ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

ШИНКА

1. Замяна

Да сте чули някъде, някъде да сте чели, че някой някога е заменял агънце срещу стихове?!

И аз не бях чувал, и аз не бях чел, докато един ден не убоде очите ми изповедта на едно овчарче: "До четиринадесетата ми година Старият завет беше най-голямото ми преживяване. Четях го непрекъснато. Беше май месец, маковете пламтяха, лежах на края на полето, а овцете пасяха. Докато четях, някакъв човек ми извика:

- Ти обичаш и да четеш?

Беше един такъв: нито порядъчен, нито скитник, бе странстващ калфа и на гърба му висеше нещо като раница. Извади една книга и прочете доста стихове. Започнах да го умолявам:

- Дайте ми тази книга, та нали Ваша милост отива в града, там ще си купи друга.

Той пък се запъна, че няма пари, но ще я даде за едно агънце...

Имах едно слабичко агънце, такива ги наричахме "изтърсачета", за него ми даде Петьофи." ("Изповедта на черното овчарче").

Да, това наистина е станало, а изповедта е на Ищван Шинка - унгарският Джендо, който, четейки Петьофи - решава: "Ще стана поет, дори и ако трябва да пожертвам целия си живот, дори и ако цялата власт на света се опълчи срещу мене" (из същата изповед).

И става! С цялата мрачна решителност на плебея!

Защото не свършват чудесата господни.

Защото като чудо идват и първите стихове: "Извадих парченцето си химически молив, лъснах кончовете на ботушите си с ръкава на ямурлука, за да блестят отгоре им буквите и там записах стихотворението...".

И всичко това става в пустата, пред очите на овцете и Бога, със съучастието на цялата природа.

На този поет попаднах случайно, 2001 г.: Петер Юхас ми връчи няколко подстрочника, готвел антология на унгарската поезия, бих ли ги превел. Бях се отдалечил от поезията, според мен завинаги, но заради приятелството - обещах. Допаднаха ми три от стихотворенията, малко по малко напредвах, докато накрая разбрах, че съм увлечен от тях. Позаинтересувах се кой е този поет, какво му е житие-битието. И тогава той ми разказа това, с което започнах - двата откъса от изповедта му. И те ме запалиха окончателно. Кандидатствах пред Министерството на националното наследство на Унгария и то одобри проекта ми за превод и издаване стиховете на Шинка на български. Усилено превеждах през 2004 и 2005 - сам, унил, без препитание; превеждах в планината, след задължителния сутрешен маршрут; превеждах под боровете, сред треви и цветя; превеждам и сега, разпънат между надеждата и отчаянието; скоро трябва да изпълня договора, но аз не смятам работата си за свършена - убеден съм, че ще продължа да превеждам този поет и след издаването му, защото моят договор с него е като неговия - живот срещу поезия.

А агънцето?! Агънцето е: той - преди, сега - аз.

София, 02.03.2006

2. Ако

...Ако не бях превел "Маришка Бьоди", нещо от мен щеше да липсва, или една част от мен нямаше да се осъществи; щеше да липсва нещо съществено и от самия поет. Когато превеждах за първото издание, чувствах постоянен глад от суров превод; за него чак в Унгария ходих. През ноември 2004 г. почти седмица изкарах в дома на Юхас; всеки ден той ми диктуваше по малко; още пазя тетрадката. В промеждутъка се разхождах по брега на Дунава... Там винаги духа; ту по-слаб, ту по-силен е вятърът; носи го течението... Тогава ме лъхнаха и първите няколко четиристишия на стихотворението за Шинка. Да, и от лъх става...

Като лъх в паметта ми е докосването до пустата, когато в началото на 80-те години на миналия век Юхас ме заведе в родното си село. Но и то ми стигна, сякаш заредило ме догоре и с невидяното, да предам този пейзаж, да го пренеса непокътнат чак в първото десетилетие на новия век. А може би "ползвах" утайките в мен на една рядка по силата си книга - "Народът на пустата" на Дюла Ийеш; тя ми е като настолна за Унгария; стои до главата ми, не смея да се разделя с нея; за мен е скрила част от магията на битието - унгарско и всечовешко.

Този Шинка! - той ми е брат; не кръвен - духовен... Много от мислите му са мои мисли, от стиховете му - мои стихове; много неща съм пропуснал да напиша; други бих написал по-добре; поради това съкратих някои от подробностите в "Маришка Бьоди"; при Шинка конкретното надвишава универсалното и аз го прибавях; универсалното "прибавих" и тук - и то сби текста - при "Маришка".

Първото издание на Шинка най-напред бе представено в Шумен. С дрезгаво-пресипнал глас Джоко Росич, когото дотогава не познавах, сподели, че си е избрал да прочете "Тринадесет жетвари": "избрах го, защото и аз имам същия спомен от детството".

Аз дори и това нямах, но когато го превеждах, виждах стърнището, кръстците, снопите; в моето детство все още ги имаше, все още се жънеше с ръце; все още комбайните не бяха нагазили в нивите; с крайчеца на погледа бях мернал края на величавия селянин, който с голи ръце, като Бог, е постигал своя свят в божия; изтръгвал е хляб и познание в съгласие и противоборство с природата. О, вие, навеки отминали: свят и хора - по-цялостни от днешните.

Светът на Шинка, свят първичен и здрав, за нас е неразбираем - цивилизацията неумолимо ни уеднаквява.

Може би затова така упорито го възстановявам.

Като реликва.

И като религия!

2010

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020