Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

ЗЕМЛЯЦИ

I. Дете големеше

1.

Събудих се тази сутрин рано-рано, погледнах часовника - 04.45. Ще взема да го напиша най-после този сюжет, рекох си, колко пъти минава покрай мен и все го пускам. Така, като го пускам, някой ден ще го изпусна. Затова - сядам и го почвам, подхващам го откъдето ми дойде.

 

2.

И други четива от Йовков обичам, но май най-много "Земляци". Преживяно-неизмислено, както онаслови навремето свои записки Здравко Недков.

 

3.

Най се подържат земляците от Благоевградско. Разбрах го, след като за главен редактор на "Литературен фронт" назначиха Евтим Евтимов. Скоро-скоро редактор в някакъв отдел стана полуграмотният Воймир Асенов; към края на главното Евтимово редакторство - а то не бе дълго - цъфна авторът на даскалска критика, никому неизвестният, длъгнест и гънещ се като глист Златко Тасев; най-трудният проблем - софийско жителство - му уреждаше друг македонец - бившият шеф на Шесто, преквалифициралият се в писател пенсиониран офицер от ДС Костадин Кюлюмов. Едно гостуване на поети-аматьори от съседска Гърция, които Левчев опитваше да съблазни с Международните си писателски срещи и ги направи идеологически братя по оръжие, бе причина главният редактор да ме оцени като ценител на виното. Дойдеше ли му на небезкористна аудиенция благоевградският журналист Федя Яков, по стар български обичай с 5-литрова дамаджана мелнишко, поне две неща бяха сигурни: следващата седмица на Федя му се публикуваше разказ, а същия ден секретарката ми звънеше да се кача при главния - викал ме. Знаех за какво и без да ми казва - да пием червено вино.

Евтимов се зачервяваше още от първата чаша - като първосигнален човек и поет малко му трябваше; самопатетизираше се и от най-невинния повод. Тогава ставаше апоплектично червен, че чак страх ме хващаше.

Спомням си един неизменен детайл: позвъняваше от вътрешния си телефон на секретарката и я караше да му извика и Войчо (галеното име на бившия алкохолик Воймир); Войчо цъфваше на минутата, заставаше чинно като редник пред ефрейтор до вратата и чакаше нареждане; то винаги бе едно - да купи кило петрохански колбас; Евтим се бръкваше и вадеше едра банкнота за мезето, чак тогава верноподаникът се осмеляваше да нагази килима, вземаше банкнотата и скоро се връщаше със стърчащата издайнически от жилавата амбалажна хартия апетитна наденица, сервираше я на масата и все така чинно заставаше прав до вратата, чакащ ново нареждане; Евтим откъсваше две парчета, сръчно му ги подхвърляше, а Войчо, като изгладняло, но вярно куче ги улавяше още във въздуха. Това му бе лептата и благодарността за услугата.

Скоро и Войчо стана писател (т.е. - приеха го за член на СБП).

Макар и насила, в последния момент на разпада малко преди 1989 г., писател стана и журналистът Федя.

Повсеместното безконтролно бездържавие бе превзело и писателския съюз и всеки на по-висок пост в него правеше, каквото си искаше.

 

4.

Други са моите земляци.

Трезви северняци, оглеждат те много пъти отгоре до долу, изучават те дълго и подозрително, лишени от всякакво племенно чувство, а оттам и от солидарност.

Шест месеца бе задължителният изпитател срок в младежките издания навремето. Изстажувах, отслужих го във в. "Народна младеж" - 1973 г. Пресен-пресен провинциалист, но с вроден практичен усет, още в провинцията бях проумял, че само тук може да получа заветното временно жителство. Но докато го получа, трябва време, а през това време не можеш да наемеш квартира, нали трябва да те запише домоуправителят в домовата книга.

Така че стаята, в която работех денем, нощем ми бе за квартира. Месеци наред спях на пода: постилах си едно отъняло одеялце връз килима, под главата - куп вестници за възглаве, още едно одеялце за завивка. Това, заедно със самобръсначката и четката за зъби, бе моята "бойна готовност" в цивилния ми живот. Бръснех се в ония тоалетни, които имаха огледало.

И внезапно, за няколко месеца, гастрол във вестника направи моят земляк Георги Константинов; направи го като заместник-главен редактор - дойде от ЦК на Комсомола. Той бе поет, навярно до обяд твореше, идваше късно на работа, почти надвечер; макар и тромав, бавен, задаваше се из единствения дълъг коридор с отнесен вид и се прибираше в кабинета си. Лицето му красеше услужлива, но равнодушна към всичко наоколо усмивка, повече израз на самодоволство, отколкото на учтивост към околните; в нея разчитах и една предопределеност на пътя му - кариера, в която бе уверен; сегашният му пост бе временен бивак към следващите, задължителен наряд, последна проверка за идеологическа вярност, преди да оглави литературните издания "Родна реч" и после "Пламък". Да приемеш такава конвенция: нищо, или почти нищо да не работиш, да изпълняваш формално задълженията си, или по-скоро - да имаш формални задължения, докато другите се скъсват от работа, а ти да си над тях и отгоре на всичко - с голяма заплата, да приемеш всичко това, според мен трябва да ти липсва ако не съвест, то поне справедливост.

Той Георги и от пряката си работа не се интересуваше, та мен ли ще забележи. Даже гледах и да не му се мяркам.

Съчувства ми друг зам.-главен редактор, Благомир Сираков, неземляк, от Драганово, Търновско; научил незнайно от кого, че спя на пода - покани ме да спя на червения, мек диван в кабинета си; имаше само едно изискване:

- И да си миеш вечер краката!

Засрамен, миех ги и вечер, и сутрин.

Макар и със студена вода.

 

5.

Волно или неволно, но и от туризма извлякох полза.

В планината ходех сам; разговорът отнемаше от силата и енергията ми, пречеше на съсредоточаването ми, на вътрешния ми разговор, на който не се насищах.

Но заради една едрогърда, изрусена туристка, със загоряло лице, засмени очи и разговорливи, чувствени устни, понякога нарушавах обета си. Тя навярно изпитваше към мен симпатия; пък и аз към нея. Тя ме заговори. Слизайки чат-пат от Черни връх заедно, разбрах не само че ме познава - отскоро работех в "Литературен фронт", но се оказа, че е служителка в т.нар. външен отдел на СБП - т.е. отделът за международни контакти. Емилия Константинова - така се казваше. Та тя ми предложи следната "сделка": при нас към края на годината, пък понякога и през цялата, все се случва някой да откаже да замине за чужбина, освобождава се място; особено за непрестижните соцстрани; аз ще ти съобщавам за къде, а пък ти, ако имаш някой познат от ръководството - бързо-бързо отивай да искаш да те пратят.

Ох, как я обичах тая пуста чужбина! Бях любознателен! Пък и отиваш за седмица - няма как да ти омръзне; отгоре на това всичко ти уредено - хъш не можеш стана и да искаш.

Как да не я обичам, а?!

И Емилия!

И чужбината!

 

6.

Та благодарение на Емилия отидох до Братислава, Виена и размирната днес, но тогава братска Либия.

Но ще разкажа само за Либия, защото е свързана със земляк.

Землякът бе пак Георги Константинов; "заточеничеството" му в "Народна младеж" бе вече осребрено - едновременно бе партиен секретар на СБП и гл. редактор на списание "Пламък". От Емилия научих, че бил ръководител на делегацията; били определени трима да са, но в последния момент Георги Свежин се отказал; тичай да се вредиш, вика ми тя.

Да тичам, но при кого.

И изведнъж се сетих...

Лъчезар Еленков! Той ми е длъжник!

А как ми стана ли?

Поетесата Калина Ковачева, завеждащ отдел "Култура" на вестник "Народна младеж", съчувствайки ми, че не само не съм на щат във вестник "Пулс", но съм и с най-ниската плата, изходатайства пред заместник-главния си редактор Георги Тулийски да бъда назначен на още един хонорар - консултант по поезията. Като такъв, веднъж седмично - то бе само няколко месеца - прескачах за няколко часа от съседния по коридор вестник "Пулс" в още по-съседния "Народна младеж". Най-тежкото ми задължение бе при наближаване на официалните празници: Тулийски искаше стихотворение за първа страница. Като изключим неколцината кариеристи от по-добрите поети, значим поет няма да напише поръчково стихотворение. Трябваше да намеря поет, комуто няма да откажат, дори стихотворението да е бездарно. За предстоящия 1 май, след кратко обглеждане на наличните конюнктурчици, спрях се на Лъчезар Еленков, отскоро назначен за главен секретар на СБП.

Защо него ли?

Първо: като новоизбран на висок пост сам търси поводи да докаже идейна правоверност и да спечели още по-голямо доверие в ЦК на БКП.

Второ: малцина са бунаците, които насилват музата си и се хващат с такава конюнктурна тема.

Трето: и лошо да го напише, а той хубаво не може, никой няма да върне стихотворението на главния секретар на писателите.

Четвърто: ще бъде доволен от мен, че съм го почел (уважил, както казва народът).

Пето: ще имам в резерв връщане на жеста при подходящ случай. Стига длъжникът да не се вживее във властта си.

Лъчезар ме посрещна широко и самодоволно усмихнат още на вратата; и без думи личеше, че ми казва: кажи какво искаш и ще ти го дам?!

Не исках кой знае какво, нему не му струваше нищо да ми го даде, напротив - даже искаше. Но за мен то бе много: още едно приключение-впечатление за човека, когато е във властта.

Лесна работа, каза Лъчо. Да, но срокът е кратък, трябва ми другата седмица... Ще го имаш - разпери ръце той. Вероятно като ръководител, искаше да се самодокаже, а и да ми докаже, че деловата работа не пречи на творчеството.

Та ето - дойде мигът да осребря жеста си. Рекъл-недоизрекъл за освободеното място за Либия, Лъчо щедро разтвори ръце:

- Заминаваш! Няма проблем.

Дори не запита откъде знам, че мястото е свободно.

В деня на отпътуването, рано-рано бях на аерогарата.

Така от Константинова попаднах на Константинов...

От него не бях изненадан, знаех го от Емилия; не знаех за другия й член - неговият неотменен и до днес Войчо (разбирай: личен слуга) - лекарят-поет Христо Ганов, също земляк.

Като по-първосигнален, индиго на шефа си, той издаде какво чувства обиграният му, владеещ се шеф: бе неприятно изненадан, че тъкмо аз съм третият.

Но нямаше как - трябваше да ме изтърпят 12 дена.

Изтърпяхме се.

Даже и в Сахара, в чиито пясъци навлязохме с над 200 км.

Изтърпяхме се.

Не се сближихме.

 

7.

Съдено ми бе още веднъж да се срещна с моя земляк Константинов на чужда земя - в Будапеща.

Годината 1996, късно есента.

Пластовете са се разместили, както се оказа по-късно - временно; всичко било бившите величия да се издигнат още по-нагоре, а редовите поданици - да потънат още по-надолу.

Константинов бе вече зам.-министър на културата в правителството на Жан Виденов.

Как ли не ме мъчиха, за да ме изгонят от уютния четвърти етаж в сградата на ул. "Княз Александър Батенберг" 4, където бе настанена редакцията на "Литературен форум" (как е станало да бъдем настанени на това място не знам, но знам, че се дължи на познанството на Атанас Свиленов с министър-председателя Филип Димитров; стана по време на неговото премиерстване).

Ама и аз бях от стара коза яре: на натиска им да напусна етажа чрез непоносимо увеличен наем противопоставих печелене на време чрез юридически аргументирани писма; по този повод даже имах среща в кабинета на министъра; по същото време Хайтов заведе дело срещу мен за килимите и картините на "Литературен фронт"; юристът ми бе по-добър от неговия Гълъбов, даде ми го Румен Драганов; това бе личният му юрист, Филко Розов, който спечели делото и изгони Богомил Райнов от апартамента във фамилната къща на семейство Драганови след закона за реституцията.

Та и Хайтов нямаше как да не загуби; да не говорим за бюрократите-юристи в Министерството на културата.

Когато правителството на Жан Виденов падна, на един от правителствените коктейли в резиденция Бояна се засрещнах с бившия министър на културата Георги Костов; чукнах чашата си, поздравих го с празника и го питам: - Бе що така ме гонехте?

Аз бях "победил", той вече не бе министър, можехме да си кажем всичко.

- Не ми се сърди на мен, а на твоите хора, на колегите ти Константинов и Хайтов; не ме оставяха на мира - усмихна се добродушно-великодушно той.

Но когато с Васил Колев, Владимир Попов и Милка Стилиянова бяхме в Будапеща, наградени от Унгарския културен институт с едноседмично гостуване, Георги Константинов бе още зам.-министър. Подгонени в свидната, своя родина, бяхме овъзмездени от чуждата Унгария; бях ходил много пъти в Будапеща и исках да им покажа всичко най от любимия град; така стигнахме до Българския културен център на някогашния булевард "Народна република", сега "Андраши". Можехме ли да не влезем?!

Оказа се, че директор е племенницата на члена ВС на БСП Чавдар Добрев Йонка Найденова; тя поне бе унгаристка; може би изненадана и пообъркана в изненадата си, че "врагът" я посещава (поне аз бях изявен седесар), Йонка ни поръча кафе и заразказва за дейността си, без да я питаме, а още по-малко - без да се интересуваме; покани ни на вечер на композитора от български произход Александър Варо; бе четвъртък, денят ни бе пълен, но вечерите - празни: отидохме. Като свърши концертът, Йонка се затюхка-завайка: спешно се обадили от Министерството на културата, че утре, петък, в Будапеща пристигат Ана Сендова и Георги Константинов и тя още по-спешно трябва да организира в събота, в късния следобед, творческа среща с поета Константинов; за един ден вика трябва и покани да направя, и да ги разпратя, събота е почивен ден, как ще събера публика - не знам...

- Е, ами ние ще дойдем тогава - предложих й аз; предложих й не толкова от желание да присъствам на творческа вечер на един безинтересен ми поет, а да видя как неизтребимо живите навици на миналото се проявяват в новите условия; предполагах, че поне моето присъствие ще накара поета малко от малко да се чувства неудобно. Колкото до Владко - той бе работил при него и тъкмо от него избяга поради ниската заплата и предстоящите съкращения след 1990 г. в "Пламък".

Каква бе изненадата ни, когато още в петък от нашето посолство ни се обадиха в хотела на Дружеството на българите, в който бяхме отседнали, че за събота ни осигуряват кола и ни канят да посетим най-голямата унгарска катедрала в Естергом. На такова височайше внимание никога не бях се радвал досега и то от самия посланик на управляващата БСП!

В този град и в тази катедрала, в която са коронясвани унгарските крале, бях ходил още в 80-те години; градът бе далеч от столицата, в най-северозападния север, на границата със Словакия; разстоянието бе такова, че и рано да тръгнем, можем да се върнем само късно вечерта.

Така, макар и от дистанция, дори и в чужбина, управляващата у нас партия ни въдвори в най-отдалечената точка на Унгария. Само и само да не размътим спешно организирания комфорт на големия поет.

Отде го знам, че е така ли?

След като "ние взехме властта" през 1997 г., ми се случи да ходя в Унгария многократно. Подплашена, че могат да я махнат, и аз, големият седесар, мога да спомогна за това, Йонка ми призна какво е станало: тя веднага след срещата ни била телеграма в министерството, че еди кои са тук и искат да присъстват; като видял името ми, поетът зам.-министър казал в никакъв случай; и тогава измислили нашето съботно заточение.

Но Константинов, винаги облечен във власт, свикнал да "управлява обстоятелствата" по своя воля и усмотрение, не можеше да предположи какво ще се случи на другия ден.

На другия ден, в неделя, бяхме поканени от Петер Юхас във вилата му в Сент Андре; вървим из този старинен унгарски град, от улицата, тръгваща от брега на Дунава навлизаме към центъра и какво да видя: от другата улица, тръгваща пак от Дунава, пак към центъра вървят Ана Сендова и Георги Константинов; не знам кой кого е видял първи, но аз поизостанах, примиращ от следната гледка: Владко нещо ръкомаха разпалено и обяснява на Васко; тежко, с държавническа походка върви Георги Константинов, ситни до него Сендовица с провиснали черни коси като уши на палаш, съпровождащи ги чиновници от посолството нещо им обясняват; Георги разперва ръце, Владо не го вижда и влита, както си е разпален и увлечен, право в прегръдката на бившия си началник; потъва, както заекът в лапите на вълка; виждам, не чувам, но с последната стъпка на Владко, преди да хлътне в лапите му, в ушите ми звънва:

- Ну, заец, погоди!

- - - - - - - -

В тези малко на брой дни в късната есен на 1996 г. от пребиваването ни в Унгария ни се случиха доста неща; едно от тях бе гласуването на втория тур за президент на България.

Гласувахме вкупом в посолството и четиримата за Петър Стоянов.

А аз гласувах и срещу; срещу БСП, манталитета на привържениците й и не толкова срещу Жан Виденов, когото не познавах, а срещу Георги Константинов, землякът, чиито дела в различните години го правеха разпознаваем сред хиляди.

Поне за мен.

Останалото са думи.

 

8.

Понеже друг път едва ли ще ми се наложи да се занимавам с персоната на Лъчко (Лъчезар Еленков), иска ми се още сега да направя една вметка; хем няма да бъда обвинен в локален патриотизъм - Лъчко е от Видинския край, от Горни Лом.

Той че ми даде стихотворението - даде ми го; даже преизпълни срока: с ден-два по-рано.

Поради творческа немощ минаваше за модернист, а като стана главен секретар освен голям, стана и интелектуален поет, според стоящата винаги нащрек сервилна критика. Та срещайки се случайно една вечер по стълбите, извика ме в кабинета си; ела да видиш какво съм записал в дневника си; и ми зачете: еди коя си дата - не я помня, днес поетът М. Георгиев ме покани да напиша стихотворение за 1 май. Следваха разсъждения за поръчковата поезия - разбира се, оправдаваше я и после - самото стихотворение; понеже ме винят, че не мога да пиша класически стих, стихотворението е и римувано (как ли се е измъчил! - за това не пишеше). И взе да ми чете с фалшива, купешка (от съветските поети на 60-те години) реторика (бе завършил Московския нефтен институт). Слушах престорено възторжен, напушваше ме на смях, с усилие го трансформирах в сериозен, дори възхитен израз; ритъмът толкова бе обзел поета, че не бе усетил как е вкарал в стиха и руска дума; еди какво си (не го помня) "звучи като присяга" - това словосъчетание от стиха обаче помня.

Когато Лъчо сведе очи, вперени допреди малко в някакво невидимо тържествено видение и слезе на земята, внимателно му рекох:

- Лъчезаре, но присяга е руска дума; наскоро превеждах стихотворение от руски и поради това я знам; замени я с българското й съответствие - клетва.

- О, да бе, отрезня той. А след малко: - но като махнем думата ми се обърква ритъмът...

- Е, сложи му едно 'и' и ще се намести; примерно: "и клетвено звучи"...

15.04.2011

 

9.

Не знам защо, но повечето от литераторите плевенчани наричаха Калин Донков Калинчо, а Георги Константинов - Георги; знаеха ги от ученическите им години, от членуването им в местния литературен кръжок и посвоему се гордееха с тях; гордееха се, защото бяха постигнали недостижимото им: пробили са в София.

Така изживяваха неизживяното; знаеха миналото им, но не знаеха настоящето им, в което двамината тайно, до ненавист си съперничеха: усетих го по напрежението на Калин, когато се запознах с него и когато неволно отварях дума за Константинов; и то каква дума - най-невинно питане заедно ли са учили в Плевен, в един кръжок ли са били.

Вероятно обяснението ми за това, защо единият е с умалителна прибавка към първото си име, а другият - не, е субективно, но си го имах: израстването в кариерата при Георги бе бързо и видимо, при Калин - бавно и незабележимо, даже някак си и потайно. Калин имаше едно утешение: той е поет по-херметичен, по-дълбок, а Георги официален и по-повърхностен. Георги, макар и перде в голяма степен, бе и с по-видимо поведение, някак си по-простодушен; понякога внезапно прозираше вродената му, но потисната поради целите, които си е поставил (или бяха му поставили), естествена доброта и дори наивност; личеше си по-мекия му характер. Калин бе потаен, мълчалив, вторачен в себе си, в нещо, което сам си знаеше, но в което бе скрита много голяма, непомерна за понасяне дори от самия него амбиция.

Николай Кънчев имаше своеобразен тест за характерите на поетите. Не съм първият, който ще го припомни. С кого би предпочел да пътуваш в едно купе от София за Пловдив, ще те запита внезапно той. С Калин Донков или с Георги Константинов?

Разбира се, че между двамата ще кажеш Георги Константинов. Предпочитанието означаваше, че той е по-естествен, по-достъпен и в края на краищата по-добър човек.

Което и е. Защото когато избираш между две злини, винаги ще предпочетеш по-малката. (Този усет развиха до съвършенство в нас изборите в условията на демокрацията).

За да завърша окончателно портрета на Константинов няма как да не възпроизведа една врязала се в паметта ми сцена от ресторанта на писателите, на който бях всевечерен, цялоседмичен клиент и не можех да не запомня ония, които престъпваха прага му веднъж на две-три години. Георги бе от тях. Всички, които правеха кариера, се пазеха от подобни места. Бохемският имидж щеше да им навреди. Единствен Джагаров бе изключение, но това бе характерна черта от стила му на поведение още от младини, вече приета като узаконена. Тя дори придаваше земен ореол на високия му, декоративен пост, лишен от всякаква реална власт, бе съставна част на мита за него.

Но аз станах неволен свидетел на едно опущение на Константинов. В кафенето се говореше, че е изчезнал от два дена, бил се запил - това все пак бе опрощаван, не толкова осъдителен грях за поетите дори с висок пост. Но ето, както си седяхме с Кънчев и Иван Цанев, на съседната маса, до колоната, тромаво се изтърси, широко усмихнат, артикулиращ мъчително с надебелен език Георги Константинов. С него бе и дама, която той прегръщаше, придърпваше към себе си в опит да я целуне и ломотеше: - Минке, обичам те!

Когато Кънчев усети с гърба си сцената - повече комична, отколкото възвишена, като опитен присмехулник и подигравчия, не можеше да изпусне случая и веднага взе на мушка земляка. За да се покаже и той свободен човек, извън правилата и оковите, които му налагаше кариерата, Константинов взе да демонстрира мъжественост: - Бате Николай, аз има желязно здраве! И надигна чашата с водка, поредната чаша, след която още повече губеше контрол над себе си: - Ние с Минка ще се женим!

Кънчев поощрително вдигна наздравица и сложи последната, окончателна черта на този малко познат образ на Георги:

- Така е. Ти си дете големеше.

17.04.2011; 17.04.2014

 

Послепис

Струва ми се че със земляка се гоним като котка и мишка. Преди двайсетина дена го мернах на площад "Славейков", седнал на високия бордюр около дърветата, пригоден или играещ ролята на пейка. Седи, замислен като поет. Вероятно е усетил погледа ми, извърна се, видя ме и тутакси стана. Ускори ход като човек, който иска да избегне неприятност. Походката му изразяваше непоносимост. Е, може да съм мнителен, но си помислих: прочел е спомените ми за него, тези същите спомени, които пиша и дописвам, (част от тях видяха бял свят наскоро в списание "Море", все някой му е казал). Да, не намерих друго обяснение.

Но дали е така, или не, с пълна убеденост не мога да твърдя.

Друго мога да твърдя.

В двата дни - 14 и 15 май, в които отсъствах от София, пристигнало писмо от Столична община, отдел "Култура". Канеха ме да се консултирам с експерта им и той да ме посъветва какво да правя догодина, ако пак кандидатствам с проект за финансиране по тяхната програма за подпомагане на литературата. Реших да не изпусна шанса. И в последния ден - 16 май, петък, слава Богу, че се върнах - отидох следобед. Оказа се, че експертът по литература е музиколожката Кристина Белчева. Малко трудничко я открихме с другата експертка - съжителка от стаята й. Първо каза, че е излязла по работа извън сградата, после като я понасвих (ами ако дойда в понеделник, тя ще каже, че срокът е изтекъл, а няма как да докажа, че съм идвал), колежката й се поразмърда: позвъни й. Почакайте рече, тя скоро ще се обади. Не мина и половин минута и Белчева се обади, а след още половин минута - дойде (значи не е била извън сградата). Здравей, рече ми, а аз я започнах веднага: идвам да се възползвам от привилегията за консултация. Тя взе да рови и извади окончателния протокол, в който бе сумиран резултатът от комисията: да се финансира, да се намалят административните разходи и събраните 60 (шейсет) точки. Ами тук пише да се финансира, казвам й. Да, но точките са малко. А отколко започнахте? Поколеба се, опита се да разрови протоколите, но се отказа: - Някъде към 70 или 72... Ами понеже ГЕРБ заяви, че ще управлява прозрачно, а имам право и по конституция да знам, кои бяха в комисията?

Освен двете имена, вписани в протокола - на проф. Боряна Христова и Игор Чипев (предполагам, че той се е произнасял по финансовите разходи за печат, предпечат, оформление и т.н.), Боряна вероятно е била председател, и Белчева бе натясно, каза другите трима решаващи консултанти: Георги Константинов, Калин Донков и Вера Ганчева (в програмата "Помощ за книгата" към Министерството на културата Донков пък е председател на журито). Е, ясно ми е всичко, казах й.

- Защо?

- Ами защото съм отдавна в играта.

Вера Ганчева се била възмущавала от мен защо в текста си за Светлозар Игов я споменавам в отрицателна светлина, не било така, тя не била там. Калин винаги мръхти и като ме види отдалеч, засечем ли се из центъра, наближи ли ме - не ме вижда. За Георги е ясно. Но въпреки всичко, като членове на експертния съвет, те са одобрили проекта. Отрязан е в т.нар. творчески съвет, в който са преди всичко не-творците.

Малина Едрева присъства ли на заключителното заседание, на съвета? - запитах. Да, но няма съвещателен глас. (То остава и да има - присъствието й е достатъчно!) Същата Едрева, която бе заявила на заседание на столичния общински съвет, по повод искането за поддържане чистота на София: - Чистота е равно на комунизъм! И аз заявих в две интервюта - едното при Коритаров, а другово в ПИК, че щом тя мисли така, то аз съм за комунизма.

Да, с всички посочени до тук, като изключим Чипев, съм си сплитал рогата, но защо за това трябва да пострада Ивайло Петров и най-хубавата му книга, пък и в българската проза от последните 70 години "Преди да се родя и след смъртта ми"? Предната година кандидатствах пак със същия автор, с разказите му, и получих субсидия, а сега - не!

Не се знае дали същите не са били и предната година (К. Донков години наред е в комисията, която пък предлага Чипев в "Помощ за книгата").

Странно как "десните" управляващи столична община толкова се сработват с левите и как "левите" - с десните в разпределяне на малките порцийки за литературата. И като знам, че миналата година за някакви си 2000 (две хиляди) лева ми искаха документални доказателства, че нямам задължения към Столична община и НАП, както и свидетелство за съдимост (виновен си без доказване на противното), а на Цветелина Бориславова Столична община даде без конкурс 800 000 (осемстотин хиляди) лева, попитах Белчева знае ли кой е Захари Иванов (за антология на поезията той получава 4500 лв.), тя отговори, че знае. Е, като знаете, знаете ли как ще докаже, че не е осъждан?

- ????

Деветдесетте години на миналия век същата Кристина Белчева водеше яростно комунистическо предаване по червената телевизия 7 дни. Сега е от ГЕРБ. От ГЕРБ е Ирина Йорданова, секретарката на Левчев през 80-те години. Преди това бе зам.-главен редактор на вестник "Демокрация" с гл. редактор Йордан Василев. Да си секретарка на председателя на СБП, трябва не само да си доверен, но и проверен човек. Бившият партиен секретар на СБП Георги Константинов сега се прави на безпартиен. Игор Чипев е с доказано досие сътрудник на ДС. А Вера Ганчева е "Нарцис". Вече и за слепите е ясно къде отиде едномилионната партия БКП - тя е внедрена във всички партии на прехода. Тя е легион, тя е навсякъде.

Кажи, драги читателю, как да казваш истината и същевременно - да живееш от почтен труд?

21.05.2014

 

II. Кореспондентът

Като бях млад, все на старо ми вървеше: стари хазяйки, стари приятели, по-стари от мен жени. Отгоре на това и аз изглеждах стар - където и да бях, все 7-8 години ми притуряха отгоре.

Та след старите бе и един от студентските ми приятели във Велико Търново - Васко Жеков1. Едроглав, рано оплешивял, висок и пълен, за да не река дебел. Отпуснатият му и мек корем издуваше бялата риза над панталона му, която вечно изскачаше и оставяше впечатление за развлеченост и разголеност. Но той, за мое учудване, не се притесняваше; напротив - имаше самочувствие. А ако се е притеснявал, добре се е владеел. Той и Борис Ялъмов - тогава 37-годишен, високочел, с орлов ботевски нос и профил, с кестенява, къдрава коса, стиснати устни, повече мълчаливец и говорещ с очи, отколкото с думи, - махваше само с ръка, сякаш искаше да каже: "Било е и е минало. Карай!" - някак си по инстинкт се сближиха с мен; може би възрастният ми израз ги е заблуждавал; може да са ме мислили дори и за зрял; макар и трезв на вид, предпазливо изучаващ, понякога и аз му изпусках края: предаваше ме чувствителността ми, в което щяха да се уверят по-после.

Васко размахваше наляво и надясно журналистическа карта на кореспондент на в. "Народна младеж" - нещо недостижимо за нас, провинциалистите; показваше изрезка от "Литературен фронт" с негово разказче, "Митница", одобрено лично от Йордан Радичков - това немаловажно допълнение, на което той наблягаше, бе и печат за качество (толкова ли разбира този Радичков, питах се, след като го прочетох?!). Освен това бил стажант-актьор в Плевенския театър, в който пък редовен актьор бе братът на Борис Ялъмов - Любомир Ялъмов.

Но следването ни във Велико Търново започна с бригада в Полски Тръмбеш; във Велико Търново само се запознахме; Полски Тръмбеш ни сближи. Сближи ни дотам, че Васко започна да иска от мен и определени услуги.

В курса ни имаше и други пишещи, повече, отколкото предполагахме. То писателството е като шило в торба - иска да я пробие и всички да разберат колко е остро и бодливо.

Мнозинството "майстори на перото" не се стърпя и организира голямо литературно четене. Макар и кореспондент на столичен вестник, макар и печатал в тогавашния орган на Съюза на писателите, какво че само едно разказче, Васко държеше да се покаже преди всичко като актьор. Като негов близък приятел - молеше ме да агитирам своите хора в залата, след като изпълни монолога на Иван Шишман (той заставаше гърбом към публиката, бавно и тежко се обръщаше и започваше: "О, моят смраден грях достигна Бога..."), да го изкараме на бис, за да изпълни и "Старица Изергил" на Горки.

С ръка на сърце не мога да не призная: по-фалшив рецитатор от Васко дотогава не бях срещал.

След пет години по едно и също време с него превземахме София; след 10 - се наместихме: издадохме книги, станахме членове на писателския съюз. Вече се бях оперил.

Най-обичах да се шегувам с Васко така:

- Васко, знаеш ли каква е казал Далчев за таланта?

- ?!

- "Талантливият човек е неприятен".

Той облещваше очи и ме гледаше подозрително...

А аз продължавах:

- А ти, Васко, си един мно-о-о-ого приятен човек!

13.04.2011, София

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. На 05.06.2012 e обявен като агент на ДС с псевдоним Илия Илиев. [обратно]

 

 

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Показания без бой. Варна: LiterNet, 2018-2019