НА БРЕГА НА МЛАДОСТТА

Марин Георгиев

web

...И там, на тоя бряг, на тоя бряг пустинен,
от вечните води и милван, и терзан...

Димчо Дебелянов

Дали защото съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя, но винаги съм бил подозрителен към официалната таблица на стойностите, към канонизираните светци, зад чиито пресилено постнически образи и златисти ореоли съм виждал неопитомените, грубо издялани първични лица на грешници, лицемерно нагодени от иконописците според щенията на ратуващото чудо паство. Може би зад тази подозрителност се крие законно-исконната жажда за реванш на плебея, вековната злоба на роба: утроба на стихийната рушителност, бунта и несъгласието; не може би, а тъкмо така е и ако трябва да сложа ръка на сърцето си - винаги съм бил потенциален хулиган спрямо правилата в литературното общежитие, такъв съм и сега, дори към себе си. Исках да се измъкна по най-лесния начин от отговорността пред тази научна конференция и когато на 27 април препускахме стремително към Шумен с тойотата на Унгарския културен институт, водена от самия му директор, на въпроса на Антония Велкова с какво ще участвам, прилетял внезапно от нейния на моя джиесем, отговорих: “Петър Алипиев и преводите му на Петьофи”. Като всеки, който си държи на думата, още миналата седмица затърсих статията си в “Литературен фронт” за тези преводи, издадени през 1988 г. Не я открих или поне трябваше още да търся и поради това реших: вместо да се ровя в миналото що да предложа нещо ново; нещо, което може би съм разказвал, но не съм написал досега.

А то е в мен. Ще се опитам да го отрина. На годините на които съм, ни имам какво да губя, ни - да печеля; святата истина ми е знамето, пред което се - и все още - кълна и кланям.

В Клуба на културните дейци във Велико Търново - 1969 или 1970 - бе организирана среща с представители на книгоиздателство “Георги Бакалов”, Варна... Като провинциални мечтатели за изява извън местния печат, не можехме да не отидем. Не бяхме голяма публика, а и гостите не бяха много - само двама: Тихомир Йорданов - главният редактор на издателството, и вечният редактор Петър Алипиев; вечният, защото в онази система той не можеше да покрие нормите за благонадеждност и усърдност, за да мине в по-горно доверие, а както разбрах след години, когато го опознах - нямаше и такива намерения.

Та на срещата: главният говори, каквото се говори на такива места и след неколкократното „тук е и редакторът от отдел художествена литература” и „нали така, другарю Алипиев”, другарят кимаше с едрата си къдраво-смолиста глава мрачно солидарен, обезличен от йерархическата официалност на вечерта до анонимност. По продълговатото му, мургаво лице личеше, че ставащото за него е равнозначно на изтезание. И когато то свърши, скованият от неудобството си да изтърпи задължителната скука на протокола Алипиев се преобрази дотолкова, че нямаше нищо общо с предишния, стана неузнаваем; някой извътре, из самите му дълбини, изригна; с вулканичен размах разчупи мрачната му тромавост и от мъчещия се да играе ролята на примерен чиновник, изскочи безцеремонният артистичен варварин; униженият, поради обстоятелствата, искаше да се еманципира. И започна онзи пир на импровизацията, който може да развихри само необузданият, неопитомен талант: забавен, неволно арогантен, отмъстителен дори, изненадващо находчив и за себе си, неизтощимо изобретателен, самоопиянен дотолкова, че опиянява околните, тресящ се целият от смях; може би това бе така нареченият от учените хора хомерически смях, който след години, когато Алипиев направи половин век, аз определих в текста си за него като телесен. Занизаха се бивало-небивалиците Алипиеви, бъдещите късове на “Без малко Тиртей”, които, написани, не винаги имат силата на устния му разказ, на живото му изпълнение, съпроводено с жестове, смяна на интонацията, задъхване (по-късно ми се струваше, че то понякога е съзнателно, че е леко преиграване, че е пауза-отдих за засилване на ефекта и напрежението преди поантата-обрат, която той единствен си знаеше и която почти винаги изпреварваше: още преди слушателят да е стигнал до нея, разказвачът се заливаше в собствения си смях). А колко пъти - нещо, което щях да забележа след години, когато се сприятелихме, - той променяше в движение сюжета, акцентите на смеха; не познавам друг, който така по детински да се е смял над собствения си смях, по-точно - над собственото си чувство за хумор. Така може да се смее само най-тъжният човек. Последното заключение не се роди в еуфорията на тогавашната вечер, а няколко часа по-късно. Но за него - след малко.

Разкъсалият оковите си Алипиев разкъса и нашите, сега той беше № 1 на вечерта, той беше главният редактор, а главният редактор - безлична, сива сянка; и сякаш усетил, че е засенчен, че е застрашително избутан от набиращо-разпростиращата се природна мощ на величествен дъб нейде в покрайнините на гората и той се опита да разкаже нещо весело, нещо смешно; и до днес виждам едрите капки пот, избили по изразителната подутина на брадичката му; виждам воднистия цвят на творческото безсилие, на липсата на дарба. Чух с ушите си и видях с очите си, че няма по-унизително признание от учтивия смях на възпитания слушател; смях, в който не участваш, а пускаш като монета в шапката на просяка, омерзен от него, но повече - от себе си.

След като учтиво му отстъпи и с всички ни учтиво го изслуша и учтиво се смя, нашият герой - поетът Алипиев, подхвана нов сюжет, този път от ученическите си години в Бяла, за съкласниците си Христо Черняев и Димитър Мантов; той отново бе сам и единствен на терена, без съперник (възможният му конкурент в категорията, негов съименник - също Петър, но Юхас - бе далеч, чак в Будапеща); българският му двойник сякаш нарочно правеше всичко възможно, за да дегероизира поета, да се отдалечи от представата ни за него като човек изтънчен, нежен, мълчалив, болезнено чувствителен и пр. екстри на книжността. И сякаш да го довърши окончателно, запрати последната смъртоносна стрела в сърцето му, като единствен си позволи лукса да си поръча за вечеря нечувания от всинца ни дотогава друсан кебап. Прозвуча ми като провокация, с която тестваше не само нас, но и късият и кръгъл като буре съдържател на заведението на клуба бай Митьо; наведен услужливо, но изпълнен с достолепието на всеможещия, единственият оцелял и в социализма частник от бранша го изслуша търпеливо и на въпроса на ищеца може ли да го направи, изненадващо му отговори, че да. Бяхме вече преполовили стандартното телешко вретено, смятано от нас за върха на баймитьовото кулинарство, когато той донесе в загърната от пламъци йенска тенджера любимото ястие на варварина-поет. И до днес ноздрите ми потръпват от неусещаните дотогава - и оттогава - апетитни миризми; няколко пъти в живота си съм проявявал подражателната дързост да си поръчам друсан кебап, но никъде не подуших дори и подобие от Алипиевите аромати...

Първата книжка, която прочетох, след като се научих да чета, се казваше “Всяко нещо има край”. Край имаше и тази вечер. Изядохме, каквото изядохме, изпихме, каквото изпихме, тръгнахме си, препълнени догоре, че и повече, със смях. След такава вечер, не само поетите, но и хората си тръгват с нежелание, залепени като с магнит; не им се размагнитва, най-малкото ще се изпратят; като домакини - заизпращахме ги ние. Не бе голямо разстоянието от клуба до хотел „Янтра”; малко преди да го наближим, пред витрината на някакво магазинче, под рехавата, сивосинкава светлина на стъклената му табела спряхме за кратко; вече говореше друг, за друго, с онова говорене, заради самото говорене, което раждат само умората и късните следполунощни часове; вгледах се в този до мен: бе пак, но вече трети - Алипиев; със смъкнати, полегати рамене, като прибрани зиморничаво криле на сива, иноземна птица; тежката му глава на минотавър бе посърнала; лицето му, отчуждено от всичко наоколо, съсредоточено в някаква невидима същност, сякаш бе маска на древен човек, неподвластен на времето и пространството; човек, неопределим ни социално, ни национално; човек-свинкс, изразяващ без думи неповторимия стих-формула на Яворов: „ Душа ми всичко знае: вечно ще мълчи...”. Изкачил върха, той вече се бе сринал: пак не бе намерил ответа-покой на тревожната напрегнатост, която те държи винаги нащрек, ту морно-меланхолен, ту титанично силен. След всяка интензивна човешка изява настъпва празнотата, душевната пустота, равнозначна на вселенската; докато твориш, в еуфорията на съзиданието се чувстваш Бог, а след мига на сътворението се срутваш не само в неговите, но и в собствените си нозе.

Писането като акт (някои го наричат и творчество) не е следствие само на впечатлителност, но и на по-малка от обикновеното вместимост - и поносимост - на впечатления; те задушават, като тайната, като греха; за да дишаш - трябва да се освободиш от тях. Как? Изразявайки ги в думи, звук, цвят и пр., според повелението божие...

Дълги години, като съсирек, като тромб, този образ на Алипиев бе заседнал у мен, утаен на дъното на душевната ми памет; той бе толкова непоклатим, че годините само го затрупваха; лишили го от някои детайли, не го лишаваха от същността; винаги съм искал да го изразя и винаги съм се страхувал. Страхувам се и сега, дали не трябваше да го оставя да лежи там, долу, „...и милван, и терзан...” от вечните води, защото той е по-многозначен от значенията на думите, с които се опитвам да го изразя. В него е заключен вълшебният “Сезам” към потайностите на дарбата на Петър Алипиев и на дарбата въобще; той е пещерата на девствения ѝ извор, на съкровищата, на благодатта, изсипана с щедростта на Вседържителя; той е лоното на зачеването, което поетът крие и от себе си дори. Какво остава за околните.

Значи, заради него бяха тазвечершните протуберанси. Тъжно-мрачната глъбина, за да се съхрани и опази, избиваше в своята противоположност - смеха, шутовщината дори; те бяха защитното средство в човешкото братство от вълци; да, имаше го и реванша на онеправдания, който знае, че стойността му е по-голяма, от тази, която обществото може да отмери; да, имаше го и бунта на плебея, предизвикателството на избраника, на призвания, който знае, че не може да бъде съден по законите на непризваните; имаше я и суетата на артиста да се покаже, да го забележат, да се отличи, но истинската, иманентната причина бе неизлечимата с нищо, вродена печал на таланта, предзнанието, в което е кодирано трагичното безсмислие на битието; то бе мъчителят-спасител на Петър Алипиев, искрата между полюсите, която гради и руши, като в симфония на Бетовен; то го родее с големите и истинските поети на България и света; благодарение на него той можа да усети и преведе Петьофи.

Един друг писател, също търновец, в „Иван Кондарев” написа: „Философите ми приличат на продавачите от сергиите, всеки хвали стоката си, но никой не знае разковничето”. Ние обаче го бяхме намерили: то се наричаше революция - универсалното средство за каква да е промяна, връх на всяка ценностна система. По този тертип бе изграждан и мерен и поетическият образ на Петьофи. Със същия замах, с който разруши книжния образ на представата за поета в онази търновска вечер от студентската ми младост, двайсет години по-късно, с преводите си Алипиев разруши и битуващия дотогава поетически образ на Петьофи: показа универсалността на поета, пластическите му възможности да предаде преображенията на природата, дори до нюансите ѝ; „Пустата зиме”, „Кишкуншаг”, „Алфьолд”, „Нощта”, „Зимни вечери” ми разкриха космическата мощ на таланта на унгарския поетичен гений, показаха ми, че революционната тема, революцията в името на която дори е загинал, не само че не е единствената, но не и най-същностната проява на таланта на Петьофи. И в този преводачески акт на Петър Алипиев имаше нещо, вече наистина революционно.

А Алипиев най-малко приличаше на революционер; революционер е обаче всеки истински талант - той ревизира, продължавайки, достигнатото от предходниците.

Алипиев вече е стъпил „...там, на тоя бряг, на тоя бряг пустинен”. Какъв е - по-нататък ще узнаем; всички задължително ще узнаем - кой по-рано, кой - по-късно. Но аз го виждам на другия бряг - на брега на младостта, в разцвета на годините и таланта му; брега, на който и аз самият бях млад, жаден да разбера себе си чрез другите, да се докосна до чудото поет.

Почти през целия си живот съм имал усещането, че Бог е чувал - и изпълнявал - съкровените ми мечти и молитви. Чу ме и тогава - срещна ме с Петър Алипиев - тук, във Велико Търново - обетованата земя на младостта ми. И съм убеден, че и тази ми среща с паметта на Петър Алипиев - пак тук - във Велико Търново! - е предопределена.

Остава още една. Но за нея няма да ви разкажем. Ни той. Ни аз.

Дори и да искаме!

9-12 май 2006 г.
София

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.03.2012, № 3 (148)