ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

ПРЕВРАТЪТ. ПРЕДИ НЕГО И СЛЕД ТОВА

9.III (п.). [1962]

"Литературен фронт" - бункерът на догматизма и доносниците.

Непубликуван откъс от дневниците на Борис Делчев

1.

Нашите десни интелектуалци - шумни, кресливи, инфантилни, нагодили се към поредната конюнктура, от която чакат облаги, както при предишната. Само и само да не работят, да има как да минат метър и да си живеят по предишному безметежно. Затова ги наричам за себе си публицисти. Силни на думи, слаби на дела.

Но "десните" политици не ги броят, защото и те са десни колкото тях (сякаш знаеха, че са временно назначени за такива); или ги броят само преди избори. За да демонстрират и използват подкрепата им. Повечето от "политиците" са продукт на комунистите или са бивши такива.

Никой от тях, а и от интелектуалците, никога не ме подкрепи; напротив - дори ми спретнаха преврат, пощя им се да ме свалят.

2.

Стана малко преди 50-годишнината ми. От Владо Даверов знам, че един от най-войнствените им агитатори е онзи, когото смятах за пръв приятел - Николай Кънчев. (Какви ли не добрини му направих след гостуването ни с жена ми във Виена за пет-шест дни, където жена му бе културен аташе - издадох му две стихосбирки, издадох му преводите на Клод Естебан и Йожен Йонеско, ходатайствах му трима поети в негов превод да видят бял свят чрез издателството на Марин Крусев "Слово", редовно го канех при всяко негово идване в София на обяд или вечеря, веднъж дори да се окъпе в нашата баня, защото Федя му казала да не пуска бойлера).

На събранието, организирано от Сдружението на писателите в залата на Градската библиотека на третия етаж, пръв поведе хорото Кирил Кадийски, продължи го Александър Томов, върл седесар (скоро, след като СДС взе властта, бе възнаграден от Костов - стана председател на НСРТ), и накрая го дозави Георги Цанков. Но още много агнета трябваше да изядат, докато ме настигнат: години преди това събрание бях предвидил този им ход. Неграмотни правно и финансово, те можеха само да патетизират, да дърдорят пламенно, но нищо да не свършат. Защото да се свърши едно нещо трябва много предварителен и следварителен труд! Той и Сашо Томов се опита да издава вестник, при това финансиран от съмнителния новобогаш - братът на жена му, и пак фалира. Та той ли сега ще ме сваля?!

Започна издалече и влетя грубо: "много често свои текстове във вестника публикува президентът Желев", (още по времето на първата гладна стачка на Сугарев Желев бе обявен за враг на СДС, а колко по-враг бе станал в 1996!, с всяка година греховете му растяха прогресивно); "неочаквано гръмна бомба - Свиленов бе изгонен от вестника", освен това - "Марин Георгиев има и своя фирма"; във вестника "стават неясни работи" - всичко, означено в кавички, са думи на Сашо, които цитирам по памет. Кадийски пък не знаел кои са съдружници във вестника, искал и той да стане; Цанков бе по-общ, предпазлив и поради това - умерен.

Изчаках ги да се изпразнят (не ми бе лесно да изтърпя глупавите им и несправедливи обвинения, скалъпени от който ги бе подсторил - странно, но същите преди седмица ми отправи във в. "Български писател" Драгомир Иванов (по-късно разбрах, че това е псевдоним на Венцислав Начев. Боже, какъв синхрон! - казах си - между сини и червени...).

Но изказвайки се, изказващите се не подозираха, че изказванията им ги изказваха - т.е. издаваха: показаха ми какво не знаят.

Може би така маршал Жуков е изчаквах Хитлеровите армии да се настрелят и наатакуват, а после ги е зачувалвал (обсаждал ги е в чувал).

Видях ги накъде бият, досетих се кой какво може да е подшушнал тук-там, разбрал-недоразбрал, чул-недочул, видял-недовидял. Сега Сашо го артикулира публично с предложението: да се смени ръководството на вестника - т.е. да сложат свой човек.

Ех, това Сдружение - аз го бях създал, а то искаше да ме изяде!

Но се владеех!

Първо, казах им, вие се имате за демократи, а искате да възстановите комунистическия монополизъм и централизъм: вестникът да е орган на сдружението, както бе преди 1990 г. "Литературен фронт" - на Съюза на писателите.

Второ: ценностите, които отстояваме, смисълът на демокрацията, а и на пазарното стопанство е обратен: да няма монополизъм, а да има много и независими един от друг икономически субекти; да има много -арси. Искам да ви съобщя, че Сдружението и вестникът нямат нищо общо - те са две отделни юридически лица. Едното е търговско дружество, а другото е сдружение с идеална цел. Имат и две отделни банкови сметки; тази на сдружението съм я захранил от вестника, после помолих приятели да пуснат още по нещо, а я обслужва безплатно счетоводителката на вестника. Вероятно надписа под главата му - Сдружение на български писатели - ви е заблудил, че сдружението издава вестника, или че зависи от него. Слагах името на сдружението, за да го о-гражданин-ствя, защото никой не го знаеше.

Трето: колкото до това, дали имам своя фирма - законът не го забранява; освен това тя няма дейност, може да го проверите; ама вие какво си мислите - щом имаш фирма, значи си богат: боцнеш пръчка - пиеш вино! То ако е така и Сашо Томов щеше да продължи да си издава вестника, още повече че го спонсорираше негов роднина.

Другото не си заслужава да ви обяснявам.

Горките!

Дойдоха като аслани, а си тръгнаха насрани...

Чак след няколко години щяха да се сетят да ме атакуват отвътре: т.е. чрез дяловия капитал, от който първоначално имах само 5% и можеха, групирали глутницата си, да ме свалят като едното нищо. Но 1996 още не бяха се досетили - т.е. суфльорите им не бяха им дали тази заповед.

Но и да се досетиха, аз вече си бях подсигурил 51%. Започнах "операцията" още 1994, откупувах дяловия капитал на всеки напуснал; притежавах процентите много преди събранието.

Бях положил толкова усилия да създам фирмата от нулата, бях направил вестника 16 големи страници, въртях издателска дейност, предпечатни услуги, тичах и просех пари и сега, когато всичко работеше с пълна пара, бе на върха, те искаха да го вземат. Готованството им не се различаваше по нищо, от готованството на комунистите. Тогава разбрах, че комунизмът е манталитет. То остави, че искат да го вземат, но и ще го провалят.

Така ли ще им се дам?!

Останаха с пръст в уста.

А Кънчев отново ми стана приятел!

- - - -

След този случай обичах да се шегувам: срещу мен може да успее само онзи преврат, който си организирам сам.

25.08.2013

3.

Как си отмъстих ли?

Може да се види черно на бяло. Отваряш бр. 19 от 22.-28.05.1996 г. Отваряш го на стр. 2. В средата има рецензия от Божидар Кунчев (не го знам на чия страна е бил, негова си работа, знам само, че той обича много да се пали и че с Кънчев са отколешни дружки). Рецензията е за книгата с есета "Архипелази на духа" от Александър Томов, УИ "Св. Климент Охридски", 1995. Същите есета, наричам ги "бойни", защото тиранът бе паднал, а Сашо продължаваше на умряло куче нож да вади, той публикуваше редовно във в. "Демокрация", за да си докаже и да покаже какъв голям антикомунист е. Е, по-горе споменах как бе възнаграден, а тук ще изпреваря времето и ще допълня, че както бе голям антикомунист и пръв демократ, преди няколко години, като видя, че няма файда от Сдружението, че няма вестник "Литературен форум", отново стана член на Съюза на писателите, оглавяван от един от най-големите Левчеви черносотници и протежета.

Та за отмъщението. Сетих се, че наскоро Сашо ми бе подарил тази книга с автограф. Сканирах автографа и го публикувах вдясно от рецензията под заглавие: "Когато написаното не е като казаното".

Понеже мястото бе малко и автографът не бе достатъчно четлив, отдолу бе "разчетен" и в курсив: "На любимия в-к "Литературен форум" с благодарност за съдействието по повод на тия есета". Ал. Томов 1.04.1996".

Любим, любим, а само след десет дена поведе атака срещу него и направи опит да ме отстрани.

4.

Мина пролет. Мина лято. Дойде есен.

Както обикновено, бързам, почти тичам из улиците по центъра, та дано настигна ония с парите и откопча по нещо от тях. Усещах как парите падат, не, направо валят покрай мен, покрай всички като мен или подобни на мен; валят като есенни листа, но до нас дори и отблясъкът им не достига.

Сашо се клатушка по "Славейков", там се засякохме, тъкмо пресичах трамвайната линия в посока към ул. "Левски".

Поздравихме се. Канех се да го отмина, но той се спря:

- А бе искаха някои хора да ни скарат с теб, но не успяха.

На устата ми бе да го попитам кои и го попитах.

- Никога няма да ти кажа - рече той.

- Карай! - рекох пък аз, махнах с ръка и продължихме.

Всеки по пътя си

А така исках да разбера кои са!

5.

Исках и имах своите подозрения. Изтече много вода от 1996, смениха се правителства, аз бях извън играта. Нашите отношения със Сашо се нормализираха окончателно. Не му гонех гарез. Но въпросът кои бяха, все пак ме глождеше. Колчем се срещнехме, все се канех да го попитам и все ми се струваше, че не е дошъл моментът. В началото на юли 2004 ми звънна, че ще празнува шейсетгодишнината си, кани ме на тържеството си. Много се колебаех да ида или да не ида. Колебаех се, защото веднага след падането на Костов той отпечата поредица от свои текстове срещу него и правителството на ОДС. Все така гневно-разпален, с изпитания антикомунистически патос сега громеше демократите, забравяйки, че му бяха благодетели. Тези му текстове възмутиха и снаха му, издателката Йоана Томова, която го водеше формално на щат, за да го подпомага финансово, издаваше му книгите, уреждаше му премиери... Та Костов го направи председател на НСРТ с персонален шофьор, а той..., сподели ми тя веднъж... Казала му го.

И го отрязала.

Въпреки всичко, реших да го почета. Заради таланта му.

Тържеството бе в преддверието на киноцентъра. Голямата ми изненада бе присъствието на Евгени Бакърджиев, който стоеше до Сашо, мазно усмихнат.

Новият благодетел бе враг на предишния.

Поздравих Сашо, предадох му подаръка и в първия удобен момент се изпарих и се прибрах.

Прибрах се там, откъдето бях слязъл да го почета: Витошката височина от 1300 метра, на югоизточния ѝ склон, където въздухът, филтриран от боровете, непомръдващата тишина, небесната светлина, докарваха до възторг синигерите и за да им се отблагодарят, нейде от трептящата клонка на най-високия бор, благославяха ги с възхитително пение.

6.

Години, години подир това, когато бях вече приел формата на живота, която ми наложиха обстоятелствата, така, както водата - съда, в който е налята, покани ме една вечер Анго Боянов на премиерата на новата книга на Ванцети Василев. Там заварих и Сашо с жена си.

Бях се вече поокопитил, дотолкова, че дори се изказах за книгата. На тръгване излизането ни съвпадна и Сашо ми каза нещо, което не бях забелязал:

- Така съм те запомнил - ще похвалиш, но винаги накрая ще кажеш и нещо критично.

Използвах благоразположението му и отново му зададох въпроса си.

- Нали ти казах, че никога няма да ти кажа.

- Е, толкоз време мина, изгубило е давност. Дай ми шанса да позная до три пъти.

- Добре...

И започнах да налучквам: споменавах имената на хората, които подозирах: - Вера Мутафчиева?

- Не!

- Блага Димитрова?

- Не!

Третото бе излишно да казвам, защото бе дубъл, две в едно:

- Йордан Василев?

- Не!

- Ех, Сашо, проиграх си шанса...

- Не беше писател. Политик беше...

7.

Кой ли е той?

Помислих си за Бакърджиев, който стоеше като сянка зад Сашо на юбилея му. 1996 г., Бакърджиев бе шеф на изборния щаб на ОДС... Възможно е заради подкрепата ми за Желев да се е разпоредил за елиминирането ми. Или пък Йордан Соколов?

Но дали пък не е самият Иван Костов.

Политикът, на чийто интелект се възхищавам.

Сашо се не вижда никъде. Скътал се е в себе си като мен. Дори в едно интервю се окайва, че политиците го използвали.

Дали те него, или той - тях?

А и да го срещна и запитам за трети път, надали ще ми отговори.

А и трябва ли?

28.08.2013, София

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020