ВМЕСТО ДНЕВНИК

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

1967-1972

* * *

Една драскотина - а цяла вселена боли...

* * *

Ако сме верни докрай на едно чувство, то ще ни разруши.

Човек винаги намира основания за непостоянството си. Безкрайните оправдания, отстъпки, угризения, компромиси - това е животът; благодарение на тях сме живи.

* * *

Всички са прави - пак някой невинен ще страда.

* * *

А най-боли да бъдеш нищо за очите, в които бил си всичко.

* * *

Ти се осъществяваше чрез мен.

Идвах при теб, давах ти увереност (значи още е мой!), давах ти сила.

И ти я употребяваше срещу ми.

* * *

Добродетелите и търпението на жените се изчерпват, след като ни осигурят за себе си.

* * *

Само за 40-50 години съзнателен живот трябва да изпитаме на гърба си цялата вселена, цялата безкрайност - с щастието, което ни дава; с болката, с която ни мъчи; със съвършенствата и несъобразностите ѝ .

Какъв голям товар, за какъв кратък срок!

И тялото се уморява, прегърбва и умира.

* * *

Говорим, че искаме да ни кажат истината, само истината, цялата истина.

А кой би я понесъл?

Тя така не съвпада с нашата.

И не усещаме как, щадени, сме обградени от ласкателите. Кой би предпочел да излезе сам срещу истината на другите пред това: покрай теб услужливо да притичват хора-истини, досущ като твоята.

Какво са враговете пред тях.

* * *

Нощем, насън, умът ми задава въпроси, нерешими за него денем. Защо ли така ме измъчва? От утрото ли се страхува?

И се събуждам: разтреперан, в пот...

ЗА БЛИЗКИТЕ МИ

Като предвиждам вашата смърт, дали от смърт не ви спасявам?

ВИК

Не мога да понасям повече без-въз-врат-ност-та!

* * *

На живота как да разчитам, как да се хвана за него, когато на смърт е обречен. ТЯ е единствено сигурна.

* * *

Винаги има място за неочакван удар, колкото и да предвиждаш, колкото и да знаеш, колкото и да пазиш всичките си страни.

* * *

Недостижимото ни кара и да го намразим.

* * *

За да те разберат - трябва поне малко да приличат на теб. За да те разберат напълно - трябва да са като теб.

А никой с никого не си прилича.

* * *

Който не умее да чете, не умее и да оценява.

* * *

Дали не плащаме данък на думите - големите и малки думи. Все искаме да постигнем съвършенство, а то все ни избягва.

Как да спечелим, без да платим?

Не сме ли само нещастни търсачи между тези две непримирими изисквания.

О, как ни разпъват думите, как ни съблазняват и покваряват, как цялото ни същество ще се пръсне от усилието да се изравни с тях, да ги изпълни отново със смисъл, а това означава да пожертваш себе си.

* * *

Както в раждането смъртта, така в срещата раздялата присъства.

* * *

Затова ли, че искаме от себе си повече, отколкото можем (а тайно си знаем, че не можем), искаме същото от другите.

* * *

Човекът никога не е преставал да се заблуждава - и затова ще живее.

* * *

Всеки миг има своето право.

* * *

Ние не можем да избираме средствата за съществуване. Ние сме принудени да приемем борбата като единствено средство.

* * *

Аз ненавиждам физическите болки, страхувам се от тях, но ако трябва - ще ги изтърпя. Така душата, казват, че укрепва. Ала когато тя изсипе смъртоносния товар, какво да прави тялото, къде да бяга? Къде от мислите, които го нападат, да се скрие? То търси друго тяло: спасение от мислите, тъй както мислите - от него.

* * *

Ще свършим всички по един и същи начин, както по един и същи начин сме дошли.

* * *

По цели дни, по цели часове не мислиш, едно след друго - чувствата се сменят: река, потекла в теб сама - дълбока, смътна, от детството една и съща и ти не можеш да я спреш. Усещаш само: безименна, без плът, като кръвта из теб се движи. За миг умът ти в мисъл я улавя. И чак когато стане невъзможно повече да се търпи - рукват думите.

* * *

Така го мислиш, инак го мислиш, а като вземеш да го пишеш - пишеш както си пишеш, или - както можеш.

НА ТАНЬО

За нас студентството беше щастие, раздялата с него - мъка, встъпването в живота - страх...

* * *

Нищо не се променя с годините. Само примирението нараства, но постепенно, така че да не го усещаме; както собствената ни телесна промяна, както остаряването. Изненадата идва от чуждите очи, които не са ни виждали отдавна - нашите са милостиви: дори когато се оглеждаме в огледалото.

* * *

Въздействието, което имат над нас великите, стремежът ни да им подражаваме в хубавото и доброто не са ли всъщност нашето равенство с тях - пък макар и за кратко.

* * *

Егоизмът на собственото ни чувство (отчаяние, мъка, меланхолия) изхвърля всичко, което идва отвън - всяка мисъл, всяка дума, всеки човек, всяка жена дори. Нищо не приема, а само не може да си помогне.

То е като сърдечна криза - трябва да изчакаме да премине.

* * *

И най-добрите думи за загиналия син за майката са нищо. Тя знае само: Върнете ми сина!

* * *

Присъствието ти до мен те убива в мен.

Ела! Ела!

А после бягам.

НА Н.

Все този страх: каквото правя - правиш същото и ти.

А аз не правя нищо.

* * *

По своето минало, своето бъдеще познавам...

* * *

Да накажеш виновния със смъртно наказание, каква полза от това - мъртвият няма да го осъзнае. Ако го оставиш жив - ще стане ли по-добър?

Питаме, а няма кой да ни отговори.

Мозъкът си ще пробия и пак отговор няма.

Полудееш ли - само световете се сменят.

Не казват нищо и гениите.

* * *

Аз съм нужен, когато дойде мигът - да му помогна.

* * *

Жените - те единствено повдигат душата до дъха ми, колко често съм свързвал щастието с тях - най-голямото ми нещастие.

* * *

Аз трябва да достигна до нещата,
че иначе защо живея,
да продължа отвъд, оттатък,
където другите не смеят.

И работа мъчителна започва...

НАЙ-ТРУДНОТО

Да си жесток към себе си.

1973-1987

* * *

За нисшите си постъпки човек винаги търси висши оправдания.

* * *

Никой поет не започва от себе си; началото винаги е подражателно, за да разбереш накрая, че никой не може да те научи на нищо, защото тайната и силата на поезията са в твоята неповторимост.

Но все пак, още прощъпулник, притежаваш несъзнателна избирателна способност, толкова необяснима, че понякога имаш чувството: - не избираш, а си избран. То е поради това, че все още не можеш да отделиш своето от предпочитаното, себе си - от желаното и оттам чувствата и темите са като реминисценции, а всички думи - подходящи.

* * *

Като се сетя с каква убеденост, с какво вдъхновение рецитирах подражателните си стихотворения в юношеството, ме хваща срам.

Със същата убеденост и вдъхновение рецитирам най-новото си стихотворение и днес.

Дали пак не подражавам някому?

* * *

Младостта започва с бунт и завършва със съгласие, защото "законът трябва да бъде преодолян, за да бъде спазен" по думите на Толстой - сиреч: ти се бунтуваш, докато се самоопределиш, а започнеш ли да създаваш, не можеш да прескочиш задължителните правила на съзиданието.

* * *

На кадърния творец у нас се гледа с недоверие.

* * *

Младостта е и печал: неясна, безпричинна, предварително ехо от предстоящето - все още нестанало, непредвидимо дори, но по някакви неведоми пътища усетено като преходност на всичко под небето. Младият човек е по-печален от възрастния тъкмо поради излишъците си от сили и той предпочита болезненото пред здравото.

УЧЕНИЧЕСТВО

С години четях Яворов; четях и нищо не проумявах. Докато един ден той ненадейно ми се откри с "Бежанци", за да стане задълго голямата ми и трайна любов.

У Дебелянов ме порази "Черна песен", а тъкмо нея отричаха в учебника.

Ботев? - все още смътно усещан, гениален, защото така твърдят всички; нещо, което отдавна - но откъде точно? - знаеш, а все още не разбираш.

И понеже всичко ставаше едновременно: главата "Бунт" от "Братя Карамазови" ме порази и скова - бях уверен, че поне едно десетилетие занапред няма какво да откривам в книгите; "Тонио Крьогер" като врачка ми предрече бъдещето: знаех как ще изглеждам и какво ме очаква в живота.

"Тънката" "Лирика" на Петър Алипиев ми подсказа, че и това, което познавам най-добре, може да бъде предмет на поезия.

Като внезапно озарение намерих отнякъде и прочетох селските разкази на най-жестокия и най-откровения наш реалист Илия Волен.

Чак в студентските си години щях да чуя за Далчев и Геров (от Петър Ковачев), и да ги открия за себе си, но аз вече бях предварително подготвен за тях.

* * *

Човек се учи от много места, изпитва влиянията, които е предопределен да изпита, за да стане накрая това, което е; за да разбере, че другите само ни подсещат да намерим себе си и да очертаем "границите" си, че същественото е в нас самите; че когато пишеш, никой не може да ти помогне. Моите "учители" ме накараха да си дам сметка за главните мотиви в нашата поезия (пък и в литературата въобще), да се вгледам в решението им при различните поети, да се питам: мога ли да "изсвиря" еди-кой си мотив ако не по нов, поне по свой начин.

* * *

Мигът ни дава величието на властта, сигурността на щастието, отчаянието на болката... Той ни издига или сваля. Ние живеем чрез него.

Но и той не може без нас, без нашето съзнание. Иначе кой би го забелязал?

Часовникът го отчита. Времето го погребва. Сякаш всичко най... ни дава мигът.

А какво ни дава Вечността?

Може би само мига...

* * *

Това, което изгубихме, него ли искаме да върнем след време на белия лист?

* * *

Тази материя, която умът и душата ми ненавиждат (нали е преходна) и благодарение на която живея. Ние мислим. И вярваме, че с мисленето ѝ отмъщаваме. Но това не означава победа. Щом душата не може да я надмогне, щом мисълта е безсилна да я възкреси, не са ли те измамници в своя стремеж към възвишеното и не е ли доста търпелива плътта?

* * *

Винаги има две неща, противоположни едно на друго, и трето, което не е резултат от двете.

ВРЕМЕТО

То дотук ни доведе.
Бедата е не, че няма да спре,
а че знам, че няма да спре.

* * *

Ние всичко си правим сами. Колко сме нещастни. Колко сме нещастни... Колко...!

* * *

Бягат нещата и нас ни е страх. Всичко тече, а искаме да го задържим. И никой не знае истината ли пазим, или лъжата.

* * *

Светят улиците само. Къщите са тъмни и заключени.

* * *

Повтарянето ми омръзва.
Различието - уморява.
Не мога нищо да си избера.
Да викам - ще пресипна.
Ще онемея - щом мълча.
Не мога да не викам.
Не мога и да не мълча.

* * *

Самотата е сигурност, пренаселена с мисли.

С хората измислени живей. Да не докосва никой твоя връх...

* * *

Още не можем да излезем изпод сянката на дървото, дървото от рая, от което Ева откъсна плода...

* * *

Когато искаме да си отмъстим на плътта, най-лесното е чрез жената.

* * *

Детството ми е така далече, че се питам: имал ли съм някога детство? И ако си спомня нещо от него, наистина ли го помня, или майка ми го е разказвала? Мислех си, че когато сме в края, или в последното, което е сега, то споменът ще ни накара да ги съпоставим с началото; ще можем да кажем и завещаем нещо на идващите, а то: всичко се слива в едно - живот...

* * *

Защото не помня началото си, а предчувствам края,
в един миг нямам ли право с всичко да си играя?

* * *

Ако всеки получаваше заслуженото, би станал по-добър и съвършен. Но понеже все още никой не е конструирал всемирните везни на възмездието, налага се да се срещаме и с изненадата.

Каквито сме - не се понасяме.

А трудно е да бъдем други.

* * *

Ако по миналото можем да познаем бъдещето, то новаторството не може да не се опира на раменете на традицията. Там, където тази връзка липсва, или не е органична - се настанява модата.

* * *

Прекалената условност е вредна за изкуството така, както прекалената конкретност.

* * *

И неутралният е обществено ангажиран. Какво остава за твореца, чиито рани са все следствие на заобикалящото го. При едни раните са дълбоки и понеже ги боли - стискат зъби. При други - колкото по-малка е драскотината, толкова по-голямо е викането. А има и трети - викат от здраве.

* * *

Човек е човек, откакто помни. Оттогава започна и детството.

* * *

Най-точните думи ни идват, след като сме имали думата.

* * *

Природата създава различия, човекът ги заличава, защото сигурността ни идва от еднаквостта.

* * *

Всяко следствие има своята причина. Щом е така, то всичко, което ни хрумва, някъде съществува.

* * *

"Каквото ти е писано"... - доказателство за безсилие, или - отчаяние от усилията.

ОБЕКТИВНОСТ

И все пак - преценяваме хората според това, което са ни сторили.

* * *

Измъквах се от мрака и глухотата на селото като из утроба.

* * *

Завистта - скритите в нас, но все още неясни сили за бъдеща победа.

* * *

Понеже беше несигурен в себе си - искаше да се хареса на всички.

ПРОГРЕС

Когато победителят не разруши триумфалните арки на победения.

* * *

Тайната мечта на всеки писател - да стане официален и приближен.

* * *

Забогатя от приказки за равенство.

ИСТИНАТА

Търсих я у другите, а тя била у мен.

* * *

Нашите почитатели - неуспелите литератори.

* * *

С годините не ставаме по-умни, а само по-хитри и по-безсрамни.

* * *

Романтикът винаги има един шанс повече - разочарованието.

СКУКА

Рязко изсвирване на спирачки.

И всички се обърнаха по посока на звука.

За миг по лицата им очакването да стане катастрофа се смени с разочарованието, че не е станала.

* * *

Измаменият се мисли за по-добър, а той просто не е успял да измами.

ВЪВ ВЕЛИКО ТЪРНОВО

Така постарому си е всичко тук, че ако остана за по-дълго, сякаш младостта ми ще продължи.

* * *

Страхливият напада пръв.

* * *

Когато прекалено закъснееш - не бързай!

* * *

Който обича народа си, не може да не го съди.

* * *

Психологията - философия на практика.

* * *

Хората не се разбират, защото искат да се владеят.

* * *

Всеки се възмущава на това у другите, към което е склонен.

* * *

Представата ни за нещата е по-значителна от самите тях.

* * *

Странно!

Всеки иска да спечели любовта на грубия, силния и бездушния.

* * *

Човек трудно понася тайната, скръбта и радостта - иска да ги сподели.

13.ІІІ.1978 г.

Нощес сънувах: вестник, на вестника - текст: спомен за Есенин. Докато чета текста, едновременно се явява и самият Есенин, жив; на места говори той, на места чета неговите думи, набрани с по-черни букви. Ето какво казваше Есенин в момент на добро настроение, с пламъчета в очите: "Половият акт, такъв, какъвто го извършват повечето хора, е тромава бабичка в сравнение с тънкостите, които познават и вършат някои. Не случайно толкова векове са изобретявали тези тънкости - да се получи максимално удоволствие, да се изтръгне всичко възможно от него. Удоволствието е отношение и към смъртта. Колкото е по-изтънчено, толкова по-голям е страхът от нея. Тъкмо заради това най-перверзните и извратени епохи са епохите на разрухата и загниването на цивилизациите. Отношението към половия акт е отношение и към смъртта."...

Когато се явяваше самият Есенин, с дяволитите пламъчета в очите, личеше, че разказвайки, той познава всички тънкости, изпробвал ги е, и че говори на непосветени.

Знам, всичко това ще ви се стори невероятно, ще го вземете за мистификация, но то беше сън, както и този:

Двама души от рода цял живот се борят помежду си. Но с борбата омразата не затихва - расте и те искат колкото се може по-лошо да си сторят един другиму. Единият разрязва ръката на другия, от пръстите му тече кръв. Но омразата не секва. Другият го надупчва с нож. Кръв тече, яркоалена. Но не секва омразата. Чак когато се смеси кръвта им - успокоиха се и двамата.

* * *

Не мога да стана нищо повече от това, което бях: селянин.

* * *

Историята - гробница на миналото, което чака възкресение.

* * *

На една от стените в стаята, в която работех, дълги години висеше здраво окачена релефна карта на България. Всеки ден, при влизане, тя заставаше пред очите ми; седнех ли на бюрото - оставаше зад гърба ми, сякаш да ме защити, или да я защитя.

Някога, в селското училище, пак по такава карта учехме география. Беше ми някак си обидно, че моето село го нямаше на нея. Сега страдам, погледна ли самата карта; страдам мълчаливо, безнадеждно, саморазрушаващо и от безсилие понякога не мога, и не искам, да я гледам: тези назъбени граници, тези остри чупки, неестествени, невъобразими дори, каквито няма никоя друга граница по света. Сякаш цялото ни минало, всичко, което наричаме българска история, се е събрало в тях.

И ако за душевността на човека можем да съдим по лицето му, то за съдбата на една страна можем да съдим по нейните граници.

* * *

Само веднъж България усети целостта си, видя се обединена и целокупна в етническите си граници - по време на борбата за самостоятелна българска църква и малко след нея. Словото я събра като магнит.

* * *

Как стана така, че най-многобройният народ на Балканския полуостров днес е най-малкият по територия и население? Къде изчезват милионите българи, че повече от век и половина техният брой е един и същ? Пастирите ли не умеят да пазят стадото, мършата ли е толкова много, или пък вълците са така свирепи?

* * *

Ние сме народ от индивидуалисти.

Може би такава е участта на всеки малък народ; може би такава е участта само на нашия народ, наследник на древни и възприел нови цивилизации, често несъвместими една с друга. Може би такава е участта на всеки народ в близост с Егея - утробата на античността и европейската цивилизация. Най-после може би такъв е всеки европейски народ. Едно пътуване до СССР ме подсети за хората на някогашната имперска Русия. Разхождайки се из просторния двор на Новодевическия манастир, неочаквано попаднах на паметник, върху който беше вдълбано: "На генерал (името не помня) - от неговите подчинени"... Такъв паметник у нас няма. Дори иконите във възрожденските църкви имат своите ктитори. По нашите географски ширини липсва анонимността. Тук всеки държи да се отличи от масата, да остане със своето име, колкото и обикновено да е то. Тук всеки иска да е различен от другия, да е личност. И може би затова сме осъдени да ставаме по-малко. Стремежът към индивидуалност винаги става за сметка на околните, той е една скрита форма на борба със себеподобните.

* * *

Изглежда, в природата на човешката цивилизация е: мирът и благоденствието, целостта и съществуването на един народ да става за сметка на друг, та ние бавно и неотменно да се превърнем в кръводарители на Балканите.

* * *

След като сме извоювали и отстояли едно от най-ветровитите места на Европа, кръстопът на севера и юга, на изтока и запада, в центъра на Балканския полуостров, ние сме подложени и на най-много противоречащи си сили; ние сме не само пресечната им точка, но и резултантната от тях. И сякаш, за да опази сърцевината си, с всяко нашествие, с всяка чужда експанзия нашият народ е губил постоянно и методично своите покрайнини - нерядко бивши насъщни сърцевини - за да остане, въздигнат в символ, само гръбнакът му - Стара планина. А всичко онова, което е била и би трябвало да бъде България, днес се е превърнало в имена на тихи и незабележими улички в крайните квартали на по-големите градове - надгробни надписи за непостижими въжделения, на планини, моря, градчета и села, пренесени от бежанците в пределите на все по-смаляващото се Отечество.

Ето защо за мен самата България е Балканджи Йово. Той е по-скоро символ на националната ни съдба, отколкото на една епоха от историята ни.

* * *

Нашият народ е бил подгоненото отвсякъде стадо на Европа, с безчовечни и зли пастири, които - не знам защо - наричат Велики сили.

ВМЕСТО СЪВЕТ

Когато пишеш, помни: съвременникът се интересува от злободневното, потомъкът - от това, което не интересува съвременника.

* * *

Големият писател, истинският художник няма потребност от приятелства. За него всички са равни - поредния обект за наблюдение и изучаване.

Ледено за реалното, сърцето му е горещо за въображаемото.

Моралът е за "по-обикновените" хора. Талантът е аморален. За перото му няма святи неща, той трудно различава позволеното от непозволеното, действителното - от измисленото. Заради един каламбур, заради играта с думи може да пожертва чуждото и своето достойнство.

Да устоят на тази "съблазън" смогват малцина.

С това си обяснявам бързата "деградация" на редица талантливи люде и обратно: бавният, мъчителен понякога растеж на по-малко талантливи, но с морална позиция писатели.

* * *

Моралът е съсъдът, който съхранява таланта.

ТОВА, КОЕТО Е В МЕН

Жизненост; Сила; Напрегнатост; Мисъл; Чувство - ?

Не знам.

Но то постоянно ме държи изпънат, все иска да се изясни, да се превърне в думи, в едно изречение, което винаги е предпоследно и навярно никога няма да бъде завършено.

Изчезне ли то, напусне ли ме - ще стана жалка, настръхнала купчина месо, кости, косми, чужда на онова, което ме е държало изправен, с вид и образ на човек.

* * *

Поезио, теб липсата ще те роди...

ПРИРОДА И ЧОВЕК

Или всичко ни подражава, или ние му подражаваме.

* * *

Ние сме обречени на недовършеност.

Думите

Как ги искам, и как ме плашат!

Спасение и наказание.

Спасение, защото всичко, което не ми стига на този свят, което не успявам да сторя, се събира в тях.

И си отдъхвам.

Наказание, защото усилието да ги овладея е изтощително, трябва да преживея всяка една от тях отново, да я върна при първоначалното ѝ значение, сякаш назовавам нещата за първи път.

О, мое дълго-предълго мъчително изречение!

* * *

Бабини деветини, предания, легенди, поверия - не са ли те бившето знание на заварената цивилизация, интерпретирано от покорилите я поредни варвари...

* * *

Какво? Защо? Как? - съсипващото търсене на отговора на тези въпроси, когато гледам, слушам или чета произведение на изкуството, убива в мен всяка наслада от него.

* * *

Страхът никога не е напразен - случва ни се тъкмо това, от което най-много се плашим.

Вчерашното предчувствие се оказва днешно пророчество, а утре - реалност.

* * *

Обстоятелствата не са важни - време, място...

От значение е само повторяемостта на природното състояние.

И ти чувстваш, мислиш същото, което си чувствал и мислил, когато си го усетил за първи път.

И ти се струва, че са същи и мястото, и времето, а ти самият не си пораснал...

* * *

Свободата - възможност за избор на отговорността.

* * *

Новаторства онзи, който не може посвоему да продължи традицията.

* * *

Лидерът, наложил се естествено, не предизвиква завист.

* * *

Понякога единственият възможен протест срещу настоящето е възхвалата на миналото.

* * *

Да разбираш и тълкуваш този или онзи писател, означава, че преди това си се сблъскал със същите или сходни проблеми в собственото си творчество.

* * *

Ако не познаваш добре себе си, не би разбрал и другите.

* * *

Не осъждай! Помъчи се да разбереш.

Разбереш ли - няма и да осъдиш.

* * *

Никоя смелост не е позволена - зад гърба ѝ винаги стои някой.

* * *

Обвиняваме другите в това, което тайно желаем да направим, но все още не можем.

* * *

Моралният избор през всички времена е личен. Сиреч: доколко и какви последствия си готов да понесеш, ако си решил да кажеш, че царят е гол.

* * *

Покаяние - късно свидетелство, че си нямал смелост да изобличиш престъплението в мига на проявата му; страх да не станеш прах; посипване на главата с пепелта на изгорените...

* * *

Колкото по-рано кажеш истината, толкова по-рано ще изгориш.

Този страх не е ли вече трайно внедрено наше подсъзнание?

* * *

Докато си увлечен да мамиш другите, неочаквано си измамил себе си.

* * *

Като изключим властимащите, във вековното си съществувание човекът е забогатявал или от производство на материални ценности, или от търговията с тях.

Но дойде време да се богатее и от производството на думи, в които нито той вярва, нито ония, в чието име ги изговаря.

* * *

Не съм дотам наивен, че да повярвам, че напътстващият литературата, каквото и одеяние да надене, колкото и високо да стои в йерархията, разбира от изкуство повече от самия творец.

* * *

Щом съществува уравновиловка и в изкуството, въпросът за качеството става личен, субективен, все повече стават ония, които се препитават от изкуство, все по-малко - ония, които творят "на живот и смърт".

* * *

Ти, който твърдиш, че обичаш, защо се връщаш от дома ѝ , в късната нощ, с чувството на победител?

* * *

Както след престъплението убиецът няма търпение да види жертвата, така и влюбените, след първата нощ, рано сутринта бързат да се срещнат пак.

* * *

След като човек свикне със злото, то му става необходимост.

ГРАНИЦА

Оттатък половината от мъртъвците ни лежат.

И крачката към тях е също смърт!

* * *

На младини всички имахме идеали.

Но мина време...

И от случайната среща разбираш: всеки е постъпил според природата си, а не според тях.

* * *

Колкото повече лично щастие ни е отнел идеалът, толкова по-настървено го защитаваме.

* * *

Психопатът - друг вид нечувствителност.

* * *

Лесно им е на мъжете да правят войни - не раждат.

* * *

Докато не взе властта, беше все в опозиция.

* * *

Цял живот човек е разпънат между усилието да промени света и неподатливостта на света към промени.

* * *

Тълпите - скупчено множество от поотделно несигурни хора.

* * *

Най-страшните! - претърпелите крах.

Да има как, биха направили нещастен целия свят!

* * *

Това, че плачеш най-силно, не означава, че страдаш най-много, както и ако се смееш най-високо - че си най-умният.

* * *

Лятото беше толкова кратко, горещините - толкова големи, че сякаш го изпариха.

* * *

Да предизвика съжаление - единствената възможност на по-слабия да се наложи над по-силния.

* * *

Във времената на робство и раждането е борба!

* * *

С толкова мъка заплащаме появата си на белия свят и самия живот, че как така да го напуснем лесно!

* * *

Когато и да го видя - все е усмихнат.

Какво ли му тежи на сърцето!

* * *

Колко жалко е настоящето на бившите величия!

А да си бъдеще, трябва да си мъртъв.

* * *

Връщането към миналото е и възможност да се видим единни и целокупни.

* * *

Сред малкия народ, речеш ли да замахнеш - удряш свой.

* * *

Чувствата и мислите ни карат да се усещаме безсмъртни, плътта - нищожни.

* * *

Познание - страдание!

* * *

Книгите ни учат на едно: как най-добре да кажем и малкото, което знаем.

* * *

Нищо не може да създаде онзи, който смята, че светът започва с него.

Той само руши.

* * *

Зрелост - търсене на разумни основания дори за чувствата.

* * *

В изкуството, който няма какво да каже, хвърля всички усилия в как.

* * *

Реалността става по-силна от поета - т.е. той е все по-зависим. ХХ век не вярва в Бога, в човека, камо ли в словото.

Днес в повечето случаи то е жонгльор, дистанционно управляван от силата, а не рискуващ артист.

* * *

Бесилото на Левски - другото име на разпятието.

* * *

Крайният морализъм води до мнителност.

* * *

Нашите идеали, колкото и благородни да са те, нашият живот, нямат никакъв смисъл, ако не приближим действителността поне малко към тях.

* * *

Настървението ни да живеем сега и тук е толкова силно, че спомените нямат никакъв друг изход, освен да ни отмъщават с внезапността си.

* * *

Нашите предци, ако не са знаели, поне са усещали, че най-достойно е мълчанието. В него е събран вековният опит на човека, изконният или придобит скептицизъм - и да се изразиш, какво от това, няма да промениш нищо; и след теб - както и преди теб - раждане, цъфтене, смърт.

Какво са нашите думи пред този неотменим закон?!

И са приели анонимността.

* * *

Свързаността с живота и народа не е механично внедряване, а онаследеност.

* * *

Да, и аз съм бил обиждан за произхода си (все нови и нови поводи да се делим - да ставаме все по-малко. И по-слаби).

А ако това е нужно някому?

Такава ли е участта на малките народи?

* * *

Социалните доктрини водят до национално разединение.

* * *

Темата Пушкин е вечния пробен камък за художественото здраве и литературно бъдеще не само за всяко поколение руски и съветски писатели, но и за всеки един поотделно.

* * *

Никой човек и народ не може да прескочи миналото си, да не го "сложи в сметката", ако иска да върви напред.

* * *

Днес все повече "влиза на въоръжение" понятието "ерудитска поезия". Но ерудицията не е само изчитане (и копиране) в оригинал на по-малко или повече известни чужди образци, а преди всичко системност на културата, в чиято основа задължително лежи най-първо познаването на нашето, на културния контекст, в който се е формирало, пък после - останалото.

* * *

Стихът - убиец на живот: все едно - невъзкресимо минало, или неосъществимо бъдеще.

* * *

Докато се утвърждаваме - търсим признанието на чистите литератори, утвърдим ли се - търсим покровители сред официалните.

* * *

Днешните хора избягват изпитанията.

* * *

Понякога лъжата помага на истината повече от самата истина.

* * *

Каквото и да говорим - хората не се обичат помежду си.

* * *

Да лъже и краде за Х. беше така естествено, както за У. - да се възмущава от това.

* * *

Подготвяйки се отрано да служа на идеала, закъснях да се подготвя за живота.

* * *

...и накрая човек предизвиква това, от което се бои - само и само да докаже (и оправдае) предположението си.

* * *

Дори и да "играеш" според правилата, които ти налагат околните - няма да ги заблудиш.

Очите те издават.

* * *

За да спечелиш, първо трябва да загубиш. Нашата печалба е непрестанна загуба.

* * *

Което днес не стане - няма никога да стане.

Велико Търново, Варна, София

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.08.2018
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020