ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

СЪУЧЕНИКЪТ

1.

Тази вечер се обадих на съученика си от Техникума по механотехника в Плевен Тодор Барбов. Русоляв, белолик, с остър нос, космати скули, (косъмчетата са руси и от пръв поглед не се забелязват), здрав физически, мускулест, без някога да е спортувал. Носеше тежки обуща, от истинска кожа, с подметка от твърд гьон, подковани с налчета отпред, по средата - с остри цинтове, а отзад - с плоски стоманени подкови, сиво-белезникави, неръждаеми. Обущата му, винаги прясно намазани с вакса, тракаха, както войнишките. А май си бяха и войнишки, кой знай откъде изнамерени от баща му. Винаги стегнат, устремен, с отмерени, бързи движения на войник. Без да е ходил войник. Той изпитваше удоволствие, не, направо радост, от звука на походката си, който, удвоен от плочите на училищния коридор, ечеше и внушаваше непоколебимост. Звук категоричен, неподлежащ на възражения, както и характерът на Барбов.

Той ми бе единственият симпатизант, окуражител и защитник в поетическите ми увлечения. Увлечения, защото години наред всеки мой нов опит бе нов вид провал. Когато изпратих няколко стихотворения до в. "Народна младеж" и ми отговориха стандартно (доколкото си спомням, подписът бе на Йордан Янков), че трябва още да чета и да се уча и че още е рано да публикувам, приятелят Барбов извади тежката си, с металически чирени ножка (тя, освен обущата му, бе другия му атрибут, подчертаващ ранната му мъжественост) и с остро наточеното ѝ като бръснач острие рязко, с два зачертаващи замаха, сякаш унищожава кръвен враг, разряза на кръст бланката, изричайки заканително:

- Нищо не разбират!

А - уви! - разбираха.

Пазех раздраното, но оцеляло писмо дълги години, може и още да е нейде из книжата ми, ако не съм го изхвърлил или загубил при многобройните си местeния.

От тазвечершния ни разговор силно ме поразиха две неща, казани от него:

- От 9 години съм вдовец; катастрофирах с колата и жена ми загина на място. Бях изгубил стихосбирката ти "Село", която ми бе подарил с автограф. Като срещнах баща ти, оплаках му се. На другия ден ми носи своята, която си му надписал. Да знаеш, че книжката с автографа ти за баща ти е при мен, ако я искаш - готов съм да ти я дам.

Помислих си: това комай е единственото ми бащино наследство!

Преди четири години татко почина.

04.05.2014

2.

Чухме се втори път.

Барбов ми разказа по-подробно житие-битието си през последните две десетилетия. Няколко пъти гурбетчийствал, бил строител в Германия. Последният път - жестоко го ощетили. Преглътнал го - все пак печалбата за българските условия била добра. Купил си "Мерцедес". Само него признава за кола. Като го знам колко е стриктен, не издържах и го запитах как е допуснал катастрофата и то така, че жена му да загине. Било под носа на зимата. Отзад му връхлетял с висока скорост "Фолксваген Голф". Видях го в огледалото, но той така внезапно изникна, че можех само да отбия от асфалта в банкета; откъде да предвидя, че е размекнат от влагата, гумите затънаха, бях блокиран. Не можех да избегна удара. После се съдихме, но застрахователите бяха по-силни. Изкараха мен виновен. Освен че загубих жена си, платих и 10 000 лева. Ето, затова искам да се видим и да ти разкажа. Да го опишеш.

Боже, още има хора, за които последното убежище на справедливостта е словото!

21.06.2014

3.

Няколко дена засичам на мобилния си апарат, че ме е търсил все един и същ, непознат номер. Днес любопитството ми надделя и прежалих набъбващата си сметка: звъннах - де да знаеш зад кой храст се крие добрата вест!?

- Търсил сте ме, казах.

- О, Маринчо, здравей!

- Кой е? - попитах.

- Как кой? Какво се правиш, че не ме познаваш, Тошо е...

- Да, ама аз не познавам само един Тошо!

- О, извинявай!

Но това бе достатъчно тутакси да ми се изпари желанието да се срещнем и разговаряме.

Колкото и да са сладки в спомена, плодовете от дървото на миналото не могат да заситят днешния ми вкус.

19.06.2014

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020