Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОСЛЕДНИТЕ ПРЕЗИДЕНТСКИ ГОДИНИ
(Късове от ръкописа "Заговорът на мъртвите")

Марин Георгиев

web

Странно: в неделя в 15 ч., застанах пред ковчега му, видях, че е мъртъв...

А е жив!

 

Първият опознавателен разговор с президента Желев имах на 13.06.1995 в кафенето на бившия Минерал-сувенир, бул. Цар Освободител 8.

Инициатор бе Гeорги Мишев, домакин - Румен Драганов.

В архива си пазя 4 снимки. Но и "24 часа", на другия ден, на стр. 5, изненадващо публикува кратка информация и снимка от Румяна Тонева: Желев е пред отворената врата на бронирания си "Мерцедес", а отдолу - "Президентът Желев изчака да премине силният дъжд и чак след това се качи в колата си след среща с писателите Георги Мишев и Марин Георгиев".

В ляво от снимката е текстът, онасловен "Желев говори четири часа с интелектуалци": "Президентът Желев говори близо четири часа с писателите Георги Мишев и Марин Георгиев, шеф на "Литературен форум", в кафенето на "Минералсувенир" вчера. Те бистриха на чаша вода съдбата на вестника, заплашен да остане на улицата. Д-р Желев не се е ангажирал с конкретна позиция. За политика почти не станало дума. "Говорихме си за живота", съобщи г-н Мишев на излизане, д-р Желев отказа изявление" (24 часа).

13.06.1995, Желю Желев, Румен Драганов, Марин Георгиев, Георги Мишев

13.06.1995, Желю Желев, Румен Драганов, Марин Георгиев, Георги Мишев - личен архив

 

13.06.1995, д-р Желю Желев, Румен Драганов - личен архив

13.06.1995, д-р Желю Желев, Румен Драганов - личен архив

 

Дъжда не помня. През целият разговор Желев, заговореше ли, ме гледаше право в очите. За пръв и последен път. Може би ме проучваше.

Не по-малък бе и моят интерес към него; дори не се владея в любопитството си, вторачен всепоглъщащо, стиснал челюсти, дебна да не изпусна всяка дума, всяко движение; като звяр преди скок; Румен е свел глава в очакване на удобния момент да вземе думата; взема я; Желев смижурва очи, прави се, че слуша и доказва моето наблюдение: не гледа в очите, когато информацията или човекът не го интересуват. Или когато смята, че окончателно го е спечелил.

 

Разбира се, че говорихме за политика; говорихме и за вестника, но не за това че ще остане на улицата (по това време бях подложен на силен натиск от Министерството на културата - увеличиха ми наема, като целта бе да ме изтощят финансово), Румен разви стратегията си, че вестникът е готов да подкрепя президента (което после и стана), и не бяхме само на кафе и вода, но и на уиски, което, с времето разбрах, президентът доста обича. В процеса на сближаването ни, в стаичката за почивка зад бюрото, в дъното на кабинета му, една вечер изпихме цял литър. Уж дойдох за малко - звънна ми към 18 часа, още не бяхме приключили броя, а стана дълга-предълга... Казах му, че трябва да звънна на счетоводителката, за да иде в редакцията и да включи алармата. Иди и се обади по телефона, насочи ме Желев, на бюрото ми е. Там бе наистина, но апаратът бе доста сложен и не се справих с набирането. Помолих го да ми помогне. Той дойде и ме попита за номера, казвах му го на части, а той въртеше шайбата. Когато звънна първият сигнал, подаде ми слушалката.

После продължихме с уискито.

Приключихме след 12 в полунощ. Предложи ми да ме вземе в "Мерцедеса" си и да ме закара до вкъщи. Беше ми неудобно и отказах. Пък и исках да се поразведря: - Аз ще продължа пеш, не живея далече. Хем ще лапна малко чист въздух...

Така и поизтрезнях - и от алкохола, и от напрежението - все пак не ми бе оказвана такава чест.

После се шегувах: - А пък на мен президентът ми е бил телефонист.

 

Ако по дрехите посрещат, то "дрехите" за президентския кабинет са секретарките.

Едната, Стефка, бе дебела, едра, големоглава, сънливо отпусната, с щръкнали навсякъде дълги, изрусени коси; като всеки натежал, трудно ставащ, и тя предпочита неподвижността във всяко отношение; виждам бялата й, вечно покапана блуза, черната дълга пола; изпълваха я и се подаваха тромавите й като кютуци крака; пълните хора са добродушни, лениви - до безотговорност дори.

Сума пъти, да не кажа безброй, защото не съм ги броил, но са поне десетина, ми е звъняла, за да ме пита за телефона на Георги Мишев (оттогава така го запомних, че и днес, на сън да ме бутнат, ще го кажа).

А тя, как поне веднъж не се сети да го запише.

По-лесно й бе да върти шайбата на държавния телефон, нали не го плаща, и да губи своето и на президента време.

Това е същата секретарка, която сега бедства. Няма как в несретата й да не съучаства и тя самата...

 

Може би искате да узнаете каква бе обстановката в стаичката за почивка - придатък към кабинета на президента?!

Тя бе тясна и можеше да побере малко вещи. Имаше легло, твърдо, също тясно, черно на цвят, подобно на канапе; имаше масичка - ниска, продълговата, с два черни фотьойла от двете й страни. В наредата й все още всичко бе по вкуса на предишния й обитател. Сякаш духът му още витаеше из нея.

Много преди среднощния ни гуляй с уиски, един ден, привиквайки ме за среща, бе около 12 часа, докато вляза, докато се разговорим - и стана време за обяд. И Желев ме покани. Така се озовах за пръв път в президентските потайности.

Първата ми, неизречена мисъл бе: а, значи тук са покоите на Живков, тук си е подремвал или поне почивал излегнат...

Обядът бе скромен. Желев не бе лаком на ядене. Имаше пържола, гарнитура и маслини - едри, черни и сочни маслини. Те ми направиха впечатление повече от месото.

И бутилка бяло вино. С времето щях да разбера, че той е любител на виното.

А, да - някъде встрани се белееше и малък, плосък кантар. На него мерил редовно теглото си. Поддържал го в едни и същи граници, хранел се умерено, с редовни разходки вечер, отделно - ходене за гъби, за риба в почивните дни.

Той и докрая си остана тънък, слаб. Доказва го и документалният филм на Мира Добрева, заснет в Грозден през лятото на 2012. БНТ го излъчи в деня на поклонението.

 

Президентският Ту кацна на летището в Балчик. Като двойно удължена сянка зад Желев застана директорът на канцеларията му Ивайло Трифонов; Желев трябваше да слезе пръв и да приеме поздрава на строените офицери на пистата; секунди преди да прекрачи прага на отворения вече люк, Ивайло повтори няколко пъти: - Доктор Желев, доктор Желев! - явно познаваше философската му разсеяност и непригодност към военните ритуали. Желев се извърна някак изненадано, в очакване. Ивайло не каза и думица повече: само прокара дваж ръка над челото си: повдигна и притисна перчема си - деликатно подсещане, което явно не бе за пръв път помежду им, превърнало се в техен таен език: президентът да приглади вечно падащия къдрав сноп коса връз челото му, сега вече посивял и пооредял, но пак непокорен; помня, че по нашия край на такъв извит и стърчащ къс къдрава коса му викат лимба; все едно Ивайло каза с жеста си: д-р Желев, оправи си лимбата!

Желев разсеяно я приглади.

Като у всеки философ, поет, мечтател, за него вътрешният мир, вътрешният вид, бе по-важен от външния.

Все още пред прага, в мисълта си вече слизаше по стълбата на самолета.

 

От това пътуване забелязах още една непрактичност на Желев, която би трябвало да предвиди, съобразно поста, който заемаше, а и искаше да запази. Тогавашният кмет на Балчик бе червен, но въпреки това откликна на предложението ми да бъде поканен и писателят Ивайло Петров. След срещата в общината, предвождани от президента, вкупом се спуснахме към пристанището; президентът искаше да се срещне с обикновените, трудови хора, както се казваше през социализма. Единствените трудови хора по това време бяха рибарите. Желев попита: как сте, момчета, има ли риба в тоя студ и за да направи нещо добро за тях, реши да купи част от улова им (рибарите току-що бяха извадили пресен карагьоз); поръча да му отмерят няколко килограма и като дойде ред да плаща - бръкна се. Извади възможно най-голямата банкнота за онова време; вероятно бе получил сутринта заплатата си и като на първи човек, старателните чиновници му я бяха изплатили в нови, лъскави копюри. Не можем да Ви върнем! - затюхкаха се рибарите, все още нищо непродали, пък и по това време, ветровито, студено и смръщено, нямаше клиенти и надали щеше да има.

Нелепата ситуация разреши тутакси втурналият се Кирил Велев, икономически съветник на Желев, член и на УС на "Отворено общество" - набързо извади дребни пари, че и бакшиш даде.

Какво нещо е, виках си: онзи, който бе червив с пари (Велев бе и в борда на новооснованата Пощенска банка) в очите на тия прости и отрудени хорица ще мине за беден, а истински бедният, който няма отношение към парите - за богат!

 

И от пръв поглед се виждаше колко е непрактичен, не умее да нарежда, заповядва, управлява. Силата му бе в разсъжденията. Само да се заслушаш - и си в света на идеалното: спокоен, хармоничен, сигурен!

Толкова ли е силна мисълта!

 

Той бе устроен от природата за мислител. И като всеки мислител бе отвлечен, силен в абстрактното, в теорията. Не бе спонтанен. Всяко питане посрещаше като предизвикателство към мисълта си; млъкваше, сбръчкваше чело, веждата се повдигаше, вглеждаше се във видима само нему точка; явно мислеше бавно и затова и реакциите му бяха бавни; забавени. И когато говореше - говореше бавно, тихо, той и нямаше глас, гласът му бе равен, нисък, сякаш някой бе смачкал дихателните му пътища. И звукът, който се промушваше от тях, приличаше на звука на ковашкия мях, когато изтласква и последния си въздух.

 

Странно, но той излъчваше непоклатима самоувереност и някакъв скрит оптимизъм, който като че ли бе полепнал като невидим прашец по тънката усмивка на устните му. Той носеше някакво скрито знание (а може би и предзнание), пълно с вродена мъдрост. Той бе лишен от нашата скорострелна реакция към околното.

Сякаш притежаваше някакъв универсален шперц на всезнанието, разключващ всичко.

 

Ще ми се да споделя наблюденията си за първичните избори в СДС и за поведението на Желев, и най-вече на част от екипа му, която всъщност го предаде.

И досега нямам отговор на въпроса Желев даваше ли си сметка какво ще стане и най-вече: имаше ли право на самостоятелна реакция - т.е. можеше ли да каже: "Не"! Или прие планираната загуба философски?

Според мен всеки, дошъл на власт след 1990, е "платил входния билет".

Не съм абсолютист, допускам и изключения. Но като подкова във волско копито, в мен се впи един факт, казан ми от несменяем и до днес главен редактор на наш седмичник в единствената ни досреднощна разпивка в ресторанта "Гардън клуб": "Луканов е убеждавал шест часа Горбачов, че президент трябва да бъде Желю Желев".

В случая с предварителните избори си мисля, че Желев е нямало накъде да мърда, но е имал и своето упование: разчитал е на известността си сред интелигенцията и народа: та той е първият дисидент, пръв опитва да опровергае определението на Ленин за материята, автор е на "Фашизмът", основател е на СДС и е първият му лидер и пак първи - демократично избран президент. Но това са и мантри, които, както внедряват, така и оттеглят модераторите на общественото мнение; допускам Желев да е смятал, че е съвсем в реда на нещата той да спечели в състезание с почти неизвестния пловдивски адвокат, стигнал едва до зам.-министър на правосъдието, и то за около година в нестабилното и кратковременно Филип-Димитрово правителство; Петър Стоянов - че то и името е незапомнящо се, обикновено; все едно Петър Стоянов или Стоян Петров... А като го лансираха по телевизиите, заговореше ли, по адвокатски навик изпадаше в патетичен монолог; щом се разпалеше, от кандидат-президентската му пледоария в края на устните му избиваха сгъстени до бяло слюнки; за това "явление" си има и израз: пеняви се. Не знам как стана, явно някой му е обърнал внимание, но когато взеха по-системно да утвърждават образа му, пяната изчезна; не ми е обяснимо физически как е постигнато; вероятно с помощта и на медицината.

Бях от хората, които съветваха Желев да не се явява на изборите; все още не смеех да му кажа, че ще ги загуби. Почвах в разговорите ни на тази тема издалече: Г-н Желев, за да станете отново президент, трябва да има достатъчно вътрешни сили, които да искат това и същевременно достатъчно значими външни сили, които да искат същото. Това му го повтарях толкова често, че веднъж, седнал на дивана в кабинета си, той бе принуден да реагира: сбърчи челото си, погледна нагоре в някакво само нему видимо пространство, за което таванът не му бе пречка, сведе глава и многозначително ми отговори: - Има! Има такива...

Сякаш гледайки нагоре, ги преброи на ум. Но в това негово "има, има" аз усетих не само вътрешната му и външна неубедителност, но и малкия им действителен брой; както повечето българи, когато предприемат рискови дела, той разчиташе на някаква невидима, неясна подкрепа, която ще дойде изневиделица, в последния момент; подкрепа, равносилна на чудо, на магия... (Не току-тъй всички тичаха при Ванга като при спасителка, разрешителка, лечителка; приписват й предвиждания с късна дата за нещастия, сполетели ни най-вече заради нашата българска непредвидливост, непредприемчивост, безотговорност и мързеливост).

 

Желев беше обречен!

Нещо повече: той знаеше, че е обречен. Държеше се като обречен, като съгласил се на заколение, безсилен пред волята на същите, които бяха го въздигнали.

Колкото и да се владееше, с цялото си същество усещах, че е така.

И въпреки това го подкрепях!

Докато е жив, човек има увереност, че смъртта се отнася за другите, макар да знае, че е осъден на смърт. И все отбутва чашата, все моли да го отмине...

Надеждата умира само със смъртта.

 

Смея да кажа, че много рядко съм допирал до Желев, т.е. аз да съм го търсил, макар вратите му винаги да бяха отворени за мен (даже направо ще ги спомена: акцията за отмяна на решението на министър-председателя Дюла Хорн за закриване на Унгарския културен институт в София и двата опита на ИПК "Родина" да спре печатането на "Литературен форум"). Всички останали срещи са по-молба на Желев. Той ми звънваше по петолъчката и като всеки недостатъчно опитен, или пък твърде опитен държавник, а по-скоро и като всеки българин, искаше начаса да получи каквото му трябва, без да си дава сметка, че потребният му човек има и свой личен живот, и свои обществени и служебни задължения; това за мен е своеобразно продължение на селския манталитет и начин на действие: на село почти всички са роднини или близки; всички се знаят отколе, всички са си на "ти"; времето е някак си в повече, винаги можеш да излезеш из двора си и да идеш до съседа и да му поискаш каквото ти трябва; там не е като в града, където е нужно поне да предупредиш. Разбира се, аз веднага тръгвах, пък и бяхме наблизо - от къщата с музея на Яворов ей го къде е президентството; ходех пеш, хем да се раздвижа; пък и бях все още млад, силен, бърз, освен това и спортувах; ето, виждам се как влизам в президентството почти безпрепятствено, охраната ме познаваше и ме пускаше веднага, седнал съм на дивана в коридора и чакам да ме повика секретарката, която преди това съм известил, че съм тук; не чакам дълго; излиза от тежката дъбова врата съветничката Юлия Гурковска и оше отдалеч ме увещава: - Марине, говори му да се съгласи; говори му да се съгласи!1; казва ми го и всеки път, като ме види; ще му говоря, разбира се, обещавам й щедро; влизам и му говоря обратното. Вече бях по-смел и бях конкретен: 1. СДС не държи на думата си (Желев ми изтъкваше, че е подписал споразумение за първичните избори със СДС), давах му за пример подписания преди години меморандум за сътрудничество с ДПС, което СДС не спази; това споразумение е само форма, примамка да Ви вкарат в капана; 2. Костов е математик, специализирал е математическо моделиране на икономиката и като такъв висш ерудит, за него не е никаква трудност, познавайки структурите на СДС и в кои селища колко са привържениците му, да определи в кои от тях да се гласува, да изчисли, съобразно гласоподавателите, колко урни трябва да се сложат и колко гласа да получи за своя кандидат; 3. Чул съм че Центърът за либерални стратегии е получил 200 000 долара от Републиканската партия на САЩ за провеждане на първичните избори; много е важно кой управлява парите и каква част от тях ще присвои... (На последното Желев ми отговаряше: - Ти пък с тия пари... Говоря Ви за пари, защото работя с тях и знам каква сила са - отговарях му аз).

Виждах, че не взема от дума и вместо да намери съответното средство за противодействие, той се впусна в популизъм: среща с интелектуалци, създаване на сдружение "Съгласие за България" (по инициатива на академик Румен Цанев). Вече застанал на негова страна и лоялен партньор, участвах в тези му "налудничави", публицистични според мен действия; участвах всеотдайно с натрупания си организационен и правен опит. Но същевременно не исках и да загубя: загубеше ли той - губех и аз.

Заради това все повече се одързостявах да му изкажа мнението си.

И да звучи нескромно, знам, че съм добър организатор. Достатъчно е да спомена няколко неща, които направих, четири от тях по идея на Желев, останалите по моя. Ето неговите: кръглата маса "В защита на свободното слово", по повод на уволнените журналисти от Радио София; кръгла маса "България и Русия"; среща-разговор: 30 въпроса към президента от български интелектуалци и неговите отговори; провеждане на общо събрание, учредяване и регистрация на сдружение "Съгласие за България" (в същото кафене на бившия "Минералсувенир"). По моя инициатива са: срещата на интелектуалци с председателя на СДС Иван Костов в подкрепа кандидатурата на Желев за президент; срещата с обществеността на Стара Загора, която всъщност бе предизборна, и вечер на авторите на библиотека "Българска сбирка", сред които бе и д-р Желев.

Всички тези различни, и все пак общи в целта си действия, ме свързваха с хора, които трябваше да преглътна; причината за "преглъщането" бе личността на Желев; помня как Копринка Червенкова радостно споделяше в мое присъствие: с Марин бяхме противници, но Желю ни обедини.

Колкото повече енергия и сили си вложил в едно дело, толкова повече се самонавиваш (а всъщност - самозаблуждаваш), че то ще успее. Или поне при мен беше така. Въпреки отрезвяващото повтаряне на жена ми, която винаги излизаше права, че това е невъзможно!

 

Тя се оказа права.

Но заради мен - въпреки себе си - гласува за Желев на първичните избори!

Желев загуби съкрушително.

И сега усещам тишината и застиналостта на съботното утро преди началото на първичните избори: приличаше ми на затишие пред катастрофа; или пред грижливо подготвяна смърт.

Когато късно вечерта резултатите бяха обявени, рано сутринта в неделя му звъннах: - Така е тихо тук! Като след убийство!

То беше не само на Желев, но и на мен самия!

 

Малко след изборите имаше коктейл по случай националния празник на САЩ. Тогава все още ме канеха. Бях позакъснял.

Заварих първите новопристигнали. Сред тях, и някак встрани от тях, един до друг стояха самотно лидерът на СДС Иван Костов и "продукта му" - току-що спечелилият Петър Стоянов; стояха някак си неуверено, като хора без светски опит; стояха сковано, сякаш все още невярващи, че са спечелили. Стоянов бе в черен костюм и със свлечени надолу полегати рамене - никога повече не го видях с такива рамене; Костов, отстранен не само физически, саможив, тук като по задължение, стърчеше над него.

Не знам дали само от джентълменски порив, но ги поздравих с успеха! (По-скоро бях като унизен и с чувство за вина, че работих за победата на загубилата страна, макар да бях за каузата на СДС).

Смазващ е строгият, осъдителен поглед на победителите към застаналия на страната на победения.

Неправилната страна!

Или само аз си мислех така?!

 

Повече от десетилетиесе опитват да стоварят кривите тояги на гърба на Костов, да го изкарат виновен за всичко, но тогава той, според мен, бе сегмент от план, чийто координатор у нас бе Иван Кръстев - шефът на Центъра за либерални стратегии.

Но това вече е друга тема...

 

През декември 1996 г., близо месец преди д-р Желев окончателно да напусне президентството и да предаде щафетата на спечелелия редовните избори Петър Стоянов, организирах прощална вечеря на президента с участието на Георги Мишев и Ивайло Петров. Финансира я Румен Драганов.

Инак всеки от нас беше платил своето, но тази вечер ние не държахме сметка за това.

Декември 1996, отляво на дясно: авторът, Ивайло Петров, д-р Желю Желев, Георги Мишев, Румен Драганов - личен архив

Декември 1996, отляво на дясно: авторът, Ивайло Петров, д-р Желю Желев, Георги Мишев, Румен Драганов - личен архив

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. "По това време той [Иван Кръстев - б.ред.] живее с ръководителя на кабинета на Желев Юлия Папазова" (Лаверн 2010: 236); "Когато Иван Кръстев става един от съветниците на президента Желев, те се влюбват. Влиянието на Иван в президентската институция е било малко или много благодарение на жената, с която е живял няколко години." (Лаверн 2010: 240). [обратно]

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Лаверн 2010: Лаверн, Достена. Експертите на прехода. София: Изток - Запад", 2010.

 

 

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.02.2015, № 2 (183)