Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Април  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НЕПОИСКАНИ ПИСМА
1976-1992

Марин Георгиев

web | Някой винаги гледа

Това, на което те се наслаждават, е комфортът от липсата на история
Макс Фриш, "Дневници"

 

АНЧО КАЛОЯНОВ

16.I.1976 г.
Велико Търново

Бачо Марине!

Видях плода на твоите усилия и се зарадвах много - ти имаш основания да се гордееш с твоето "Село"! Да ти е честито! Вчера Панко Анчев ми я донесе, прочетох те и побързах да я дам на Иван Радев, че му трябвашe, защото беше дал заявка в "Зорница"* да напише една статия за двамата с Таньо Клисуров, нещо, което мисля, ти е известно. Първичен и вглъбен, сериозен до приглушен трагизъм - това е според мене твоят поетически характер, различаваш се от учителите си и ако тук-там не се мяркаха сходни ситуации на духа и мисълта, щеше да бъде още по-добре - например твоята "Свобода" е досущ като онова за водопада на моя земляк Иван Цанев, но и това, което имаш само като свое, е достатъчно, за да си на своя открита от теб територия. Може да се каже твърдо - ПРОБИ, БИВОЛАРЧЕНИНО! - а това е твърде, твърде много. Сега остава да покажеш характер, защото още Далчев е рекъл, че у нас таланти много, а характери - малко. Та, дръж се! Отсега започват изкушенията...

Колкото до упрека, че не се обаждам, мога да кажа, че при последното ми идване звънях - събота беше - четири-пет пъти в "Пулс" и все казваха, че те очакват, а ти си бил в кафенето; а накрая работното време свърши и аз се качих на влака. Безкрайно съжалявам, че по-предния път не се видяхме, за да отидем с тебе, твоето момиче и моя милост в Иван Цанев. Но що дни напред идват, наши са. А какво казва Людмила** за твоята писателска слава и за "Селото". Любопитен съм да я чуя.

Посвещението ме зарадва и за него и за стихосбирката, и най-вече за стиховете ти - благодаря, приятелю Марине!

Твой: (подпис)

 


Този раздел на книгата започваше и завършваше с писма на Иван Цанев. Анчовото, което изникна отнякъде, развали подредбата. А и няма как да е иначе: всички "търновци" бяхме свързани здраво един о друг, както са свързани помежду си, колкото и да са различни, хората в малкото селище. Нашият обединител бе литературата, съзнатото себеусещане, че сме провинциалисти - и всички останали комплекси на младия човек. Една част се преселихме в София, но си останахме същите, или почти същите в същността си, формирана в годините на младостта ни във Велико Търново. Времето след него само подчертаваше значимостта му.

А може би така е само при мен...

 

* "Зорница", алманах, издаван в Габрово.

** Людмила, студентка във В. Търново, с която ме запозна Анчо с надеждата за дълготрайна връзка, от която нищо не излезе.1

24.03.2014

 

ИВАН ЦАНЕВ

 

Драги ми Маринко,
или мили ми драгинко,

ако е позволено с тия работи да се прави игра на думи. Защото приятелството не е игра, нали, както и изкуството. В случая аз дадох малка преднина на изкуството, т.е., когато получих хубавото ти и сърдечно писмо не седнах веднага да ти отговоря, щото в момента ме беше обхванала една буря (буря в чаша вода, разбира се) да пиша, да пиша, да пиша, да наваксам изгубеното време. Ех, понаписах някои нещица, но обезсмислих дългото писмо, с което си бях наумил да ти благодаря за твоето. (Още повече, че онази сдържано-коректна картичка, с която бях предварил твоето писъмце, едва ли те е стоплила много. Може би само посвещението я компенсира). Няма да те занимавам със себе си, нали скоро ще се върна и каквото има да си кажем, ще си го кажем очи в очи, дето се вика. Само не съм сигурен дали цитатът от Марин Георгиев (мотото на "Писмо до младия поет") е верен, но това е грижа на Малина. Тези два броя на "Светлоструй" съм ги приготвил от десетина дни (когато ги получих от Здр. Кисьов по пощата) да ти ги изпращам. Очевидно вече е късно, ти си се снабдил, но ако искаш, ги дай на Марко Ганчев и Пауновски. Кажи им, че ще ги отпечатам в по-значителни литературни издания, когато му дойде времето (като си завърша целият цикъл "Посветени сонети". Впрочем, аз дадох една част вече на "Янтра", ти това го знаеш). И на Тончо съм направил едно посвещение, но то е част от един друг цикъл импресии и миниатюри. Аз май започнах в махленски стил и ще трябва да спирам писмото си. Пък и листът свършва. Остана място само колкото да изпратя поздрави на Здравко (Недков, разбира се, кой друг Здравко заслужава) и на другите общи приятели по твоя преценка. Поздрави и жена си, дано всичко при нея върви благополучно и да те видя щастлив и спокоен след няколко месеца...

бате ти Иван

 


Ако съдя по последния ред, писмото е писано 1981 г., месеците юни или юли; възможно е и май; дъщеря ми се роди на 29.09.1981 г., а преди това жена ми лежа за задържане на плода в ИАГ; последният ред в курсив в оригинала е написан на ръка. Малина (Томова), съпруга на поета; Тончо (Жечев).

27.06.2010

 

ЛЮБОМИР ИЛИЕВ

 

Уважаеми др. Георгиев,

Както се уговорихме, оставям Ви сонета "Държава" в оригинал, руски и български (Вашия) превод. Моля Ви да си направите труда да ми го върнете още в понеделник, защото въпросът наистина е крайно спешен.

Искам да се допитам до Вас и за нещо друго. Току-що узнах от д-р Дитмар Фелден от Културно-ииформационния център на ГДР в София, че е предоставил на в. "Литературен фронт" материал във връзка с 90-годишнината от рождението на Йоханес Р. Бехер, който сигурно ще излезе още в следващия брой (Бехер е роден на 22.V.1891 г.). Ако пожелаете да илюстрирате статията с някоя творба на автора, редно е да се използуват според мен преводи от антологията, в която участвувате и Вие. За всеки случай Ви пращам и един "царски" сонет на Бехер, преведен от мен и включен в същата антология. При положение, че не сте предложил вече някой от Вашите преводи (Напр. "Не идва нищо даром"), бихте могли да го използувате.

По всяка вероятност ще трябва да се превеждат и някои други стихотворения от тази прословута антология, чиято усложнена формална структура е уплашила преводачите, но не виждам как ще уплаши Вас (четох с възхищение преводите Ви на Заболоцки във "ФАКЕЛ", и понеже познавам тези на Б. Божилов и П. Алипиев, мога категорично да Ви уверя, че ги биете по всички точки). Но за това ще говорим в понеделник. Не бихте ли могли да минете покрай "Панорама" между 8.30 и 14 ч.?

С уважение: Любомир Илиев

 


Писмото вероятно е писано между 10.-15.05.1981 г.; Л. Илиев е изтъкнат преводач от немски, има самостоятелен превод на "Фауст". Сега не си спомням защо, но бях поканен (жена ми твърди, че от него) да участвам с преводи в антологията на поезията на ГДР; подстрочници ми направи жена ми (това е единствената ни съвместна дейност на книжовното поле), а баджанакът Едуард Клайн, който знае немски от малък, ме "контролираше"; помня как не ме остави на мира, докато не предадох оптималния смисъл на един от куплетите; тогава разбрах, че в стихотворството, по-точно в класическия стих, всичко е постижимо; размествах думите десетки, да не кажа сто пъти, накрая успях; стиховете бяха на Бехер, който ми се видя сух, дори скучен, но исках да се докажа, пък и пари ми трябваха - строях жилище. Интересно е да се види "Литературен фронт" от края на месец май или началото на юни; дали съм успял да съдействам на Л. Илиев да публикува превода си и дали съм сложил и своя превод. Все още не бях годинясал в "Литературен фронт" и за десетгодишната си служба в него никога не бях допуснат в отдел "Поезия". Похвалата на Илиев за превода ми на Заболоцки има и "дипломатически" характер, както и цялото му писмо, но тези ми преводи бяха забелязани и от други: Кирил Кадийски, тогава също редактор в издателство "Народна култура", при случайна среща по "Славейков" ми каза "аз също го превеждам, но ти го правиш по-добре. Предлагам ти да преведеш 3000 стиха и ще го издадем в книга" - признание рядко не само за Кадийски, но и за който е да е български писател. Тази случка опровергава поне едно от обвиненията срещу този поет, а те са безброй.

"Панорама" е списание за преводна литература, съществуващо и днес.

27.06.2010

 

ИВАН НИКОЛОВ

 

19 окт. 85
Хасково

Драги Марине,

Пускаме стиховете ти в следващата I кн. 85 г., без "Гробище".

Благодарим ти за сътрудничеството.

Мисли какво ще ни дадеш по-нататък.

Твой: Иван

 


Писмото е написано на ръка с енергичен почерк върху бланка на литературен алманах "Юг".

 

*

Пазя и досега прозаичната книга на Иван "Требник" - размисли за изкуството, случки с и спомени за писатели (София: БП, 1989); цитирам автографа му:

Книгата, като й кажеш: "Хайде",
преживява и такъв момент:
автор лесно може да се найде,
трудно се намира рецензент.

На Марин -
приятелски!

22 авг. 89
Варна

 


22 август е първия ден на последната смяна в писателската станция във Варна.

Книгата ми хареса. Автографът приех като подкана и... написах рецензия. Онасловена е "Требник като потребник".

Препрочитам книгата и досега.

12.12.2015

 

*

20.02.87
Хасково

Драги Марине,

Прочетох писанието на твоя автор - Людмил Димитров, само че окото ми нещо не го хваща.

Първо, то не ми е изяснено жанрово - уж трябва да бъде документална проза, а подходът му - чисто художествен. И за какво в края на краищата е написано всичко - да видим още една моментална снимка на лудницата?

Би имало смисъл ако всичко това си беше един очерк, ама да се надзърне по-надълбоко, да му се потърси проблем някакъв, да се открият човешки съдби. А така е само регистрация на вътрешно-болнични картинки и поведение на пациенти.

Това мисля - това ти пиша, не се сърди!

Твой: Иван

 


Писмото доказва несполучливия ми опит за ходатайство, породен от съчувствието към автора Л.Д., както и добрината на Ив. Николов, който поради приятелството ни е изчел хаотичния текст, но заради приятелството ни не е направил естетически компромис.

 

*

8 април 91
Пловдив

Драгий ми г-н Марине,

Извини моята служебна непосветеност, не знам кой при вас е баш майстора по поезиите, та затова се обръщам към теб.

Стиховете, които ти пращам, не са чиста лирика, а нещо междинно - ни риба, ни рак. Но това, струва ми се, не им пречи да бъдат публикувани като нормален цикъл във вашия вестник.

Впрочем, такава е и молбата ми: виж, прецени с набитото си редакторско око и ако не виждаш никакви пречки, предай ги на съответното лице да си чакат реда на опашката.

Като се извинявам още веднъж за причиненото ти главоболие

Твой: Иван

 

*

12 юли 91
Пловдив

Драгий ми Марине,

Гледам, че от време на време под рубриката "Сателит" пускате по някоя и друга пуча въшка.

Ето ги и моите.

Виж ги, прецени и ако ти вършат работа, пусни ги да прехвърчат нататък.

Ех, как можехме сега да си пием евскиноградската под дебелата сянка на варненския орех на сладки приказки, ама ядец.

Бъди жив и здрав!

Твой: Иван

 

ЗДРАВКО НЕДКОВ

 

Ч Н Г

Нека Новата 1981 г. ти донесе здраве, щастие и творчески успехи (нови!)

Чаро, дано се сбъднат всички онези неща, за които намираш сили да мечтаеш.

Здравко

24.12.1980 г.

 


Написано на ръка със ситен, четлив почерк върху гърба на картичка, изпратено от Сливенски минерални бани. Чаро е "галено" обръщение към мен въз основа на псевдонима, с който Здравко ме пре-кръсти от Марин на Чародей Злодеев; знаехме си го само двама. Той, като истински селянин, не показваше чувствата си, още по-малко пък надписваше и пращаше картички. Тази е изключение.

27.06.2010

 

*

3.II.1983

Здравей Марине,

Мисля, че не е редно да прекъсвам лечението, което съм започнал с тези силни лекарства, и трябва да го изкарам докрай. Ако прекъсна, нито от проведеното досега лечение ще има някакъв ефект, нито новото лечение ще бъде много сполучливо, защото при преминаване от едни лекарства на други трябва да има почивка от 1-2 седмици. Още повече че ми остава една седмица.

На село имам възможност да спазвам абсолютно точно лекарските изисквания както по отношение на диетата, така и на режима - осем часа сън, два часа следобеден сън, разходки и т.н. Никъде не мога да спазвам това, освен, разбира се, в болницата, където обаче ще ми липсва оздравителната атмосфера на домашната обстановка. Сега здравословно се чувствам значително по-добре.

Единадесети февруари е последния ден за лекарства, след това ще остана два дена, за да видя как ще се чувствам и на четиринадесети заминавам за София. На петнадесети или шестнадесети трябва да се явя отново в ИСУЛ на контролно изследване. След него, дори независимо от лекарското заключение, мога вече да постъпя в I градска на лечение без никакво колебание.

Ако е необходимо да дадеш някакъв отговор на др. Караславова*, предай й това и моята благодарност за нейната помощ, която може да окаже наистина само един сериозен човек.

Чаро, ще те помоля за още една услуга: да ми платиш членския внос** при телефонистката Магда Касабова. Мисля че тя е на твоя етаж. При нея опашка няма - знам, че не обичаш тази социалистическа придобивка. Заплатата ми е 370 лв. и плащам 11.10 лв. Трябва да платиш на 6.II., когато получаваме заплатите. Може да платиш два-три дена по-рано, но не може по-късно. Като дойда в София, ще ти дам парите.

Благодаря ти за всичко и се надявам в най-скоро време да се видим. И дано занапред говорим повече за писане и по-малко за болести.

Много поздрави на приятелите Иван Цанев, Илийката Богданов, Минчо, Жоро Белев, Ив. Цветков.

Много поздрави на теб и твоето семейство от всички нас.

Здравко

 


* Съпругата на поета Слав Хр. Караславов, която работеше в Централно аптечно управление и само от там, чрез нея, можеше да намериш така нужното дефицитно лекарство за подобряване състоянието на Здравко след операцията от язва. Отидох при нея и за нейна чест, тя извърши услугата, помогна. Здравко се долекуваше при майка си в с. Липница, през пролетта на същата година вече бяхме на екскурзия в Гърция.

** Здравко бе член на БКП, но се отнасяше към това като към необходимото зло. По това време бе зав.-отдел "Критика" в сп. "Съвременник", за ония години заплатата му е завидно добра.

 

*

Здравей, Марине,

Не ти изпращам обещаната втора част на онази статия, защото трябва да правя още справки и проучвания в НБ, а съм на село и тук идвам веднъж в месеца за 2-3 дни. А и ми се струва, че темата не е вече актуална за един вестник след като предметът на статията престана да съществува. Предлагам ти друга работа, която по моя преценка може да бъде по-интересна за ЛФ.

Искам да те предупредя за една дреболия, от която могат да възникнат много въпросителни. В библиографската извадка, която давам, се среща, примерно, "в ЛФ, бр. 9 от 3 ноември 1945 г. "Коректорките в такива случаи питат: "Как така бр. 9 през ноември?" Това е защото вестникът започва да излиза през м. септември и през първите една-две години (не си спомням точно) номерацията му е от септември до септември. Така е и с едноименното списание. Другарите наистина са смятали, че могат да променят летоброенето.

По подобен повод (в бележките към 1 т. на Далчев) Йордан Вълчев ми написа преди две години голямо и сърдито писмо, без да си направи труда да отвори старите броеве на вестника. Ти не си толкова голям историк и специалист по календарите, но все пак...

Добре ли си? Чета твоите неща и те ми вдъхват увереност, че хората, които се утвърждаваха по Живково време с толкова мъки, ще успеят и сега, макар че се навират в очите ни разни разпасани недораслеци. Дано само дотогава животът ни не бъде свършен.

Желая ти през Новата година здраве и успехи на всички фронтове ("форуми").

Чаро - харо!

Твой: (подпис ЗдрНед)

4.02.92 г.,
София

 


Това писмо открих вчера в един от пликовете, селекционирани за незнайна и от мен цел. Вече не си спомням ни каква е била обещаната статия, а новоизпратената "актуална", явно, е вързана с Йордан Вълчев, ще проверя напролет, живот и здраве, в течението на вестника. Писмото говори за Здравковата педантичност в работата, написано е със ситни четливи букви, без никаква грешка; ако има - тя е на преписвача - т.е. - моя.

Със Здравко имахме противоречиви отношения след 1990 г., и не по моя вина: той не е "пробивен", не бе готов за промяната и смени много вестници - "Български писател" по Хайтово време, "Нова Зора" на Минчо Минчев и "Словото днес" на Николай Петев. И в трите вестника съм засичал негови текстове - някъде пазя изрезки - в които ме "напада", според изискванията на гл. редактори. Не съм му държал гарез: винаги съм знаел, че е един от най-добрите ни критици и съм разбирал принудите на живота и конюнктурата, за да си изкара хляба. Много преди да постъпи в "Словото днес", може би 1998 г., той ненадейно "цъфна" в редакцията на "Раковски" 136. Бе толкова изненадващо - не бях го ни виждал, ни чувал с години, че дори не се сетих какви ги бе писал срещу ми; зарадвах му се, както във втората половина на 70-те и началото на 80-те години, годините на най-здравото ни приятелство. Каза ми, че с М. Минчев се скарали и пита мога ли да го взема при мен; не искам много, само да съм на минималната работна заплата, да поемеш осигуровките ми, а аз ще се "отчитам" с по една публикация на две седмици*. Извиках счетоводителката; съобщавайки й неговото условие и й наредих да го изпълни. Тя се намръщи недоволно, но го изпълни. Намръщи се, защото знаеше с каква просия и вървене по върха на ножа излизаше вестникът. Тогава Здравко ми каза, че майка му го изпратила с думите: - Иди при Марин, само той ще ти помогне.

В годините на цъфтящото ни приятелство Здравко ме води на гости у тях, с. Липница, Врачанско, разположено в богатата Златия; баща му бе тих и мълчалив, майка му приказлива и пъргава; бяха доста стари за негови родители.

Здравко написа и публикува много ценни текстове; в едни от бележките си бе писал, че съм човекът, когото е чувствал душевно най-близък и сроден до себе си. Не бях му го искал, а и допускам, че е било и начин на извинение за предишните му текстове, които ме клеймяха в духа на тогавашните клишета: разстрелял Вапцаров, осквернил Яворовия музей и храненик на "Отворено общество". Какво пишат, не гледах, не отговарях; бях разбрал, че най-добрият отговор е вестникът да излиза.

Според мен Здравко в два броя публикува за втори път статията си за Петър Манджуков и неговата книга "Предвестници на бурята" - любима и на двама ни. Това е най-доброто изследване и най-добрия критически анализ на този голям мемоарист, недооценен до днес и според мен - достоен съперник на Захария. Не му придирях, не му споменах: напротив - радвах се, че и нашите читатели ще открият един голям писател документалист.

Дори смятах, че на Здравко плащам малко.

Знам: много са хората, които, щом чуят фамилия Костови, и подскачат като ударени от камшик. И първата им дума, която им идва е ами фондацията. За тях тя е нещо спекулативно, мръсно, пералня за пари и всичко това е дублирано с Елена Костова.

Да, но на мен Елена Костова само ми е помагала, само добро съм видял. Другаде съм описал как случаят ни срещна. Имал съм и конфликти с нея, описани са в дневниците му, виждал съм я в различни светлини.

Но тази същата Елена Костова, от 1998, откакто се познаваме, до края на 2001, всяка година, на Великден изпращаше по една средна месечна заплата на писатели и артисти. За писателите ме помоли да й направя списъка. Да, в него слагах и Здравко Недков, даже и колегите си Васил Колев и Владимир Попов. Струва ми се, че по-късно, защото и по-късно дойде, и Чавдар Ценов. Няма да им дойде отгоре. Ние имахме малки заплати, включително и аз (доказателство е пенсията ми от 200 лв.) и жестът на Елена бе една възможност да получат поне част от заслуженото с толкова труд, за което все нямаше откъде.

Освен това всяка година тя отделяше по 2000 лева награден фонд (допреди деноминацията - 2 000 000) на автори на "Литературен форум", отделно подкрепяше издаване на отделни книги - не само от поредицата "Българска сбирка", но поиска да й представя проект за нова поредица, кръстихме я "Колекция Холограма", луксозна, с щедри хонорари, в която излязоха Радичков, Ивайло Петров, Стефан Дичев, Атанас Далчев (на български и унгарски), Иван Вазов.

Би трябвало да го имам в дневниците си, ще го потърся, но допреди да го търся, бързам да разкажа случая със Здравко.

Извика ме тя да й дам предложенията за годишните награди на обща стойност 2 000 000 (два милиона) лв., обичайният паричен фонд, който тя осигуряваше няколко години подред. Разпределихме ги и протоколирахме решението си.

Връщам се щастлив-прещастлив в редакцията и виждам Здравко: седи оклюмал на фотьойла в дъното на работното помещение. Само се плеснах по челото и му казах: - Брей, ами теб те забравих... Дори не му обясних за какво. Нямах време.

Бежешком се върнах при Елена: - Аман-заман, пропуснах един автор, много Ви моля, трябва да преразпределим общата сума; отрязах по 1000 лв., от I и II награда и за Здравко останаха 200 000 лв. (минималната заплата тогава бе 53 500 лева); тя се намръщи, но отстъпи пред моята настоятелност, като не ме остави "безнаказан"; на моето "Много Ви благодаря!" отговори: - Не е човек да ти подаде ръка..." (И беше права!).

Наградите ги връчваше лично и във всеобщата "наградна" еуфория и тя, и аз забравихме тази напрегната сцена. (За място на връчването нарочно избрах пресцентъра на БТА, на 30.Х., един ден преди 1 ноември, празника на Будителите, за да принудя медиите да споменават името на вестника, неговите благодетели и писателите; I награда от 500 000 лв., на Владимир Трендафилов за рубриката "През седмица в литературния аквариум"; II награда от 300 000 лв., на екипа (от 6 автори) на рубриката "Чай по никое време"; III награда от 200 000 лв., на Здравко Недков и Специална награда от 1 000 0000 лв., на Ивайло Петров - за повече подробности може да се види 4 стр., бр. 34 от 1998 г. ).

Със Здравко се разделихме след спирането на вестника през 2000 година. Нямах възможност повече да го подкрепям, а и самия себе си вече не можех.

Подире той постъпи в "Словото днес" и там, съвсем случайно, пак срещнах бележка срещу мен. Може би това бе новата, задължителна при постъпването му в нов вестник, цена на входния билет. Длъжността му бе зам.-главен редактор. Чух, че му е помогнал Иван Цветков. Според Воймир Асенов, който бе там вечният редактор, а после наследи поста на Здравко, на въпроса ми защо е махнат Здравко, отговори: - Ами не беше общителен, беше много мълчалив. Седи си на бюрото и мълчи по цял ден.

А е най-способния критик от моите връстници.

01.01.2011, София

* Грях ми на душата, но... Какво искаше тогава Здравко от мен? Искаше в условията на капитализма, и то в най-бруталния му период - първоначално натрупване на капитала, да му осигуря комфорта на социализма. Винаги ме е учудвал практицизма на непрактичните: да са на щат и да им се плащат социалните осигуровки. На тези правила много държеше и Владо Попов. По това време аз разсъждавах иначе: не е важна големината на заплатата, важно е да получаваш пари своевременно, наричах ги живи, и сам да си ги управляваш. С питане на този и онзи, наясно с природата на финикийските знаци, разбрах, че най-изгодно е да ги превръщаш във валута, в ония години - в долари. Паднеха ли ми - това и правех. Нехаех за т.нар. голяма заплата. И като се пенсионирах, разбрах, че не съм бил прав - сега пенсията ми е цифром и словом 213 (двеста и тринадесет) лева. А в очите на околните тъкмо аз минавам за практичен. Особено за непрактичните. Така аз, директорът, "техният началник", днес в това отношение съм по-зле от своите "подчинени".

След принудителната ни раздяла през 2000 г., интересувах се за него много пъти за Здравко, дори с Румен Стоянов уговаряхме едно пътуване до Липница, за да го видим. Сега вече съвсем съм изгубил не само неговите, даже и собствените си дири. Чувал съм, че къщата му на село е с прекъснати ток и вода. Което говори, че Здравко е в бедствено положение.

Миналата година почина - намерен е мъртъв в жилището си в София.

Научих, че съпругата на Здравко е починала малко преди него; че брат му, седем години по-възрастен, за когото Здравко ми казваше, че системно се е напивал до безпаметство, отдавна не пиел и си кара старините във Враца; че Здравко имал болно сърце и е лежал в болница; че е починал в София, в общинското си жилище - сигнализирали съседите, седмица след смъртта му.

На масата му намерили разтворен тефтер.

20.03.2015

 

ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ

 

30.4.1990
София

Уважаеми г-н Ганчев,

Това не е открито писмо. Нямам желание нито да печеля някакви дивиденти от евентуалното му публикуване, нито да обслужвам някаква страна в многостраннната, често твърде лична ожесточена борба, която в последно време се води по страниците на вестниците. Разбира се, най-малко бих искал да злепоставя Съюза на демократичните сили, в който членувам и на позицията на който, по общо мнение, стои Вашият вестник.

Искам просто да изразя пред Вас силното си огорчение от това, че в "Литературен фронт" продължава войната с моето семейство (включително и с мен самия), която още миналата година започна Никола Инджов, а паралелно с него и Стефан Продев. Дълбоко ме възмущават безпринципни и неграмотно-агресивни хора като Петко Братинов, но искам да Ви кажа, че не виждам никаква разлика между това, което той публикуваше против моето семейство по Инджово време и статията "А сиренето - с пари", която се публикува сега, по Ваше време.

(Не искам да се спирам подробно на стилистиката на статията, която е изключително просташки написана и не прави чест на един литературен вестник).

Вие добре знаете, че Л. Левчев остана без работа по Живково време, миналата пролет, че масираната атака срещу него започна именно по партийна (комунистическа) линия и след десети ноември придоби определена, ясна, според мен цел - да се посочи изкупителна жертва: Лилов, Младенов, Продев и т.н. са чисти - те не са били слуги на Т. Живков, те едва ли не винаги са се борили срещу него. За разлика от тях Л. Левчев винаги е бил дясната ръка на Т. Живков... Знаете колко е абсурдно това.

Съществува и друг детайл в така създадената за пред обществеността картина - Левчев се опитва да флиртува с опозицията чрез своя син, но това не е чудно - цялата опозиция се състои от бивши живковисти и техни родственици. (Така в една статия публикувана от Продев във в. "Работническо дело" - сега "Дума" ставаше "ясно", че всички по-известни фигури в СДС са номенклатурчици, живковисти и техни родственици, включително "сина на дворцовия поет на бившия бащица"). Статията "А сиренето - с пари", поне в частта си посветена на Левчев, е в удивителен синхрон с гореспоменатата статия. Там освен Левчев "който е оставен спокойно да живее" (очевидно според доц. к.т.н. инж. Н. А. Игнатов е трябвало да бъде убит) "в апартамента-палат, заедно с придворната художничка Дора Бонева", е зашлевено през лицето с неясна по конкретен смисъл, но напълно ясна по емоционално съдържание забележка и "синчето на Левчев..." Нали разбирате, че подобни недостойни подмятания могат да се правят за синовете на много наши писатели, за много наши интелектуалци, вкл. и за Вашия син, когото впрочем аз уважавам и смятам за свой приятел?

Искам, г-н Ганчев, да Ви осведомя, ако не знаете това, че аз, въпреки уважението си към Л. Левчев преди всичко като мой баща, а освен това и като голям български поет, какъвто той е, никога не съм споделял неговите политически убеждения. Никога (за разлика от него и от Вас) не съм бил член на комунистическата партия. Не съм и ползвал особени материални облаги, приписвани на нашето семейство, не притежавам никакъв имот (живея под наем), нямам спестовен влог, от половин месец съм собственик на кола "Трабант". Искам също така да Ви припомня, че от началото на миналата година членувам в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството (Клуб за гласност и демокрация), че съм подписвал повечето политически писма на този клуб - в защита на Петър Манолов, на българските турци и т.н. и т.н., че съм член на управителния съвет на Екогласност, че издадох по Живково време четири броя на нелегалното списание "Глас", за което бях уволнен от работа и ми беше наложена глоба от 500 лв., а също бях заплашен, че следващият път ще бъда даден на прокурора.

Мога да Ви уверя, че не търся никакво признание за тази си дейност, нито пък съм можал да зная през миналата година, преди десети ноември, че ще има десетоноемвийски преврат и ще мога да си пиша някакъв "актив" след това.

Но все пак смятам, че отношението на Вашия вестник към моето семейство и лично към мен, отношение, което се формира от времето на Инджов, за да продължи и до сега, е, меко казано, некоректно, а според мен и недостойно.

Пиша всичко това от лично мое име. Предполагам, че Л. Левчев не би се съгласил с някои от постановките в това писмо.

С покруса и недоумение (подпис)

Владимир Левчев

 

Р.S. Зная, че прекият извършител на акциите срещу мен и баща ми е Марин Георгиев (той си беше такъв и по Инджово време), но също така зная, че те не могат да бъдат провеждани без Ваше знание.

(Марин Георгиев проявява потресаващо двуличие в отношението си към мен и баща ми - едновременно (или последователно) ни ухажва и работи срещу нас).

 

Р.Р.S. Налага се да изпратя копие от това писмо и до Марин Георгиев, тъй като той лично е засегнат от него. Колкото до П. Братинов, аз отдавна смятам за недостойно да разговарям с него.

Копия от писмото ще изпратя също така до г-н Желю Желев, до г-жа Блага Димитрова и г-н Йордан Василев, за тяхна лична информация, а не за да вдигам обществен шум в навечерието на изборите.

(подпис)

 


Цялото писмо е на пишеща машина, на ръка са само подписите. Правописът е на автора.

 

МАРИН КОЛЕВ

 

Драги адаш,

Изпращам ти четири парчета. Те са горе-долу един десен. Дано ти хареса поне едно.

Благодаря за добрите ти чувства към мене. Аз се мъча да ти отвърна със същите, засега само в сърцето си.

Поздрави Димитър Василев и специално Здравко Недков!

Твой Марин Колев

8.12.81
Ловеч

 


Марин Колев, поет от Ловеч. Писмото е написано на ръка.

 

ХИНКО ГЕОРГИЕВ

 

Благодаря,

братко

за мислите

за поезията!

Хинко

 


Хинко Георгиев, поет, роден в с. Алтимир, Врачанско, женен за Здравка от с. Ясен, Плевенско, дългогодишен журналист в Плевенския окръжен в. "Септемврийска победа", последните две десетилетия прекара живота си в лудница. Писмото е на ръка, поводът не се сещам. Върху плика едва личи пощенското клеймо с дата 20.9.86. Помня, че го посетих в лудницата зад Военно-медицинската академия. Носех му плодов сок в голямо пластмасово шише. Извикаха го и той се яви в малкото дворче с шапка на глава. Видя ме се не напълно адекватен. Подадох му подаръка. Взе го и го изпусна. Пластмасата се спука и сокът се разтече. Ами и ти имаш един късмет - рекох му.

Да бе - и аз имам един късмет... - повтори като ехо той, с глас и отчужден, и отчаян...

Повече не се оправи - медицината беше безсилна.

Март 2011

 

БЛАГОЙ ДИМИТРОВ

 

Драги Марине,

научих чрез колеги, че моето първо писмо до теб е изчезнало. Случва се. Аз го оставих в един възголям плик на пропуска в СБП. Надпис: Литфронт, Марин Георгиев! Както и да е. Сега ще повторя вече казаното.

С удоволствие прочетох твоя "Праг" и не се спънах на нито едно място. Харесва ми изцяло твоят простичък начин на изказ. Харесва ми твоето чувство за ред в най-широкия смисъл на думата. Ти с лекота поставяш на мястото им и хора и факти. Разбирам защо Ефрем Каранфилов така възторжено се отзовава за книгата. В нея човек влиза като в български дом и всичко му е родно и мило. Мен особено ме впечатлява еднаквостта на твоето детство с моето, сякаш селата ни са в една община.

Бог ти е дал хубава дарба и аз ще очаквам с интерес всяка твоя бъдеща книга - била тя в стих или проза.

Привет: Бл. Димитров

12.05.82 г.
София

 

ИВАЙЛО ПЕТРОВ

 

Здравей, Маринчо!

Моля да ме извиниш, защото закъснях с отговора си. Имах да прегледам някои книги, които трябваше да върна в определен срок, имах и други неотложни работи, а на всичко отгоре се повреди и пишещата машина. Освен това трябваше да дам и едно интервю за софийски вестник, което ми отне няколко дни. Стечение на обстоятелствата, както се казва, а иначе нямам кой знае колко работа.

Благодаря ти най-сърдечно за писмото! То ми напомни младежките години, когато писмата бяха единственото средство за общуване от разстояние. Напомня ми и вълнението при получаване на писмо. В моето село получаването на писмо бе събитие необикновено и цялото село го узнаваше начаса. Общината ни бе в съседното село, там се получаваше пощата и един или два пъти в седмицата, а зимно време много по-рядко, пристигаше "пощаджията" бай Петко. Нисичък, тлъстичък като буренце, добродушен и шеговит, със съзнание, че доставя удоволствие и радост на получателите, той пристигаше от съседното село обикновено по обед, възседнал сивото си магаре. Беше облечен по селски с антерия или ямурлук зиме, обут с навуща в цървули, само главата му бе "униформена" с черна фуражка, овехтяла и оръфана, с кокарда и кокалена козирка. Преди да влезе в кметството, където оставяше пощата, надуваше тръбата през целия мегдан и всички, които имаха войници, ученици или болни далече по градовете, веднага се отправяха към кметството.

Благодаря ти и за книгите! Прочетох ги твърде бързо, за да ти отговоря по-скоро и се боя да не би да изкажа някакво повърхностно мнение за тях. Стиховете ти оставиха у мен впечатление за епос. Внушиха ми епичност може би защото са здраво обединени като в поема, а най-вероятно защото са много искрени. И защото възкресиха в паметта и душата ми детството и младостта, чувствата и усещанията ми от онова време, животните, нивите, миризмите и цветовете и ... всичко. Затова може би ми се струва, че съм прочел някакъв епос.

Поразява ме и отношението ти към селото (някогашното, детското) така чисто и искрено, а и това как си могъл да го съхраниш досега в сърцето си. Ти го виждаш и като основа, и като бъдеще на социалния и нравствен живот на народа. Това е позиция на поет с необичайна за наше време поетика и може би "последно-мохиканска", ако мога така да се изразя. В това има нещо по детски възвишено.

Четох и проникновеното ти и умно слово за Илия Волен, за което могат да ти завидят и най-добрите критици. Ти не го интерпретираш, ти го откриваш, поне за мен, защото не съм чел много критически статии за него. За радост и за съжаление. За радост, че е открит и за съжаление, че това става толкова късно.

Някога Емилиян Станев го наричаше бръмбар, от ония, които пълзят по земята. Илийчо пък го наричаше акварелист. Тези сравнения, които си разменяха двамата покойници, показват колко са различни както по естетическите си разбирания, така и по светоусещането си.

Ние сме си говорили за Илия Волен и вероятно съм ти разказвал, че сме работили дълги години заедно в издателството. Той страдаше от липса на признание понякога до угнетеност, беше петимен за читателска ласка. Това го правеше самотен, нервен, избухлив. Писателската му съдба бе тежка и несправедлива, защото бе даровит (и грамотен, както отбелязваш) и най-безпощадният реалист в нашата литература. Той опоетизира жестоката действителност и суровото лице на живота.

Безпощадни реалисти като него има много в световната литература и са много четени, а защо Илия Волен не бе от най-четените у нас е трудно да се обясни. Изглежда, че онова "само негово си" той не успя да поднесе на съвременния читател както трябва в наше време. Страхът му да не стане "акварелист" го караше да пести сравнения, метафори, епитети, да се плаши от "празната и пищна фраза", (както съм го чувал да казва). И тази пестеливост може би оприличи прозата му на жена, която не се облича по модата, не си слага грим, за да се поосвежи и похареса. Само оня, който е опознал отблизо тази жена, може да види колко е лишена тя от суета, колко е умна, добра и хубава. Или пък Илия Волен може би е от писателите, които си чакат времето.

Твой: Ивайло

4 ноември 87
Балчик

 

ЕФРЕМ КАРАНФИЛОВ

 

Драги Марине,

Понеже си терсене човек - нямаш нито телефон вкъщи, нито си стоиш на работното място. Ето защо се наложи да ти напиша това писъмце. Много хубава книга си написал. Чета ти стиховете, чета ги и на моите гости. Особено ми хареса, сред многото, "Вълк": Ала убия ли те - знам ще бъда мъртъв сам.

Бъди жив и здрав, ти, един от най-личните мои врагове!

30.Х.1987 год.
София

Ефрем Каранфилов

 


В деня, в който намерих писмото на Ивайло Петров (04.05.2011), намерих и това писъмце на Ефрем Каранфилов.

Той ми бе няколко години главен редактор в "Литературен фронт", нещо повече - той ме и назначи (описал съм случая в "Записки на слугата"). Назначи ме, според мен, без да съм му симпатичен. Назначи ме, защото го принудих. Бивш царски офицер, видял и патил-препатил след 9.09.1944, на тези неща не обръщаше внимание; вгледан в миналото, в чутовните му герои, пишеше си книгите и някак си отгоре-отгоре изпълняваше задълженията си; знаещ, че постът му е формален, временен, че е данък на конюнктурата и компромисите, които е направил.

Забеляза ме, когато през 1981 г., издадох прозата си "Праг", подарих му я с автограф, така се правеха тогава нещата (извика ме почти на едночасов разговор, и това е описано), а съвсем ме "забеляза", когато направих редакторски гаф и пуснах есето на Венцислав Начев за 3 март; от това есе комай пострада повече Ефрем, отколкото аз. Правоверни писатели "сигнализирали" в ръководството на СБП, то извикало Ефрем и от немай-къде той ме наказа с мъмрене. Но правоверните бяха не само повече, но и все по-старателни: отнесли-донесли се и до Съветското посолство; въпросът стана не само дебел-солен, но и "международен"; извикали Ефрем в ЦК и му наредили да ме уволни. А той (значи, съм му бил вече симпатичен), като писател от старата гвардия, формирана преди 1944 се измъкнал юридически: кодексът на труда не позволявал за едно провинение провиненият да бъде наказван два пъти; аз вече го наказах, казал им Ефрем.

Тогава Левчев - председател на СБП - измисли нова "законодателна" формула: преместват ме с щата ми при Вера Ганчева, вярна негова дружка, в изд. "Народна култура", на което тя бе директор.

Но и това не стана - тя ме не пощя.

Времето бе по-бързо, дори нямаше време да излекува раните, които ни нанася, събитията течаха ускорено, пришпорени от перестройката; трябваше да се спасява властващата върхушка и капиталите й и аз станах маловажен случай.

Всичко това знам от самия Ефрем, който, смеейки се, ми го разказа един ден и оттогава ме нарече... Как - ще разберете по-надолу.

Писъмцето му, написано на ръка с къдрав, окръглен калиграфски почерк, е за стихосбирката ми "Показалец"; Ефрем от няколко години вече не бе главен - случаят стана повод да си разчистят сметките с него; затова и той ме наричаше на шега враг; срещнеше ли ме, поздравяваше ме отдалеч широко усмихнат: - Здравей, мой враг!"; дори на една от книгите си, която ми подари, така ме е определил и в автографа си (трябва да я потърся).

Запазихме добрите си отношения и след промяната; аз бях вече на неговото място - оглавявах продължителя на "Литературен фронт" - "Литературен форум". Виждам го прегърбен, остарял-побелял, да завива от "Царя" по днешния "Левски". Засмя се, подаде ми ръка; не по-малко радостен бях и аз. А той - пак: - Здравей, мой враг!

Това ни остана като отмъщение към комунизма, който все искаше да противопостави, раздели и смрази хората.

А нас направи приятели!

Зависи от човека!

Бог да прости Ефрем Каранфилов!

06.05.2011, Гергьовден

 

ЦОНКА СТАМЕНОВА-ВОЛЕН

Скъпи МАРИН ГЕОРГИЕВ,

Много се извинявам и много съжалявам, гдето така късно узнах за неизбежното, но винаги ужасно нещо, че смъртта  е  о т н е л а  в е ч е

М А Й К А  В И.

За телеграма е късно.

Но сърцето ми подсказа в НЕЙНА ПАМЕТ да прочета Ваши стихове. Спрях се на цикъла "Духове". Прочетох ги - това ме  в ъ з р о д и  и поутеши.

Достойна МАЙКА - на Д О С ТО Е Н  С И Н - П О Е Т!

С почит и преклонение
Ц. Стаменова - ВОЛЕН

27.III.1990
София

 


Цонка Стаменова-Волен - съпруга на писателя Илия Волен, за когото написах и публикувах в "Литературен фронт" портрет, онасловен "Песента на земята"; за този текст, който на няколко места съкрати тогавашният зам.-главен редактор Христо Стефанов, получих много поздравления от писатели, сред които Тончо Жечев и Ивайло Петров; Майкъл Холман, изтъкнат българист, преводач на Йовков, казал, че това е най-добрия текст за Ил. Волен след 1944 г.; Т. Жечев, опрян на бара в писателското кафене, след като ме поздрави, добави: - "този текст отдавна трябваше да бъде написан". Би трябвало да имам и благодарственото писмо на Ц. Стаменова-Волен; това е на лист от ученическа тетрадка и е написано на ръка, несръчно като от първолак - бившата учителка е вече стара и с трепереща ръка...

1997 г.

 

ХРИСТО КОВАЧЕВ*

 

24.11.88

Многоуважаеми др. Георгиев!

Никога не съм Ви писал, но ето, наложи ми се. И това правя не без чувство на вълнение, защото Вие се указахте един от най-близките писатели-братя на покойния ми син Петър... Да оставим всичко друго, но разбирането на "вечното момче" не е възможно за никого без Вашето проникновено изследване за него. Някъде срещнах, че Вие сте му отделили внимание и във най-новата Ваша книга, името на която забравих, но непрекъснато търся и в двете книжарници на Ч. бряг, за да закупя повечко бройки за почитателите на Петър. Коя беше тя? А пропо, каним Ви с майка му на гости. Ще разменим мисли и за една бъдеща среща, на която да поговорите за Петър... Имам и друг повод да Ви се обадя и поискам помощта Ви в тия дни. Запитаха ме за автора на "Един ден на Иван Денисович" - моля припомнете ми го.

При идване в Реселец Вие ще научите повечко неща за Петър, с когото, както се разбира от писанията Ви за него, сте били доста сродни души...

Дано тази картица Ви свари в София и Вие вовреме отговорите на двата ми въпроса.

Ваш: (подпис Хр. Ковачев)

15.Х.1992
с. Реселец

 


* Баща на Петър Ковачев.

 

*

Многоуважаеми г-н Георгиев,

Пращам Ви отдавна лежаща в "Моите тетрадки" драска "Иван Вазов и тайната на вечната младост". Имам и друга "Иван Вазов в Червен бряг", както и друга - недописаната "Иван Вазов и музиката", за жалост, недовършена по причина на лошото ми зрение. Сега пиша с помощта на разни лупи, от което ме заболява глава. Както ще забележите, и аз обичам и много уважавам неповторимия поет на България. По въпроса с приложения материал толкоз. Искам да узная от Вас, големият приятел и другар на Петър, докъде стигна въпросът с Вашето намерение, ведно с Коруджиев и Свиленов, да издадете книга на Петър "събрано". Трудно, нали? И все пак нека знае нещо по въпроса неговият баща. Роберт - сина му - се срамува лично да Ви пита. Свършвам писмото, защото силите ме напускат. Искам да Ви помоля да ме извините за безпокойството, което Ви създадох с тия въпроси, но бащиното сърце не удържа. Желая Ви здраве и успехи в творчеството и всяко Ваше начинание! Вечна младост!

Ваш Хр. Ковачев

 


Уви, не намерих време да ида до Реселец. Това стана след доста, доста години - чак в 2011, месец декември. На път за Плевен със Светлозар Игов, с когото бяхме членове на жури на литературния конкурс "Петър Ковачев", возеше ни синът на Петър - Роберт Ковачев, се отбихме в Реселец. Минахме покрай родната къща на писателя, отдавна продадена, след смъртта на родителите му, бабата и дядото на Роберт, поклонихме се на гроба на Петър - голям речен камък, над 150 кг, специално издирван от най-близкия му приятел Тома Трифоновски, художник (1939-2010).

 

РАДОЙ РАЛИН

 

26.04.91

Драги Маринчо,

От Хисара - много дъждовен и тъжен - ти пращам тая статия за Михайловски.

Сърдечен поздрав на теб, на съпругата, Петърчо и най-вече на Маринка, чиято усмивка отдалече блести като остров.

(подпис)

 


Петърчо е синът ми, Маринка - дъщеря ми.

 

ХРИСТО КАЦАРОВ

 

Скъпи Приятелю,

Върнах се на село и утре ще ти изпратя това, което искаш. Излезе "повечко", но не успях да укротя сърцето си. Пиши ми, след като получиш материала, какво ти е мнението. Моля те.

Пиши ми също работиш ли още в Литфорум. Питай Марко Ганчев какво става с миниатюрите, които му изпратих преди месец и ми пиши ще ги помести ли във вестника или няма.

Много поздрави на теб и семейството ти. Много поздрави на Марко и на добрия и умен човек Атанас Свиленов.

Много поздрави на всички добри хора в София.

Утре отивам рано-рано за риба на Зимница.

Не ловя нищо, но бягам от града да не гледам опашките и да не слушам простаците, които са доволни, че им отпуснали тоалетна хартия!

Бъди жив и здрав!

 


Писмото не е датирано, предполагам, че е от 1991 г.

 

*

11.07.91

Приятели,

Редовно получавам "Литфорум". Чета вашите викове за помощ. Аз не знам какво съм платил и за колко време. Моля ви да ми изпращате вестника. Скоро ще дойда в София. Като си взема пенсията, ще доплатя, колкото е нужно и според моите сиромашки възможности, ще дам и нещо за вестника.

Дерзайте! Ваш предан
Хр. Кацаров

В момента и ние се печем на същия огън. Няколко болшевики: Т. Клисуров, Неделчо Ганев и Георги Янев ни взеха алманаха и останахме без "Хоризонт". Описаха до последен стол редакцията - домът на В. Ханчев, за да го дават под наем заедно с "Пегаса" - нашето кафене. Редакционният екип се премести в бившия вестник на партията - "Септември". Започнаха с литературен вестник "Страница". В първия брой на първа страница - обширно интервю с Любомир Левчев. Това е символа на платформата им. Двама редактори Петър Тонков и Жеко Христов си хвърлиха партийните билети и започнахме всеобща битка. Днес ходих в общината (Ханчевата къща е нейна) и в отдел "Култура" ми казаха, че ще спечелим битката. В понеделник ще получим решението. След един час имаме събрание на "Дружеството на писателите" и "Съюза на свободните писатели" да закрием алманах "Хоризонт" и да основем ново национално демократично списание с предложеното от мен име "Литературни вълни", с нов редакционен екип. Ако всичко мине благополучно, другата седмица ще потърся сътрудничество на столични писатели за първия брой през октомври. Така че не съм вече самотна птица в Стара Загора.

Бъдете живи и здрави...

Христо

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Тук и надолу всички коментари и бележки под линия са мои - Марин Георгиев. [обратно]

 

 

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.03.2019
Марин Георгиев. Показания без бой. Варна: LiterNet, 2018-2019