ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

ОКОТО ДА ТИ ИМАМ

Това бе спонтанния поздрав на Здравка, машинописката на "Пламък", видеше ли ме в кафенето, в редакцията, случайно на улицата, или къде да е...

Да ѝ се чудиш - и нейните очи бяха сини, а тя за моите се хваща...

Но имаше си предистория.

В селското си простодушие, поощрено от дългогодишния провинциален живот, за разлика от скорошния столичен, аз си признавах всичко и без бой... Все още не отчитах, че правилата на тукашния не съответстват на тамошния...

В компания новакът, особено пък ако е несигурен в себе си, е най-чувствителното ѝ място; във всяка пауза на опитните компаньони, придаващи си допълнителна стойност със златото на мълчанието, той разчита ниската си себестойност и първосигнално, по матросовски, се втурва да я запуши със себе си; омаловажава се, вшутявайки се...

Така се яви митът за сините ми очи, в който и герой, и автор си бях аз.

Започвах от най-ранните си, момъкови години, когато Надка, от съседното село Опанец, където понякога се осмелявах да ергенувам - сякаш в моето село нямаше моми! - ми бе надписала своя снимка: "Минчо, Минчо, защо не умрях, преди да те срещна, преди да видя твоите сини очи" (снимката пазя и до днес, а Минчо пак съм аз, галено-съкратения селски вариант на М-ар-инчо).

Но не от този надпис дойде самосъзнанието за ценността на сините ми очи... Дойде две или три години малко по-късно; вече бях средношколец в Плевен и трябваше да мина задължителния профилактичен преглед при зъболекаря. Седнах на стола, вторачих се покорно в зъболекарката и изпълних заръката ѝ да отворя уста... Но тя, като опарена, необяснимо изчезна и ме изостави раззинат.

След малко се върна с лекарката от съседния кабинет: - Виж го, моля ти се, какви очи има!

Макар вече да харесвах момичетата, тайно желаех - до страх от тях! - зрелите жени; може би, защото усещах сладко-гибелната им сила!

И изведнъж: как мигновено ме разшифроваха!

Пламнах целият.

Пламнах с оня невинен свян на девствения юноша, който от неопитност преобразува и потайните си срамни желания във възвишени видения! Пламнах от внезапното ми разсъбличане и лъсналата ми вътрешна голота; на село не показвахме тялото си, какво остава за душата! Изобличен, топях се на стола, заливан от топли вълни, алено пламнал...

Но откъде пък им синееха толкова тези очи! Очи като очи, колкото и да се заничах в огледалото; даже не те, а профилът и челото ме интересуваха; то ми беше голямата грижа; челото не одобрявах, струваше ми се твърде ниско за писател, какъвто мечтаех да стана; единственото изключение май бе Гогол; все исках да омаловажа значението на перчема му, спуснат от едната му страна, за големината на челото; успокояваше ме още една прилика с него - и моят профил бе остър като неговия; като неговия остър и провиснал бе и мършавия ми нос на мършавото ми, изпито от скрити желания юношеско лице. Грозен като него си, казвах си; грозен, но... писател.

Но моята критичност се изкупваше от безпогрешния нюх на жените; те не само оценяваха очите ми, но и миглите ми - били черни, дълги и извити; сякаш, като мигах, ги галех... (Къде ли са скрити-покрити тези свръхчувствителни места в потайностите на телата ми, които не бях и помирисвал?!)

Пък и косата ми излезе гъста, чуплива, леко кестенява, но като се прибави, че в ония години рядко се къпехме, хигиенните условия бяха никакви, косата ми по-скоро бе черна, а не кестенява.

Така че: черни коси, черни мигли, сини очи! - Мечтата на жените.

В пълния си блясък очите ми засияха в студентските ми години. Ах, това Велико Търново! - тази столица на младостта ми! Всичко се въртеше във виенското колело на щастието и любовта, присъщи на всяка младост; самото колело, за което бях чел, не бях и сънувал как изглежда и щях да видя много години след това... Но все едно - аз летях, понесен връз крилете на младежките видения, на любовта - и покруса, и пиянство; и победен, и победител. Младостта - най-големият капитал! - е неизтощима на всичко.

Очите ми, сините ми очи бяха не само в очите на момичетата, но и на приятелите; и те оцениха вълшебната им сила; очите ми бяха моят Сезам, непроизнесената блага дума, отваряща всички врати.

Помня първото ни пътуване до столицата с Таньо и Паруш; непознавайки стряскащия ни град, движехме се само по жълтите павета; та по тях, по тях - стигнахме до ЦУМ; на гърба му - хотел "Пирин"; за пръв път ни се налагаше да вземем хотел. След подробно съвещание, решихме да пуснем най-красивия - Таньо, той да обае администраторката и да ни дадат стаи в непознатия, претъпкан и враждебен ни град. Таньо пое дъх и потъна в здрачното преддверие, за да извоюва така нужния покрив над главите ни; ние чакахме тръпни отвън.

Върна се превит и смален: - Не става, братя!

И се наведе към мен - последното оръжие: - Виж какво братче, само ти можеш да оправиш работата; влизаш вътре, ще мигаш, ще клепаш, но трябва да осигуриш стаи...

Ни клепах, ни мигах, но чернокосата, мургава администраторка наистина ни даде една стая на таванския етаж за трима ни. Бе ѝ достатъчен един поглед само! - Моят!

Не помня тогава ли, или по друг повод, на друго място, но за да изтъкне качествата ми, Таньо разправяше, че зиме, като завалявал снегът, те ме водели за ръка, защото снегът така се натрупвал връз миглите ми, че не съм можел да виждам...

Всички тези истории разправях на новите си, софийски приятели-поети, щом зейнеше пропастта на мълчанието; онази пропаст, в която всеки придърпва чергата към себе си, за да съхрани своята значимост! Битката за утвърждаване, за име в поезията, не беше само чрез написаното, но и чрез поведението; често последното натежаваше на везните повече от текста. Дипломатическите похвати не владеех, нямах време да науча и си бях такъв, какъвто бях.

Така се роди крилата фраза "Окото да ти имам!"

Като ехо от предишния блясък са очите ми днес; годините ги гасят малко по малко, но като стара слава, жените все още ги изтъкват. Чудя им се: и очите ми са като мен - далечно подобие на онова, което бях на младини. Сега си давам сметка, че тогава са имали същата поразителна сила, каквато имат очите на дъщеря ми. Като пет-шест годишно дете, разхождайки се с нея и майка ѝ из улиците на столицата, дъщеричката ни, мъничка, пъргава, все избързваше, изтичваше и се шмугваше във входа на някой магазин, залагаше се там, за да изникне изведнъж и да ни изненада. Това бе редовният ѝ, изобретен от нея детски номер, докато един ден две жени не изпищяха: - А-а-а, ама то било живо бе, не било кукла! Какви очи има!

Сега, когато дефектите ми растат за сметка на качествата, се питам: дали милостивият Бог не ми даде сините очи за компенсация на най-видимия ми недостатък - кривата ми долна уста: като блеснат внезапно очите ми, вдигна ли поглед към отсрещния - така заслепяват нощя фаровете на мощните коли! - той няма как да види какво е скрито в мрака под тях.

И аз си препускам по осветения, изтръгнат от нощта път!

06.12.2009, 10.-11.12.2009

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020