състезава с мъртвите, а не с живите. И още едно, на Толстой: законът трябва да бъде преодолян, за да бъде спазен.

За мен Левчев все още го преодолява, стихотворението му е раздърпано от разнопосочни хрумвания; той прикрива липсата на достатъчна художествена дарба с находчиви или маниерни метафори; стихотворението му е като Млечен път с разстървени звезди, които не може да събере, защото не притежава обединителния магнит на мотива. Колко е безпомощен като художник доказва прозата му, впрочем широко рекламирана. (Ах, тези удобни, хранени - и до днес! - бунтари!!!)

Обратно на него, тръгнал от езиковия декоструктивизъм, Кънчев постигна композиционен синтез на стихотворението: неримуваният му стих е ритмуван; дори и когато е с афористичната завършеност на поговорката, пак е организиран около и подчинен на главния мотив.

5. Българският модернизъм се захранва главно от ратници, които не са овладели закона - т.е. не са художествен случай. Повечето играчи от поколението, в което бе зачислен и Първан - и бе споменаван по милост, - се състезаваха помежду си, а не с предшествениците; Първан се учеше от тях.

6. Но класически ли е класическият стих на Първан Стефанов?

Поетът не робува на догмата; движи се по натурата, идеята, подбира всяка дума, не търпи излишествата; на думите е пинтия, даже душман, знае, че са хлъзгави като динена кора; при него няма т.нар. пълнеж; за да е точен - нарушава дължината на стиха, скъсява го внезапно - и постига неочаквана експресия; или го удължава - за да вмъкне повече реалии и му придаде епичност. Специално изследователско внимание заслужават стихотворенията му в бял стих.

7. Надявам се, че има поне един досетлив учен в Института по литература, който да се хване тутакси за анкета с поета Първан Стефанов и да разчепка творческите му тайнства, защото освен талант, той има и завидна ерудиция. Тя личи и при най-беглия лексикален анализ на творбите му, сплав от разговорен, научен, технически, политически и пр. език, а някои думи са възкресени толкова издалече, че сме ги смятали брадясали от старинност и поради това - отписали. За разнородните смислови пластове на поезията му лакмус-показател е крайният продукт на стихотворната лексика - римата, в която той има свой откривателски принос: време - ремък, пътуване - Лувъра, боли а - емболия, шест дена - поразена, квазар - рязък, Висоцки - нокти, кър - кръв, горди - порти, омотаха - утайка.

8. Първан Стефанов е поет на постоянната равносметка: на ставащото в него; на ставащото наоколо; на станалото в историята; той е пресечна точка на минало, настояще и бъдеще: ту в тяхната отделност, ту в тяхната причинно-следственост; ту в едновременното им пресичане! Това го прави драматичен! Не показно, дискретно драматичен! И диалектик! Един от поетическите му върхове в тази насока е стихотворението "Разговор на гражданина Н. с кучето Рудолф", написано още през 1964.  

9. Той не афишира емоциите, сдържан е като патило-препатило; поради изживяното десетилетието му е равнозначно на век (пак ми идва като рефрен "морето е старостта на реките"); той е рационален, без да е умозрителен; мъдър - без да е философ; философ - без да е разсъдъчен; той изразява. Но в неговата изразителност априори се съдържа и дисекция, и анализ, и обобщение, за да ни поднесе наготово дефиницията, формулата; прави го чрез детайла, лапидарността и непатетичността: "Добрите стават по-добри, а злите съвсем освирепяха"; "по навик птицата на любовта гнездо не свива под семеен покрив"; "Водата се поклаща. Значи някъде пак Старецът с Акулата се бори".

Стихотворението му сякаш е пресован живот, който въпреки това е съхранил сочността си.

10. Той никога не злоупотребява със способностите си: нито като пластик, нито като мислител; нито като психолог; не кокетира с тях, озаптява ги, използва ги с мяра:

И светлината някак си по тон
се промени, към жълто се избистри.
И в нея, като семчици в лимон,
лежат успокоените ни мисли.
Отмина веселият карнавал
на шумата -
                  стоим пред голотата
на жълъда, закръглено узрял...
Остана истината за нещата.
Земята тъкмо в тези часове 
замисля чудото на плодовете.
В дървото някъде кълвач кълве -
и той е углъбен, забележете!
Денят стои смълчан от сутринта
над някакво прозрение надвесен.
...Да можеше най-важните неща
да ми се случват винаги наесен.

             ("Циганско лято")

Какво е това: пейзажно стихотворение или стихотворение-размисъл?! Какъв баланс на конкретно и абстрактно!

Първан Стефанов има още много такива съвършени стихотворения, които избягваме да наричаме шедьоври, но са; ето някои: "Жените на умрелите поети", "Вода", "Стил", "Кротки хора", "Романс", "Момче", "Неотразимата ти власт...", "Хвърчило", "Пак светъл сняг е навалял из двора...", "Изпращане", "Гласове", "Жмичка", "Род", "Рокля". Това са стихотворения-открития за нашата поезия и като тема, и като разрешение.

Когато прочетеш тези стихотворения, си казваш: голямото, истинското в изкуството е онова, за което, след като се плеснеш по челото, речеш: - Брей, откога го знам, но не съм се сетил!

11. Колкото повече един поет се углъбява вътрешно, толкова повече външно се освобождава от изразните усложнения, от поетическите технологии, наричани и тропи, за да постигне съвършенството в простотата и естествеността: справка - Дебелянов, Далчев, Геров. И - Първан Стефанов!

12. Нравствено-философския темел на неговата поезия е библейски, битийно насъщен: неспособността ни да обичаме ближния. Далчев навремето изстена-извика: Човек не ни е брат! На този огън се пече от раждането си до днес Първан-Стефановата душа; тази ни не-обичливост е причината за самотата, за отчуждението между хората, обществата, народите и цивилизациите; тя кърми братоубийствения синдром, погромите и войните - "Не от Сараевските атентати...". Още едно откритие като тема и разрешение на класическия мотив за войната и мира.

13. Първан Стефанов не се поддаде на модите, суетата, празнославието. Той не получи оценката, която заслужава. Скромността и в живота, и в литературата не е добродетел! Тя никак, ама никак не вирее по нашите земи! Тук вирее гигантоманията на лилипутите; пък и се оказа, че почти всички първенци в науката, изкуството, литературата и културата са свързани с тайните служби. Доколкото ни разкриха, и то част, от тайните си.

Както моралът е съсъдът, който съхранява таланта, така формата съхранява текста. Етическият и естетическият избор на Първан Стефанов са взаимозависими. Още една хармония с класическа пропорционалност, която чака по-хармонично време, по хармонични хора, за да бъде припознат поетът в истинското си качество - градител.

Засега все още вилнеят рушителите.

19.-23.11.2011

БЕЛЕЖКИ

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.09.2012, № 9 (154)

Текстът е четен на научната конференция "Между изстрелите", посветена на Първан Стефанов и Надежда Драгова.