Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

НЕСЛУЧАЙНИ СЛУЧАЙНОСТИ

 

Освен текстовете, най-трудното за броя на "Литературен форум" в памет на Петър Ковачев се оказаха снимките. "Не обичаше да се снима - предпочиташе да седне с приятелите и да изпият заедно по някоя бутилка в повече, вместо да запечатат срещата. Разликата между бохемското и суетното!" - според сина му Робърт. Рекох си: ще отскоча до Плевен; предварително уговорих с Ваня Дочева да се обади на Кольо Попов. Четвъртък, 10.11., рано-рано потеглих; в 10.30 автобусът закова в Плевен. Градът е пуст, студен, неметен. От двете страни на Пробива, както наричахме някога новата главна, метлата на вятъра е скупчила на преспи все още жълтите листа. Стаята в хотел "Балкан" е по зимному студена, захабена, неуютна; отоплява се с климатик; взех си багажа и се спуснах към клуба; знаех го от младини. Вътре - мъгливо-задушно от цигарите; в балтони и с шапки, по масите играят шах; из дима сякаш иска да изплува едно друго време, когато да си тук бе престижно. Бе оживено, светло и топло.

1.

Първата ми работа бе в отдел "Култура" на в. "Септемврийска победа": 04.07.1967-25.08.1967; постъпих по време на отпуската на Петър Ковачев. Дебютирал преди три месеца със стихове благодарение на него, взел, най-после, дипломата си за средно, току-що кандидатствал във ВПИ Велико Търново.

Сега се питам: дали главният редактор Стойко Данчев не е искал да ме противопостави?! Дали още тогава не е бил отписал Пешо?!

2.

От вестника ме командироваха веднъж - до Червен бряг. Още помня пътуването с влака; направо дълъг път.

Като пристигнах, упътиха ме за читалището. И кого заварих там: Дило Шопов - негов председател, баща на Любен Дилов, и дошлият да го навиди Христо Ковачев от Реселец, с когото ме запозна. Виждам бялата му къдрава глава, високото чело, очилата, чувам тихия му, внимателен говор.

Това, че носейки първите си стихове за печат, попаднах на Петър Ковачев, е случайност, а че в първата ми журналистическа командировка се запознах с баща му е неслучайно съвпадение.

3.

В редакцията все ми се струваше, че съм не на мястото си и не можех да си обясня този подарък на случайността ли е, или на съдбата? (които понякога са едно и също). Притеснявах се от върха на пръстите до върха на косите си. А бях гъстокос, рошав. Това му се е набило в очите - и ми го подхвърли - на Владимир Кирицов: с все още гъсти, къдрави сивобели коси, постнически слаб, отбил се през обедната си почивка до редакцията.

Един ден, пак по обед, в отдела влезе слаб, висок, дългокрак, с щръкнал кестеняво-рус перчем, млад мъж - стопроцентов гражданин; говореше приповдигнато, палеше се; след години щях да разбера - винаги и за всичко. Самопредстави се - Георги Шапкаров. (Защо ми мъждука из паметта, че носеше текст за Анна Ахматова, с която, разказа ми, се срещнал в Ленинград).

След три години той стана причина да се появят две мои стихотворения във в. "Труд", на който бе кореспондент за Русе; оказа се и мой "съселянин": дядо му живееше в центъра на селото, в част от къщата му бе селският хоремаг, детството си Жоро изкарал в Биволаре. След още две години, когато дойдох да превземам София, всяка събота нощувах на тавана на Жоро на бул. "Сливница"; - деня и вечерта, в които почиваше редакцията; в нея спях на пода в стаята, в която работех.

4.

Като се обърна назад: всичко при мен идваше късно, понякога в последния момент. И все пак - навреме.

5.

Притесненията ми, че Пешо евентуално ще ми се обиди за заместването по време на отпуската му, се оказаха лишни.

Случвало се: занеса му нови стихове (как се молех да ме посети музата, та да имам повод да ида до града и да го видя), а той, съвсем по момчешки, сякаш сме връстници, равни, рече: - Хайде да идем до гарата, Юлия пристига след час от София, връща се от изпит; хем ще си продължим разговора.

Вървях до него, щастливо покорен.

Тъкмо пристигнахме на перона и влака се зададе забавящо, изскърца метално, сякаш се ронеха стружки, закова. Ей я и Юлия: черноока, засмяна, румено-мургава; очите й топли; почти горещи...

Бе толкова красива, че не смеех да я погледна.

Не можеш да не харесаш такава жена; да не се издадеш, че я харесваш.

Той сигурно би се зарадвал; би изпитал гордост от потвърдения избор, защото бе естет във всичко.

А аз се боях да не ревнува.

След много години, чак в 90-те, получих писмо от Юлия.

Не съм чел по-майчински загрижено писмо от нейното - за Робърт.

А зад него - надигаше ръст любовта й към отдавна мъртвия Пешо.

Изстрадала бе живота му втори път.

6.

Горе, на Ярема, където главно живея от 2003 насам, през една къща съсед ми е бай Симеон (Митев). Бивш началник - 14 години - на военното издателство. От началничеството му е останал навикът да чете; той е най-четящият човек, когото познавам. Роден е в Овча могила, Свищовско. Дадох му една от моите книги, в които е "Вечното момче"; само по пръснатите тук-там факти почна да ме разпитва: как се казва жена му, там и там ли е апартаментът им; майка й виждал ли си и т.н. Не, не бях виждал майката на Юлия. А аз съм, каза бай Симеон. И допълни: - Тя беше още по-хубава; това е най-хубавата жена, която съм виждал не само в моето село, но и през живота си!

7.

От приятелите на Пешо, най-сроден според мен му бе Томата; еднакво предизвикателни ми изглеждаха изискаността на облеклото при Пешо и хипарската му небрежност, комплектована с дългите коси, при Томата; и вечните им цигари.

И все пак винаги ми се струваше, че Томата е с едно на ум за всичко наоколо.

Като студент, речех ли да видя Пешо - сварвах ги винаги по обед в кафенето на хотел "Ростов на Дон". Пешо говореше, Томата повече пушеше и кимаше съгласно; Пешо бе маргинализиран, Томата като че ли се самомаргинализираше.

Не, никога не съм имал намерение, като завърша, да си вадя хляба в Плевен.

Като гледах тях, знаех какво може да ми се случи.

Никога в този град!

8.

В Плевен идвам като в бръснещ полет: дойда, видя бързешката, бързешката тръгвам. Винаги с вълнение за нещо очаквано и винаги с все същата непълнота на несрещнал го. В един свой текст за Ракитин го определих като града на метафизичната скука.

Не! Този град никога не ме прие!

Така въжделен в детството, отстина ми, когато неуверен, тромав, неволно настъпих в една вечерна разходка лекостъпен гражданин; знаех от книгите, че трябва да му се извиня, а не можех да го изрека - смущавах се. И докато преодолявах смущението, той ме изпревари: - Можеш ли да ме настъпиш още веднъж!?

Доплака ми се от обидата и се зарекох пред майка си и себе си повече кракът ми да не види Плевен.

А нямаше как: само тук можех да продължа образованието си след 7-ми клас. Тук мина ранната ми младост; с меланхолиите и влюбванията-разлюбвания; с мечтанията и разочарованията. Ученическият литературен кръжок, после - общоградският литературният кръжок (в последния, пети курс, приеха и нас с Веско Мичев). То все едно от ученици ставахме направо студенти! В ученическия бях най-сбутаният; от стеснителност само се потях, по-ням от немите. Като ми дойде реда да ми разгледат стиховете - размазаха ме. И с право: все още пишех, заради ритъма, с дядовазовото 'кат', вм. книжовното като; пък май и 'сал' слагах...

Корифей в кръжока на утвърдените бе бай Асен Марков - достопочтен, на преклонна възраст, говореше тихо, възпитано: човек от старото време; Константин Георгиев - по-известен като баща на преуспяващия още като студент поет Георги Константинов; бай Коста бе винаги възторжен и винаги засмян, с незнайно от какво извиращ непрестанно ентусиазъм; до него, като сянка, като сумрак, да не кажа мрак, обратното лице на бай Коста - Парашкев Дюлгеров; мълвеше се, че бил предал Цветан Спасов. После болнавият, попрегърбен Ставри Борисов, с мустак ала Хитлер, и винаги лъскаво сресаният, изискано облечен в костюм Николай Мизийски. Георги Стойков току-що бе издал първата си книга "Сурови закони", учтив, сдържано усмихнат, по офицерски стегнат (той бе бивш военен, зарязал службата заради литературата); високочелият, щедър, с щедър, плътен глас Златан Данев (звучи в ушите ми "Изгоря синът на коларя, като едра, червена звезда..."); Неда излъчваше сила, амбиция и енергия за сто години напред; в едно от стихотворенията й топката така тупаше, че ще спука цимента; плаха като трепетликова сянка, с нечута стъпка и още по-плаха усмивка, като че ли винаги встрани - тънкостволата Ена, небрежно разпуснала дълга коса; пламенният Георги Русев, военен лекар, понякога идваше с униформа, понякога - цивилен; с изпъкнало чело, буйнокос (приличаше ми на Смирненски); веднъж доведе приятелката си - мургава, с прибрана гъста черна коса, черноока, сякаш иноземна красавица (не знам защо, но в главата ми се върти името Мадлен); събитие за Русев и целия кръжок бе публикуваното му стихотворение във в. "Народна младеж", притурката "Пулс"; вече бе "пробил", настървявайки за същото и останалите.

Най-тържественото събитие за нас бяха литературните четения, а още пò - когато вкупом на 2 юни поднасяхме венец пред бюста на Цветан Спасов.

9.

Но целият този персонаж мигновено излиня, когато в стария клуб на дейците на културата, срещу пожарната, в пълен блясък се изправи Петър Ковачев. Гостуваше столичното съзвездие: Цветан Стоянов, Йордан Радичков, Васил Попов и Любомир Левчев. Като че ли от името на цял Плевен бе дадена думата на най-представителния: Петър прочете емблематичния си разказ "Момче в бързея".

10.

1967 станах студент. Тръгнех ли от Велико Търново за село, слизах на Плевен. И търсех Пешо. Покани ме у тях, извади "Пустата земя" на Елиът, втори или трети екземпляр, в превод на Цветан Стоянов; зачетох и се завъзхищавах; подарявам ти я, рече той. (А, значи затова пликът, на който пише Елиът, е празен, изясни си Робърт, когато му разказах случая). Държах машинописните листи и не вярвах; ама наистина ли?! Вземи, вземи! На теб пò ти трябва.

И наистина ми трябваше: дотогава не допусках, че толкова смело може да се покаже натурата; за нея нямаше място в канона на монистичната идеология; материалистите култивираха заместителите, изопачаването (днешното менте във всичко ни е тогавашно наследство!)

"Пустата земя" ме одързости; без нея не бих написал след 10 години поемата си "Памет". На каквито ми попадне листчета нахвърлях наброски къде ли не; събирах ги; март 1977 си взех фиктивни болнични, отидох в Плевен при майка и татко, композирах нахвърляното, дописах и за четири-пет дена поемата бе готова.

Първият, когото потърсих, с когото исках да я "отпразнувам", бе Пешо. Намерих го тук, на същото място, в сегашния клуб на дейците на културата.

Ни времето, ни питието ни стигна. До сутринта пирувахме със световно известния ортопед професор доктор Ганчев.

11.

Макар и зарекъл се никога в този град, миналото инстинктивно ме тегли: все ми се ще да се допра до някого от тогава; няма как да не срещнеш вечния културтрегер Кольо Попов; или Ваня - от години безработна журналистка. Най-немеркантилната! И най-хлевоустата!

Какъвто трябва да е журналистът!

Те комай са единствените отломъци от онова време.

А, да - и Цветан Розов. Колчем се срещнем - все се извинява за разгромяващото ме разглеждане на стиховете ми в средношколския кръжок. И все не мога да го убедя, че са били прави.

Не, вика, никой от тях после не стана писател; само ти. (Де да бях?! - викам си наум).

Петър си отиде рано, защото искаше да се отдели от стадото; като не можа да го уеднакви - стадото го унищожи.

По различно време, но навреме, от Плевен избягаха: Светлин Русев, Георги Шапкаров, режисьорът Борис Луканов, Йордан Кацамунски, Неда Антонова, Томата...

12.

Петър Ковачев и Ваня Дочева възприемах в пакет. Ако някой и сега е най-близко по поведение и манталитет до Пешо - то това е Ваня; тя още е с хъса на 60-те: бунт, несъгласие, морален максимализъм, противостоене на пошлостта. Миналата година, при връчването на наградите от първия конкурс се съпричастихме в коментара: дълга и досадна програма със старомоден балет, скучен сценарий и скърцаща жалостиво цигулка, илюстрираща текст с ала Смирненски социален сантимент. Е, ако и това не е конфликт на интереси и монополизъм: едновременно да си шеф на отдел, член на журито, автор на сценария и един от водещите го...

Благословени да сте, мърморковци, недоволници, рушители на статуквото, блатясването; без вас няма движение, промяна.

Е, как да имаш работа?!

Е, как да не си инфантилна?!

То комунизъм, демокрация - все един и същ началнически типаж!

А уж бях от другата страна - член на журито.

13.

Да казваш и пишеш, каквото мислиш - за това се иска честност и мъжество!

Лицемерите те ласкаят очи в очи, а зад гърба ти те оплюват. Парадоксално, но властващите тъкмо второто искат. На първото се цупят, сърдят и още по-лошо - отмъщават. Всички искат лична преданост!

Вместо да се поправят погрешката, кривиците, както ратува в едно от писмата си Левски.

"И все заедно да вървим, ако ще бъдем хора" - дописва.

14.

"През миналата година имах среща с поета Марин Георгиев, добил скандална популярност с книгата си за Никола Вапцаров "Третият разстрел". Той е леко обиден и може би с право, че досега не е бил представян в Клуба на дейците на културата, макар че е наш земляк и навремето, преди да отиде да живее в София, членуваше в КДК, сподели Никола Попов. Въпреки че имахме уговорка да ни гостува, това не се случи заради възражения от страна на местното Дружество на писателите, а причината беше книгата за Вапцаров. Марин е прекрасен поет и не е справедливо да го елиминираме заради твърденията, че една или друга негова книга е несполучлива, които аз не подкрепям. Освен това той е в много добри отношения с Унгарския културен институт и може да съдейства да подновим връзките, които навремето поддържахме, сподели Попов" (в. "Посредник", 20.10.2011).

Да кажеш истината в собствената си среда се искат здрави гащи. Средата, особено в малкия град, винаги ще те изяде за подобно нещо!

В този текст на Кольо Попов правя само две доуточнения: 1. Годината бе 2007. 2. Въобще не съм обиден, а най-малко на Кольо, нямам повод; вината не е негова. Прави му чест, че каквото каза на мен насаме, е казал и публично.

Но ето и фактите. Възраженията не са от Дружеството, а от бившия слуга при социализма във вилата на писателите, станал в новото време чорбаджия на местните писатели; според него съм се компрометирал; удрял по бюрото: ако негов (разбирай мой) крак стъпи в Плевен - дружеството ще направи бойкот. Понеже подобни изстъпления не са ми първица: организирах си вечер на унгарската поезия, която бях избрал, коментирал в предговор и издал. Храбрецът бе сред публиката: засукал мустак, понаедрял контрабандно, самодоволен, приличаше на охранен котарак; забелязах го, защото понечи да ме поздрави; гърбът ми му бе достатъчен отговор.

Но сега доотговарям: кой си, личи по делата ти (няма писател - бивш комунист, който да не е почетен гражданин на Плевен по твое предложение); ти на две епохи си отличник (6-ак).

15.

Когато халката на яйчаря е с малък диаметър пуска само маломерни яйца.

16.

Дори и канещите се да ми правят бойкот да ме поканят - чунким бих дошъл? На оръфаните, оглозгани от годините маси и канапета донасяни и доносници, жертви и палачи тропат офицери и пешки по шахматните квадрати; загръща ги цигарен пушек; през синкавите му повесма ти се струва, че играчите се пържат в собствените си изпарения: принудително създаденият им някога ад им е станал уютен дом; слива минало, сегашно и бъдещо; без рани, без памет; безлично неразличими... Доброто, в прегръдките на злото, го е уголемило двойно. Духът е станал материя.

Не! Не съм имал и нямам нищо общо с вас, господа другари!

Аз съм от Биволаре!

17.

И ето, пак несъгласен - крача пак, както някога, в градинката зад читалище "Съгласие"; като че ли си е същата. Само дето не виждам бюста на Цветан Спасов (а може и да недовиждам); новоизникнала е естрада ли, чардак ли - но кръгъл, в ненашенски, източен стил.

Преспите непометени листа, за които се удивих пред таксиметровия шофьор, ми припомниха обяснението му: вчера се смени властта. И внезапно ми изниква същата картина от центъра на София на другия ден след 10 ноември 1989; крачех за пръв път напълно свободен. Един ден! За цял живот - старите властници са си отишли, новите не са дошли.

Чак после се разбра, че новите са старите.

18.

Горчивата миризма на гниенето, прояло краищата на все още коравите листа!

На младини тази тлен ми бе всепоглъщаща; обезсилваше ме, прояждаше душата ми до плач; чувствах се космически самотен...

Но сега, вече стар, листната тлен ме ободрява като пред предстоящо прераждане.

Даже нищо несвършил, завръщащ се само с поражения, аз съм необосновано, налудничаво спокоен и щастлив. Сам и силен.

19.

Не му вървеше приживе на Пешо, не му върви и след смъртта.

На 10.11. в клуба Кольо, все още с патерица, донесе четири снимки; предложих му да ги сканираме и да ги получа по мейла. Първо звъннах на брат си, бил зает, имал повреда в техниката, бързал. Кольо звънна на Асен Антонов; човекът дойде веднага; до два-три дни ми ги праща. Дни наред звънях на Кольо: бил ги пратил. После звъннах на самия Асен - пратих ги, ще проверя и пак ще ги пратя. Получих ги чак на 17.11. в 20,40 ч.; оказа се че ги пращал, но компютърът му бил повреден.

На 16.11. в 20.48 най-после получих дългоочаквания текст от Шапкаров.

На 16.11. вечерта Свиленов ми даде поръчания преди месец текст и снимка на Пешо с надпис; "да не ми я изгубиш, единствена е..."

На 18 жена ми я изгуби; добре, че поне предвидливо я сканирах и от двете страни.

Пет-шест пъти звънях на Ваня за текста, който ми показа нахвърлян на листчета още на 10.11.; най-после бил преписан; но когато да го изпрати, компютърът й отказал; обеща ми че на 19.11. ще го получа; получих го в 21.26 ч.

Друго е Неда: поръчах й го на 11.11. по обед; на 12.11. преди обед го получих.

20.

Две неща не мога да си простя: че не слязох в ресторанта на писателите, когато Пешо ме покани; че не гостувах в Реселец по покана на баща му.

Чак сега осъзнавам какво означават: невъзвратимост; изгубено завинаги.

Ще ме намерите, когато ме изгубите, бил рекъл Христос.

Нима?!

21.

Странно: Петър Ковачев не успя да се осъществи творчески изцяло, а излъчването му с годините расте.

По-силно от това на осъществените!

22.

Мъртвия се обича по-лесно!

13.-21.11.2011

 

 

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Показания без бой. Варна: LiterNet, 2018