ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

ЗА ГОДИНИТЕ, КОГАТО НЕ МОЖЕШЕ ДА МИНЕШ МЕТЪР,
ДАЖЕ С ХЕКЗАМЕТЪР

Ако броим за централно издание и излизащия веднъж годишно във Варна алманах "Простори" - пет бяха централните трибуни, в които публикувах свои стихове през студентските си години: сп. "Септември", вестниците "Труд", "Пулс" и "Студентска трибуна". Понеже в ония години се четеше, за ревностния читател и провинциалния автор, какъвто бях, това не бе малко. Комай тогава всичко се струпа на куп - лятото на 1970 и пролетта на 1971.

"Простори" стана причина в една от книжките му да прочета цикъл стихове на Кирил Кадийски; бях го запомнил от второто гостуване на столичния литературен кръжок "Димчо Дебелянов" във Велико Търново; запомнил го бях като външност и поведение: слаб, рус, дълголик, той веднага се втурна към местните студентки; като сега го виждам как още отворил-неотворил дума, посяга, задържа ръката на седящата до него; в този жест имаше галантност, смелост, изненадваща бързина, за мен равни на дързост; обясних си го със самочувствието, което дава столицата и предимството ѝ пред провинцията. Но ето, че сега той ме впечатли и като поет, най-вече с едно от стихотворенията си - "Хекзаметър". Заглавието ми се стори провокативно, особено спрямо съдържанието на стихотворението, с оригинални, точни и тънки наблюдения върху природата и човека; стихотворението ценя и препрочитам и досега, а самият поет го включва във всяко свое събрано. Текстът толкова ме привлече-увлече, че не само го разглобих и проучих (дори проверих наистина ли е в хекзаметър, или това е само предизвикателство - оказа се, че е, един доста мъчен стихотворен размер), но започнах и да му подражавам: исках да се самоизпитам мога ли и аз да сътворя подобно нещо. Ставаше много бавно, с "пълзене": хем да предадеш наблюдението, да постигнеш пластиката, хем да спазиш ритъма. В ония години бях далеч от грижата за формата. Криво-ляво написах стихотворението. Помня, че този експеримент правех през лятната ваканция на село, в северната голяма стая, хладна, дюшемисана. В нея спях, четях, мечтаех, а от време на време тя ми ставаше и поетическа лаборатория. Трябва да е било 1969 г.

По същото време в окръжния вестник "Септемврийска победа" прочетох, че Военно-историческия музей обявява конкурс за поезия и проза на тема антифашистката съпротива в Плевен и Плевенско. Амбицията ми да участвам се изостри не толкова от паричната стойност на наградите (за студента в ония години тя не бе без значение), отколкото от председателя на журито - поета Найден Вълчев; знаех, че завежда отдел "Поезия" на сп. "Септември" и че ако успея да взема награда в конкурса, това ще ми отвори път и за списанието (както после и стана).

С още по-голяма мъка преправих готовия си "хекзаметър" така, че да го пригодя за конкурса; с мъка, защото хем трябваше да постигна художественост, хем да се боря с непознатия ми доскоро и несвикнат нов ритъм, хем да го свържа с героичната тема. Взех от читалището един сборник с участниците в антифашистката съпротива от 1923 до 1944 - такива сборници тогава се издаваха луксозно за ония условия и избрах от фактологията най-съответното на пейзажа и състоянието, които бях изразил в новото стихотворение. Така че "Сляп гръм... И лятото свърши..." и "Балада" са "близнаци-братя", както партията и Ленин, по определението на Маяковски.

Първа награда не взех - такава не се даваше - а няколко равностойни награди. Стихотворението стана повод Найден Вълчев да запомни името ми и когато през есента с Таньо Клисуров и Паруш Парушев отидохме в София специално да атакуваме централните литературни издания и конкретно сп. "Септември", Найден вече ме знаеше; това улесни публикацията ми, макар да не бе лесно.

В късната есен на 1972, неканен, дойдох да завладявам София. В края на 1974 г. неочаквано бе ускорено издаването на първата ми стихосбирка, - не само моята, а и на още неколцина млади поети. Новоназначеният директор на издателство "Народна младеж" Евтим Евтимов олицетворяваше новата конюнктура на ЦК на ДКМС: грижа за младите таланти. Какъв ти млад: бях на 29! Редакторка ми бе Нина Андонова. Поиска ми няколко стихотворения на така наречената гражданска тема; книгата била доста отдалечена от съвременния живот. Ами нямам такива, казах ѝ , а и не мога да ги пиша. Тя не бе сектантка, бе добродушна, гледаше отгоре-отгоре на изискването и аз се сетих за моя хекзаметър-балада, който след като ми бе свършил толкова работа, можеше да ми свърши още една.

Здравко Петров дори го споменава в предговора като сполука, а след 10 ноември за критика Иван Спасов то се превърна в улика за ренегатство, макар че той не само добре познаваше конюнктурата на ония години, но бе и един от ревностните ѝ строители и ревнители. Сега пък е удобна улика за нагаждане към нея.

P.S.: А може би тогава съм бил и по-страхливичък!

2011

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020