ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

СИНЬОРИЗЕЦ ХРАБЪР

Среща ме преди две години писателят Банко П. Банков на ъгъла на Графа и Шести септември и като да ме изпревари за нещо, едва ли не се хвърли върху ми: - Храбър човек си ти, Марине?

Пощадих го и му заговорих в множествено число: - Ами вие защо не сте храбри? Сега поне може. Нали има свобода...

- Е, за това трябва подадине...

Горкият, де да знаеше колко пъти съм пълнил гащите... Но се надделявах; от страх аз нямах страх, както съм написал в една от поезиите си...

Банко гравитираше към нас, демократите. Но те много писатели гравитираха в началото; вестникът преодоля всякакви кризи, излизаше, бе по-авторитетен от нелепия опит на Хайтов да ги привлече в сектантския "Български писател", орган на СБП. Но всяко нещо - с времето си. Няма го "Български писател"; макар и да го надживя с шест-седем години, няма го и "Литературен форум". Сега излиза не по-малко идеологически ограниченият "Словото днес" - пак орган на СБП. От време на време го попрелиствам, за да съм информиран; гледам и Банко се мъдри там с поредния си разказ - то Сашо Томов не издържа, та Банко ли, викам си; Банко е къде-къде по-простодушен; за нашего брата няма идеи, няма идеализъм, няма чест - важно е да си види именцето, да си почеше крастата, да минава за писател; ех, къде си блажено минало? Но какво да питаме къде е - то не си е ѝ заминавало. Дали Банко не е усетил в очите ми болката ми от слабостта му, от слабостта на такива като него (тяхното име е легион) и сега затова така се втурна да ме хвали...

А аз просто не искам да се върна, където съм бил, с наивната вяра, че може би ни чакат по-добри дни на свободни човеци... Но как да не се върне миналото, когато ние не го връщаме на миналото, а напротив - носим го у себе си с още по-голяма сладост, пренасяме го в настоящето, носталгията е все по-растящо упоителна с времето, дори отвратителното изглежда мило недоразумение...

И си спомних как писах статията си "Крах на митологията", публикувана в последните два броя на "Литературен форум" от 1991 и първият от 1992 г. Боже, колко силни са били все още тогава комунистите! Но аз не си давах сметка, аз исках да се освободя за себе си от себе си, от оногова, който ме бяха направили; исках свобода! И няма как да не съм вземал желаното за действително.

И все пак си имах едно наум.

В мислите си бях свободен, но като гледах как с бързината на костенурка животът и хората пълзят - събуждаше се старият страх. Статията писах, за да извадя наяве всичките си тайни мисли за поезията на поетите от Априлското поколение и най вече - за канонизираните. Бях я дал на Игов да я прочете; пред мен нищо не каза, но пред Николай Кънчев споделил, че съм казал неща, за които и той не се е досетил; няма го Николай да потвърди, а Игов не знам ще си спомни ли, а ако си спомни - ще потвърди ли...

С цялата си душа и сърце участвах в промяната; вече бях зам.-главен редактор, водех през седмица брой, но и като най-пробивен - решавах практичните неща на легналия на плещите ни с цялата си непосилна тежест вестник - това бе цената на независимостта; правех и най-трудното - тичах за пари; отделно - и пишех. Да не казвам колко семейни задължения имах, защото децата ми бяха все още малки...

Аз си знаех на какъв огън се печах.

Сигурно съм бил на предела на силите си; заради някои от публикациите си вече бях в конфликт с Левчев и Хайтов - две от най-големите страшилища на СБП - отмъстителни, разполагащи с таен властов ресурс; отделно бях атакувал действащия вече втора година президент д-р Желев; сега се питам не е ли било по-скоро лудост, отколкото смелост, това, което съм вършил тогава?!

По същото време, времето на най-интензивния ми живот, на някаква вечер в Унгарския културен институт погледът ми се засрещна с изпълнения с ненавист поглед на Левчев; седеше на последния ред, обкръжен от верен антураж, счу ми се и руска реч; в този поглед за по-малко от секунда разчетох на какво е способен този човек; спомняте си шаблона за ледените иглици, които пробождат героя; сигур писателят, който пръв го е написал, го е изпитал...

Една вечер, все така подгонен от себе си и живота, в усилие да съединя добро и зло, земно и небесно, бързах за вкъщи; бях предал последната, трета част за публикация; предстоеше ми финалното за деня задължение - да взема сина от градината и да го изкъпя. И така, както си бързах, в себе си бързах двойно повече, се сринах!

Да, сринах се! Като чувал с картофи; като пияна жена; като обезкостено тяло. Там, на ъгъла на Раковски и Патриарха. Скокът от динамика към статика бе като внезапна спирачка; целият предишен, какъвто бях, сякаш излетя от мен по допирателната; вероятно така душата напуска живият доскоро, за да ни остави вкоченясалото от бездвижност тяло, нямащо нищо общо с предишния човек; така и аз нямах нищо общо със себе си. Понечих да извикам за помощ, само тая мисъл усетих да мъжди; отворих уста, но глас нямах; събрах всичките си сили - край мене вечерните хора бързаха, един, двама, трима; никой не ме забелязваше; мернах втурнат нейде подир себе си ученик; напънах се, ей сега ще му кажа: "Ей, момче, помогни ми, подай ми ръка..."; чух само едно отпаднало, слабо "Е-е-е-и...". И-то се скърши. Ни момчето, ни някой ме чу...

Виждах насреща си тухлената кооперация, в която бе моят дом... Как си близко! И как си далече! - повторих неволно Вазовите думи от "Немили-недраги".

А вкъщи, както обикновено, ме чакат, дори не подозират, че може би умирам на петдесетина крачки от тях, от дома си. Господи! Нима ще ме оставиш тук да си умра, така близко - и така далече - от своите?!

Протегнатата ми за помощ ръка увисна...

И аз, така както бях приседнал на тротоара, опрял гръб на стената, разбрах, че никой няма да ми помогне; не само в този час, на това място, в този град, но и в този свят; разбрах, че ако искам да съм жив, трябва да си помогна сам...

Полека-полека станах, изправих се, мислено, или наяве отупвах гърба си от мазилката, отначало несигурно, а после все по-уверено - тръгнах, пресякох, и по тротоара, по тротоара, тътрейки се - най-после - добрах се до вкъщи.

На четиридесет и пет години - проходих за втори път.

Ето колко съм храбър, ето колко съм смел...

09.01.2009, Ярема

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020