Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОКАЗАНИЯ БЕЗ БОЙ
(Попътна хроника)

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

ЧАСОВНИК НА СТАРЕЦА

 

1.

Заглавието не е мое; на Иван Мирчев е - поет, когото младите и вече на средна възраст поети едва ли са чували. А имаше такъв; живееше в Стара Загора. И за нас, някога млади, бе почти забравен или полусъществуващ, останка от миналото, преметена зад вратата. Някога, в далечното някога, за което бяхме чели откъслечно, което не ни интересуваше (интересувахме се първо от себе си и после от околното) бил символист (символистите не се ползваха с добро име до края на 60-те), приятел на Лилиев.

Но справедлив е Бог: сега такива останки сме ние.

 

2.

20.01.2012. 04.32 ч. е. Защо се събудих с тази мисъл, започнала в съня ми и довършена от просъницата: Свърши ми животът вече!

Събужда ме не за първи път в последните няколко години.

Помня Ивайло Петров, Любен Дилов, все приятели; промяната ги завари на същата възраст, че и по-млади... Докато, увлечен да променям, променях, не видях как те се променяха; бях на 44 с ресурс от време; не мерех времето, "эсть упоение в бою!" (Пушкин). Аз имах, те нямаха време, докато изведнъж се озовах в "Пейзаж след битката" - заглавие на филм, ако не се лъжа, полски.

2003, притиснат до стената, без работа и без надежди, броящ си стотинките, с усилие преодолях гордостта си и звъннах на Любен Дилов; молех го да ме приеме: синът му бе във възход, все нещо може да помогне.

Взех бутилка бяло унгарско вино; подарявах си подаръка, знаех, че Любен го обича... Когато звъннах и ми отвори дъщеря му, плаха стара мома, при която синът бе захвърлил бащата вдовец, в хола заварих старец с бастун, болен от алцхаймер, повтарящ едно и също и само от време на време "включващ"; какво ти вино - пиеше само лекарства. От хаотичния ни и безсмислен разговор, ако може да се нарече разговор пълната му неадекватност, останаха само две изречения: Ще му кажа (на малкия Любен) и питайки ме как е Ивайло Петров, малко по-възрастен от него, в отговор на отговора ми внезапно завърши: Айде да умира най-после, че и аз да умра след него...

Така и стана.

На погребението на Ивайло успях да отида.

На Любен Дилов се случи да пътувам.

 

3.

Миналата година остарях или по-точно: започнах да остарявам. Най-напред ме предаде-издаде лицето чрез една, надявах се временна, хлътнина вляво, на горната устна, току под носа; като си дооправя зъбите и ще изчезне, самоуспокоявах се. Оправих ги, а тя става по-дълбока. Забеляха ми веждите; скубах, скубах, но белите превзеха черните; уви, сега целите белеят! - от снега на годините...

Той вредом се стопява, заминава, а над очите ми, вплетен в космите на веждите, се таи, натрупва, надебелява...

 

4.

Няма да вкуся приживе от признанието; още по-малко - от безсмъртието.

Ако въобще ми се полагат.

А нали, дори подсъзнателно, за това се блъскаме, бъхтим над листа...

А може би вкусих трохите им: бодливи-горчиви...

20.01.2012, 05.40 ч.

 

5.

Ето го Иван Мирчев: остриган нула номер, но пак личеше: белоглав е; над многодиоптровите очила с дебела рамка - чело, още по-високо от плешивината (остриганата коса не я скриваше); пийва чашка коняк, увисналите му бели бузи се зачервяват, най-вече над хлътнатините, към скулите; тежко дишащ, отворил уста като риба на сухо, в профил ми приличаше на отчупено парче зъбчато колело. Все имах усещането, че се вижда всеки миг как изглежда и че осъзнава непривлекателността на стареца, която не може да изкупи и най-голямата мъдрост.

И предлагаше да се поразходим.

Таньо заставаше от едната му страна, аз - от другата...

Старият поет потропва с бастуна, бастунът заглъхва (слезли сме от тротоарните плочи), пресичаме асфалта и поемаме нагоре, към Аязмото; ранна есен е, бастунът не се чува - листата са погълнали звука и няма нужда да говорим за поезия, защото тя е около нас: златен тунел, в който човеците са му враждебни привидения, лутащи се сенки, нехвърлени от дърветата.

Как да не изчезнат един ден!

И да остане само гора.

Само есен...

 

6.

Да чакам ли до края на свещта, или да тръгна в сенките нататък... - рецитира Янко Димов: гърчав, прегърбен, с щръкнала коса, възможно най-грозен, с вечната чашка водка, във вечна наздравица: алкохолът така го спиртоса, че е все един и същ през годините: нас времето ни руши, него - мумифицира.

Поетът Янко Димов с тези стихове ме заинтригува да прочета Иван Мирчев, а книгата, която ми подари старият поет, носеше заглавие "Часовник на стареца".

Таньо го гледаше и слушаше благоговейно; а щом той гледа и слуша така: значи има защо; значи нещо е открил и оценил.

Върнах се в София, купих избраното на Иван Мирчев, в него намерих рецитираните от Янко стихове, бяха начало на стихотворението "Довиждане"; изчетох и часовника...

Да, имаше тръпка; разтърсващата тръпка от изтичащия живот, пронизала думите на младостта и старостта.

Написах за книгата с младежка щедрост, в страх от часовника, сякаш да го отдалеча и забавя.

Забавя, но не забравя.

Виси над мен, отброил годините, отброил месеците, и, о, Боже!, защо така бързи са минутите!?

Толкова бързи, че не мога да им се насладя дори...

20.01.2012, 06.12 ч.

 

7.

Не знам защо, но след втория сън се събудих с: Човек за човека е брат, но по-добре е да има сестра.

Дали пък не съм го прочел някъде и сега неволно го повтарям?!...

20.01.2012, 08.11 ч.

 

8.

Като студент, има-няма 22-годишен, написах "Стари хора":

Натежал от камбани
сънят им избира последното място.
Като в ковчези отдавна сковани
в леглата е тясно.
И се събуждат рано...

Страх от бъдещето, или бъдеще, изпълнено с още по-голям страх.

Сега мога да проверя.

Събудих се рано...

20.01.2012

 

 

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 04.09.2018
Марин Георгиев. Показания без бой. Варна: LiterNet, 2018