Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

КРЪЖОК

 

Този текст съм писал през 80-те години на миналия век. Написан е на ръка. Дълго време го смятах изгубен, и все пак - надявах се отнякъде да изскочи. Както и стана. Днес ненадейно изникна от книжата ми, познах го дори по гърба, а после - и по кламера; тъмно-синият кламер.

И ето - сядам да го препиша още прясно намерен, днес - 04.05.2014.

- - - - - -

Бил съм няколко пъти в кръжок. Този русизъм заварих така, както и действителността, която не ме питаше искам ли я, или - не.

Подари ми ги животът.

В село бях сред неколцината отличници в класа - пръв между равни. Бях свикнал да съм пръв. Така беше до V клас. Но в средата на VI и през целия VII усетих, че поне в математиката изоставам. Нямах бърз и схватлив ум; бавех се в сметките като недосетливец; оказвах се в небрано лозе и докато се намъдря - Ицо, или Гошо, бързешката даваха отговор на задачата. Това бе и първият, подсъзнателен знак, предчувствие за бъдещето: не само че губех първото място в класа, но няма да съм първи в нищо.

Дали като компенсация пак да съм пръв, но в друго - прописах стихове още в V клас? Посещението на музата бе и заместителят на предстоящите ми неуспехи в учението.

Музата, както дойде - и си отиде.

Но сътресението, което преживях: от селското училище - в средното техническо в Плевен, срещата с града и градските съученици - по-образовани, по-знаещи, по-възпитани, още повече увеличи разстоянието между мен и тях. Скоро бях сред изоставащите в курса.

И музата отново кацна на рамото ми - да ме спаси, окуражи и - оправдае за неспособността да се изравня с тях.

- - - - -

"Изравнявах" се с това, което те не можеха - пишех стихове. Пак съм пръв, макар и не единствен. Защото покрай мен - запали се да пише и още един мой съученик - Веселин. (По-късно той даже ме и надмина).

Но преди да попадна в литературния кръжок - минах през кръжока по рисуване. Още от село, от време на време и рисувах. Но лека-полека се самооттеглих: с всяко събиране се уверявах, че в рисуването мога да стигна само донякъде, а и самият кръжок замря.

С две ръце прегърнах новата възможност: литературния кръжок към ГК на ДКМС за пишещите от всички училища в града. В него си ближех раните от неуспеха в техникума. Бях нещо различно, нещо повече от съучениците, добивах значение, което нямах в курса.

Но колко струваш, не зависи от самомнението ти, а от мнението на другите.

Което скоро щях да разбера.

Ако и тук не съм нещо, мислих си, значи съм нищо във всичко!

Това бе тънката, сетната сламка, да не се удавя във водовъртежа на града. Може би съм?! - държах се със зъби и нокти за тази несигурност...

- - - - -

Ако не попаднеш на трън - попадаш на глог.

Трън, глог - все тая.

По еднакво бодат.

- - - - - -

Помня и до днес имената, външния вид и поведението на някои от кръжочниците. Превъзхождаха ме във всичко! (Дали и поради това съм ги запомнил?!)

Томата - интелигентен, осъзнаващ знанията и интелигентността си, сдържано надменен, с паднал като че ли нарочно перчем над челото му. Бърз в реакциите, остроумен. Пишеше сатирични разкази.

Стоян: бавен, мерещ всяка дума (сякаш с ченгел я вади от устата си), изпълнителен, целенасочен чрез правилата да разбере тайните на занаята, с дълго правоъгълно лице, с вчесана назад и с път отляво коса. Пишеше разкази. (След години стана комсомолски, а после - партиен работник).

Свободната в обноските си, хубава, но недостъпна за мен Катя - критичка. Още неколцина, за които да пишат бе като да говорят - деца от потомствено културни семейства. Изискани в облекло и поведение, обиграни в общуването, схватливи, те бяха и отличници - не само в училището, но и в писането - един допълнително покорен, след много покорени преди това от тях върхове. Излъчваха увереност, убеденост че и това могат; че нищо не може да им се опре. Предчувстваха се писатели и се държаха като писатели; още преди да са успели, демонстрираха успех. Виждах и раззеленелите лаври над лобовете им: ни те, а още по-малко аз, допускахме, че писането за тях е само един гастрол в едно от многото неща, които можеха.

- - - - -

Какво можех сред толкова можещи?

Единствено да прислоня вряща от съмнения глава до рамото на друга сродна душа - поетът от село Горталово Веселин Ганчев. Винаги пламенен, възторжен, простодушен - живо олицетворение в поведението на добродетелите, на които ни учеше поезията. Вярваше й до сълзи и до сълзи се трогваше и от тъжното, и от жизнерадостното. Пишеше на ден по няколко, също така сълзливи, стихотворения. Открит отвсякъде, ясен, без и най-малката доза лицемерие, трогващ се от всичко, той ми стана изповедник, съчувственик и опора. Макар да виждах как останалите не го вземаха на сериозно - не им беше конкурент на тях - рационално мислещите, премислено премерени не само в поведението си, но и в това, което пишеха. Веско летеше по стръмния склон на чувствата като шейна по излъсканата зимна писта на селския ни хълм.

Но Веско, за разлика от мен, поне владееше стихотворството. Бях бавен, тромав в походка, жестикулация, мисъл и това определяше и ритъма на стихотворните ми опити, в които имах смътно понятие за римата, на места лексикално бях все още в епохата на Вазов: вместо като, за да вляза в ритъм - пишех кат; пак заради ритъма вместо народен - пишех народний, насилвах естественото ударение на думите.

Но какво да се прави - това ми бяха образците - поетите, които учехме. А и бях самоук.

Но по-лошото бе, че съзнавах своята нелепост, виждах се отвън (и това бе единственото ми издигане над себе си), не знаех как, а и още не бяха съзряли възможностите ми, да преодолея недостатъците си. Да, виждах се, сякаш се наблюдавах отстрани и от това неловкостта ми растеше, а смущението ме задавяше. Ручащата от челото ми безмълвна пот бе единственият телесен израз на душевните ми вълнения, на притесненията на изостреното ми честолюбие, на Аз-а, все още див, неопитомен, непрогледнал, бях само съпротива към всички и всичко!

Все исках да напиша нещо умно, дълбоко, та чак философско.

Като не можех безгрижно да пея и сея, поне да търся корена на ряпата.

- - - - - -

Ръководител на кръжока бе хумористът Цветан Розов. Нямах обяснение защо хуморист трябваше да води устремените към високата литература. Той беше пробил в "Стършел" и по местните мерки вече бе утвърден. Висок, атлетически сложен, хубав, здрав мъж, с гъста къдрава коса, тук-там прошарена, с румени скули, с римски профил (липсваше му само тога), той сядаше на централния стол като на трон, а ние верноподанически го наобикаляхме в кръг. Веднъж доведе Кольо Попов - бил поет, член на градския литературен кръжок; доведе го, за да ни даде пример за поет, който е успял. Попов бе скован, липсваше му артистизъм. Стегнат в сивочер костюм, с бяла риза и сива вратовръзка, повече ми приличаше на стриктен чиновник, отколкото на поет. И не знам защо, но си мислех, че цялото му гостуване е да огледа хубавите кръжочнички и белким някоя го хареса. Или той - нея.

- - - - - -

Ред по редом разглеждахме творбите ту на този, ту на онзи кръжочник. Понеже бях наясно, че с тях не мога да се меря, очаквах този ден като смъртна присъда (затова и наблягах на "философските", според мен, стихотворения, за да компенсирам формалните си несъвършенства). Бяха ме поразили с размаха на размисъла няколко места от "Фауст", които се бях опитал да наподобя. И макар да знаех, че ще бъда разгромен, все пак - какво безумие? - надявах се да не е така.

С пресъхнал език, с глух, потънал нейде из мен глас (напразно го търсех), зачетох обезкуражен. Колкото пò четях, толкова повече усещах непроницаемото мълчание на слушащите ме, мълчание, което нарастваше, враждебно ме приближаваше и с всяка нова дума - доубиваваше. Свърших.

Пълното мълчание бе потвърждение на пълния ми крах!

Само Веско се опита да ме подкрепи.

Вероятно това предизвика Розов да бъде още по-обективен. Това въобще не е поезия! - рече.

Размаза ме.

(И заслужено!)

И може би видял безпомощността ми, заключи: има няколко рационални зърна.

Какви ли са тези зърна? Да са бобени - не са. Бобените бяха бели и лъскави, хлъзгави. Трябва да са като оронените от царевичния кочан - прилични на зъби, златисти, но твърди. Толкова твърди, че за да ги сдъвча, трябваше да счупя собствените си зъби. Оставаше ми едно - да ги преглътна.

Да имаше някъде да се скрия. Или кръжокът да се разтури.

Но нито едното, нито другото бе възможно.

Подът бе твърд, таванът - висок! Мракът, по-тежък и от мълчанието, натискаше прозорците, вратата бе затворена, а наоколо ми - равнодушните съкръжочници.

Повече не стъпих на сбирките!

- - - - - -

О, Боже! - поне да умеех да се преструвам!

А у мен всичко бе истинско, дори немощта ми! Сякаш трябваше вместо всички бурлаци сам да измъкна своя пренатоварен - не от мен - кораб, затънал от тежестта си в тинята.

Колко усилия, за които нямах представа, предстояха, за да се размърда, да се надигне над водата - моят непредвидим помощник - която да го понесе, а той - лека-полека - да се отделя от нея. Заедно с нея - да пътува - и същевременно да търси своя си път.

И то, без да знам закъде и докъде.

- - - - - - -

Днес, 5.05.2010 привърших преписването. Преписвах и - редактирах, добавях, защото думата дума отваря, чувствата - чувства. С една-единствена цел - да дам по-пълна картина на това, за което пиша-прeписвам.

 

 

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Показания без бой. Варна: LiterNet, 2018