Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПÁРА
Прищевки на перото

web

1.
От свлачище по-тежък
Животът те затиска...

Без въздух и без изход,
от хоризонт по-нисък,
безсилен и за писък...

Но и да молиш,
и да викаш,
не идва Тя..

Тя идва
не ти, когато искаш...

Когато Си поиска!

 

2.
Тя идва,
хвърля зара
и всичко се раззаря:
земята ври, гори,
расте навред пожарът,
преследва те, преварва...
Небето се отваря
и ти -
без изход -
литваш!

Следите ти замита
разстелен шлейф от пàра...

 

3.
Тя сякаш е душата,
която вред
- и в теб -
витае...
Позната Непозната!
Тя знае се, но я не знаеш...

 

4.
Кокошки, врани, кучета, петли
в тора се ровят, блъскат се... Навалица...
Съкровище ли търсят?!

Забулва ги, трепти
едва прозирна парица...

 

5.
Не е ли също пàра
надеждата прастара
за онзи свят, по-хубав
от този покрай нас?

Ти - губиш, той - не губи!
И пак зове без глас.

Завинаги изчезваш...
За теб е той в немара.
Ти влезе и излезе.

А той?

О, той е пàра.

 

6.
Биволарят... Воловарят...
Воловарят!
Биволарят!

Пот еднаква ги изгаря.
Вятърът - един и същи -
сутрин-вечер все им свири
и загръща ги, отгръща,
че еднакво са пастири...

Но какво все пак дели ги
и им все издига диги?

Биволът - от нощ по-черен!
Бял, като деня, е волът.
По петите се преследват,
сякаш са Доброто, Злото...

Виж, преживят: вол в лъката,
бивол - до уши в реката,
в нега са очи премрежили,
шиите им - без юларя...

А от ноздрите им - свежа
и еднаква пàра...

 

7.
Тя не бе налитала на живо -
не усетих как ме налетя! -
с всичката си сила дива,
насъбирана в нощта.

Сякаш че попарата ми млечна -
в пàра диплеше се утринта;
ритнато - разплисна менчето
мляко по раззинатата ми уста:

Тя не е това! Не е такава!
Само нея в тучното пасях,
клякаше сама да я обяздя;
станеше ли - на върха си бях!

Глътнах си езика оттогава;
вкамених се, онемях...

Кравата завинаги остана ялова...
Аз невръстен остарях.

 

8.
Кълби се облак градоносен, в пещта на лятото узрял.
Сега е бик, след малко - крава, а после - бивол, агнец бял...

Все нови образи вещае, търкаля се и наедрява -
с лъчи поръбен, с гръм, с кристали и с мълния огненоглава.

Тълпят се крави в маранята. Жужат натегнали пчели.
Цъфтец се сипе от цветята. Прашец на откоси вали.

Фучи бикът и се залита, от собствената мощ задавен
и ей го, от небето слиза - не царствен, вече богоравен.

Набъбналото семе пари - о, колко слънце е събрал! -
от мъст по-страшно го изгаря, от бяс без свяст навред вилнял,

там - в семенника мек и топъл, навътре в слабините топли,
където стихват и се раждат печали, радости и вопли ...

И само пàра над нивята. Небето треска се, ручи...
И нещо скача, рие, мята.
И цялата земя мучи...

 

9.
Припича... Пари!
И врънчат мухите - такива едри, черни, разярени...
Дали бомбардировач пък не прелита? -
небето дъдне, блъска се и пени...

Разцепи се! До дъно се продъни!
И ля се дъжд,
плющя,
вилня,
утихна...
И тъкмо сън да се присъни -
избухна пак, зави, завихря...

Пръстта - гореща, а дъждът - студен е...
Хладът и топлината се сборичкват...
Не ни е дадено, макар и денем,
да видим и прозрем във всичко...

Гърмя и отгърмя.
Валя и отваля.
Замина...
Какво, че жаждата да разбереш и след потопа пари!
Дошъл за радост, тръгваш си мърцина!

А над горите и тревите - пàра...

 

10.
Не само залезът - и огънят догаря...
Докъкря манджата,
а слънцето е дъно на котле нагорещено;
то скоро зад баира ще потъне
на хладно да отстине...

И ще отстива питата в огнището,
жаравата ще посивява-почернява,
докато овъглена
се прелее в нищото...

Ще светят само с бялото очите, отразили
свещта и пламъка - крило на пеперуда пърхаща;
тя ред по редом обикаля насядалите край софрата,
а питата и гозбата са по средата й
и толкова е сладка миризмата,
че с нея само можеш да се навечеряш...

Спи селото в омара -
и дим, и зрак, и пàра...

 

11.
Нощта с вълма тъма намята
тополите, къщята...
Не виждаш
ни далеч, ни близо!
Вампирите се канят да излизат....
И тъкмо да прекрачат -
пълзи нагоре по баира,
а после ледено пронизва,
изстиналото дъно на котлето...

Облещва се.
И спират!

То клеква сред небето
с жълт ореол от пàра;
той като нимба свети;
гори, но не изгаря...

 

12.
И сякаш колба е земята
сред звездната лаборатория,
в недрата лавата се мята
и пренаписва своята история...

За нея няма микроскоп науката,
гради се с всеки миг и срутва:
което там бе, днес е тука,
намереното се изгубва...

Препъваш се внезапно в чудото,
че непредвиден все е дарът...
И - неочаквано избухва -
свистяща -
пàрата...

 

13.
Като фонтан е гейзерът -
снишава се, за да подскочи,
събира се - да се разсее,
кипяща кал, кълби се почвата,
бълбука, нещо се започва,
заражда се, расте, линее,
водата като пот се лее,
завира и завъртва колелото
и сякаш е това гнездото
и на смъртта,
и на живота...

 

14.
А как е във Всемира?
Духът дали се рее?
Нетленното умира ли,
а тленното - живее... -?

 

15.
От върха да гледаш,
от небето,
все едно е -
лете
даже нощите са светли;
ето ги - налягали овцете -
рунести кълбета, -
сред заспалата кошара
сякаш са вълма от пара...

 

16.
Скара-бира,
бира-скара...
На рояци
миризми,
мухи
и пара...
И кебапчето цвърчи,
руменей кюфтето,
с ей такива ноздри и очи
запреглъщва ги детето...

Скара-бира, бира-скара...
Проси просякът на тротоара
шапката подложил:
- Помогнете, хора божи!
- Помогнете, ако може...

Бира-скара, скара-бира...
Не затихва панаира,
няма мира, няма спира,
нови чудеса намира
и изсипва изобилна
и препълнена трапеза,
сякаш от ръкава на факира,
току-що изчезнал...

Като пара!

Скара-бира,
бира-скара...

 

17.
Навред, по клони и по стволи
скрежецът като мъх покара,
бял мъх в прозорците набол е
и мержелее като пара...

Звездите - плугове сред слога -
небето нощно разораха
от всяка зирка гледа Бога
към всеки дом, към всяка стряха.

Бог никого и не подмина.
Утеха, благослов и мира
поръси на звездите клира,
наля, преля с нектар годината...

И ангели в нощта блажена
жените и мъжете бяха,
и младенци новородени,
съня си с Младенеца сляха.

 

18.
Излъскан от студените зари
снегът блещи, искри, гори,
корясал - хруска, даже реже...

А беше лек и мек, и нежен.

Навлечени дебело в черно,
колачите един след друг
отупват се и начумерени
покрай софрата сядат в кръг.

С по чаша греяна ракия
приспиват будното око
което бди, а те се крият...
Защо се крият, от кого?

Отдавна е решено всичко!
И вбиват острия ханджар
безмилостно и безразлично
в най-беззащитния шопар.

За милост той квичи, раздира
студеният премръзнал свод,
като фонтан кръвта му швирва,
все още жадна за живот.

Ханджарът знае си урока.
Сече безмилостно ханджарът.
Където кръв бе, смърт и болка
сега се вдига пара, пара...

 

19.
Лъщи като полирана водата,
а боровете по брега са грива
зелена, остра, ъгловата...
Но виж - пресъхва...
Змей ли я изпива?

Изгаря слънцето, като в пустиня!
И вече литнала, водата
върти се в мелницата синя
на вятъра и свободата...

Ще кажеш - няма да се върне.
Ще бъде сушава година!
Но облаче окото зърне...
Приижда облачна лавина...

О ти, стихийо благодатна,
вали, гърми, плющи и плискай,
тук всяка капка е богатство,
която с всяка пора искат

човеци, птици и растения,
пръстта, напукана и дива...

Тя - сякаш че зачева - стене...

И езерото се налива.

 

20.
Каквото съм научил - съм научил.
И все по-малко ще науча.
Каквото съм получил - съм получил.
И все по-малко ще получа!
Какво да моля и какво да искам?
Аз имам хляб и риза чиста,
аз имам покрив над главата,
а по нагоре - небесата...

 

21.
Природата ми е олтара,
а боровете са икони,
иглиците - зелена пара -
навеки сраснала се с клоните...
Дими и парата на чая
от шипка, мащерка и риган...
Какво че му се вижда края,
че по петите ме настига;
По-сладък от това е чаят!

И вечност са ми миговете!

 

22.
Ту чезнеща, ту никнеща следа,
слияние на огън и вода,
заквасен с дух от небесата
и с кал замесен от земята,
по-лек от трепета на пара
животът пламва и догаря;
дошъл незнайно,
тръгва си потайно...
За мъртвия не се скърби безкрайно!

За него, уж, но детски е плачът,
разкъсал майчината риза,
и сякаш че за първи път
ушите на света пронизал -
изтърколява на земята,
засуква майчината гръд
и пелени му е зората.

И - крехка пара - затрептява
с неизтощимата земя,
която взема и раздава,
и е на всекиго дома;
трепти животът - мил-немил,
там дето първом си е бил.

 

23.
Къде ми хвърли майка пъпа -
в училището или в църквата?

Ту искам всичко да науча,
ту вярвам че държи Той ключа

на тайната на битието,
веднъж завинаги отнета.

Тежиш ми, тайно всечовешка,
като капак на гроб си тежка!

Кого да питам, кой да каже?
Капакът мигом ще ме смаже!

Аз цял живот прекарах само,
облегнат върху свойто рамо.

Между познание и вяра
се стели ивица от пара.

О, зная: знае само мама,
но мама я отдавна няма.

При мама трябва да отида,
уши да чуят и очи да видят...

Но горе щом си я прегърна -
аз зная - няма да се върна.

Високо там, не ме търсете,
там чезнат и се раждат световете...

17.-20.01.2010, София
7. част е писана през 2008 г., а 8. - 1974 г.

 

 

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 28.11.2018, № 11 (228)