ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

ЗИЛБЕРЩАЙН

Така се казваше несменяемият директор на фонда на СБП. По-точно - Исак Зилберщайн. Руски евреин, женен за българка, една мургава, чернокоса драгалевка. Чувствена българка, с плътни устни, дотолкова че ако днес се появеше, щяха да ги вземат за силиконови, гъста черна коса, самата тя - мургава, със здрави гърди. Женствеността ѝ я правеше красива. А за него на ухо се мълвеше, че е КГБ.

Иван Голев (синът на Владимир Голев, главният редактор на сп. Септември, по съвместителство и съветник в ЦК на БКП) се обръщаше към тази важна личност с интимно-приятелското Изи. Изи държеше под око домакинството на съюза и от него зависехме всички в сезона на почивките. Изи умееше да намери баланса между личния си интерес и властващите писатели в писателската йерархия. Иван получаваше благодатта към баща си в наследство.

Към Изи аз можех да бъда само зорък, учтив, прикриващ с благовъзпитаност плебейската си ненавист. Ненавистта ми се излъчваше от цялото ми същество, и, убеден бях, той не можеше да не я усеща; не можеше, поне мъничко, това да не го респектира.

Не, не съм гледал жално-милно, когато те се разпиваха с уиски, според мен за сметка на СБП; когато Изи вадеше самодоволно и продължително от белия си, лъскав пакет поредната цигара Марлборо; когато говореше заговорнически тихо, макар че всичко му бе позволено; когато се усмихнеше - в крайчеца на устата му блесваше златен зъб... Гледах с овладяното възмущение на нарушената справедливост.

Времената се менят. Но де да знаеш, че така ще се изменят, че ще надхвърлят дори мечтите, ще надминат и непомисленото.

И ето, каква чест, трябва да е било началото на септември 1999, в редакцията, на Раковски, неповикан от никого, се яви самият Зилберщайн! Това, което ми каза, ме накара да се възгордея от себе си: вътрешно, но пак - без да се издам. В първия миг ми мина мисълта, че е редно той да ми е идеологически противник. Затова и бях нащрек. Но Зилберщайн бързо-бързо ме обезоръжи:

- Следях те през годините. Ти се бори като лъв!

Е, къде ще ходиш, ако ти кажат така?!

Може да ви е за чудене, но не ми поиска нищо. Само ми даде.

Даде ми страхотна идея, подкрепена с информация: - Трябва да намериш начин да стигнеш до министър-председателя Костов, ти можеш, и да поискаш да те назначи за директор на София-прес. Защо ще го ползва Хайтов и подобните нему?! Тя още е държавна собственост. Тогава ще имаш пари за вестника и няма да се возиш в Пежо 205, а в сигурна и голяма кола.

Да, аз бях узрял по същество отдавна за тази идея - да имам материална база, за да издавам вестника, защото виждах, че с просия ще е до време. И взех своевременно мерки: още през 1991 г., след големи кандърми, се съгласих да стана директор на издателството на ОФ при условие, че го приватизирам (то имаше сграда и печатница), но самата министърка Елка Константинова, която обеща, колко ѝ е на нея да обещае, бе далеч от такъв прагматизъм. Държащите основния пакет акции на прехода още не искаха да го стартират. Бързо го разбрах - и на третата, или четвъртата седмица напуснах и се върнах в Литературен форум. (Според Васил Колев целта на тази операция е била да бъда елиминиран от вестника и замисълът бил на Свиленов и Г. К. Кирилов - двамата бяха дупе и гащи и пак според Васил: като съм се върнал - лицата и на двамата помрачнели).

Бях направил и втори опит за приватизация - през 1997 бях станал председател на борда на Балкан-прес, бивша печатница на София-прес. Станах благодарение на Георги Прохаски, съветник на министър Александър Божков. Споделих му на Георги лелеяната си още от 1991 г. мечта да имам материална база, чрез която да издържам вестника, както и че все още председател на борда¹ е бившият зам.-министър на културата от правителството на Жан Виденов - поетът Георги Константинов. Същият набързо бе сменен и бях поставен аз. Правя това признание, за да не се чуди Георги откъде му е дошло (пък и няма откъде да го узнае).

Извика ме Мария Харбова от министерството на Божков, вероятно е била политическия началник на кабинета му, която ми препоръча да взема за член на борда Богдан Стефанов, виден седесар, зам.-главен редактор на Про и Анти. Отказах ѝ - целият ръководен екип на този вестник ми се струваше съмнителен (както и се оказа после), не исках да ми натрапват партийна кандидатура за синекурната длъжност, още повече че бях чувал за него, че е човек полуграмотен (полуграмотен-полуграмотен, но много по-ориентиран от мен във времето и целите си - скоро след това стана зам.-кмет на Столична община, а жена му се сдоби с билбордове за реклама - белки да се бях съгласил). Но аз не се подчиних и на втората препоръка: да уволня заварения директор на печатницата Борис Димитров, щото е комунист. Казах ѝ , че ще поканя един мой приятел, наистина антикомунист и много добър специалист; като му се обадих - съгласи се, а на другия ден се отказа: започвал собствен бизнес, затова и напуснал поста си на зам.-директор на ИПК Родина. По онова време вярвахме, че наистина е дошло времето на частника и не искахме да използваме държавната синекура, предпочитахме независимостта, риска и свободата. Междувременно се срещнах със стария директор на печатницата, Борис Димитров, той остави добро впечатление у мен и казах на Харбова: след като моя човек ми отказа, по-добре е завареният директор да си запази поста, защото има опит и така няма да се провали производството, което, при нов, наш, но неопитен директор, доведе ли го до провал, провалът ще бъде приписан на правителството на ОДС. Отговорът на Харбова бе: - Не ми харесват Вашите разсъждения.

А на мен не ми харесваше стила и ролята ѝ на политкомисар. Колкото да бе твърда, аз бях по-твърд от нея: макар с неудоволствие - съгласи се. (След време, като ме елиминираха, щях да разбера, че правата е тя, а не аз: бях попаднал в т.нар. революционна ситуация, в която принципите на хуманизма, култивирани от литературата, са безполезни и неприложими: или режеш главите на заварените, или те ще отрежат твоята. Както и стана.)

Така че - бях се вече простил с мечтата си за материална мощ и сигурност, просих си постарому, пък - докъдето може.

И ето, сега Зилберщайн разравяше угасналите ѝ , според мен завинаги, въглари.

Казах му, че доколкото знам, София-прес е единствената структура от соцепохата, която комунистите са се сетили изпреварващо да регистрират от името на няколко творчески съюза (на художниците, на писателите и на журналистите) и че имотите се полагат на тях. Той твърдеше, че не е така.

Понеже парен каша духа, опитах да пробия, но не с предишната стръв и усетих, че това е работа дълга, а аз нямам нужната подкрепа, въпреки повторното, че и портретно напомняне там, където трябва, работата стоеше на едно място, пък и правителството започнаха да го нападат, мандатът лека-полека му се изнизваше, а после - с ускорена бързина всичко тръгна надолу, обезкуражих се и се самоутешавах, че всяко зло за добро; че не ми е съдено да постигна въжделеното, че няма никога да стана богат, с недвижими активи зад гърба си; че не влизам в схемата.

Споделих го открито със Зилберщайн. Той пък от своя страна ми сподели, че не се разбирал със сегашното ръководство на София-прес; в ъгълчето на двора на печатницата имал малка бензиностанцийка и искат да му я вземат; синът му е болен, извадили му единия бъбрек, предстои операция да му бъде изваден единственият, който загнивал и трябвало да му бъде присаден нов; самият той е опериран от рак на гърлото (чак сега обърнах внимание на червеникавия заръбил разрез на шията му и си обясних защо гласът му бе пресипнал, почти до шепот, премесен с лека дрезгавост).

Боже, рекох си, само страданието ли прави хората близки и човечни, сприятелява дори потенциални или реални врагове? Защо трябва да е така, Боже?

Сега си давам сметка, че това ми бе истинският мотив за действие, който надмогна леността ми (опитах пак, но пак нищо не стана). Давам си сметка, че и зад най-справедливата кауза винаги стои личният интерес.

И понеже наистина го почувствах близък, по това време карах курсове за шофьор, споделих му, че тъпча на едно място и едва ли ще взема книжка.

- Ти книжка ще вземеш, защото си състезателна, спортна натура, но запомни едно от мен: като вземеш книжка, най-важното е да се научиш да караш бавно.

Това правило спазвам и до днес.

А книжка наистина взех - още от първия път. Но в онзи момент на отчаяние от шофьора в мен, Зилберщайн ми даде така нужния ми кураж.

Бог да го поживи!

16.02., 19.02.2014

БЕЛЕЖКИ

1. За ония, които не знаят: членството в бордовете бе, и е, законна форма за получаване на още една, допълнителна заплата към заплатата на зам.-министър, главен секретар или каквито и да е висши административни длъжности в правителството, общините, парламента и общинските съвети. [обратно]

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020