ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

ПАМЕТ ЗА "ПАМЕТ"

Не само ние в Търново, но и тук, с новите си приятели, постъпвахме по един и същи начин: доверявахме си прясно написаните стихотворения.

Откъде идваше това желание за показ?

Едновременно от несигурност дали си успял, и от скрита увереност, че си успял, но някой страничен, който разбира, трябва да го потвърди.

Тази раздвоеност на самоуверена неувереност е причината да прочета новонаписани творби на Иван Цанев и Николай Кънчев, а те - всичко написано от мен, преди да се сближим. Същото съм наблюдавал и у Биньо Иванов. Виждам зелената папчица и прошнурованите бели листа с нови стихове, която той връчи в тихия кът на Иван.

Бях нов, непознат за него, приятел от кръга на приятелите, и той не ме удостои с честта да я даде и на мен. Иван четеше настървено, ревностно, а аз, от любопитство, като крадлив кос, надникнах през рамото му и клъвнах няколко зрънца от пълната копанка, отредена за друг.

Но понякога и едно зрънце от чужда копанка е готово да ни подсети или ни стига да сме сити с години.

На мен ми се е случвало, без да ви питам дали и на вас.

В един мъглив есенен ден, както е през ноември, с Иван се видяхме пред писателското кафене. Той извади от тънката си чантичка един лист и ми го подаде. Зачетох... Не, не бе римуван, бе бял стих. Сякаш съм чел бързо, защото отхвърлях редовете като плуг рохка земя, докато изведнъж сякаш ударих в нещо твърдо, непоклатимо буцесто, което ме запъна: "И ти, най-новото дръвче, невинно бял цъфтеж в градината на прадедите...".

По-нататък не ми трябваше да чета. Това ми стигаше! Озари ме мигновено прозрение - вероятно така светкавица разцепва дърво (не съм виждал, затова пиша вероятно) - простряната хоризонтално градина видях във вертикала. Сякаш я сканирах и сондирах едновременно. Оставаше ми само да изразя сондажа.

Месеци бях обзет от видението. Не течеше - ручеше! Бях пробил скала и изворът, запориран, затиснат от вековни пластове, трябваше да се излее. Не, той направо изби, за да си отмъсти сякаш на тях, притискалата го толкова дълго; изби със същата сила, с която е бил смазван, натискан надолу, все по-надолу!

Пишех откъслеци от цялото, вървейки по улиците, пътувайки с влак, отбивайки се в сладкарница или гостилница, свивах се по кьошетата и драсках по парче хартия, по цигарената си кутия, а всичко ми бе наръки, прибирах ли се в квартирата си...

И изведнъж, като лятна сприя, всичко свърши. Мина-замина. Небето се изцеди, блесна разпънато от слънцето - синьо, безродно прозрачно.

Усетих: оставаше ми само да сглобя частите.

В ония времена най-лесното бе да симулираш разболяване. Стига да имаш приятел лекар.

Имах. Взех си десет дена болнични и хванах влака за Плевен.

Майка ми бе близка с управителката на общежитието и ми издейства таванското му апартаментче.

Първо, трябваше да се наспя, трябваше да се оттече от мен тинята на столичното ежедневие, да остана сам, да стана какъвто съм бил, за да чуя вътрешните си тонове.

И запретнах ръкави...

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020