ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

ЗАБОЛОЦКИ

Този поет за пръв път прочетох и припознах като мой в една от лириките на Петър Алипиев, варненското издание.

Като дойдох в София, купих си двутомника на Заболоцки от руската книжарница на Бояджан на "Витошка". Зачетох се. Понеже знам руския, както го знае българинът, в началото схващах най-общия смисъл. Но рекох и аз да го превеждам - така силно ме увлече! Първом през 1980 г., малко подир като се ожених; то като превеждаш, и с всяка дума, с всеки стих идеята се избистря; не се свиква лесно с поетиката на един поет. Като посвикнах - посегнах и към превеждания от Алипиев "Север", първо в неговия подбор, първо и за мен като читател, врата към този непознат ми дотогава руски поет. Превеждах за удоволствие, без да мисля за публикация; преводите ми излязоха в първия брой на "Факел" чак след 7 години.

Когато се явиха, срещна ме Кирил Кадийски и ми предложи да преведа 3000 стиха и да ме включи в поредицата "Поетичен глобус" на издателство "Народна култура": "Аз също го превеждам, каза ми той, но ти го правиш по-добре, усещаш по-добре този поет, пò ти лежи".

Рядко самопризнание не само за български поет, но и за самия Кадийски!

Случи се така, че в същия ден на неговото самопризнание - признание за мен - от Варна дойде Алипиев; не можеше да не го отпразнуваме.

И сега виждам: запълнили сме една от трите големите маси в ресторанта, средната; с Алипиев не може без смях, без шум и ликуване - и на тялото, и на душата; ликуване от приятелство, поезия, живот, сами по себе си по-опияняващи и от най-силното вино!

В пристъп на благоразполагаща разнеженост, щастлив от похвалата на Кадийски, споделих я с Алипиев.

Вместо съпричастност, лицето му помрачня, той се отчужди и свъси. А никой няма по-тежкокаменна глава от неговата в такова състояние. Мълчи. Дори не сумти. Като чакащ милост, съжаление, или въпрос.

- Какво ти стана бе, Пешо?

Мина доста време, докато каменното лице се разчупи:

- Цял живот съм мечтал да го преведа!

- Е, това ли било?! Ами няма проблем - ще го преведем двама; ти половината и аз - другата.

Пешо отново се свъси. Стана още по-мрачен. Като обидено дете.

Вече знаех какво да му кажа - нали толкова го обичах:

- Добре Пешо, отказвам се. Ти го преведи. Ще кажа на Кадийски.

Пешо, който ми бе пратил наскоро свой нов превод на Заболоцки - "Слепецът", - пазя превода и до днес, - с възхитителни редове за поета, обаче не преведе нищо.

Повече не съм отварял дума.

Ни той го преведе, ни аз.

И така не само неговата - и моята мечта си остана само мечта.

P.S.: Може би това бе данъкът, който трябваше да платя на Петър Алипиев за това, че без да знае, пръв ми откри Заболоцки.

2011

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020