Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗЛАТНИЯТ ЗВЪН НА СПОМЕНА
(Парчета недописано)

Марин Георгиев

web

Сякаш грънците отново стават глина
и отново глината ще става грънци.

Николай Кънчев

1.

Снощи ми се обади Анго Боянов:

- Беше ли на погребението на Николай Кънчев?

А аз дори не знаех, че е починал.

Тази бележка съм сложил под стихотворението "Поплак", написано в негова памет на 13.10.2007 г., между 04.00 и 07.00 часа.

Макар и рядко, ясното небе гърми. Гърмът скъсва унеса на навика, че всичко си тече, както си тече, че течейки - не изтича.

И яснотата се пръска изневиделица. Троши се и ни разтрошава: парчета, които повече няма да се съберат.

А и как да узная: от март до края на октомври, с кратки прекъсвания в по-дъждовните или по-студени дни, прекарвах в планината. Още не бях претръпнал от срива: граденото повече от десетилетие рухна. Ни исках да ме виждат, ни да ги виждам.

Така се криех от другите, от себе си. Вдън гори тилилейски.

Няколко дни преди това бях слязъл да видя семейството. Дъщеря ми разправя, че видяла Николай Кънчев на площад "Славейков", бил отслабнал, побелял, едва ли не немощен. Бил неузнаваем. Тя го познаваше, Николай е идвал у нас през 90-те години, помнеше го. Бе впечатлителна и наблюдателна. Щом така го казва, значи е така. Бил с още един, също побелял, "ти го познаваш, ще се сетиш кой е...". Но аз не се сещах. Той си бил, както си е. Но не и Николай. (После се сетихме, че другият е Божидар Кунчев).

Николай починал на 11.10. Погребението било на 12.10. А там, горе, кой да ми каже: радио не слушам, телевизия не гледам, интернет няма.

Не можех да си намеря място. Той бе част от мен, от моя живот. Съществена, градивна част. На 13-ти, след безсънната нощ и кратката просъница, написах още едно стихотворение. А няколко дена след това започнах и спомен. Бях нахвърлял вече 6 (шест) страници и нещо. Всеки ден по малко. Може би десетина фрагмента.

Още не бях усвоил писането на компютър. И какво натиснах, какво пипнах, но текстът изчезна (щом с такава леснина може да се стопи в немотата, не означала ли това, че не трябва да бъде запазено, че самото писане няма никакво значение, или най-малкото - значението, което му придава пишещият).

Стопи се. Изчезна.

Още един мъртвец след истинския.

И двамата - невъзкресими.

Оплаках се на жена си.

Тя: - Той си го е прибрал.

 

2.

Ако го бях видял Кънчев - щеше да е последното ни виждане.

Не! Не бях го срещнал. Ни даже мернал.

А още го виждам...

 

3.

Не се смирих лесно. Питах тук-там специалисти.

Било почти невъзможно да се намери в бездните на електронната памет.

Синът ми опитва - не, не става.

Знаех от опит: пак да пиша за нещо, за което съм писал, трябва да минат години. Много години! Да съм го забравил; да съм забравил, че съм го писал. Дотолкова да съм забравил, че все едно го правя за първи път!

И пак не се знае дали ще ми се поще, но и да ми се поще - дали ще стане.

Но сега сме пред Рождество Христово.

Може и да мога...

23.12.2013

 

БАЛАНС

Кафене "Колумбия".

Да. Имаше такова. Мъничко, тесничко. Длъгнесто. Между някогашния Млечен бар и тогавашния и сегашния Френски културен институт. С две или три масички в двата му края и плот, опънат надлъжно до сами витрината. Голяма, открита витрина. Тя съществува и сега, само че помещението е разделено на две. На днешната улица Левски, продължението на Солунска след Графа.

Зад плота, по дължината му, стърчаха разкрачено няколко необичайно високи, неудобни във височината си столове.

Неканен пришълец, дошъл да завладява София през годишния отпуск, почти всеки ден минавах покрай кафенето. Единствено знаех "Бамбука", показа ми го и ме заведе в него Георги Вл. Попов, поет. И той най-после се решил да завладява София, но ме бе изпреварил с няколко месеца. Поради това познаваше писателските свърталища, столичните сокаци и дузина писатели.

А аз ги разпознавах, когато случайно срещнех оригинала и го сравнявах с впечатания в паметта ми негов двойник, запомнен от снимките в литературните списания, вестници или книгите им.

Така един ден идентифицирах Николай Кънчев.

Седеше сам на един от високите столове, надвесен над кафето си. Бе с модерната прическа на 70-те години. Като на Джон Кенеди, с път от едната страна. (Такава бе прическата на Иван Славков, на Л. Левчев, а първом я видях у Петър Ковачев в Плевен.) Трийсет и шестгодишен, Кънчев бе почти побелял, веждите му - черни. Катранено черни! (А може би забеляващата му коса подсилваше контраста.) Лицето му - продълговато, с изпъкнали скули. Удължаваха го и дългите бакенбарди. Устните - някак скъпернически стиснати, придаваха на лицето му напрегнатост. Или издаваха вътрешната му напрегнатост.

Модерно бе и палтото му. Надделяваше сивото. Платът бе от т.нар. рибя кост, яката висока. Седеше досами витрината. Ще се блъсна в него!

Минах на отсрещния тротоар.

Бил странен човек! Знаех го от Пешо: живеел отшелнически, вярвал във Второто пришествие... (Вероятно! Нали и заглавието на втората му книга, отделни стихотворения, от които можех да цитирам по памет, бяха пълни с библейски алегории, намеци, понятия.) Ето, и сега: не ходи в Бамбука, а тук. Пак не като другите. Сам. Бе така облечен, така вчесан, така вглъбен, че не можеше да не бъде забелязан. И сякаш го знаеше. Сякаш го очакваше, а още повече - искаше. Сякаш изражението, движенията бяха отрепетирани насаме пред огледалото и той знаеше ефекта им!

Стоях отсреща и съзерцавах. Един от впечатлилите ме поети на онова време (другият бе Иван Цанев).

Не можех да откъсна очи от витрината. Изпълваше я цял. Единствен, но достатъчен. Витрина на витрината!

А малката, бяла порцеланова чашчица, губеща се в ръцете му, сякаш бе бездънна! Той ли бавно пиеше, кафето ли не свършваше...

Стоях прав. Вкопан в тротоара. Не помнещ се. Няма как да не съм бил с отворени уста.

Той не вижда, че го виждам.

Аз виждам, че не ме вижда.

Този миг мога да продължа, докато си искам. Да го разтегна във времето и пространството, в протяжността му да го превърна във вечност.

Тогава - на живо; сега - в мисълта си.

Сякаш сме от двете страни на люлката от детството: на единия край - той; на другия - аз. Поради взаимното виждане-недовиждане - равнотежки, равнопоставени. Ни той накланя, ни аз. Дъската с една опорна точка в средата - разделителната ос - е в хоризонтално положение. Ни нагоре. Ни надолу. Двата края са в мир с центъра. Не само ние - замръзнала е вселената!

Ще издържи ли тежестта на мига, набъбнал дотолкова, че вече е вечност.

Той вдига очи.

Аз ги навеждам.

Балансът продължава!

- - - - - - -

Балансът продължава:

На единия край е там, на другия - тук.

Дели ни само една витрина...

Прозрачно-непрозрачна.

23-24.12.2013

 

РАЗЛИЧНО И ОБЩО

Кънчев и Иван Цанев са от една зодия: Стрелец.

А не познавам други двама по-различни помежду си от тях.

Ако трябва да избирам актьори, за Дон Кихот ще взема Иван, за Санчо Панса - Кънчев.

Иван - слаб, блед, очилат, с оредяла коса, плете неуверено крака - да го духнеш, ще падне.

Кънчев - едър, пълен, червендалест, гъстокос, макар побелял; стъпва тежко, мечешки.

Кънчев е гологлав и разгърден, с разкопчано палто, веещо полите си...

Иван - неизменно с каскет, в дебел кожух зиме, опакован в него като буба в пашкул.

Цанев вади от чантата си постните фъстъци, Кънчев - мазната луканка.

Чантата на Иван е тънка, плоска като папка; на Кънчев - голяма, тумбеста, с цип, стегнат до пръсване, вечно издута (луканката е сред книгите).

Иван, преди деликатно да заизважда от книжния плик с два пръста фъстъче по фъстъче, първо предлага на околните, а после посяга сам; дъвче бавно, разсеяно, унася се в приказки и забравя за фъстъците. Разговорът му е по-важен.

Кънчев вади луканката някак потайно, стиска я с цяла ръка, сякаш някой ще посегне да му я вземе; държи я здраво, победоносно, ръфа направо от нея - няма търпение да я нареже...

- Ако не бе толкова витален, нямаше да оцелее - обяснява ми Иван.

Тази сцена в някогашното кафене на писателите съм наблюдавал неведнъж...

Противоположно различни, всеки един от двамата Стрелци по свой начин уцели десетката в поезията.

18.12.2013

 

ПРОКЪСВАНЕ НА НЕБЕТО

2007. Началото на ноември.

Кънчев е затрупан под пръстта, а мисълта ми го изравя.

Същата пръст, която сега копая - едра, мазна, черна и лъскава като буца въглища. Черна е от влагата. Влагата в земята и влагата в небето. Сиво е. Тягостно.

Разведрява ме само физическото усилие. Впивам лопатата-вила. Тя пронизва земната твърд като с шишове, разрязва я на голям и тежък къс, обръщам го. После втория, третия... Докопавам изостаналото кьоше. Не е голямо, ето още няколко натискания и свършвам... Движението на тялото, натискът раздвижват кръвта ми, мисълта ми, чувствата. Вдишванията-издишванията се ускоряват, височината учестява пулса ми...

И за награда - изненада - чувам нежно, едва доловимо пращене. Като разкъсване на плат, домашно тъкан бял памучен плат, от който някога шиеха ризите на село. Платът е многогодишен, издръжлив, защото е истински, но от многото пране е изтънял и се саморазкъсва с лек пукот. Подобен е пукотът на електричеството в проводниците с високо напрежение. Подобен, защото сякаш е удосеторен. А този е тих, неуловим; усещаш го с цялото си същество, с порите на кожата си и ча-а-а-а-к после - едва-едва - със слуха. Така саморазпадащо се разкъсва дантела, сипе се ситен, неуловим за окото прах; не се вижда, усеща се по задушването.

А може би е слухов мираж.

Преди да вдигна очи към небето, докосват ме, докосват разкъртената земя, лепнат по буците: те - първите снежинки-перушинки. Шушнат. Разшушват небето.

И аз, който мисля за Кънчев, който още не съм претръпнал от болката - запявам. Запявам от самосебе си, изненадан от себе си. Запявам онази песен без думи, която ми диктуват все по-замрежващите небето снежинки. А може би самото то, защото снежинките не й пречат, само увеличават тайнството.

Опияняващо бяло. Опиянено е всичко наоколо. Опиянява и мен! Дали не пее самото то - това наоколо? Дали аз не съм само неговият глас?

Настръхвам!

Пея все по-високо! Все по-издълбоко! Все по-гръмогласно! Тук пространството няма предел. Чистият въздух не препятства гласа, пропуска го, умножава го, звънтиш целият. Звънтят селенията. Сякаш си гласните им струни.

Става ми неудобно!

И се прибирам в къщата. Да не ме чуват! Да не ме виждат!

Да оставя небесните сфери сами да се изсвирят-изпеят.

Но странно - вътре пея още по-ненаситно! Още по-високо! Още по-мощно!

Още миг - и ще припадна от себе си, повален от собствената си мощ!

И всъщност не разбирам - от мъка ли пея, или от радостта на първия сняг; не е ли това плачът-песен, с който цял живот сме заредени и когато пожелае, той ни разтърсва-разкъсва и ние не знаем в земята ли потъваме, или се въздигаме в небето... Раждаме ли се, или умираме...

Дали Николай не поиска да надникне от там какво е тук.

Дали той не разрови буците и от тях да ми идваше юнашката сила?

(И може би тогава се е присегнал и си е взел текста, който му бях посветил.)

- - - - - - - - - -

Разказаното в последните три фрагмента бях изразил с подобни думи през октомври и началото на ноември 2007. Думите не помня, но смисълът бе такъв.

Не твърдя, че съм възстановил предишното. То е невъзможно.

Но духът му е същият.

23.-24.12.2013, 03.35 ч.

 

ПОСЛЕПИС

Звукът на монетата, ударила дъното на гърнето...

Усилен от стените му - прави я златна.

Златният звън на спомена!

24.12.2013, 04.13 ч.

 

 

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 15.01.2014, № 1 (170)