ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

ИВАН ЦАНЕВ

Иван Цанев е бабувал на много поети.

Един от тях съм и аз.

Композира първата ми стихосбирка "Село" (1975) и четвъртата ми "Показалец" (1986).

За мен Иван бе безспорен авторитет. Доверявах му се изцяло.

Да композираш книга, е голяма играчка!

А никак не бе лесно да се композира "Село": имах разнопосочни търсения. То си личи и от книжката, която включвам както си е била (бърникнал съм само тук-там, а в "Жени перат на реката" - последния куплет; малко съм пипнал заради римата и четиристишието на "Училище").

За разлика от мен, Иван е деликатен: трудно ще каже, а и не казва "Това не става"; върти-суче насам-натам, докато отпадне. А като се има предвид и моята напористост, някои неща останаха; за мой хатър и с негов негласен компромис; въпреки вътрешната му съпротива. Която усещах.

Ето някои от тези някои: "Нива" и "Възможност".

Съгласието-несъгласие между Иван и мен е вариантът на стихотворението в книгата след Ивановата намеса; сега го включвам в "Село", както си е било. За мен "Нива" си е скъпо само в този си вид; пък и доста го дирих в архива си, докато го издирих.

Може би защото само аз си го разбирам; защото е свързано с майка ми; защото има неравноделен ритъм; защото не исках да свършва нивата; свърши ли, ще свърши и животът на майка; животът ѝ свърши, нивата - не; или: свършва само нивата на този и онзи. И моята е към края си.

Скъпо ми е и защото ми отвори страниците на в. "Студентска трибуна". В провинцията си зазидан отвсякъде; и най-малката зирка ти е прозорец.

Борислав Геронтиев, макар все още студент, бе литературен консултант в отдел "Поезия" на вестника и председател на кабинета "Димчо Дебелянов", в края на 70-те доведе във Велико Търново десетина негови членове; сред тях бе и Иван Цанев; помня как за почти всяко нещо Борката се допитваше до него. Недостъпни ми бяха и двамата, макар Иван да бе вече утвърден поет с малко на брой, но запомнящи се публикации.

Вечерта имаше четене в студентския стол в центъра на града. Според анкетата на П. Парушев едва ли не като милостиня, поканили и нас, местните, да се включим накрая. Всеки помни, което го е засегнало. Аз помня само, че четохме; понеже знаех наизуст всичко написано - рецитирах: с голямо вълнение, притеснено и съкровено; защото бях избрал "Нива", за мен едва ли не съдбовно. В такива мигове, от опит знам, а и други са ми го казвали, изреченото покосява; накрая олеквам като след съвокупление.

На тръгване, вече доста късно и тъмно, толкова тъмно, че в началото не го усетих, така силен бе вътрешният ми мрак!, пред стола, на стихналия в нощта тротоар, Геронтиев ме приближи, стисна ми ръката за "Нива" и ме покани да изпратя стихове за вестника. Приятелската му десница ми е приятелска и до днес. Това гостуване се увенча с успех за всинца ни - в един от броевете на "Студентска трибуна" на цяла страница гостуваха великотърновските поети.

Първата ми представителна публикация през 1972 г., когато вече дойдох в София, се дължи пак на Геронтиев; снимка, бележка от Михаил Берберов и две стихотворения; едното, "Януари", което никой не искаше да пусне, а аз го смятах за оразличаващо ме от всички пишещи тогава. С него столичните поети ме припознаха за поет, идентифицираха ме. Тази публикация стана повод и за предговора на Здравко Петров, когото въобще не познавах; предговор - голяма чест в ония години, незаслужена според мен; предговор, който ми отвори пътя. Парадоксално, но заслугата е на поет, когото не ценях като поет - Кольо Севов. Бог да го прости! И мен да ме прости, че така го оценявам.

Другото отпаднало стихотворение е "Хьолдерлин"; толкова държах на него, че за да го спася, прекроих го в селска обстановка с основанието, че във всяко село има поне един луд. Преозаглавих го "Възможност". Цанев отстъпи. Жалко, че все още не мога да намеря стихотворението в първоначалния му вид. То е израз и на студентската ми любов към поезията на Хьолдерлин, в превод на Далчев и Чило Шишманов.

При мен е така: което не съм успял да разреша на младини, не мога и на старини; всяко стихотворение си носи рождените кусури. И все пак над някои се мъча с десетилетия; преписвам ги по сто пъти белки дойде липсващата и все неидваща необходима дума. Така се роди цикълът "Стари песни на нов глас".

Необходимата дума! Има ли я, или е измислица?! Ако не се е явила, когато си горещ, в мига на сътворението, празнината зее с години; станеш ли ѝ подвластен, почнеш ли да я издирваш, колкото си по-настоятелен - толкова пò не идва. Ще се яви, само ако реши; посещава те като извънземно. Дори се питам: въобще може ли да се поправя?

Иван бе и един от първите читатели на поемата ми "Памет", неин горещ застъпник; дори написа текст, който излезе на 3-та стр. в "Литературен фронт", разбира се съкратен; както и публикацията на поемата в "Съвременник".

Заглавието "Показалец" дойде от Анчо Калоянов при една среща, в която му показах структурата на книгата, той ѝ е кръстникът, но тя е композирана от Иван; негови са: подзаглавието стихотворна книга, циклите Творения и Духове - това са все наслови Иванови; смятам ги и днес за непоклатими; по-добре не може да бъде изразено. Единството на слово и изображение се постигна с оригиналното оформление на един друг Иван - художникът Иван Кьосев, който предложи формата, шрифта, хартията, надзираваше полиграфическото изпълнение от началото до края.

Пак Иван Цанев ме вкара волно-неволно в превода: той все отлагаше поръчаното му и накрая го прехвърляше на мен. Вече име в поезията, можеше да си почива под сянката му, а аз - неизвестен, неутвърден - имах нужда от изява. Пък и не мога да стоя с празни ръце.

Пак на Иван се дължи и запознанството ми с тримата унгарски поети - ѝ . Уташи, Б. Киш и Е. Рожа, и лансирането ми пред тях.

(И само пред тях ли?)

Което е така, е така!

И аз не мога да си кривя душата.

2011

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Някой винаги гледа. Написано между другото (1967-2015). Варна: LiterNet, 2018-2020