Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕПОИСКАНИ ПИСМА
1992-2014

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

Ю. МАЛИНОВА

 

ДО "ЛИТЕРАТУРЕН ФОРУМ" - ООД

Уважаеми г-н Главен редактор,

Във връзка с подготвеното от ИК "ОРФЕЙ" издание на събраните съчинения на ЦВЕТАН МАРАНГОЗОВ Ви молим да ни предоставите безплатно авторските права върху издадената от Вашето издателство негова книга през 1993 г.: "Стъмва се - съмва се".

Благодарим Ви предварително за съдействието!

(подпис)

Ю. Малинова - секретар

 


Писмото ми бе донесено на ръка от едно ниско, пълно момиче - секретарката; вероятно името й е Юлия; тя бе секретарка на Любомир Левчев след 1990 г. (той, явно, без секретарка не може; интересно откъде е намирал средства да й заплаща, след като е без работа, уволнен още от Живков?!). Написано е на лист, с квадратни букви, както при първите компютри и първите мастилени принтери, направено е всичко възможно да се избегне персоналното обръщение, както към адресата - т.е. мен, така и от подателя - Л. Левчев; освен това аз не съм бил, и никога не съм искал, да бъда Главен Редактор, за мен това е комунистическа формулировка, възстанових умишлено - и то пръв - буржоазното Директор; искането е директно за "безплатно предоставяне", а не за по-обтекаемото и изискано безвъзмездно. Една секретарка не може да представлява издателска къща; освен това "върху писмото липсва печат, дата, изх. №, това е един хвърчащ лист", казах на момичето; добавих: "такива писма не се пишат така и затова няма да отговоря...".

Писмото, донесено в редакцията вероятно 1996 или 1997 г., показва какви чувства е изпитвал Левчев към адресата и дори каква му е "административната култура", макар две десетилетия да е бил високопоставен държавен чиновник при социализма; мога още да анализирам и коментирам, но оставям и на читателя...

27.06.20101

 

ПЕТЪР СЕМЕРДЖИЕВ

 

ЙЕРУСАЛИМ, 19.8.1993 Г.

УВАЖАЕМИ г-н ГЕОРГИЕВ,

Моля да ме извините за толкова закъснелият ми отговор. Дължи се единствено на това, че току-що се завърнах от близо едномесечен престой в чужбина. Голяма изненада за мен са получените Ваши две книги, съответно подписани, за което искрено Ви благодаря.

По въпроса, който Ви интересува съм длъжен да направя известно пояснение. На срещата ни с г-н Борис Христов тук разговаряхме по много въпроси, но аз исках да узная докъде е стигнала работата Ви върху книгата "Третият разстрел". В тази връзка му разказах за случая с направената анкета в Софийския затвор след като приключило следствието на арестуваните по тъй наречения процес срещу Централния комитет на българската компартия. В миналото това бе партийната практика, за да бъде изяснено поведението на арестуваните партийни дейци по време на следствието, на което са били подложени. Правеше се с цел да се установи какво е станало известно на полицията за нелегалната партийна дейност и какво е посочено за неарестувани партийни дейци, за да бъде съобщено на заинтересуваните партийни органи. В този случай анкетата е извършена от комисия, съставена между арестуваните лица. За неин ръководител е определен Трайчо Костов, а като членове са Никола Павлов-Комара и Иван Масларов. Разпитвани са почти всички от присъствуващите, включени като обвиняеми в предстоящия съдебен процес. Най-голямо внимание е отделено, естествено, на Антон Иванов, като един от най-отговорните партийни дейци, направил и най-големите разкрития почти веднага след арестуването му. Интересен бил и разговорът с Георги Минчев, който е арестуван преди предприетите арести на отговорни партийни дейци и приел да сътрудничи с полицейските органи за установяване на факти от нелегалната дейност на компартията и ролята на отделни ръководни дейци в нея. Интерес представлявало и разказаното от Атанас Романов за следствието, на което е подложен и как е стигнал до признанията, които направил след очните ставки с Цвятко Радойнов и др. На фона на такива разговори при анкетата се стига и до разговора с Никола Вапцаров, който още с арестуването му съобщава пред полицията не само, което й е било известно, но и други подробности от своята нелегална дейност, ангажиран в нелегалния партиен военен център.

По време на тази анкета са водени подробни бележки от Никола Павлов. След приключването й те са подредени и препратени навън от затвора за сведения и съхраняване. По-късно, вече след 9 септември 1944 г., при организирането на Централния партиен архив, те са предадени към неговия фонд и тяхното наличие там ми е известно до юни 1973 г., когато напуснах страната. Лично аз не съм ги преглеждал и не разполагам с извадки или копия от тях. Някои подробности около тази анкета обаче са ми известни от случайни разговори с участници в нея непосредствено след 9 септември. Повече научих от разясненията направени от Никола Павлов след изнесения от него доклад за разкритите провокатори в редовете на българската компартия пред пленума на Централния комитет, състоял се през февруари-март 1945 г. За този кратък период от време, от края на 1944 и началото на 1945 г. разговорите сред ръководните партийни дейци за участниците в съдебния процес против Централния комитет имаха в значителна степен двусмислен характер, главно поради поведението на Антон Иванов и Цвятко Радойнов в следствието, а се прибавяха и неудобствата за изясняване ролята на Георги Минчев, защото е привлечен за деловодител на Централния комитет по предложение на Цола Драгойчева, която по онова време можеше да влияе при определяне на отношение към него. Що се отнася до Никола Вапцаров, на него не можеше да се гледа като на главна фигура в следствието и в самия съдебен процес. Без да се разгласява обаче поведението му и направените признания се порицаваха, определяни като капитулантство, имайки предвид и опитът му за самоубийство. Малко по-късно тази му харакеристика е изоставена напълно по две причини. На партийното ръководство стана необходимо да посочва примери с жертви, дадени от интелигенцията и специално из средата на творческата, в тъй наречената съпротива. Макар постиженията на Вапцаров в поезията да се оценяваха с големи резерви, нямаше възможност за по-широк избор между другарите му по перо и съдба. Участието му пък в такъв важен съдебен процес, в който е осъден, от партийна гледна точка можеше да съдействува да бъде създадена подходяща и неоспорима версия около името му. За нейното създаване съдействуваха и изказванията на някои съветски поети, посещаващи страната. Колкото и да бяха сдържани в общите си оценки, някои от тях, например, Николай Тихонов, посочваше като постижения някои стихове на Вапцаров, без да надценява цялостното му творчество. Така беше даден тласък за възвеличаване на името и творчеството на Никола Вапцаров.

По-подробни разговори за извършената анкета в затвора и материалите, свързани с нея съм имал значително по-късно, когато през 50-те години се оказахме заедно в затвора най-напред с Иван Масларов, а след това и с Никола Павлов. Тогава сме разговаряли твърде много за арестуваните партийни дейци през 1942 г., и специално за учудващото поведение и уж пълни признания на Антон Иванов. Пиша "уж", защото проучванията на Никола Павлов установяват, че още с отвеждането на Ан. Иванов в Дирекция на полицията той започва своя разказ за нелегалната си дейност. Според твърденията на Павлов, само четири часа след като най-висши полицейски служители изслушват началото на неговия разказ, по решение на ръководството на Дирекцията неговото следствие е преустановено временно, за да бъде установена връзка с Гестапо в Берлин за съгласуване на по-нататъшните действия с арестувания. Този момент на своето поведение Ан. Иванов признава пред другарите си от анкетната комисия и с плач порицава проявената слабост. Не може да се твърди дали е бил искрен, защото остава открит въпросът, защо е постъпил така, без да е приложено някакво насилие над него? Има някои подсказвания, че Ан. Иванов е изпратен нелегално в България освен като член на Политбюро още и за изпълнение на някои специални задачи на съветското разузнаване поради дългогодишния му опит по време на емигрантския живот, прекаран в Цариград, Виена и в Испания през годините на гражданската война в тази страна.

Случи се така, че след като бяхме освободени от затвора, Никола Павлов се зае да напише книга за предателството в редовете на българската компартия. Той я завърши през 60-те години и представи в партийното издателство, включена беше в издателския план, но не беше допусната за печат. Във връзка със събирането на материал за тази книга Павлов можа да работи малко време в Централния партиен архив и успява да прегледа материалите от анкетната комисия, които сам е подготвил. Впечатлението му беше, че всичко е запазено в този му вид, както го е писал навремето. Тъй като до моето напускане на страната, тримата, Павлов, Масларов и аз общувахме, както се казва, всекидневно, разговорите ни често се връщаха към съдебния процес от 1942 г., в който и двамата са подсъдими. Сведенията на Павлов бяха по-обширни и засягаха по-широк кръг партийни дейци, Масларов пък се считаше между близките на Никола Вапцаров и затова говореше по-често за него. В спомените, писани от Масларов за Никола Вапцаров в различно време обаче е необходимо да се посочва през коя година го е правил за по-голямо уточняване на отношението му. Може да се каже, че Масларов се отнасяше, общо казано, положително към него, но не възприемаше възхвалителния тон, с който се представяше образът му.

По време на нашето общуване той не обясняваше поведението на Вапцаров в следствието само с неговата неопитност в нелегалната партийна дейност. Това му поведение той определяше като капитулантство, според партийния език, който се използуваше в подобни случаи. Той обаче изтъкваше, че Вапцаров осъзнава поведението си като такова и смяташе, че то го е подтикнало към опита за самоубийство*. Този му акт оправдаваше, защото го считаше за честен човек и идейно приобщен към комунистическото движение. Подобно изказване за Вапцаров правеше и Пъша Павлова, съпруга на Никола Павлов, която е подсъдима в същия процес и имала възможност да размени няколко реплики с Вапцаров, като изразява учудването си пред него, че пожелава да сложи край на живота си. С нея сме разговаряли не веднъж през продължителната подготовка на своята книга-спомени "Явки и пароли", която аз трябваше да редактирам преди да бъде представена в партийното издателство за печат.

 

УВАЖАЕМИ г-н ГЕОРГИЕВ,

Пиша Ви набързо след завръщането ми. Разбирам, че не мога да улесня работата Ви, защото не разполагам с материалите от някогашната партийна анкета, извършена в затвора. Реших все пак да разкажа някои подробности, които по разни поводи са ми станали известни. Моля да ме извините, че ще отнема малко от времето Ви за прочитане на написаното. Вие сте се заели с една крайно необходима работа като изяснявате проблеми, за което поехте и риска на необосновани, нелепи и чужди на истината обвинения. Силите, които ги подтикват са известни, както и тяхната ретроградност.

Не зная дали ще имате макар и малка полза от това, което Ви съобщавам, но аз Ви благодаря за вниманието, с което сте се обърнали към мен. Ако прецените, че мога да съдействам и на други въпроси, с които се занимавате, бих го сторил с удоволствие.

Желая Ви успешно завършване на втората част на Вашата книга. Искам да се надявам, че ще успеете да подготвите нейното цялостно издание, което и според мен е крайно необходимо за интересуващия се читател.

Приемете най-сърдечните ми поздрави!

ВАШ: (подпис)

 


Това писмо ми бе донесено на ръка в редакцията, тогава на "Ал. Батенберг" № 4, пратено по човек от Борис Христов, по това време член на УС на "Отворено общество". Бе посетил Израел и се бе срещнал със Семерджиев, вероятно по препоръка на Радой Ралин, който бе близък и с двамата. Преди това от Радой ми бе донесено писмо на Семерджиев до него, в което отново ставаше дума за публикациите на откъси от книгата ми във в. "Литературен форум". Не че тогава не съм мечтал и аз да ида до Йерусалим, даже от "Балкантурист" обещаваха, но не стана. Тогава имах по-важна задача - чрез вестника се борех за демокрация. И аз, като моя герой Вапцаров, вярвах; вярвах, че нещата ще се променят и работех за това, вместо да си вея куйрука по чужбина...

Пък и кой ли щеше да ме изпрати.

Винаги съм бил сред работещите...

 

* И досега за мен е необяснимо как за по-малко от четири месеца, при това само до обед, защото следобед се учех да бъда управител на фирма, за което бях избран през февруари същата година, съм написал тази книга и то не каква да е, а документална. Трябваше да работя едновременно на няколко писти: документите от следствието, показанията на подсъдимите, спомените на оцелелите участници в събитията след 1944 г.; трябваше да съпоставям, да преценявам кое е възможното и кое фалшификат. Не, не разполагах с документите от вътрешно-партийното разследване на Никола Павлов, макар да бях разбрал, че ги има (нямах време да ги търся и чета), не разполагах и с тези ценни сведения на Семерджиев (писмото му е от 19 август 1993), по това време книгата ми вече половин година е факт, но все пак съм се догадил какво е изпитвал Вапцаров. Написано е между 5.-10.09.1992 г.: "Той е "инквизиран", но интелектуално и морално, с фактите, с аргументите и показанията на останалите "всичко са казали" - потвърдили са го очните ставки, провокациите, че знаят всичко (бил е неопитен, според Масларов). Обезволен, поведен от инерцията на самопризнанията си, потресен дори от признанията на своите, в тези дни е възможно Вапцаров да е бил и най-свободният човек, отдаден на мазохистичната наслада да досрути всичко, щом вече е срутено от други, провидил е и приел смъртта като нещо заслужено; решил да жертва себе си докрай в името на непостижимата цел. (...)

6. Към края на март - според мен на 23-24, дознанието е приключено. Всеки ден е ден за самоизмъчване; с всеки ден Вапцаров е бил все по-смазан от вътрешната си слабост, а накрая вероятно е разбрал, че част от това, което следователят е твърдял, че знае, всъщност не е знаел, а той - Вапцаров - хитро е подмамен и е изказал сам. Или: отгоре на всичко - бил е и излъган: веднъж от своите - предателите и далите показания; втори път от чуждите - опитността на следователя и агентите.

Това са дните със стъпаловидно нарастващи угризения и морални терзания. Тъкмо поради тях той е блед, отслабнал, със зареян поглед, едва държащ се на крака, едва надигащ се на лакти, недокосващ храната и пр." (стр. 278, от главата "Инквизицията като алиби", "Третият разстрел").

Сигурно е възможно в определени мигове човек сам да се превърне в машина на времето и да надникне в онова, което е било и на което не е бил свидетел. Фактът с опита на Вапцаров за самоубийство, за който съобщава Семерджиев, довършва картината на състоянието, в което е бил тогава.

 

ХРИСТО ОГНЯНОВ

 

Залцбург, 18.I.1994

Уважаеми Господин Марин Георгиев,

Получих своевременно Вашата книга "ТРЕТИЯТ РАЗСТРЕЛ - Роман-разследване". На 10 май 1993 г. Съществена част от материала познавах от Вашите приноси във вестника. Но сега, като книга, стъкмена с вкус и обогатена с много нови документални материали, тя пленява заинтересувания читател, който непременно иска да я прочете внимателно. А пък аз съм наистина заинтересуван читател. Писал съм по много поводи за Никола Вапцаров. Без оглед на това, че БКП е препоръчвала да не се възлагат опасни задачи на лица като НВ, тя все пак го е натоварила със задачи, които неизбежно водят към смъртта му. Стига да бъде пипнат от властта. А той, НВ, както изнасяте документално, не е бил добър конспиратор - обратно на моето предположение, че все нещо е усвоил от баща си и е вдъхвал надежда у партийните органи. В едно предаване бях предложил някой литературен критик да се заеме с неговото "конспиративно" и поетическо дело в една книга под заглавие "Пиринска целомъдреност". Но всичко изнесено от Вас води до заглавие "Пиринска наивност". Наистина смело, рисковано предприятие - както се вижда от самото Ваше изложение. Колко ровения, колко труд, колко преценки на везните на Вашата писателска и гражданска съвест. Който, след излизане на книгата Ви се занимава с НВ, той трябва да вземе предвид книгата Ви. И това ще се окаже от полза за поетическото творчество на НВ. Истината тежи много повече, отколкото най-изкусителния мит. Вашата книга има стойността на "ДОТУК и ОТТУК". ОТТУК нататък всички митотворчески измислици трябва да се проверяват в светлината на изнесените от Вас факти, документално потвърдени от самия трагичен поет.

Точно на българския Великден ни посети един тим на ЛФ, начело с Атанас Свиленов. По стечение на обстоятелствата ние не знаехме кога точно ще дойдат в Залцбург. Бяхме приятно изненадани, но се оказахме неподготвени да ги посрещнем по български, както трябва. Нейсе, всичко мина, горе-долу добре, главно благодарение на професионалния и сърдечен такт на колегата Свиленов. Приятели ни се обадиха от България и изразиха задоволството си от предаването.

Можахме и да си поговорим и извън интервюто. Попитах го колегиално какво става с моя ваджишки "Български исторически календар". Свиленов ми каза, че издателството не разполага с пари. Това бе равносилно на отказ. Знаете, че такива "творения" са свързани и с време - колкото повече се отлага публикуването, толкова повече намалява и интересът на БИК. Опитах се да намеря друга възможност. Слава Богу, редакцията на вестник Абагар се съгласи да поеме тоя финансов риск. И аз обещах на моя стар приятел Архимандрит проф. Георги Елдъров да му доставя материалите. Това значи ново ксерографиране. За да се избегне това, осмелявам се да Ви помоля да предадете материали[те] на човек от Абагар. След време ще Ви се обадя по телефона, за да знам дали бихте ми сторили тази услуга. Прощавайте, ако с това Ви създавам главоболии. В края на краищата ще изпратя материала, новоксерографиран, оттук, от Залцбург.

Предайте, моля Ви се, моите най-сърдечни поздрави на колегата Атанас Свиленов и на всички от редакцията на ЛФ, които ме приеха толкова любезно. Макар и със закъснение за Новата година, Вам и на колегите от ЛФ желая здраве и успехи. Получавам редовно вестника и го чета с най-голямо внимание: главно чрез него се осведомявам за всичко по-важно в България (особено в областта на литературата).

Бих искал да прибавя още нещо като обикновен читател на книгата Ви.

Почти всяка страница ме кара да поспра, да препрочета някои места. Пренасям се във времето преди Втората световна война, мъча се да възкреся своя поглед върху тогавашните събития, както и да се спъна по пътя си. Тъй внушително комунистическата пропаганда в най-разнообразни изяви ни набиваше в главите, че Съветският съюз се е превърнал в рай Божи на земята, та противната пропаганда - за ада в Съв. С. - ме убеди в едно поне: всичко трябва да се провери на самото място. Събитията ме заведоха още през август 1941 в С.С. Това, което видяха очите ми, ме потресе за цял живот. Затова и анализите, които правите за лутанията на НВ, ме вълнуват тъй много като безпощадна истина. Характеристиките Ви за майката, бащата и сина са плод на толкова чиста добросъвестност, че всяка предвзетост изчезва: читателят се сблъсква с една трагична трилогия.

С най-добри чувства
Христо Огнянов

 


"Тим"-ът не е на "Литературен форум", а е телевизионният екип на предаването "Форум" в БНТ, което Ат. Свиленов водеше; той, допускам съзнателно, го кръсти така, за да увеличи значението си; "Главен" бе и на двете места - гл. редактор на вестника и титуляр на предаването. Аз действително имах амбицията да издам "Български исторически календар", голяма част от който публикувах във всеки брой на вестника, но "избързването" на Свиленов, който не се занимаваше с финансовата част на вестника, пресече тази възможност. Не-издавенето ме сподоби с още едно запознанство - проф. Георги Елдъров, и не промени отношението на Огнянов към мен: при следващото си посещение в България той ме покани, заедно с Тончо Жечев, на обяд; присъстваше и съпругата на Хр. Огнянов Инге; документирано е със снимка в биографията на Хр. Огнянов от Бойко Киряков. По някакво странно съвпадение на обстоятелствата моята съпруга е племенница на първата съпруга на Огнянов Маргарита - леля Миче, както я наричаме всички; тя е първа братовчедка на моя тъст, който ми е разказвал и за нея, и за Огнянов. С Хр. Огнянов не съм споделял този факт, защото до него неизменно бе втората му съпруга. Текстът в курсив в оригинала е написан на ръка от автора на писмото.

 

ФИЛИП АСТРОФИЛ

 

ЧРЕЗ В-К "ЛИТЕРАТУРЕН ФОРУМ" ДО Г-Н МАРИН ГЕОРГИЕВ

УВАЖАЕМИ Г-Н ГЕОРГИЕВ,

Имах добрия шанс да получа вашата документална книга "Третият разстрел", която прочетох с повишено внимание. Бързам да ви поздравя за дълбоката проницателност и смелостта да излезете от шаблонното мислене, в чието тресавище очевидно много български автори се чувствуват все още добре, ако съдя по злостните отзиви срещу вас в печата. Благодаря ви от сърце за удоволотвието да прочета една българска книга, от страница до страница изпълнена с факти, размисли и анализи, които са на нивото на най-добрите световни образци в изследователската литература. Позволявам си да дам тази оценка от позицията на човек, изучавал световна литература в САЩ.

Според мен книгата ви трябва да има второ - допълнено - издание, в което да разгърнете някои от точните попадения на вашите изводи, а също тъй да се добавят и нови. Това що позволи на непредубедените читатели да разберат истинската трагедия на заблудения Никола Вапцаров. Аз самият не съм чужд на неговата поезия. Мисля, че тя не се отнася само за едно поколение или само за една идеология. Спомням си, когато бях млад емигрант въз Франция, вървейки сред житата по една железопътна линия - уморен, без ясна цел къде отивам, обезверен - ненадейно ми дойде желание да рецитирам "Вяра". Никога преди това не бях чувствувал силата на Вапцаровото слово, макар да го бях чел, рецитирал и слушал безброй пъти. Излишно е да уточнявам, че моята вяра беше насочена против потисниците в България, от които успях да избягам.

- Може би ще я сразите моята вяра?...

В по-подробно писмо, което ще изпратя допълнително, ще споделя своите конкретни виждания за вашата великолепна книга. Сега искам само да заявя своята съпричастност към стореното от вас честно дело. А що се отнася до воя на комунистите, отразен в купа изрезки от вестниците, които получих по мое искане от България, а после четох с отегчение, мога да кажа: не им обръщайте внимание! С изключение на отвореното писмо на Магдалена Шишкова, поместено в "Култура", в което се съдържат факти, даващи възможност да задълбочите своите изследвания, всичко останало е само ЕКЗАЛТАЦИЯ НА БЕЗМИСЛОВНИ МОЗЪЦИ. Безспорно доказателство, че сте на прав път! В мое лице имате искрен привърженик и съмишленик.

С уважение и най-добри чувства към вас,
Филип Астрофил

31 януари 1994, Финикс, Аризона, САЩ

 


Писмото е получено по факса на редакцията.

За мен и досега е цяло чудо как съм съхранил тези писма, защото повече от едно десетилетие се занимавах не със създаване, а с издаването на литература.

Може би, защото това бяха единствените одобрения на усилията ми, като изключим един текст на Енчо Мутафов и един на Виолета Радева...

Всичко друго бе неоснователни нападки, отрицание и... колегиално мълчание.

 

ПЕТЪР АЛИПИЕВ

 

I.

Скъпи Марине!

Благодаря на всички - на Марко, на Атанас и най-много на тебе. На тебе не само за страницата, а за написаното. Пред такъв текст стоя като пред красива жена. Но за да бъде пълна радостта ми, бе нужно да ми проводиш "Записки на слугата". Във Варна не се продава, пък и да се продава нейде по сергиите, кога ли съм слизал в града? Слушах интервюто ти по радиото. То още повече покачи нетърпението ми.

През май месец ще дойда в София. Поне така си мисля. Ще ходя в Бяла с Иван Цанев и оттам - в София. Господи, една година не съм виждал жив човек.

Ако сте писали хонорар - кажи да ми го пратят. Едно е славата, друго е киселото мляко.

Поздрави от твоя
Петър

18 април 92 г.
Виница

 


Типичният едър, разкрачен почерк на Пешо връз бял, плътен лист; само такъв ще издържи напора на силата му и натиска на флумастера; по неписано правило - черен! 1992 г., предложих вестникът да прави всеки месец по една страница "Имена" за изтъкнат писател, като мярката бъде една: да е талантлив художник; със Свиленов ходихме при Тошо Тошев, тогава с не такова самочувствие, както днес, и му предложихме да финансира тази страница - хем да има хонорар за авторите на статиите, хем - за самия автор; веднага прие. Тогава всички ченгета и комунисти всичко приемаха. Пешо много държеше да има и текст от мен; поне така ми казваше. Аз бях писал вече няколко пъти и ми бе трудно да кажа нещо ново; но не му скърших хатъра - не само го ценях като поет, но и го обичах като човек.

Това писмо намерих днес, 29.06.2010 съвсем случайно между книжата на тавана; бях останал с убеждението, че съм събрал всичките Пешови писма в папка; дори миналата година написах по тях двайсет, че и повече страници, онасловени "Голямата любов", но нещо натиснах погрешен клавиш и текстът изчезна; каня се да го пиша наново, но да видим дали ще стане; време трябва, а не знам колко ми е отпуснато.

 

II.

Получих ти, скъпи Марине, слугинските истории и още същия ден ги изчетох. Сега ги чете Тони, а подир нея чака за ред жена ми. Нещо като семеен празник. Удоволствието е всеобщо, въпреки лошото издание, многото грешки, дето и ти не си ги видял, и притуреното накрая обяснение защо си подал заявление за членство в БКП. И това обяснение показва, че си почтен селянин, вместо да ги напопържаш и тях, и партията им. Какво има да им обясняваш. Членуването в партията беше надхитряване на живота, ефрейторска нашивка в този живот, храна и бъдеще за децата ни, право да се трудим, да публикуваме, да ни търпят. Махни този текст в бъдещото, допълнено издание на книгата. А тя е знаменита. Тя е събитие не само в съвременната ни книжнина, а и в литературата ни. Страх ме е от селската ти наблюдателност, от езика ти, от преценките ти, от присъдите ти. Това го имаше само шопа, но ето че и равнинеца не се даде, надмина го.

Книгата ти е уникална. Леко само напомня задочните репортажи на Георги Марков, но с това преимущество, че не е публицистична и преднамерено озлобена. И двамата сте свидетели на едно жалко и нищожно време, но къде твоята наблюдателност, де твоят език, изумителен в подробностите, с привкус на дърворезба, породил неповторими наблюдения над човешките души, къде - неговия. Докато той е съдник, ти си наблюдател, уж наивен, а в същност си свещената нравствена мяра за нещата. И още нещо - ти имаш своя шедьовър - "Бойна готовност", а Георги Марков си е без шедьовър.

Някои от героите ти смятат сигурно, че се занимаваш с тях, за да ги заклеймиш. Не е тъй! Теб те интересуват потайните доби на властта, лостовете, които я движат, цинизмът на тази власт, винтовете, пружинките и колелцата й, които, нарамили своя кръст (и те го имат), скърцат и се въртят в своя омагьосан кръг, наречен плодовете на революцията. Нищо, че ядат бифтеци и се правят на духовни. Това са те - червейчетата на една зловеща империя, с огромни, ненаситни усти, дето потъват пари, достойнства, невинни хорица, морал, все заради тази проклета власт.

Това е! Благодаря ти за удоволствието. Да си жив и здрав! Поздрав за тебе, жена ти и децата ти, пък и за приятелите.

април, 92 г. Петър

Виница

 


В това писмо само името долу е написано със страхотна сила, застинала мигновено енергия; в това Петър е целият Петър Алипиев! Всичко друго е на пишеща машина (изключение за него в "епистоларния жанр"). Фактът, че предишното писмо е от 18 април, а това - пак през април, вероятно последните дни на месеца, за мен означава, че бързо-бързо съм изпратил книгата и той скоростно, както и пише, я е прочел.

Последният пасаж ("Някои от героите...") ме подсеща за една късна среднощна разходка с Петър из градината на писателската станция във Варна. Както си приказвахме, вечно ненаприказвали се (нали току-що бяхме станали от масата), внезапно срещу ни изникна Левчев с кучето си. Тогава все още председател на СБП, приключил поредната августовска среща на Първия с писателите, той бе останал за десетина дни в нашата последна смяна: довършваше книга с есета за Варненското издателство. Говореше се, че има и здравословни проблеми, беше на диета, виждал съм го да обядва само диня. Този слух вероятно бе стигнал и до Пешо, защото след разменените неискрени любезности, с отдалечаването на Левчев и кучето, Пешо ме спря: - Гледай го, лаком за власт, за богатства, а е болен; утре, дето се вика, ще умре: за какво му е всичко това?!

В тези думи нямаше злоба, но имаше презрение; презрението на оня, който боготвори изкуството, към оня, който го търгува за блага и високи постове; думите бяха изречени с присъщата Пешова емоционалност, в която имаше и болка от несъвършенствата на човека, и нетърпимост към тях; но изречени така органично, със страст, оставяха впечатление за ненавист.

Пешо, плебей по произход като мен, бягаше от властта като дявол от тамян (а вероятно и поради страха и свенливостта на селския човек да се показва и да рискува), пращящ от сила и здраве, отдавна си замина. Болният Левчев е жив и доусъвършенствувайки манипулаторските си умения, все още се сили да се задържи на ватерлинията - голям български и световен поет...

Да е жив и здрав!

Халал й на България!

30.01.2011, София

 

III.

Марине, приятелю, не мисли за празни работи, ами работи и чакай своето корито*.

Само плебеят е нетърпелив и иска да види успеха си веднага. Със сериозни неща шум не се дига. Ако ги искаш все пак шумът и успехът - отиди да вардиш Христофор Събев в Светия синод. Другото е търпение. "Записки на слугата" ще е книга на твоя живот. Ако си умен, наблюдавай и записвай. Само след двайсет години тя ще бъде едно от художествените свидетелства на тези бурни години. Остави ти Блага Димитрова и Георги Данаилов. Те бързат, защото нямат друго. Нека написаното работи за писателя, а не обратното. Сладко е, когато се правят, че те няма, а те четат тайно. Пък и за какво ти е туй, дето те тревожи? Слава Богу, нагледахме се...

Хайде, доведи децата на море, че и морето вече свършва.

Твой Петър**

 


01.11.2014. Ден на будителя.

А аз се качих на тавана да търся счетоводни документи на "Българска сбирка" - ООД.

Документи не намерих, но извадих ценни книги, които ми трябват. И сред тях - още едно писмо от Алипиев. Късно е и не виждам добре на електрическа светлина, но от печатите на плика, а и от темата на писмото и наблягането, че днес е Петровден, то трябва да е от 1992 г., 29 юни.

Преписвам го (написано е на ръка).

 

* В някакъв балкански градец в едни нощви или корито Ал. Балабанов намира забравените "Записки по българските въстания", пише вдъхновен предговор, издава ги и оттогава та до века...

** Отдолу на ръка е добавено: "Баш на Петровден. Голямо нещо за Петровците, да знаеш."

 

IV.

Здравей Марине!

Статията ти в "Литературен форум" е прекрасна. Само друг един българин има такъв език, стил, ювелир, дарба да се подреждат думите заради проникновението и проникновение заради изкуството. Това е Пенчо Славейков. Прочети му прозата да видиш майсторлък. С него си приличате и по злъчност, от която правите изкуство. Отначало я слушах, четена на глас. Чете я Доби в издателството и всички слушаха. Удоволствие беше, но друго бе удоволствието сам когато си я четох. Първото бе като да гледаш модно ревю с хубави момичета, а второто е с позволение да пипнеш това, което гледаш.

Любопитна ми бе класацията на сполуките ми. Това го правеше и Иван Пауновски, преди лягане под ножа за оправяне на сърцето си. Нека ми каже той кои са ми добрите неща, преди да умре. Пазя му трите списъка, дето стигат до към петнадесетата-двдесетата позиция. Там никога не е имало "Калиакра" и все съм си мислил, че вкусът му не е бил сто на сто съвършен. Но затова пък той туряше "След бурята", което нашата критика никога не забеляза. А Кръстьо Куюмджиев писа, че е една от несполучливите ми творби. Пристрастен съм, разбира се, към творбите си, но никога не съм могъл да разбера как може да не се забележи и да не зарадва стихът: "Със рев боботещ нанадолу ехото се срива". Какво да се прави, изкуството иска и свикване да не сбъркаш. Сам аз ту ги махам, ту ги слагам. Преди две-три издания чак турих "Детство", което било класическо според някои. А според мене не е така. А бедната Юлия е нещастна по рождение. Не го намери щастието и спокойствието нито при Виктор Юго, нито при Тургенев, нито при моето стихотворение, нито в гроба си. Съдба! А "Мидите..." са демонстрация за пред Валери Петров, че и аз ги мога неговите работи, но не ги правя, защото няма смисъл. За пръв път са похвалени "Калина" и "Дъжд". Ще я направят те крачката към успеха, защото са частица от човешката душевност.

И още нещо: пиши, пиши, пиши... Комунизмът си отиде, няма вече с кого да се бориш, освен с думите и изкуството. Не подражавай на Захари Стоянов да си оставиш записките недовършени. От смешното до голямото има една крачка, драги селянино! Успехът на българската художественост идва от селото: Елин Пелин, Йордан Йовков, Илия Волен, Захари, Петканов, а не измислените Павел Вежиновци и Богомил Райновци, Камен Калчевци и Андрей Гуляшки. Уважавай сетивата си, на които желая успех, голям успех! А най-желая да те видя след преживяното тези месеци. Щял си да идваш, ми каза Ася. Дано!

Твой Петър Алипиев (подпис)

 


Това писмо също е на пишеща машина връз гланцови листа, с надпис "Общински съвет за народна просвета - гр. Варна" и логото на града; всъщност това са листа-бланки, които той е обърнал при 1 стр. надолу с главата, а при 2 е писал на гърба. Вероятно са наследство от работата на жена му Вълка Алипиева в инспектората.

Писмото не е датирано, не пазя и плика, но е по повод на статията ми "Челници и отшелници", в. "Литературен форум", бр. 5, 05.-11.02.1997 г., стр. 2 - в писмото-отговор се засичат почти всички заглавия, споменати в статията. От текста на писмото се досещам, че Пешо вече бе пенсиониран и не работеше в издателството; просто е минал носталгично пътем; Ася (Къдрева) е съученичка на Панко Анчев от езиковата гимназия, назначена от него за редактор в отдел "Преводна литература".

30.01.2011

 

ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ

 

30.04.94

Драга Людмила,

Силно съм озадачен и обиден от поведението на Иван, затова си позволявам да пиша на теб. Имам чувството, че той просто търси повод да се скара с мен. Не знам дали не е под влияние на Марин Георгиев. Защото някак не е удобно да бъде приятел и с мен и с него. Последният път Иван се обиди, защото му казах (без да имаме твърда уговорка) ще ти се обадя утре, а му се обадих два дни по-късно, тъй като бях направо затрупан от работа. Сега пак се е обидил и ми затвори телефона, защото неговото четене било на 30 май, а представянето на моето списание, където също трябваше и той да чете - на 3 май. Аз специално съм издействал дата за четене, представяне на книгата му по линия на Свободно поетично общество - такива четения няма да има за нито една от излизащите книги. Четенето по повод излизането на списанието не е по линия на Свободно поетично общество и затова е на по-ранна дата. Аз не мога да определям датата на четенията в НДК. Това го прави Ирина Минова, защото тя работи там. Тя казваше, че изобщо нямало възможност за четения на Свободно поетично общество и едва съм успял да я накарам да намери дата за Иван.

На четенето по повод излизането на списанието ми трябваше да четат освен Иван, Радой Ралин, Блага Димитрова, Иван Кулеков, Владо Трендафилов, Миглена Николчина и други. Ти си автор (с превод) още от нелегалните броеве на "Глас", затова те каня специално на тази вечер. Бях пуснал в пощенската ви кутия списание и покана.

Имах да казвам още много неща на Иван, за писателската среща, която Блага Димитрова организира от българска страна на есен и в която и той е включен - тя е международна среща и ще се провежда на кораб в Черно и Егейско море, за антологията на английски, в която включваме и негови стихове и т.н. Но явно е решил да се скара с мен и само си търси повод. Чувствам се безпомощен, защото каквото и да направя за него, той пак намира повод да ми се разсърди.

Владо Левчев.

Приятно прекарване на празника!

 


Цялото писмо е на пишеща машина, на ръка са само датата и пожеланието за празника. Правописът е на автора. (В регистъра на СГС е записано "Свободно поетическо общество", а не поетично). Писмото ми е предоставено от Иван Теофилов, а Людмила е неговата съпруга, към която Вл. Левчев се обръща за помощ.

20 май 2010

 

ПЕТЪР ГЕНЕВ

 

СОФИЯ
В. "Литературен форум"

За г-н Марин Георгиев

"ВИДЯХМЕ ЖИВ ПИСАТЕЛ"

(Послепис към "Раздумка", "Под манастирската лоза" с писателя Максим Асенов - вестник "Български писател", бр. 16., 1995)

 

През пролетта на 1951 г. - от 31 май до 2 юни вкл., денят на Ботев - в Сливенския балкан е ликвидиран без остатък партизанският отряд, наброяващ 100-120 души "горяни". Десетина от горяните са избити на различни места в Стара планина през тия три денонощия, а останалите - изловени до крак и и хвърлени да гният в комунистическите зандани... Имало ли е съд над тях? Каква е тяхната участ? Има ли още живи?...

Но кои са тези "горяни" и защо са си турили главата в торбата?

В огромното си болшинство това са били най-обикновени български селяни от Сливенско, Ямболско, Старозагорско и др., които не са се примирили с насилственото отнемане на земите им, при образуване но комунистическите ТКЗС и по стара хайдушка традиция са хванали Балкана с оръжие в ръка. (Подобни малочислени партизански групи е имало и на други места, напр., в Старозагорско, също ликвидирани своевременно...).

Една цяла година службите на МВР, оглавявани от бивши "шумкари", са "пасли" горяните, внедрявайки в отряда им свои агенти: капанът щраква през оная далечна и страшна пролет. Тихомълком 30-хилядна войска обгражда Сливенския балкан и под ръководството на верни до смърт на Партията офицери-чекисти разгромява без остатък партизанския отряд на горяните. Командир на тази армия от цивилни и униформени жандармеристи е ген. Димитър Гилин - началник Вътрешни войски на МВР, който е съветван от цивилен съветски съветник с чин полковник, куц при това, както твърди моят информатор.

Един от офицерите-палачи, взел участие в кървавата разправа с "мръсните гадове" и "врагове на народа" е бил и Максим Асенов, командир на взвод с чин "младши лейтенант", или "лейтенант" от състава на поделение "Байкал", Ст. Загора (полк на Вътрешни войски).

Чекистът М. Ас. захвърля офицерския парабелум и вместо за полковнишки или генералски пагон в Шесто, започва да се "бие" сред бързея на българската литература... Вероятно пак по партийна повеля и защо не? Та какво са куршумите пред думите?

М. Ас. пише и бързо издава много книги, не може да няма някоя и за "гадовете" в Сливенския балкан... Уверявам, не бих написал този послеслов, ако М. Ас. не пишеше стихове за деца.

В неговата публикация, "сладкодумна" при това, "Видяхме жив писател", четем: "Беше през пролетта на 1969 година. Бях поканен да гостувам на децата от Великотърновски окръг, заедно с писателите..." и пр.

Сега няма да правя никакъв коментар за йезуитското му съчинение, макар че си струва труда... Най-страшното е, че съвестта на М. Ас. му позволява не само да пише за деца, но и да се явява очи в очи с тях; възклицанието на детето от Овча могила дава цитираното вече заглавие... А ако това дете е потомък на убит по заповед на М. Ас. горянин?

Сигурен съм, че в. "Български писател" не знае тези подробности за писателя М. Ас. Сега, когато ги знае, защо не му предложи да напише и отпечата в същата сладкодумна рубрика неговите спомени за събитията в Сливенския балкан през 1951 година?

П.Г.

10 май 1995 г. Габрово
Ул. Свищовска 21

Петър Генев

 


Не публикувах това писмо, макар да ми вършеше добра работа в "двубоя" с "Български писател", Хайтовия вестник, защото го приех като лично, адресирано само до мен. Познавах Максим Асенов - едроглав, остронос, със здраво телосложение и острогъста, твърда като тел, щръкнала черна коса. Бе му като грива. Наистина пишеше за деца, пишеше и сатира. Бях чувал, че е бивш офицер, преквалифицирал се в журналист (работеше в списание "Антени", приложение на в. "Антени", финансирани и двете от МВР). Максим имаше мрачно-усмихнат вид, говореше бавно, отсечено, като човек с говорен дефект, който артикулира трудно. Държеше се добре, внимателно добре. Може и това да е повлияло да не публикувам това писмо в "Литературен форум", макар цялата власт да бе в ръцете ми. Колкото за горяните вестникът още в началото на 90-те направи първите публикации за тях и дори издаде книга - изследването на проф. Диню Шарланов.

 

ФЕДЯ ФИЛКОВА

 

Скъпи Марине,

Преди всичко да ти благодаря за милото писмо и поздравите от София! Аз досега не стигнах да пиша, защото тази първа половин година тук ми мина като един ден - толкова много неща и толкова много работа, че направо понякога с тъга си мисля за спокойните софийски дни. А и мислите за ситуацията в България също много ни измъчват - явно, за жалост, че за дълго ще си останем балканска страна с балканска политика.

Но да ти напиша деловите неща:

1. Що се отнася до броя за Канети. Когато получих броевете от вестника, аз веднага ги занесох в КултурКонтакт, където много го харесаха, но се оказа, че калкулацията е в София. Обадих се на г-жа Емилия Стайчева и поради нейни пътувания я получих едва преди седмица. Отново ходих да им я занеса и последното нещо, което остава, за да получите парите, е да попълните формуляра, който изпращам, и да ми го изпратите обратно. 2. Същият такъв формуляр изпращам и за книга на Фридерике Майрьокер, която възнамерявам да преведа до лятото (избрани стихотворения и проза) и да ви я предложа вие да я издадете - КултурКонтакт ми обещаха да я финансират, някъде около 40 000 шилинга, което е около 4 хил. долара. Ако сте съгласни, попълнете формуляра, отделно ти изпращам данни за книгата на немски език, ще бъде някъде около 200 стр. След Нова година ще ти се обадя, за да видя дали сте съгласни, или да търся друго издателство. Но ми се искаше все пак парите да отидат в добри ръце.

Иначе съм отделила много интересни неща за превод, но до нищо не стигам, успокоявам се, че началото е само така, докато навляза в нещата. Много ще се радваме да ни дойдете на гости, така че го мислете сериозно за пролетта или когато решите - винаги сте добре дошли. Много и специални поздрави на Златка и на децата за Коледа и Нова година, а на теб стискам палци за книгата за Вапцаров, която следим с интерес и с нетърпение чакаме всеки брой.

Виена, 16.12.92 г. Сърдечно - Федя

 


Писмото е на пишеща машина.

Издаването на Фридерике Майрьокер "Магически листи", както и на сборника със стихове на Илзе Айхингер "Броено време", и двете през 1994 г., се осъществи благодарение на Федя. И двете книги са в неин превод. Регламентът на КултурКонтакт не позволяваше едно и също издателство да кандидатства два пъти за една година. Затова се наложи за Майрьокер да подадем документи от името на издателство "ЕТ 35 М", което се представляваше от жена ми и за което уведомих Федя и Николай още по време на гостуването ни във Виена през 1993 г. Факт, който допускам, че Федя е забравила.

След тази книга издателството прекъсна всякаква дейност и после го закрих след доста сложна процедура, защото небивала е българската бюрокрация.

Не, няма финансови злоупотреби и начети, както обикновено си мислят онези, които никога не са се занимавали с тази дейност.

07.04.2015

 

НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ

 

24 декември 1993

Здравей, Марине,

Най-сетне, както виждаш, Майрьокер е готова, и ти я изпращаме по Владко Мурдаров. Федя трябваше да вземе отпуска, за да довърши превода. Наистина беше доста заета. Все пак, да съм аз, или ти, знаеш колко набързо по Беловодски или по Биволарски щяхме да я овършеем!... Ако успеете по-навреме, изпрати пак по Мурдаров по няколко екземпляра и от двете книги...

Ние сме добре, според обстоятелствата. Предполагаме, че и вие вкъщи сте добре - дай боже и по-добре. Пазете вестника от ония хайти за вълци, и каквото трябва да правим, да го правим! Моля те, ако си спомняш вечерта с "Хермес" стана дума да бъдеш редактор на ръкописа при тях. Направи каквото е нужно. Когато дойде отговор на писмото до издателство "Фламарион" за Клод Естебан, дай знак да ти изпратя ръкописа, който горе-долу става готов. Аз продължавам да диетезирам за още два-три месеца. Но това е отделен въпрос. Най-важното е работата да върви, пък ако ще и с петите напред: има какво и кого да ритаме!

Драсни няколко реда по Мурдаров за някои неща, ако са възникнали, виждаш, че с пощата и телефоните е по-друго...

Нека тази бяла страница бъде за Златка и за тебе честитка, обсипана с виенски сняг и нашите сърдечни думи с най-добри пожелания за здраве и щастие, както винаги се е казвало, за вас и за децата. Да има с какво да се похвалите като се видим, и да няма за какво да се оплачете... Поздрави на редакцията, и, още веднъж, всичко най-добро вкъщи. Приятни празници по Коледа и честита Новата 1994 година!

Ваши,
Федя и Николай

 

*

25 февруари 1994

Здравей, Марине,

Използвам отпътуването на Павел Павлов за да ти драсна тези няколко реда, както някога се казваше... Федя и аз те молим, ако Майрьокер вече е излязла, да изпратиш екземпляри по Тончо Жечев, който ще идва на 1 март с Тома Томов и Димитри Иванов. Също и екземпляри от Холъс Стивънс, ако е излязъл и той.

Драсни също няколко реда за това какво става с нещата изобщо на литтерена. Интересува ме какво стана с "Хермес" Пловдив, след като Георгиев взе дума от тебе да бъдеш формален редактор... Ти беше малко приповдигнат тогава. Има ли придвижване на "Избрани стихотворения" от пишещия тези редове във вашата "Сбирка"? Оставих ти стихотворения, но като ме няма... Като си дойда през втората половина през април, ще видиш. Пооправих малко язвата и кръвното налягане. Друго какво, да са ви са се обаждали от средата на този месец, на които ти дадох телефона и адреса на редакцията? Още ли няма писмо за Клод Естебан? Мисля, че някои неща не стават, както говорихме. Например, може ли да се пуска във връзка със Сен Жон Перс този материал на лудата японска снаха, който е глупав и безсмислен, както и да е, а стиховете на поета да бъдат набрани така, че да не личи величината им и то забутани някъде си на страницата. И така нататък... Моля те, гледай да успееш да изпратиш нещо по Тончо, а ако няма нищо материално, и не успееш, защото времето е критично малко, звънни на 56 84 603, той не е така зает като Фединия. Много поздрави на Златка, да са живи и здрави децата, всичко най-добро вкъщи, и в работата, разбира се!...

Много горещи приятелски прегръдки

от двама ни
Федя и Николай

 

ФЕДЯ ФИЛКОВА

 

Скъпи Марине,

Поздравявам те с чудесната статия в "Лит. форум"!

И ми се иска да напомня на редакцията, че ще е добре да ми плати остатъка от хонорара преди Коледа!

Сърдечни поздрави -

Федя

 

НИКОЛАЙ КЪНЧЕВ

 

19 декември 1994

Скъпи Златке и Марине,

Както стана дума по телефона, обаждаме се и с новогодишна картичка. Много неприятно нещо стана, което трябва да се изживее. Не разбрах само защо стана дума по средата на разговора, че вестникът не е демократичен. Това от Хайтовата зона ли идва, или някой се е опитал да направи някаква интрига, операция "Клин", както дълго пишеше Сугарев, вместо да си го забият всички като него там, където трябва. Аз не съм общувал тука с никого, освен че тука бяха Алберт Бенбасат и Димитър Томов от Университетското издателство и той отвори дума, че си плаща в "Литературен форум", говорил е с Марин и ще му излиза книга. Но говорихме и говорихме, в смисъл той и аз, само хубави неща за вестника и за неговия директор. Колкото до Малина Томова, тя си пееше нещо, слушах я и не обелвах дума, за да не давам повод за произволните й... и така нататък... Оказахме й скромното си внимание по човешки, нищо друго. Остават още няколко месеца и ще се виждаме по-отблизо, тоест, в края на май си идваме. Общо взето сме добре като по-рано. За язвата пия всяка сутрин по една глътка зехтин и продължавам да си пуша. Мисля, че трябва да приемем този крах сега, както някога чешките събития. Тези ще се провалят, както се провалиха техните "сини". Сега трябва да следваме линията на Вера Мутафчиева и да продължаваме да издържаме. Колкото до Йонеско и Естебан, ей богу, тогава вечерта само за изборите си мислихме. Но жената, която ще донесе писмото, е съпругата на Андрей Димов, с когото се познаваме от литературния кръжок "Алеко Константинов" навремето в Свищов. Това е един много скромен човек, той е бил вече при Владко Попов и като че ли разговорът е бил положителен да си издаде човекът стихосбирката си, като си заплати каквото струва. Пак по жена му може да се изпратят 10 бройки Йонеско и 12 Естебан, тя ще идва в края на януари и ще може да ги донесе. Много ми се иска да си дойда за известно време, независимо от положението, но нали през август си плащахме ние пътя и сега ако си го платя, както и ще си платим накрая, много скъпичко излиза... Затова останахме, но вие, най-скъпи, обадете се, ако има нещо и приемете нашите най-добри приятелски пожелания за една, въпреки всичко, плодотворна и, защо не, щастлива 1995 година!

Прегръщаме ви
много сърдечно

Николай

 


Рисунката на картичката е със заглавие "Бог е навсякъде у дома"

Жена ми никак, ама никак не искаше това гостуване. Не искаше да е задължена. Да се чувстваме задължени. Но склони. Аргументът, който надделя, бе, че аз, незнаещият никакъв чужд език, съм бил във Виена, а тя, която знае немски - не. Искам двама да видим този град, примолих й се аз. Хем няма да имаме проблем с езика. Пък и децата ни бяха малки, нека се разтоварим за кратко...

И така - пролетта на 1993 бяхме във Виена.

Федя и Николай бяха много гостоприемни, внимателни, мили. Особено Николай. Защото той бе по цял ден вкъщи и грижите за нас падаха главно на него. Видях го в невиждана светлина. Федя бе заета от сутрин до вечер. Прескачаше за час по обяд, обядвахме и хукваше пак на работа. Работата й бе тежка, отговорна.

Ето защо ги помолихме един ден да се разходим сами из Виена, да не идваме за обяд. Да не ги ангажираме. Струва ми се, че се засегнаха. Но за нас бе най-хубавия ден - бяхме свободни, не създавахме никому грижи, макар да обядвахме сухоежбина, купена от магазин близо до "Кертнерщрасе".

За доброто, което ни сториха, не исках да остана длъжен. Нямам предвид толкова гостуването, колкото издействаното от Федя финансиране на две книги от КултурКонтакт. Това бяха свежи пари за издаване на вестника.

Още щом се върнах, представих Николай в престижната за тогава страница на вестника "Имена", издадох стихосбирката му "Вятърът отнася мойта шапка", а през август 1993, когато бяха в София, с редакционното "Пежо" отскочихме до Велико Търново. Ходатайствах пред отзивчивия си приятел Марин Крусев за издаване на преводите на Николай. Така се яви на бял свят "Модерни поети" - една поредица на Николай Кънчев със съдействието на "Литературен форум", осъществена от издателство "Слово": Езра Паунд, Уилямс Карлос Уилямс, е. е. къмингс и Уол Стивънс. По-големия товар, разходите по отпечатването и хонорара за преводача, пое адашът Крусев. Отделно "Литературен форум" основа библиотека "Поетична планета", в която през 1994 г., издаде още двама поети в превод на Николай Кънчев: Клод Естебан "Стихотворения" и Йожен Йонеско "Дневник на откъси".

Ако е забавено плащането на хонорарите на Федя, причината е била в бавната процедура по отчитането пред КултурКонтакт. Аз нямах опит в тази дейност, не знаех езика и затова жена ми първо превеждаше формулярите на български, после със счетоводителката подготвяхме документите, жена ми ги превеждаше на немски и чак тогава ги изпращахме. И там бюрокрацията в такива случаи е както навсякъде по света - трябва всичко да се огледа подробно и чак тогава се изплаща. Никой не дава лесно пари.

Но изпълних всички условия, които бяхме уговорили с Федя по хоноруване на преводите й.

 

ДИМИТЪР СТАТКОВ

 

Бохум, 23.11.95

Драга госпожа Георгиева!

Драги господин Георгиев!

Изпращам списанието "Остойропа" с рецензията - както казах при разговора ни по телефона: бях приятно изненадан, когато получих броя. Бях очаквал рецензията да излезе през декември или януари. Радвам се, че по този начин въпросът получава известност и тук - при всички мои разговори с познати, които би трябвало да "знаят" (слависти или специалисти по източно-европейски въпроси), установявам все едно и също: че не са чули нищо, дори името на Вапцаров не им е известно.

Слагам в плика и нещо за Вас, госпожа Георгиева - както Ви казах при срещата ни в София, исках да Ви изпратя нещо от немската литература, която сте изучавали навремето и която, надявам се, и сега чувствате близка. Бях обаче затруднен при избора, защото Вие не ми дадохте никакъв знак за това, което по-особено би Ви интересувало. Тогава реших да постъпя по най-лесния за мен начин: да Ви изпратя произведения, които самият харесвам и обичам. За Мьорике не са нужни обяснения - за новелата ще спомена само, че фонът, особено към края, е предчувствието за близката смърт на Моцарт. Не знам дали Волф Бирман е известен в България. Според мене той е едно изключително дарование - поет, който говори със заразяващи чувства и образи и е дълбок, без да играе ролята на дълбокоумен. Изразът му е прост и силен, с груб и звучен плебейски тенор - особеност, с която е досега единствен на тукашния Парнас. За стиховете си съчинява мелодии и ги пее, като си акомпанира на китара. Роден е в 1936 г. в Хамбург в комунистическо семейство (едно от стихотворенията е посветено на баба му, която моли Бога да помогне на комунизма да победи), като комунист се преселва в ГДР и там става дисидент. През 1976 г., при едно турне в Западна Германия, правителството на ГДР го лишава от поданство и той остава в "лоното" на капитализма. Една част от стихотворенията са от мои изрезки от вестника - дано да Ви харесат.

С най-добри поздрави

(подпис)

 


Кореспонденцията ни започна по повод на негов текст, който бе съкратен при публикуването си в "Литературен форум". Аз поех вината на другите за допуснатата редакторска небрежност и лека-полека излекувах раните му, дори го направих редовен сътрудник на вестника. При едно от посещенията му в България го поканих на вечеря, подарих му исканата книга, а наред с нея - и стихосбирката си "Показалец". Връзката ни през годините продължи чрез писма. Възползвам се от случая да включа в тези бележки и една от малкото положителни рецензии за книгата, към която прояви интерес и му я изпратих. Впечатляващо в писмото му е, че обратно на твърденията у нас, колко Вапцаров е известен по света, от писмото на Статков се разбира, че поетът не е известен дори сред славистите. На същия факт се натъкнах през 1994 г., в Хелзинки: бях поканен да изнеса лекция по повод книгата си "Третият разстрел" пред катедрата по славистика.

Обобщението накрая, което прави Статков, потвърждава заключението ми, че филмът на Константин Бонев и Ивайла Александрова компилира главната ми теза, само че поднесена на жалната струна. За всеки, нелишен поне от малко разум, би било ясно, че няма как през 1992 г. да бъда повлиян от тяхната теза, видяла бял свят чак в края на 2013.

 

ДИМИТЪР СТАТКОВ

ВАПЦАРОВ - ЕДНА ЧОВЕШКА ТРАГЕДИЯ
(СПИСАНИЕ OSTEUROPA, БР. 11, НОЕМВРИ 1995 г.)

Никола Вапцаров (род. 1909 г.) бива определян понастоящем за най-значителния поет, произлязъл от средите на "културния фронт" на комунистическата партия в България от епохата между двете световни войни. Той е осъден на смърт на 23 юли 1942 г. заради снабдяване с оръжие и взривни материали на нелегални комунистически групи по време на т.нар. "процес на ЦК", като още същият ден е разстрелян. Като "втори" и "трети разстрел" определя Марин Георгиев някои важни моменти от по-късната дискусия около поета. Назованият в заглавието "изкусител" е българският кадрови комунист и полковник от Червената армия Цвятко Радойнов - по време на конспирацията непосредствен ръководител на Вапцаров и негов учител, от когото той се възхищава.

Предмет на "съдебното разследване" е героизираната след завземането на властта в България от комунистическата партия биография на Вапцаров и особено неговото държане след арестуването му на 5 март 1942 г. Според официалната версия той, въпреки жестоките, продължили четири месеца мъчения, не направил никакво признание и не издал ничие име на свой съратник. Марин Георгиев, който за пръв път през 1992 г. е проучил разсекретеното досие от следствието, доказва, че случилото се е тъкмо обратното: още наскоро след арестуването му Вапцаров, по всяка вероятност без да бъде измъчван, прави собственоръчно писмено признание на повече от 100 страници, където разкрива факти и имена. Като причина за този драматичен обрат авторът предполага душевният срив у Вапцаров след неговото арестуване. Не героичен епос - разиграва се една човешка трагедия.

Пътят до тази трагедия описват обозначените като "роман-разследване" в заглавието и изключително старателно документираните биографични глави, които вместо стереотипния героичен портрет обрисуват вълнуваща житейска история, белязана от противоречия. Вапцаров произхожда от уважавано семейство в провинцията, поддържало дори тесни връзки с българския царски двор, но е станал комунист. Неговият житейски път бележи много поражения - така например той приживе изобщо не намира признание като поет (дори от страна на лявата литературна критика). Неговата свързаност с комунистическата партия е свързаност на един честен идеалист и същевременно - изхождайки от начина на конспирация - на един новак. Последното поражение той не е могъл да понесе.

В книгата се засяга и въпросът дали между тогавашния режим и комунистическата партия не са съществували понякога договорености, засягащи в отделни случаи живота и смъртта на отделни лица. Авторът разглежда в случая твърде показателен факт, че незначителния в политическо отношение Вапцаров бива убит, докато присъдата на осъдения на смърт по същия процес член на Политбюро Трайчо Костов в последния момент бива заменена с доживотна. Този въпрос ще бъде разгледан във втората част на книгата.

Превод от немски Федя Филкова

Статията е препечатана от в. "Култура" в бр. 6 на в. "Литературен форум" 1996 г. Беше ми неудобно да я публикувам първо в собствения вестник. И затова договорих с Копринка Червенкова този вариант. Това можа да изобрети и дотолкова ми стигаше тогава "селската хитрост".

 

ВЕРА МУТАФЧИЕВА

 

Здравей Марине,

Ще се възползвам от посещението на Милка, за да ти отправя няколко важни за мене въпроса, понеже все още не излизам, ами ме транспортират до работа и обратно.

Навярно си забелязал, че напоследък никъде ме няма. Освен здравословни, причините са и делови: не мога да изляза ни от свое, нито от колективно име, понеже не зная каква съм. Из цялата боза около Къщата, вестника и Сдружението изплуваха обстоятелства, които дотогава не бяха ми известни. А то означава, че ако се обадя, ще ме опровергаят с разни документи, непознати мене. Като пример: Хайтов доказва, че съм била акционер, дори съсобственик на Литфорум. Не съм в състояние да го потвърдя или отрека, бидейки не наясно по своето участие в участта на вестника. Неведнъж съм подписвала разни прошения, но никога не е ставало дума за акционерство, какво ли за съсобственост - аз много късно научих, че Литфорум действително е частен. Което пък означава, че Сдружението съвсем формално го брои за свой орган.

Със сигурност обаче помня, че мнозина писатели още преди да създадем Сдружението подпомогнахме парично вестника. Безвъзмездно, разбира се. Дали не това е дало основание на Хайтов да ни сочи като акционери? Но, както се вижда, далеко не всички спомоществователи са уличени, ами Ивайло и моя скромност - откъде накъде? Прочее, почти сигурна съм, че акционери ние не сме, трябваше да бъдем уведомени в противен случай. И тук иде огорчението ми от поведението на Литфорум: длъжни бяхте да разясните на обществеността, че несправедливо бяхме изобличавани. А си замълчахте. Така не се постъпва с приятели. Когато сме ви необходими за някоя финансова или политическа акция, ставате настойчиви. Иначе - всеки да се спасява поединично. Умея го отколе, това не ме тревожи. Но за да го предприема, трябва да бъда наясно. Сиреч, трябва вестникът да осведоми публиката в какво се заключава нашата роля. Омръзна ми да си мълча в пресата, такова мълчание започва да се тълкува неблагоприятно. Има какво да заявя по повод кампанията срещу нас, но държа то да бъде проверено и съвсем вярно.

Бездруго си спомняш, че от самото начало на Сдружението бях за напускане на СБП, убедена, че всеки компромис се заплаща тройно. Нейсе, изчаках други да си направят удоволствието, изхвърляйки ни като двуличници, каквито всъщност се оказахме. Пропусната бе възможността да си излезем с достойнство от една мръсна игра. Нека поне сега внесем прозрачност в делата си, за да не спечели СБП и морално.

Нарочно не участвах в никаква инициатива за оспорване промените в устава му - туй би означавало, че държа да остана в неговите стройни редици. Съюза напуснах фактически през 1990 (свидетел - Кольо Георгиев), та сърдечно се радвам, че и формално най-после. Но пък и не бих искала да членувам в общност, която в известен смисъл повтаря практиката на СБП. Само не си мисли, че смятам да повторя - от своя страна - ефектните изпълнения на Светлозар Игов; при несъгласие аз кротко изчезвам.

С поздрав: Вера Мутафчиева

5.2.96 (подпис)

 


И от най-беглите срещи с Вера бях схванал: колкото по общуваш с нея, толкова по-малко ще разбереш от нея; както квачка полога си, тя пазеше своята светая светих; общуването й бе формално, механично; избягваше подводните и подмолни камъни и на най-малкия намек за съкровеност; същината пазеше за себе си; бе я бронирала така, че за околните оставаха само късчета от обвивките й. Жълтъкът на яйцето оставаше винаги за нея, а черупките му можеше да бели и раздава безкрай; все едно й е. Само текстовете й подсказваха какво се крие в зародиша.

Затова и ограничих контактите си с нея само до делови, като все гледах да има някой с мен за отвличане на вниманието. Инстинктивно се пазехме да сме насаме, очи в очи; останехме ли - нямаше как да не се издадем какво е зад тях: аз го знаех, но го криех, за да не разбере, че знам; тя го криеше, за да не го узная. (А какво знаех: че е човек на ДС, знаех го от Михаил Величков, който специално дойде в редакцията 1994, влезе в кабинета ми на Батенберг 4, затвори вратата и право куме та в очи ме запита: - Какво правят в нашите редици Вера Мутафчиева и Георги Данаилов - те са от ДС?)

Най-често вземах със себе си Васил Колев, а при финансови въпроси - счетоводителката Милка Стилиянова; само така - чрез двоен дикиш, чрез двойна осигуровка, можех да съм напълно сигурен, че ще изтръгна нужния й подпис, за неща, които не я интересуваха - подписваше великодушно; най-внимавах с нещата, които бяха жизненоважни, често пъти на критичната граница: да й обяснявам - едва ли щеше да вникне, а вникнеше ли - ще е донякъде, до предела на самосъхранителния личен егоизъм, след който всеки човек става опасен; а целите ми бяха отвъд личното: все едно нейно, мое, или на останалите...

Че инстинктът не ме лъжеше, се потвърди след време, когато Хайтов стана председател на СБП и започнаха методичните му атаки срещу мен, вестника, сдружението, къщата с музея на Яворов; че те, че аз бяхме атакувани - за мен бе бял кахър. Но обиграният играч използва персоналния подход не само към мен; чак тогава, когато атакува в едно свое интервю лично и Вера (заедно с Ивайло Петров), били акционери във фирмата "Литературен форум", - о, какъв грях!, и каква апокалиптични дума за ония времена! - участвала с дялов капитал?! - всичко това за необразования в новите пазарни понятия българин, дори и интелектуалец, бе равнозначно на финансово престъпление; Хайтов, който бе напреднал в материала, усвоил капитализма още при социализма, тъкмо тази неграмотност използваше; социализмът бе създал убедеността, че парите са нещо аморално, а ето, те, писателите от другия лагер - т.е. ние, - си играят с пари; така ги/ни дискредитираше публично... Дори подхвърляше в интервюто дали не вземат и дивиденти?

Той блъфираше, а те - уви! - се хващаха.

Дори и високо интелигентната Вера.

И един ден - началото на белязаната 1996 - получих писмо от Вера. Боже мой, казах си, внесе 5000 (пет хиляди) тогавашни лева, които преобразувахме в дялов капитал, защото само чрез създаване на фирма можеше да се издава вестник, присъства на учредителното събрание, толкова години подписва протоколите от годишните събрания и финансови отчети, които, ако е отсъствала, й носех на крака, предлагах й да ги види, а тя отказваше; участваше редовно на срещите-разговори, организирани от вестника с политици, веднъж група писатели от сдружението посетихме университета във Велико Търново, сред които беше и тя, а разходите по пътуване, храна и нощуване изцяло пое вестникът, а сега изведнъж се оказва че е измамена. Колко по-открит от това можех да бъда?!

Към Вера бяхме изрядни при изплащане на хонорари, ходехме й на крака, по наше предложение стана първият носител на наградата "Паница", фирмата, в която бе вложила своя дял, доколкото можеше, й се отплащаше за вложения й труд: статии, художествена проза, дори издадохме и нейна книга - "На белия свят", пътеписи.

Безспорно Вера е знаела по-добре от мен кой е Хайтов и на кой господ се кланя; то аз, човек на наблюдението, а не на информацията - (нерядко и специална - до нея Вера безспорно е имала достъп, за разлика от мен), - разбирах, че изборът му за председател не е случаен; реакцията й показваше, особено с внезапността си, че е разчела много повече значения в този факт и атаката му, отколкото аз...

Ситуацията бе критична, трябваше някак да успокоя моралните й терзания; не можех да го сторя веднага, а бе наложително. Въоръжих се с най-сигурното средство, още повече че ми беше под ръка - пак - Васил; аз си имам приказката с нея, спокойно, намигваше ми той; бе уверен, или самоуверен, че е близък с нея; питай я тогава можем ли да я посетим; тя определи кога, купихме й водка... Докато той се разтапяше в благоволението й (според мен въображаемо), докато се самооблащаваше (това ще рече, че не е наблюдателен достатъчно), бях зорък, печелех време, а това е и дистанция - оглеждаш, преди да действаш, отнемаш възможността на отсрещния да атакува пръв, а и ти самият охлаждаш предварителната си разгорещеност веднага да влезеш в боя; печелиш ли време - печелиш и играта; а колко по-сигурна е победата, ако си измислил и самата игра!

Съмненията й бяха потушени и една от силните фигури в отбора на вестника бе съхранена.

22.06.2009

 

МАУРИЦИО МОДУНЬО

 

На вниманието на г-н Марин Георгиев

Уважаеми г-н Георгиев,

Отговарям на любезното Ви писмо от 27 септември. Забавих малко отговора си, защото исках да получа известна по-конкретна информация, положителна за всички нас.

И Карло Курами, и аз разбираме положението в България и проблемите, които то поражда и в издателския свят. Обичта ни към Борис Христов и преклонението ни пред неговата памет не допускат личната ни печалба да бъде определяща пречка за издаването на книгата. Все пак, преди да подпишем договора, бихме желали да знаем резултатите от искането за финансова помощ, направено (по моя инициатива) от издателство "Литературен форум" пред Италианското посолство в София* и препратено вече до нашето МВнР. Надеждите за финансиране на българското издание на книгата са твърде конкретни и аз бих искал - като ангажиментът ни към Вас и общото ни желание за издаване на книгата с "Литературен форум" остават твърди - да подпишем договора с точните суми за нас, авторите, и за преводача г-жа Раданова след като знаем резултата от молбата и точния размер на отпуснатата сума. Междувременно Вие бихте могли, чрез г-жа Раданова, да ми изпратите един проектодоговор, като Ви молим в него да бъде упоменато, че авторските права се отстъпват само за България, т.е. на "Литературен форум", без възможност да бъдат отстъпвани на други. Бихме искали освен това, да видим, ако е възможно, и графичният план-проект на книгата, като посочите и колко и кои илюстрации смятате да включите.

Убеден съм в бъдещата ни плодотворна работа и Ви изпращам сърдечните си поздрави.

Маурицио Модуньо

23.11.1996, Рим

 


* Такова искане пред посолството направих, срещнах се със самия посланик, получихме 3000 (три хиляди) долара. За да намалим големите разходи, свързани с исканията на тамошния издател, що се отнася до снимковия материал, определян в това писмо като илюстрации, се обърнах към съпругата на Борис Христов - госпожа Франка Христов, която бе любезна да ни изпрати оригинални снимки, които й върнахме след сканирането. Така намалихме едно от разходните пера. Искането на издателството направо отпадна, преизчислено то бе за 5120 долара. Доколкото си спомням, на двамата автори платихме по 500 долара, общо 1000.

Въобще, докато моите колеги писателстваха, аз навлязох в дебрите на непознато дотогава поприще, с една цел - да осигуря средства за издаване на вестника, за заплати и хонорари. Но тогава имах кауза - свобода на словото, премахване на цензурата, на която се бях нагледал в "Литературен фронт" и която ми бе дошла до гуша.

Ето и указанията, изпратени ни от преводачката Нели Раданова, по това време на работа в Рим, която бе посредник между нас, авторите на книгата, тамошният й издател и госпожа Франка Христов:

Уважаеми г-н Георгиев,

Изпращам книгата за Борис Христов.

Вчера разбрах за едно постановление на Италианския министерски съвет от декември 1995 г. (Reglamento regante norme sulla concessione di premi e di contributi per la divulgazione del libro italiano e per la tradicione di opere litterarie e scientifiche (...) ex art. 20, conna 5, lettera c) della legge 401/90), което предвижда отпускане на субсидии за подпомагане на издаването на италиански книги от италиански автори в чужбина и особено в страните от Източна Европа.

Пътят да се поиска (и, надявам се да се получи) субсидията, е следният (чл. 2 от Постановлението):

Представя се молба в Италианския културен институт или в Италианското посолство, придружена от представяне на книгата от автора (ще ви го изпратя по факса във вторник или най-късно сряда, 25 септември), самата книга и подробен разчет на разходите по издаването и отпечатването на книгата, като се посочва как ще бъдат употребени отпуснатите средства. Молби могат да се подават два пъти в годината, като сроковете изтичат на 30 септември и после на 30 март. Надявам се, че ще успеете да подадете молбата до 30 септември. После посолството изпраща искането до италианското МВнР и молбите се разглеждат от комисия до два месеца след изтичането на срока за подаването им. Така че, до края на годината ще се знае дали и колко пари се отпускат. После за получаването им, според г-н Модуньо, са необходими от 6 до 9 месеца.

Според автора М. Модуньо, който е много наясно с този механизъм, вероятността издателството да получи финансова помощ (3-4000 долара, може и повече) е твърде голяма.

Сумите, които искат Издателят и Авторите, са следните:

Издателят: осем милиона италиански лири (1 долар е 1550 ит. лири) за правата върху графичния план (не знам така ли се казва на български!!), снимките и цялата структура на книгата, които не могат да се променят. Вашето издателство може да избере друг вид хартия и друг вид на корицата, като все пак се запази представителния вид на книгата."

Вероятно писмото има още няколко реда, в които се съобщават исканията на авторите, но засега не ги намирам.

 

ФРАНКА ХРИСТОВ

 

Скъпи господин Георгиев,

Красотата на българското издание и благородните изрази, с които представяте биографията на Борис Христов, ме развълнуваха. Вие и Вашите сътрудници не биха могли да намерят по-достоен начин, за да отдадат почит на големия българин. Сигурно за тях е било изключително трудна работа, но тази книга ще позволи споменът за големия артист да остане във времето за слава на България. Благодаря от сърце на Вас и на всички взели участие в осъществяването на това блестящо издание, оценяващо по достойнство голямата личност на нашия Борис Христов.

26.08.1998, Рим

ФРАНКА ХРИСТОВ ДЕ РЕНСИЕ

 


Писмото е публикувано в бр. 30, 06.-12.10.1998 г., стр. 3 на в. "Литературен форум", след издаването и премиерата на книгата на Карло Курами и Маурицио Модуньо с концерт в Народната опера на 30 юни с.г. На тази вечер бе прочетено друго писмо от съпругата на големия български и световен оперен певец. Горното писмо е след изпращането и получаването на няколко екземпляра от българското издание на книгата до съпругата на Б. Христов (тя смяташе, че българското издание е по-хубаво от италианското, бе го споделила с преводачката на книгата - Нели Раданова-Кушева, която бе и нашият посредник), книгата стана книга на годината и получи наградата на Асоциацията на българските книгоиздатели - 1999 г.

Заслугата за нейното издаване е изцяло на Фондация "Бъдеще за България" и лично на председателката й Елена Костова. Книгата бе повод да се запозная с Костова и да се радвам на нейното приятелско и човешко благоразположение и до днес.

Тази книга е може би един от най-големите ми издателски успехи във всяко отношение, включително и финансово - благодарение на спонсорствата и продажбите й издържах вестника цяла година, че и отгоре. Румен Спасов, тогава все още директор на ИПК "Родина", слушайки медийните изяви на много още колеги, които поканих и направих съпричастни, в частен разговор ми каза: - Ти го направи всичко това сам, а пък колко хора се възползваха и прославиха на твой гръб, а за теб - нито дума...

Но затова друг път. Дано ръка стигне и до този сюжет...

10.02.2011

 

АНАСТАС СТОЯНОВ

 

ДРАГИ МАРИНЕ,

Честита ти Коледа и Нова година, дано най-сетне да загърбим злото, немотията, лакомията, бездарието, безчестието (макар да не вярвам в нито едно от тези благословии!...)

Благодаря на редакцията за даром изпращания вестник, който се списва с тънък усет за естетика и книжовност, носи ни огромна информация за духовността по света, но към чисто литературните жанрове (поезия, проза) имам големи резерви и бележки.

Благодаря! Но с какво да се отблагодаря?

Може би с това:

През 1941 година, вероятно през пролетната си сесия, Народното събрание подарява на СБП малка къщичка с дворно място около декар, находящо се на тогавашната ул. "Владайска" 8, а днес "Ген. Паренсов" 8, 10 или 12 - зависи от преномерирането след преименуване на улицата. Дарението е във връзка с намеренията на тогавашното ръководство на СБП, начело със Стилиян Чилингиров, да построи собствена административна и културна сграда. Поради настъпилите военни и превратни времена, тази идея не се осъществява и СБП никога не стъпва във владение на имота. Чия собственост е днес това безстопанствено някога място - тъй и не успях да науча, въпреки старанието ми. Най-вероятно - ничия, или общинска, или...

Но кой има право да отменя Решение на Народното събрание, освен самото то? А такова Решение също не ми е известно.

Ето защо ти предлагам:

1. Да се издири в архивите на Народното събрание Решението от 1941 година за въпросното дарение;

2. Да се проучи във софийския селищен кадастър чие притежание е днес това дворно място, ако изобщо е нечие;

3. Независимо от резултата, да се обърнете към днешното Ръководство на Народното събрание за потвърждаване на Дарението;

4. Ако някой (например Софийската община или друг) си е присвоил това място, да се възмезди писателската общност с равностойно и подходящо такова;

5. Ако нищо от горните предложения не може да бъде осъществено, да се обърнете към Ръководството на Народното събрание с молба за ново дарение, по примера на своите далновидни и щедри предходници, които - уви! май всички бяха разстреляни от...

Ще кажеш - бай Анастасе, тя е дълга и широка!

Така е, бай Марине, ама си струва!

И не ме питай - защо не се обръщам с подобна молба към МОЯ писателски съюз, защото ще ти отвърна - тя е дълга и широка!

За всеки случай, ако ти или някой друг мераклия се заеме с горните проучвания и дейност, може да намери любопитни подробности както - вероятно! - в архива на Стилиян Чилингиров, така и в петтомника на Кирил Христов (1967), том 4, стр. 106, 112, а и на други места.

декември 1997

(подпис)

 


Това писмо ме изненада. Никога не съм бил близък с Анастас Стоянов, макар пътищата ни неволно да са се засичали: в 1986-та, на честване на 60-годишнинатата на Иван Давидков в Михайловград, към края на 80-те години, когато той бе зам.-партиен секретар на СБП и бях направил редакторски гаф, 1989 - когато Инджов, като гл. редактор на "Литературен фронт" го включи в делегацията на вестника в СССР, имаме и снимка, в която е заснета част от групата ни в Ялта. След 1989 г. бяхме на двата политически полюса. Въпреки това му изпращах даром вестника, както и на повечето писатели, които ценях като художество. Абонирах такива като Анастас, за да правят сравнение с издавания тогава вестник на СБП "Български писател" под егидата на Хайтов. Като поет Анастас Стоянов знам от антологията "Прилив", 1961. Заради стихотворенията му го наредих при талантливите. Не познавам добре творчеството му, което е разнообразно, с различни търсения, но съм засичал тук-там негови сатирични стихотворения, едно от които помнех изцяло, чел съм сладкодумни негови текстове за деца. Предполагам, че характерът му - непостоянен и вятърничав, амбициозността му да се нареди на преден пост в съюзната йерархия, като се покаже верен на партията, в което се престараваше, са причините да не бъде оценен подобаващо като поет. Във верноподаничеството си пред партията и вожда й той не можеше да се мери с изпечения царедворец Левчев, макар да написа специално стихотворение за Живков, май беше за майка му - баба Маруца.

Знаех от моя състудент - поетът Радослав Игнатов (Рафо, Рафа, Рафаело), земляк на Анастас, че Анастас му казал: - Само Марин от всички вас разбра за какво става дума след 1989 г. (предполагам, че е имал предвид завладяването на писателския вестник). Трябва да проверя, но ми се струва, че Анастас имаше някакво разминаване с политиката на Съюза и ми донесе текст, който му бяха отказали да публикуват в съюзния орган. Разбира се, че му го отпечатах. (По същият начин постъпих и с Димитър Яръмов). И това вероятно, наред с посоченото, го е подтикнало да ми се "отблагодари" по този начин.

Не се възползвах от драгоценната тайна, нито от съветите му: бях прекалено зает с търсене на средства за издаване на вестника, бях настанен безвъзмездно на третия етаж на къщата, в която бе и музеят на Яворов.

Минаха години, вестникът спря или бе на спиране след прекъсването му през 2000 г. И един ден случайно открих една поредица по повод книгата ми за Вапцаров и против мен - статия от Анастас Стоянов. Мисля, че беше във в. "Земя". Твърденията му бяха нелепи, несъответни на практичния му разум, (личи от писмото му) и даже смешни, особено за човек, ровил се в архиви като мен и специално в делото на Вапцаров. Е, пак са го отнесли мътните, този вятърничав, но талантлив човек, рекох си.

И не ме му разсърдих.

За какво да му се сърдя...

Сега се надявам това писмо да стигне до днешния председател на СБП, неизвестен до преди това като поет, който, подобно на Хайтов и Петев, умее да се обогатява лично за сметка на служебните имоти на писателския съюз, а 700-800 души ги легитимират срещу възможността да бъдат титлувани писатели.

С малки изключения, за повечето от тях - неочаквана и несънувана възможност.

 

Проф. НИКОЛА ГЕОРГИЕВ

 

София, 1 декември 1998

За г-н Марин Георгиев

 

Уважаеми колега,

Моля приемете дълбоката ми благодарност и признателност за грижите Ви около "немската книга". Отзовахте се в миг, в който много се нуждаех от колегиална подкрепа. Благодаря.

За жалост неща, които стоят извън Вас и мене, ме принуждават да Ви предложа да останем в кръга на добрите, надявам се, колегиални отношения и да не стигаме до парите. За разлика от стария Рим в днешна България pecunia olet.*

На Вас и вестника желая успехи,

Никола Георгиев

 


Много харесах неговата "Нова книга за българския народ", купувах я и я подарявах на колеги. Тя бе причина да го включа в новата издателска поредица "Колекция Холограма", заслугата за която бе изцяло на Елена Костова. Извика ме един ден и ми предложи да подготвя проект за издаване на някои от значимите книги на съвременни писатели. Фондацията ще ги финансира, както и авторските хонорари. Кръстникът на поредицата е Владимир Попов. Дотогава не знаех какво е холограма, но след като ми обясни, ми хрумна всяка книга огледално да бъде издадена и на друг език: Далчев и Ивайло Петров - на унгарски (Далчев вече бе издаван веднъж, а "Хайка за вълци" бе преведна, но неиздадена), за Никола Георгиев предложих да бъде издаден на немски. Никога не бях общувал с него и бъдещото издание стана повод да се запознаем. Казах му кой ще финансира изданието, какви са условията. Той прие. И тогава, както и сега слуховете се разпространяваха от медиите като истини без доказателства. За фондацията "Бъдеще за България" излязоха обвинения за нечисти приходи. Във вестник "Култура" Никола Георгиев публикува текст, в който визираше персонално Елена Костова. Положих много усилия да я убедя да се издигне над личното и да не пропада проектът. За нейна чест, тя не се отметна от обещаното, потвърди подкрепата си и продължих да работя по издаването на Никола Георгиев на български и на немски.

Докато един ден получих това писмо.

Срещу волята на автора не можех да вървя, въпреки че направих опит в личен разговор да го убедя да не се поддава на манипулации.

След неговия случай се завихри още един: с децата на Далчев, които ме съдиха за авторски права. Но това е вече друга история и ако е рекъл Господ - някой ден ще я разкажа.

29.03.2015

* pecunia olet (лат.) - парите миришат.

 

БЛАГА ДИМИТРОВА

 

До главния редактор и издател
на поредицата "БЪЛГАРСКА СБИРКА"
МАРИН ГЕОРГИЕВ

Уважаеми г-н Марин Георгиев,

Моля да не ми се дава хонорар за публикуването на книгата "БОГОМОЛКАТА" в "Българска сбирка" - достатъчно е престижното име на тази поредица, както и съдействието на фонд "13 века" и Центъра за изкуства и литература СОРОС.

С признателност -
Блага Димитрова

3.12.1997
София (подпис)

 


Докато се "опече" книгата, с авторката си сритахме конете - разминахме се по някои принципни неща и издаването на книгата не се осъществи. Тя изтегли ръкописа си. Пак потвърждавам, и може да се провери: никога не съм се титлувал главен редактор, това понятие аз ненавиждах, но то явно е заседнало в главите на писателите като съсирек от миналото. Дори да се самоопределят за демократи.

 

ПЕТЪР УВАЛИЕВ

 

I.

Най-сетне стигна до мен книгата Ви и за да Ви поблагодаря в стил за любезното внимание, издирих съвсем специална пощенска марка.

Ваш
Петър Увалиев

 


Пощенска картичка с репродукция на Търнър, на чийто гръб е ръкописният текст. От пощенското клеймо на гърба на плика се разбира, че писмото е заведено на 02.12.1993 г. (пощенското клеймо от Лондон е доста размазано, но месецът е пак 12, годината - същата, което ще рече че писмото е пуснато на 01. - т.е. предишният ден - рекорд, който днешните български пощи не могат да постигнат. На гърба има и бронзирана лепенка, на която ясно се чете 46 Markham Square LONDON SW3 4 ХA. "Съвсем специалната пощенската марка" е с изображение на Шерлок Холмс и под нея е изписано: SHERLOCK HOLMES & MORIARTY THE FINAL PROBLEM*.

Писмото е по повод поисканата ми от Увалиев и изпратена му моя книга "Третият разстрел". Изпратено е на предпоследния адрес на редакцията: София 1000, ул. "Княз Александър Батебрег" 4.

* Шерлок Холмс и Мориарти, последният проблем.

Професор Джеймс Мориарти (на английски: Professor James Moriarty) е въображаем герой и враг на детектива Шерлок Холмс в белетристиката на сър Артър Конан Дойл, който го описва като "Наполеон на престъпния свят". Тази фраза е заимствана от един от инспекторите на Скотланд Ярд по делото на Адам Уорт - известен престъпник от XIX век, който служи за прототип на литературния герой Мориарти. Професор Мориарти е описан като ръководител на мощна криминална организация и зъл гений.

 

II.

Уважаеми Марин Георгиев,

Нямате представа колко ме радва, че скромното ми слово, изречено в Добрич за Добрич по неведоми пътища е стигнало до Вас и че Вие сте имали любезността така гостоприемно да го представите и разгласите.

Благодаря Ви за вниманието и желая Вам и на сътрудниците Ви всичко най-добро за Новата Година.

Ваш Петър Увалиев

07.01.1996

 


Писмото е на половинка листче, отгоре с напечатани тънки букви Petar Uvaliev, подобно на бланка.

 

ВЛАДИМИР ПОПОВ

 

Драги Марине,

Моля те да ми простиш, ако снощи съм те обидил с нещо. Аз не помня, но ми казаха, че не особено коректно съм спорил с тебе. Въобще развалих ви вечерта.

В сърцето си нямам лошо чувство към тебе. Напротив...

30 юни 1998 г.

Владо

 


Всички спомени са субективни и никаква обективна истина няма; няма такова всевиждащо око.

Вчера ми се обади Чавдар Ценов да ме поздрави за стихотворението ми "Йожеф Уташи". От дума на дума стана дума за редакцията. И за пръв път изрази недоволството си от отношението ми към него; не го заболяло толкова, че съм му казал, "няма да ти платя", а че съм го казал пред всички; имало няколко подобни случая.

Опитах се да му обясня, че по-важно е другото: че по молба на странични хора (имам предвид Малина Томова чрез Владо Попов) веднага съм го приел на доверие в редакцията и че това на него му е помогнало много; че просто е сменил начина си на живот; виждам го и сега какъв жълт и прегърбен беше; по-късно съм чувал за него, че бил употребявал наркотици, но не твърдя, че това, което се говореше в литературатурните среди, е вярно. А като е натясно, както често бивах - от зор да надделея недоимъка, човек какво ли не казва...

Той не отрече ролята на редакцията за промяна на живота му, но не отстъпи за нанесените му обиди.

Опитах се да му припомня, че и аз съм бил в подобно положение: Владо ме е нападал винаги публично; винаги, когато идваха външни хора в редакцията. Колко съм го молил да го прави насаме, защото така ме дискредитира - все пак съм директор на вестника. Не стига това, но и много пъти ми е посягал, и дори ми е удрял шамари.

Ето едно негово писмо, доказателство за това.

Това с шамарите, разбира се, си го е позволявал, когато е пил. Не знам дали е разчитал на алибито на алкохола. Но аз винаги съм му прощавал. Моето "предупреждение", видех ли, че наближава критичния момент, бе цитат от "Андрешко": - Знам го Станойко. Ще се напие. Ще псува. А после ще плаче.

И винаги така ставаше. Това бе "схемата" на развитие на Владовите бунтарства.

След едно такова негово "посягане", понеже знаех как ще постъпи - заключих се в "кабинета" си (преграденият стълбищен коридор), пуснах щорите, за да не гледам унижението му. Владо многократно чукаше, молеше да му отворя. Не го направих.

И пъхна между вратата и рамката й това писмо.

Запазих го.

01.01.2010, София

 

И ПАК:

ОТ ИВАН ЦАНЕВ

 

ДО Г-Н МАРИН ГЕОРГИЕВ

ИК "ЛИТЕРАТУРЕН ФОРУМ"

Г-н Георгиев!

Както ви е известно, аз изтеглих преводите си от стихосбирката "Сирак на звездите" и този акт не подлежи на обсъждане.

Не съм задължен (нито морално, нито юридически) да давам обяснение комуто и да било, но за всеки случай реших да оставя нещо черно на бяло. Считайте го за документ, удостоверяващ преводаческо-авторската ми воля да не участвам във вашето издание. Вие се оправяйте както намерите за добре, аз ще се опитам да издам своите преводи в самостоятелна книжка. Така всичко ще си дойде на мястото и моя милост може с чиста съвест да напише послеслова си към авторизираното стихотворение "Августейши поражения": "Такива са си те. Затова и книгата им е такава".

Няма да го направя, разбира се, защото не съм свикнал да прехвърлям вината върху другите. По-скоро ми се е налагало да бера срам заради нечие дебелоочие и безтактност. Ако аз бях собственик на ИК "Литературен форум" и приватизатор на българо-унгарските литературни приятелства, и ако през годините някой ме е подсещал, че все пак дължа нещо на Уташи, в сегашната ситуация щях просто да се извиня: "Прощавай, Йошка, че толкова забавих книгата. Може и да е можело да я издам преди 3-4-5 години, но тогава бях зает с важни бизнес дела, а ти не се вписваш в тях". Макар че подобно извинение ще е след дъжд качулка, без него пък щях да съм съвсем непочтен към истината, Йожеф Уташи и самия себе си. Колкото до вашата приватна истина, г-н Георгиев, тя отдавна се е разминала с моята и се съмнявам дали ще се срещнат някой път отново. Уви.

 


Дълго се колебах да включвам ли това писмо. Мъчително е да разчепкваш житейски сюжет, в който двама души, довчера повече от братя, днес се разминават чужди, почти врагове. Но погледнато реално - нямам време; нямам за кога да отлагам. И в срещата, и в раздялата участниците (а и виновните) са винаги двама.

Всеки знае само себе си, иска своето начаса и не се интересува в какво положение е другия и може ли да му го даде.

С първия ден на 2000 г., ИПК "Родина" спря отпечатването на вестника. По-късно заведе иск за обявяване на "Литературен форум" - ООД в несъстоятелност. Пари - отникъде. Няколко души ми висяха на главата без заплати, не ми беше до нищо друго, освен да намеря изход. Бях затънал до гуша в проблеми, имах такива дертове, ама кой ме пита?! Чак сега го казвам. И все пак, в промеждутъка между поредната неуспешна атака в търсене на изход и обмислянето на нова, прочетох ръкописа на Уташи, за издаването на който имах договор с Унгарския културен институт. Хванах се за главата - пълна еклектика: който знае езика - няма понятие от прозодия, от достиженията на съвременната ни поезия; който е поет и я владее, но не знае езика - дамгосал е превода със своя пoетичен стил. Кой ме дявол накара от управител на фирмата да ставам редактор?

Ами това, че не бях безразличен към Уташи.

Седнах и написах две страници "Бележки на издателя" - редактор не можех да се пиша - такъв бе Йонка Найденова, с добавката: стилов редактор. То пък един стил се бе получил - пълен разнобой. Жалко, че изгубих този текст - тогава пишех на ръка, давах написаното да го набере Весето и... потъваше в паметта на компютрите, от които нямах понятие. Но понеже поезията е едно, а издателската дейност съвсем друго, а ме притискаше и срокът за издаване, за да скъся пътя, звъннах на Иван - най-близкия приятел на Уташи (а смятах - и на мен), и му споделих разочарованията си. Дай да се видим тия дни и да седнем над ръкописа и каквото можем - да оправим, завърших. Той се съгласи.

На другия ден Чавдар Ценов ми носи това писмо.

Дойде ми като гръм от ясно небе!

Бях чувал от Николай Кънчев, че Иван все мърморел недоволно срещу близостта ми с предишния директор на института Дьорд Арато, но аз не я бях търсил - тя се получи в процеса на няколкогодишната ни работа. Пък и Арато бе предпазлив, спазваше принципа за равнопоставеност, работеше с няколко издателства: "Огледало", "Христо Ботев", "Пламък", "Гутенберг" и - най-накрая - с мен. По същото време и семейството на Иван имаше частно издателство - "Стигмати". Вестникът и издателството "Литературен форум" (тогава колективна собственост), бяха за всички, за разлика от "Стигмати", което обслужваше само семейни интереси. Щом Иван е бил толкова загрижен за Йожката, защо не го е издал, а чака мен. Защо от мен иска да направя това, което той не е направил?!

Не съм се интересувал от коя година съпругата на Иван - Малина, създаде своето "Стигмати" и дали Арато й е възлагал поръчки; нито пък - на кого по колко. От работа нямах време за ревности от такъв род.

Порази ме в Ивановото писмо убедеността му в личната правота, недопускането на какъвто и да е диалог, позицията му на безгрешния съдник, без да се досеща за щетите, които нанася на издателя, поел договорни задължения, още повече че книгата бе вече странирана и оформена от художник.

И друг път се бях сблъсквал с Ивановия Аз: предаде ни недовършен ръкопис на своя стихосбирка, кандидатствахме в "Помощ за книгата", спечелихме, а той все не е готов; няколко пъти с писмо до Министерството отлагахме издаването, докато накрая върнахме парите.

Това несъобразяване с другия е патент на писателите и въобще - на хората на изкуството.

Не, не търся реванш: аз живота си изгубих, та за някакви чувства ли ще жаля?!

Всъщност добре, че прочетох ръкописа и споделих с Иван мнението си. Станалото между нас бе лакмус на нещо отдавна назрявало, което само е чакало повод. Циреят се пукна.

Справих се с издаването на книгата дори и след като изпълних желанието на Иван да му върна преводите: сборникът със стихове на Йожеф Уташи "Сирак на звезди" излезе през 2000 г., съдържа 87 стр. Същата година излезе Йожеф Уташи "33 стихотворения", издателство "Стигмати"; форматът, въпреки че е на половина на редовния, въпреки послеписа в проза, в който все пак Го направи, въпреки обещанието, че "няма да го направя, разбира се", има анонимно подмятане срещу мен и издателството ми ("...то не можа да се намести свойски в измислената от много преводачи твоя "българска сбирка" и ме подтикна да направя своя, еднолична..." - то е тъкмо "авторизираното стихотворение "Августейши поражения", посветеното на Уташи от преводача Цанев), въпреки всичко "едноличната" книга на Иван е почти наполовина (48 стр.) от изданието на "Литературен форум". Тъкмо това, което бе приел допреди реакцията ми ("измислената от много преводачи "българска сбирка"), сега громеше в послеписа си и постъпи според това, в което ме винеше: т.е. - "приватно".

Но за мен това бе последното сътрудничество с новия директор Дьорд Сонди през целия му мандат от четири и половина години. Чрез него обвиняващият ме в монополизъм установи своя пълен монопол. (Помня своевременния коментар на прозорливия Кънчев, когато научи за случая с Ивановото писмо: борба за надмощие в зоната на Унграския културен институт, нали и двамата сте издатели).

Сонди дори не ме поздравяваше до 2013 г., отминавайки ме намръщено невиждащ.

Случаят с книгата на Уташи ме убеди окончателно в едно: макар да минава за качественик в поезията, Иван не държи на качеството, а на "добрите отношения" с всички; в името на "мира", чрез който поддържа имиджа си, винаги ще пожертва качеството.

На 20.02.2013, вече в "добри" отношения с Иван, Чавдар Ценов ни возеше с колата си към Перник: Надя Попова - главен редактор на в. "Словото днес", орган на писателския съюз, Иван Цанев, Георги Миланов - чиито събрани стихове бях издал, поради застъпничеството на Иван. Ни в клин, ни в ръкав Иван започна да ми търси сметка защо съм регистрирал Сдружението на писателите като самостоятелно юридическо лице, а не е останало като клуб в рамките на Съюза на писателите. Грях не грях, но си помислих: този човек още отсега се бори за място в алеята на творците*, не случайно, има ли годишно събрание на СБП, той все ще намери повод да се яви сред питомците му, трябвало да предаде или вземе книги на или от Никола Иванов, срещу когото говори зад гърба му, но в лице му е приятел; знаейки само едното, в замяна Иванов редовно го включва в журитата на местни литературни конкурси; най-редовно ще видиш Иван в писателското кафене на "6-ти септември" и на бог знае какви ли не техни "събития".

Много ме възмути това му двуличие в колата на Чавдар и пред всички му припомних случая с Уташи: Иване, аз още пазя писмото ти, казах му.

Той изведнъж млъкна.

"Колкото до вашата приватна истина, г-н Георгиев, тя отдавна се е разминала с моята и се съмнявам дали ще се срещнат някой път отново". Така, едва ли не с погнуса към приватното - сиреч частното, завършва писмото му, което е от началото на 2000-та година, макар недатирано.

И все пак: след като толкова сме се разминали, защо толкова искаше да възобновим приятелството ни на 5 октомври 2010-та на вечерта в Унгарския културен институт в памет на Уташи. Заяви го публично няколко пъти!

Нима имах накъде да мърдам?

Странен човек: през 2000 г. безапелационно ми връчи ултиматум за раздяла, през 2010-та - за сдобряване.

Приех и двата.

Разликата е само в едно: ултиматумът за раздяла ми връчи писмено, т.е. тайно, а разгласи зад гърба ми чак до Будапеща, че съм се скарал с него; през 2010-та го направи публично.

Вероятно първият път, за да изляза виновен; а вторият, за да мине за добродетелен.

Как е станало нашето сдобряване е описано в раздела "Из "Дневници" от 07.10.2010.

03.04.2015

* Това, което си помислих тогава спонтанно, се оказа, че не е безпочвено. При едно гостуване на поета Божидар Богданов в Белене ми попадна книгата на Михаил Тошков "Стъклено тяло. Книга 2: Мемоари", Изд. къща "Ерес". Ето какво прочетох на стр. 203-204: "Заплака небето. Заваля дъжд. Върволицата, която следваше катафалката с ковчега на Кънчев, разпъна чадъри над главите си - сред тъмното настроение разцъфна една цветна градина. Неколцина от изпращачите обаче бяхме гологлави и се спряхме под един бор: от едната ми страна Йордан Попов от "Стършел", от другата Иван Цанев и Васил Колев от в. "Анти", зад нас Палми Ранчев споделя с друг за някаква своя книга. (...)

Палим свещи един от друг. Вятърът отнася пламъчетата и отново палим. Някои припалват цигари и ги държат вместо свещи. Изведнъж Иван Цанев споделя: "Пред Съюза на писателите ме среща Николай Петев и ми подхвърля да съм се върнел в неговия съюз. Отговорих му, че ще се върна, ако ми гарантира тук едно място за гроб!"

"Тук" - това беше парцелът, край който се бяхме събрали в момента, отреден за именити личности от рода на Николай Хайтов и Радой Ралин, техните каменни стели бях забелязал пред нас.

За какво се бе замислил Цанев - дори в гробището да е сред "елита".

Това за мен обяснява Цаневата "толерантност" към Съюза на писателите, защото нито смее да се върне в него, нито да напусне сдружението, на което председател е Неделчев, вече към 16 години, и отдавна е счупил рекорда на някогашния председател на БАН Юхновски.

Вероятно разкрачът на Иван е изтощителен за самия него.

Или поне така би трябвало да бъде.

Лично аз не бих го издържал...

 

ГЕОРГИ ЯНЕВ

 

Здравей Марине,

Пращам ти петия том, който ти бях обещал, както и книгата ми "Баща и син", която може да ти е полезна като документалистика - всичко в нея, макар да я писах малко "писателски", е подчинено на документи.

Тъй като пощенските услуги са доста соленички, предпочитам интернета, там мога да ти посочвам всичко, което те интересува.

Отделно в Основния фонд и Научно-спомагателния има пълна информация с какво разполага музеят. Мога да ти давам информация, която е възможно да се дава - щото има неща, които човек сам ги анализира и пр. Сиреч трябва и да ги види на място. Така съм правил и аз.

Ако знаех какво ти е изследването или интереса, може би щях да ти предложа някои неща, които аз съм срещал, но съм ги пропускал, щото в момента не са ме интересували.

Разполагам с излишни бройки на Летописа за Гео Милев от незабравимата Елена Фурнаджиева, но е много тежък и ще ми излезе доста солен да ти го пратя. Също имам излишни бройки и от нейната биобиблиография за Гео Милев, където е всичко от и за Гео Милев. Но и тя е тежка...

Летописа го има в сайта на музея и можеш да го ползваш, щото той дава много надеждна информация - не само по години, понякога по месеци, че и по дни от живота и творчеството му...

Спираме с Гео Милев. Ти ще казваш с какво нататък мога да съм ти полезен.

И да знаеш - не съм лесен. Оня ден се скарахме с Карата*. Цял месец ме разиграва - туй тъй ли е, ама онуй, защо това, защо онова... Накрая ме пита в кратко писмо: А какъв цвят са били очите на Милица Керанова, на което му писах, че на "писателски" въпроси ми е трудно да отговарям. А той: "Ти що наричаш моите въпроси "писателски", при това в кавички. "Кво искаш да кажеш бре? Амма ха!" Писах му да ги събере тия толкова "важни" въпроси и да питам Леда Милева за тях, но да са на куп, а не на парче. Сега чакам Карата да се разпсува, що слагам "важните" му въпроси в кавички и пр.

Шегувам се, Марине. Много ми е кеф да работя с писатели...

Сега за Кацаров.

Текста го написах две-три години след смъртта му. Стоя година-две, като променях някои неща - изчиствах "публицистиката" на деня и пр. През 1995 и 1996 година го публикувах в два вестника, за жалост, седмичници, и те пускаха текста на три пъти. Сетне в 1998 година включих този текст в моя книга "Срещи", но отдавна нямам даже аз бройка, съпругата ми има бройка с мой автограф. В момента завършвам книга - моя си, онова, което аз си харесвам, - и съм сложил вътре и този очерк или спомен по-точно.

За Христо мога да ти разказвам много неща, но ще се огранича само с онова, което е свързано с тебе. То не е много точно, по-скоро смисълът е точен, но подробностите са избледнели в паметта ми.

Разговаряли сме за младите поети тогава. Той лоша дума за млад поет не казваше, но и добра не допускаше, ако не е убеден в таланта на автора. Аз го провокирах с младите поети на Стара Загора - Таньо Клисуров и Неделчо Ганев. За Таньо Христо казваше, че Клисуров е добър поет, но не го изненадва особено, а за Неделчо нещо обратно - викаше, че "тоя ме изненадва ексик...", допълнително или излишно, не съм напълно сигурен... Иначе обичаше и двамата като поети и като момчета, той така ги наричаше... Аз му приказвах за Иван Цанев, за Борис Христов, но той цъкаше... "Не са мои поети", казваше, макар и за двамата да говореше превъзходно. Особено за Иван, но викаше "Георги, ние сме селяни, кво общо имаме с такива мисловни напъни, облечени с елегия, мъдрост и естетическа красота?, сухо е, не е за мене...".

Един ден той спомена твоето име и се зарадва, че имам и съм чел "Село" и "Памет", ти тогава други книги нямаше. Оттогава доста си приказвахме за твоята поезия - той я възприемаше като "крачка напред" по темата, но се дразнеше от понятието "селски поет". Възхищаваше се от заглавието на втората ти книга "Памет", приемаше го като смисъл... Той обичаше кратките заглавия, впрочем и ти...

Изненадваше ме, когато ми казваше какво бил писал Здравко Недков или Минко Бенчев за тебе, значи, четеше литвестниците и списанията... Веднъж ми заговори за тебе и Янаки Петров... Помня, че се възхищаваше на Янаки за това, че е поет, но и че бил чист български поет. Бил патриот, нещо подобно, което аз тогава не забелязвах, но Кацаров твърдо отстояваше позицията си, че Янаки е "здрав българин". Какво значи това, и досега не съм наясно, но Христо така се изрази за Янаки - "здрав българин".

Той по особен начин класифицираше писателите според мене - на такива и онакива. Винаги роптаеше срещу властимеющите.

Веднъж, излизах от ОК на БКП, където ми бяха спрели пореден материал, и насреща ми Кацаров. Загълчи ме, че журналистите мълчим, а, виж какво става и пр... Показах му материала си и резолюцията, че не може да излезе... В това време зад гърба ни застана Райно Добрев, човекът, който ми спря материала. Те са били на младини приятели с Христо, набори бяха или Райно беше малко по-млад, той е жив още. Христо викна как и защо се спират материали от "тази къща" за истината и кой е този, който си позволява това. Райно, красив и елегантен, се изцепи: Аз, Христо, аз спрях този материал... Марине, никога няма да забравя как реагира Кацаров. Смути се, все пак Райно му е бил близък приятел. Замълча. Стана тягостно, не знаех как да постъпя и аз, стояхме трима души и мълчахме. Внезапно Кацаров изригна: "Пфууу, къде погребахте комунистическата си честност бре, а сред вас на младини имаше почтени и честни момчета, дето измряха..." и си тръгна. Райно ме погледна и каза "Гошо...", но аз отговорих: "Тръгвам с Христо...".

Марине, знаеш колко болезнено беше всичко това... Тук, в провинцията, беше ужасяващо... Както и да е.

Някога ще ти разкажа как в един апартамент, бил е явочен, ни събираха група след група. Ние, писателите, бяхме във всеки вторник. Това беше през 1988 година. Изживявахме се едва ли не, че всеки момент ще сразим властта, не комунизма, за такива неща не сме си и мечтали.

Публикувах спомен за това преди години, разказах истината. Домакин беше някакъв екстрасенс - доктор на биологическите науки, впрочем завършил във Варшава, беше подлудил жените, даже жената на Иван Цанев, Малина, идва специално да се види с него, тя беше под тези екстрасенски влияния тогава, сетне - не зная. Впрочем този доктор на науките го съдиха още по онова време, щото по негово предложение (говори се с благословията на Живков) се разработва специален цех за нещо си в Химкомбината, накрая се оказва, че човекът е измамник ала Бендер и пълен боклук, почват делата... Малко преди да падне системата той предлага на Живков нов "проект", грандиозен, за лечение на рака, уж бил финансиран и пр. Човекът се казваше Стефан Станилов. Аз писах, но видоизмених името му, щото, знаеш... Писах го "Ст. Н. Лилов" - по това време Ал. Лилов оглавяваше партийните листи на Ст. Загора.

В момента Стефан Станилов е гражданин на САЩ, живее и работи в Силиконовата долина, беше миналата година тука и, като ни срещна с Неделчо Ганев на централната улица, ни показа документа си за гражданин на САЩ. Това не е важно. Важното е, че каза: "Избраха групата от петък за... дисиденти. Вие не ставахте...".

След публикацията ме срещна Тенко Калайджиев, зам.-шеф на операта и бивш сътрудник на щат в ОК на БКП и ми потвърди с думите: "Нашата група беше в сряда, разбрах, че вашата е от вторник, но те избраха групата от петък".

Групата от петък е била от няколко човека, в която влизали Тренчев, жена му, Босия и пр.

В цялата тази история има намеса и Кацаров, но няма да го напиша, мога да ти го разкажа на четири очи...

За всичко това, което ти разказвам, и което е абсолютна истина, извън моята, имаше още един персонаж: той имаше два псевдонима - Веселин и Стеснителния, и ходеше да разнася кой писател кво е казал тази вечер в Пегаса. И макар да беше посредствен, растеше в службата - малко преди да падне системата, беше главен специалист в Окръжния съвет за култура в Стара Загора и вземаше заплата поне колкото беше общата заплата на Георги Янев, Таньо Клисуров и Иван Груев. Този човек се казва Йордан Атанасов**. Това е публична тайна в Стара Загора.

Казваш "С годините всички поумняхме". Не, не е така, глупостта ни продължава... Знаеш ли какво ми беше малко след 1989 година, когато любимите ми колеги Мишо Неделчев, Сашо Йорданов и Елка Константинова дойдеха в Стара Загора и търсеха Босия, Тренчев и прочие, а не нас, писателите... Търсеха "дисидентите" от петък... Харесваните... Нищо лошо не казвам за тях, те сигурно са добри хора, но поне с Кольо Босия нямаше как да седнем на една маса, ние тогава със синове-хулигани на активни борци се гнусяхме да сядаме и да пием заедно...

Тази страница, Марине, също не е прочетена и няма да се чете скоро. Затова вярвам като Кацара само в хуманизма и човешката етика, която може да стои над партийности и прочие простотии...

Впрочем да спирам. Бъди здрав.

Георги

Декември 2014

 


* Карата е писателят Христо Карастoянов.

** Комисията по досиетата обяви проверката на редколегията на старозагорския вестник "Литературен глас" (решение №1080 от 10 октомври 2017 г.), с която се потвърждава, че Й. Атанасов е агент на ДС.

 

 

П.П. Текстовете на всички писма до тук и моите бележки показват част от развитието на живота ми, без да доказват дали аз съм се развил.

03.04.2015

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Тук и надолу всички коментари и бележки под линия са мои - Марин Георгиев. [обратно]

 

 

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 08.04.2019
Марин Георгиев. Показания без бой. Варна: LiterNet, 2018-2019