Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

С ПОДСКОЦИТЕ НА СКАКАЛЕЦА

Марин Георгиев

web

Стотици скакалци със слюдест звън
прозорците връхлитат...

К. Кадийски "Египетски скакалци"

 

 

 

1.

Не е лесно да бъде представен Кирил Кадийски.

Oпитвал съм много пъти и все съм видял-недовидял.

Не е лесно поради крупността на делото му и поради характера му. А ако щете - и той самият е доста корполентен, в главата даже ми прилича на Мойсей, както го бе нарисувал Дали (изложбата му в видях в Будапеща през 80-те години).

Често съм му казвал на Кирил, че неговите противници, само да препишат превoдите му, няма да им стигне останалия им живот.

А колкото до характера, Ботевите стихове:

Кой не знае Чавдар войвода,
Кой не е слушал за него...

бих перифразирал така:

Кой не знае Кирил Кадийски,
Кой не се е скарал с него...

Карал съм се дори аз!

Кадийски има неблагоразумието да каже и напише каквото мисли за даден автор и творба. Справка - анкетата му.

И това е единият извор на бедите му.

Отгоре на всичко е и избухлив - като всеки българин и всеки поет. Но той - още повече!

Сещам се за един фрагмент на Далчев: Талантливият човек е неприятен.

Но Кирил го бива и друго: да оформи книгите си, да ги странира, да избере шрифта, хартията, картона, печатницата, умее да ги пласира, и изтъргува. Това нашите левантийски лениви поети не обичат.

Индивидуалист. Даже Единак. Обича частното и частното го обича; сиреч - да е независим!

(Обичам свободомислещите индивидуалисти, дори и да грешат!)

Неуморим, несмирим работливец! Поет, преводач, издател. По едно време чете и лекции в СУ за превода, сега ги редактира и дописва. Чакам книгата с нетърпение!

Да притуря ли и склонността му към хазарта, в който надиграващият най-често е той?! Страстен комарджия-покерджия (а това е склонност към риск), той може би е и двойник на Великия Комбинатор.

При наличие на толкова много дарби, неведнъж съм му казвал на ухо: - Ти си евреин.

Ни Да казва, ни Не. Само самодоволно мълчи...

Какво изобилие от дадености? Нима ми остава друго, освен, възползвайки се от мотото, да избера подхода на скакалеца: от лист на лист - все на по-зелен лист!

Дано успея...

 

2.

Литературата не е бална зала, но днешните танцьори искат да Е и правят всичко възможно за това.

Тя сега е по-бална, отколкото при соца.

То са сервилности, то са реверанси, дотам, че не различаваш паркетът ли скърца, или зъбите на болните амбиции.

Признанието в момента е резултат на мирно съвместно съществуване на ненавиждащи се взаимно литературни събратя!

Които са най-добри дипломати в този въоръжен мир, дори са постигнали безсмъртието си приживе.

Е, как тогава салонът да не възненавиди своенравеца Кадийски?! Той умее, и знае как да работи за себе си. (А нима другите работят за друг?).

Просто го умее по-добре! Особено на международен терен.

Би трябвало да е за похвала...

Уви!

Твърде малко са българските поети, за да се мразят толкова много!

Но аз все още съм способен да сърадвам чуждия успех...

 

3.

Името Кирил Кадийски срещнах в края на 60-те години на миналия век с две или три стихотворения в някогашния алманах "Простори". Порази ме и привлече едното - "Хекзаметър"; дотам, че започнах да му подражавам.

Макар да не съм го следял подробно, като дойдох в София, Кадийски винаги е бил на мушката на вниманието ми. Като поведение за мен бе особняк: ни се водеше, ни се караше; странеше от литературните среди, все нещо се бунтуваше; във времето на единодушието това бе рядка порода, която омаловажаваха с "а бе остави го тоя...".

Сега разбирам, че особнячеството и страненето на Кадийски от литературните стъгди е било здравословна дистанция и бранене на личното пространство за пълноценно отдаване на творчество. Кадийски носеше грамадна чанта в ръката си, пълна с книги, а главата му - със знания и опитност, които му даваха основание да гледа с насмешка, и дори надменност, мнозинството стихотворци. (Не знам защо, но навремени, във високомерието му провиждах и несигурността на отшелника).

Позавърти се, поогледа се, па си тръгне.

Той отиваше да пише, ние - да пием...

Пиехме и клюкарствахме в литературното Ганково кафене, което, помня, в един разговор Радичков сравни с триажна гара, на която маневрират локомотиви, лашкат и прегрупират празни вагони и никой никъде не заминава.

(Друг, който надникна в това кафене, помириса и не се върна, беше Борис Христов).

Ама тогава не мислех така. Сега, да го възкресят, насила да ме карат - няма да вляза: задушавам се! Напуснах го окончателно в началото на 90-те: предпочитам действието, свободата и несигурността.

Повод да вникна в създаденото от Кадийски бяха трите му тома, издадени през 1997 г. от Плевенското издателство ЕА. Подари ми ги. Трябва да е било около 2000 г. Но аз тогава хвърлях всички сили в издаването на вестника, дори не можех да чета.

Като се провалих като издател - провалих се още повече: зачетох и прописах поезия. И разлистих томовете. Поовладях компютъра и взехме да си разменяме и писма. Ето едно от тях, от миналата година:

Вчера, като се обади, ме заинтригува с твоите небесни концерти; като поотхвърлих работа - зачетох те. За кой ли път...

Не, не изчетох всичко, нито пък последователно, поезия чета трудно; все по-трудно...

Но: май никой не е издавал толкова концептуална първа книга, не само от нашето поколение; макрокосмос чрез микрокосмос; ти постоянно рушиш традиционната лиричност и стихотворение, целостта им, като ги разчупваш на безброй парчета-усещания, на безброй детайли; не знам дали всички са оправдани, но само по себе си това е уникално; рушиш и структурата на обичайното римуване и рима, преплиташ конкретно и абстрактно, пластично и разсъдъчно, изображение и рефлексия; стихотворението ти прилича на лястовиче гнездо: слепеност на безброй и различни сламки и какви ли не съставки; но то е здраво и върши работата, за която е предназначено; изключително място има детайлът, основообразуващ елемент, цар на идеята и композицията; детайл необичаен, дързък; даже си и сред основателите на постмодернизма с вградените цитати от Маяковски и т.н. (така че не ритай толкова срещу постмодернистите)... Не знам какво е писала критиката за теб в подробности, не съм и млад и нямам сили да "сборувам" всичко: твоите стихотворения, критиката и пр., но ако бях по-млад - бих го сторил.

Това, което си създал, или дори да си се опитал да създадеш, е качествено ново явление в поезията ни.

Имаш и стихотворения, изпълнени в класическата пропорционалност и технология, но те се вписват в контекста на новаторските намерения, напр. това за циганина и някои други (за Бунин и т.н. - сега да не разлиствам), но убийството на циганина е толкова неочаквано показано, с нови, неочаквани образи и състояния; дързост се изисква и да обобщиш в четири реда вечната кървава руска история; даже се питам как е излязло в книга...

Засега толкова.

А бе заслужаваш да си изучаван с уникалния си експеримент.

 

4.

Понеже у нас авангардът е по-отскоро, той винаги е поощряван, закрилян, лансиран и смятан за напредничав, а традиционното, класичното - се смята за ретроградно, назадничаво и... по-лесно.

Но тъкмо авангардизмът се крепи на по-лесното - рушенето. А нас в това ни бива - неслучайно на всеки 40-50 години почваме отначало, а сега комай и с всеки правителствен мандат.

Традицията иска изграждане и доизграждане на изграденото...

Наистина, традиционното е натрупало по-голям ресурс от мотиви, по-голям арсенал от поетически похвати и затова се смята и за по-лесно. Демек - получаваш ги в наследство.

Но тъкмо поради това е трудността - да намериш нещо ново в изнамереното от хиляди преди теб.

В здравия обхват на класическият стих е почти всяка творба на Кадийски и поради това той е в традицията. Но то е привидно. Дори само една от метафорите му, основното му изобразително средство, е достатъчна да наруши класичността и да го превърне в авангарден. Така всяко негово стихотворение е резултат на противоречие между форма и средства. Класическа форма, като рисунъка на Дали, по правилата на старите майстори и същевременно всяка рисунка-метафора - нестандартна, антикласична. Метафората му е предизвикателна, дръзка, нерядко - агресивна; визиите му - сюрреалистични. Поради това творбата му е заредена с вътрешен конфликт: една от най-старите стихотворни форми - сонетът, служи за вместилище на експресивен рисунък. Би било интересно да се изследва оприличаването на едно с друго, като едното е константна величина - примерно слънцето, с колко други реалии поетът го сравнява, с оглед на идеята си! Не съм ги броил, но прехвърлят стоте.

Кадийски е съумял да налее ново вино в нов, подобен на стария мях, като се е поучил и от майсторлъка на старите винари; с нови средства, по-нов, свой начин аранжира изконното съотношение в композицията на стихотворението. Така поне схващам мисълта на Толстой: "законът трябва да бъде преодолян, за да бъде спазен". (У нас неспазването му, се брои за модерно, радикално). Сключено е "примирие" между авнгардно и традиционно, текстът съдържа солта на земята, човека и поезията.

Няма формула за добра поезия. И няма и да има. Разполагаме с някои основни, задължителни правила на занаята. Останалото има природата на усета.

И все пак, може би... мотивите. О, да: мотивите, на които се опира всяко голямо изкуство, не са толкова много, броят се на пръстите на едната ръка. Най-много и на част от другата.

  1. Важно е има ли ги;
  2. Дава ли им поетът ново решение;
  3. Ако не може ново - поне да ги "изсвири" по нов начин...

"Философите ми приличат на продавачите по сергиите - всички хвалят стоката си, но никой не знае разковничето" - Емилиян Станев, "Иван Кондарев". Допълвам: същото се отнася и за поетите!

Ето някои от същностните мотиви, от които са белязани значимите от тях. Например: "Животът и смъртта крила ми са предвечни, размахани задружно" - според лаконичната формула на Яворов; добавям: любовта, властта, честта...

Поетите винаги се разпознават помежду си и винаги знаят за какво става дума, дори когато се ненавиждат!

След като изучиш занаята, може би поезията е това, което не можеш да научиш.

 

5.

Как ми се иска някой критик да сравни "Самотният човек" на Борис Христов и "Портрет на старец" на Кадийски.

Но като не го виждам този критик - заемам се да го направя:

Той има белег на челото си и сяда винаги накрая.
Дори когато е голям, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите и драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а в другата самотният човек въженце стиска в джоба.

Печелившата карта е извадена още в началото, стихотворението се разраства по хоризонтала, увеличава разточително аргументите, но не придвижва идеята, само я домотивира и е повече социално-сантиментално. Въпреки безспорните пластични умения (а дали една от причините не е и в тях), за разточителността помагат и съседните рими, които водят до разбъбряне - пример "В меката есен" ва Валери Петров.

При Кадийски стихотворението е екзистенциално и се развива по вертикала; аргументите - в случая детайлите, са следствие на развитието на мотива, печелившата карта се крие до последния момент...

ПОРТРЕТ НА СТАРЕЦ

И все пак времето, когато беше млад,
изглежда вчера...

Константинос Кавафис

Той влиза в кафенето. Не поръчва нищо. Сам на маса в своя ъгъл
мълчи... Адамовата ябълка - единственият негов плод -
е сбръчкана; а блазнеше се, че мъзга ще пръска цял живот.
Не е ли всяка днешна истина залог, че вчера си се лъгал?

Сега е стар. Измъчен от умора, от артрит.
Зелена връзка изпод смачканата му жилетка изпълзяла е: като филиза
върху изсъхващ ствол... Пустее булевардът. Тръгва той, превит
под сламената шапка. Като слънцето и той надолу слиза.

То ще се върне пак. Но него тук дали ще го завари?
Без толкова заклети врагове и пет-шест предани другари
какво е нашият живот? И вече нима наистина е наш?

На ъгъла разкрачен - за какво ли да се залови? - застава
и сянката му - патерица изтървана - издрънчава,
посяга той към нея... Хваща я.... И тръгва по небесния паваж...

И понеже знам адетите на литературния салон, скоро ще науча, че съм отричал Борис Христов.

А аз само правя сравнение на технологиите и идеите на двамата поети.

Но щом е така - ще стигна и по-далеч - ще отрека и Кадийски, а всъщност - ще го съпоставя - с един друг поетически стил:

Сурова вярност на дълга
смени живота пъстролик.
И сля се радост и тъга,
сроди се малък и велик...

Не съм срещал другаде с толкова малко думи, 12 на брой, така категорично да е прокарана оразличителната граница между мира и войната.

За мен оптималният художествен изказ е свързан с най-малко хабене на материал - или: с най-малко средства да кажеш най-много!

Подобен пример ми е "Две големи" на Ал. Геров.

В по-новата поезия, по свой начин, тази синтетичност постигна Николай Кънчев.

Неслучайно такива стихотворения се запомнят от едно прочитане.

 

6.

Направих един експеримент - прелистих "Битие. Изход" на Кадийски сонет по сонет, но само откъм финалите им.

Неговият изход е без изход.

Обречен свят! Дори и да просветне -
ще бъде взрив. И усмирителните ризи
на всички облаци безумците не ще смирят.

(Обречен свят)

- - - -

Ще спре и тази буря. Всички бури отминават. И безплоден
е всеки порив... Само облаче случайно ще пламти -
захвърлената кожа на одрания Агнец Господен.

(Буря призори)

- - - -

А плочите изтрити? Знак ли свише,
че силният - Всесилният! - е друг,
щом дръзнал е да трие всичко тук,
което сляпата Съдба напише.

(Черешова задушница)

- - - -

Единствено смъртта нещата прави както трябва.

(Възкръснал сонет)

Ако си послужим с преупотребяваното понятие от епохата на соца - оптимизъм, то светлия му изход го има само в два сонета - "Мъгла" и "Суарека".

Кадийски, колкото да се рови в смисъла на битието, на света, който наричаме духовен, в края на краищата си остава един езичник, един невярващ. Той е бунтуващият се Прометей в границите на класическите ценности и съвсем закономерно в сонета му "Мъгла":

Как търпя, прикован о самата
самота... Как крещя... И отврата
моят черен дроб стръвно кълве.

Така че и на Прометей, и на Кадийски наказанието е заслужено.

Сцена на човешката драма при Кадийски е "цяла вселена". Земната човешка драма е космическа по мащаб и се разиграва във всемира:

Вселено - ъгли с прашни паяжини
като прането жалко на бедняк, -
разкъсай се - на кръста сме отдавна! - покажи ни
какво се крие там, зад твоя мрак.

(Нов зодиак)

А ето откъс от "Циганин":

Къде е тръгнал - с дървени лъжици даже
и от реките с мляко там, на седмото небе,
не сърбат вече; дявол уж - рогата все ще си покаже -
катрана в ада няма как да изгребе.

И въобще какво може да ни даде познанието, щом:

Нима не знаят още, че змията
не ябълка - държи в уста земята
и чака на вселенското дърво.

Светът на поета е свят, който постоянно се срива и за човека няма сигурно място. Такъв е светът на Бетовен или на Яворов.

Макар и да има витална визия, Кадийски е най-песимистичният днешен български поет, който не намира опори за смисъла на битието в нищо, и то не само за земния живот на човека, но и за небесния. Той постоянно ревизира утвърденото, дори смятаното за неприкосновено - библейските истини, древните митове. В неговия свят не само те, безсилни са и всесилните - боговете; и те са раними като човеците. Той постоянно ги "снижава" до човека и същевременно - въздига човека до тях. И не само смъртта е причината за това, а всемирните закони. Сред вселенския хаос няма място за хармония тук, на земята:

Леплива мараня. Като че Господ, плувнал в пот,
и днес не спира да се труди. А каква ли
е ползата - щом няма как да се похвали
със сътворения до тук живот.

(Удавници - 2)

Той признава Всемогъществото на Всевишния, но не е съгласен с него, не му се доверява, не може да каже както Гьоте в "Химн на природата": "Тя ме е довела, Тя и ще ме изведе", когато иска да реши най-важния въпрос на всяко изкуство, въпросът който е породил изкуството и философията, според Толстой - въпросът за смъртта, мисълта за смъртта.

Тези неща не се пишат току-така и не всеки може да ги напише, защото, освен въпрос на майсторство, те са и въпрос на чувствителност!

Кадийски е олицетворение на българския недоверчив Тома!

На нашата възраст поетът може само да доизгражда, да допълва образа си, опитвайки се да достигне предишните височини на гласа си.

Тепърва да създава шедьоври едва ли може...

Но тези сонети на поета са равностойни по сила на някои от най-добрите му предишни.

 

7.

Макар да изповядваме сходни предпочитания, в други се разминаваме: например той много обича да говори по телефон, а аз - не.

И все пак от телефонните ни разговори разбрах, че харесва тези ми наблюдения-заключения за Бунин - един поет и прозаик, когото и двамата обичаме. Включвам ги в подскоците и заради хатъра на Кадийски:

1 Nov 2012 19:48:00 +0200 (EET)

Marin Georgiev <litforum@abv.bg> wrote:

Най-сложно е да се изразиш просто: с малко да кажеш много.

Без никакви излишъци.

В тази смисъл преоткривам Бунин; само владеещ съвършено класическия стих може да доведе до преоткриване на Бунин; примерно "Кучето"; ами "На откоса"!!!

А "Печалната бакърена луна..."; в колко различни състояния едно и също нещо - луната; това изисква наблюдателност; талантът е и извънредна наблюдателност и после - умение да я изразиш; Бунин дори е изпреварил Кадийски, или поне се е "изравнил" с него:

луната май съвсем ще онемее:
поникна от самата мрачина
и - допотопна роза - аленее...

Способността да виждаш конкретно, да намериш аргументи за универсалното от конкретното - суровина за детайла, това дава вечност на творбата.

"И цветя, и пчели..." - много пъти съм си го чел в оригинал, смайвала ме е верността на чувството, на умилението-примирение, на безсилието и благодарността пред Бога - последното ни умиление, може би плод и на въображението, но съм изпитвал това чувство многократно.

Мислил съм за непреводимо Лермонтовото "И скука, и скръб, и кому да протегнеш ръка..." Изключително си го направил...

Преоткри ми и Тургенев (помня част от преводите, които ми пращаше, когато работеше по книгата); преоткрих Некрасов - с поемата, която вулгарносоциологически ни натрапваха в училище и то в лош превод; да преведеш "Кой в Русия живее добре" наново е и смелост, способност за риск, защото инвестираш енергия и талант в творба, за която има предубеждение, че е нехудожествена, а политико-публицистична. Изненадващо свеж е Саша Чорни, малко неща си извадил, но много уместен подбор; Хлебников, даваш много точна представа. Ех, колко неща се фетишизират поради полуграмотност и незнание!

Да ти кажа: сякаш съм в света на чудесата, или в пещерата на Аладин и всичко е златно, и към всичко посягам и не мога да си избера; най-добре е само да местя поглед от накит на накит...

Багодаря ти!

Честит ти празник, Будителю!"

Постскриптум: Не знам как Кадийски се е домогнал до един от най-характерните си похвати: многовариантността на едно и също нещо, сравнявайки го с друго. Намекът, че Бунин го е изпреварил е само закачка.

 

8.

Ще обърна внимание на един типичен похват от поетиката на Кадийски: анжамбманът. Той обикновено е резултат на повествователността в поезията, обаче при Кирил не създава впечатление за проза, неусетно се вмъква в архитектониката на куплета, преходът от един стих в друг не създава ритмическо сътресение, което е доказателство за завидно майсторство.

Кадийски, според мен, Е най-големият версификатор, откак имаме индивидуална поезия. Не, не го надценявам и не подценявам такива майстори на стиха като Яворов, Лилиев, Разцветников, Валери Петров, Иван Николов, Григор Ленков. Той няма проблем с формата, Румен Стоянов го нарича Киро Факиро. Факиро дори пише направо на руски. Едва ли някой знае повече от него за тайната на думите, които разлага на съставки, обръща ги обратно (да не кажа нагоре с краката), претърсва ги като джебчия, изтръсква ги надолу с главата, като при спасяване на удавници, изтисква от тях до капка всички римни възможности. Той е направо един съвършен формалист. (Изумителен е, например, преводът му на Атила Йожеф - подобен майстор на стиха и внезапните смислово-формални находки). Преводът му е толкова добър, че Йонка Найденова дори не го включва в своите антологии, защото пò й харесват на чичо й Чавдар Добрев, който въобще не е поет.

Ето и един електронен формалистичен разговор между нас по време на създаване на книгата му "Битие. Изход":

On Sat, 8 Feb 2014 11:32:09 +0200 (EET)

Marin Georgiev < litforum@abv.bg> wrote:

При писането има един много хлъзгав терен: когато водещото са думите, римите и т.н. - да го обобщя - книжното, литературата; тогава стигаш до безкрайността: да го направиш все по-съвършено, а го разваляш. Стопът според мен идва от верността към натурата, към лично видяно и изпитано, него да гониш да изразиш, то да е "мярката", "критерият"; особено здравословен е този "начин", ако натурата ти е подсказала и идеята...

От: kedi@dir.bg

Изпратено на: Събота, 2014, Февруари 8 12:09:24 EET

Съгласен съм. Макар че споделям Далчевото становище, че римата можеш да я изоставиш - което той е правил на два-три пъти - ако ти пречи на мисълта. Просто не бива да й слугуваш.

При тия Далчеви откази от римата съм си мислил, че е можело много лесно да се намери изход, без да страда смисълът, но той просто не е голям версификатор, това личи. Версификационните умения са пагубни, когато поетът не е и мислител, все пак.

Важното е да можеш и да не искаш - иначе не са лоши рими като "вечер вените - червените", или "бурен яза ли - буренясали".

Смисълът обаче трябва да ги крепи. Смисълът.

 

9.

Само който е попадал в клаустрофобичната килия на класическия стих може да е наясно какви усилия са нужни, за да постигнеш яснота на смисъла чрез разместването и новата комбинация на преупотребяваните все едни и същи думи; то е все едно да изпъплиш от лабиринта, или да избягаш от затвора Алкатраз. А за да избягаш от него - трябва да го разглобиш на съставните му части, да откриеш слабите му места и да изведеш мисълта на свобода. Може би доброто стихотворение е постоянно пренареждане на съставните елементи по законите на хармонията.

Ето едно негово откровение, изпратено ми в сряда, 2014, Февруари 12 10:53:39: "Като митичният цар Мидас съм обречен до каквото се докосна, да става Сонет".

Допълвам го: без да съм писател, а само читател на сонети: в сонета има съвършена математическа пропорционалност между завръзката, развитието и решението на мотива. Тя като че ли е изчислена до стотната, или хилядната. Въплъщение е на Божествената хармония, израз е на космическия баланс, който поддържа равновесието на живото и неживото и в който има място за всички, без да се разпадне целостта.

За да постигнеш сонета, според мен, трябва да имаш в себе си, може би в слънчевото си сплитане, този точен часовник!

Не познавам друг български поет, който постоянно да разглобява и сглобява затвора си, за да търси все по-нови изходи и... самозатваряния. Отключвайки се, се самозаключва. И обратно. Винаги, като Худини, се измъква жив! Пращал ми е все нови и нови варианти на един и същ куплет или стихотворение - все едно негово или преводно. Най-редовно ме тества. По-скоро тества, както се изразява той - "селския ми нос".

Той е неизтощим да ми сервира ядива; аз - да ги мириша. И да казвам кое е за ядене и кое - не.

Макар и с еднаква наслада, клюкарски разговори можеш да водиш с всеки български писател, но професионален - с малцина!

С Кадийски можеш, до безкрайност. Той е ерудит!

Понякога си мисля: Моят път навярно щеше да бъде друг, или в голяма степен различен, ако бях се сближил с него по-рано; на младини бях в друга среда. Но и да си бил с най-големите, то това нищо не чини, ако си изгубил себе си; те са ни по-скоро ускорители, стимули да се намерим.

 

10.

Автографът ми от автора на "Битие. Изход" е: На дядо Марин, който я избабува". Прилагам няколко "парчета" от "разговорите" ни по време на "бабуването":

On Mon, 3 Feb 2014 12:03:42 +0200 (EET)

Marin Georgiev litforum@abv.bg > wrote:

БУРЯ ПРИЗОРИ

Небето пак се гърчи от ужасни колики...

Прекрасно! Сал една забележка: мой принцип е прилагателното да липсва, а да го усетя, че присъства - т.е. ИЗОБРАЗЯВАНЕ, пластика; не бих сложил "ужасни" , а показал...

От: kedi@dir.bg

Изпратено на: Понеделник, 2014, Февруари 3 13:31:59 EET

Абе, аз и други прилагателни бих махнал, ама няма как!

По принцип слагам само прилагателни, които носят информация, липсваща в самото съществително.

А тук си прав - коликите по принцип са ужасни...

Сега е по-действено и по-"ужасяващо"...

Небето пак се гъне, сгърчено от колики...

 

11.

Наред с други стихотворения от други поети, едно от големите открития в българската поезия за мен е "Метафизически сонет", на Далчев. За разлика от Кадийски, Далчев е написал само един сонет, макар да е превел доста.

Облазено от мравките на едра пот,
не чува тялото изнемощяло
как моли го духът за още миг живот.
Духът безсмъртен - грохналото тяло!

(Треска - 1)

За Кадийски духът, душата е първостепенното и вечното, тялото му е временно прибежище и с последния стих той ни внушава обида от това, че временното, тленното предава вечното, определя пребиваването му на земята; духът при Кадийски е Страдалецът, Самотникът.

Съпоставено с трактовката на същото двуединство при стихотворението на Далчев, двамата поети са си опоненти. Концепцията на Далчев е обратна: тялото е кърмилото на душата, нейният възход се дължи нему и докато тя крепне и царствува в пълното си величие, то покорно, подобно роб - крее, докато угасне, експлоатирано докрай. И Далчев намира основание да нарече душата неблагодарница, отлитаща в блясък и слава!

При Кадийски щастлива е плътта; тя е ненаситната да експроприира духа:

Крепил до днес плътта щастлива, сита,
какво ще прави той, къде ще скита -
Духът, останал вече без подслон.

(Треска - 1)

А в "Треска - 2" "духът пищи" като изгонен завинаги пилигрим; той не приема и участта да е вечен, щом няма място за него сред вселената. Той е новият изгнаник, новият печален демон.

Няма да решавам този спор.

Само ще кажа: и за него трябват здрави гащи!

 

12.

През март 2012, като член на журито в конкурса за превод за наградата "Стоян Бакърджиев", водих голяма борба с председателя на журито наградата да не се дели, а да бъде присъдена на Кадийски. Успях. Но много ми струваше: вероятно за да бъдат оправдани поети предварително обещания, наскоро научих, че съм бил направил скандал. Странно: защо не е станало дума за аргументите ми. Ето ги:

С антологията на руската поезия Кадийски показа величието и богатството й в протежение на 10 века - капитален труд, принос в българската литература, който не е постигнал никой преводач от Възраждането до днес.

С антологията на френската символистична и декадентска поезия показа контекста, обусловеността в появата на поетическия гений на Верлен, Бодлер и Рембо, както и че съпътстващите ги поети имат отделни, равностойни на техните творби.

Освен съсъд на различни стилове и поетики, антологиите му са и училище по поетическо майсторство. И понеже това училище съдържа образци за висше поетическо изкуство, с чиста съвест мога да го нарека Академия.

Като преводач Кадийски хвърли ръкавица на такива майстори в превода като Пенчо Славейков, Вазов, Константин Величков, Гео Милев, Георги Михайлов, Подвързачов, Багряна, Далчев, Григор Ленков, Първан Стефанов, Владимир Свинтила, Валери Петров, Александър Шурбанов. Неговите преводи на Шекспировите сонети се конкурират с майсторството на последните трима.

Заниманието на Кирил Кадийски с превод не е любителско увлечение, от време на време, защото се е наложило, а е системно, целенасочено, съдбовно обречено, със съзнание за постигнатото в Европа и света, за трупане на ресурс в обогатяването на българската литература днес и за в бъдеще. За него преводачеството е мисия, посветеност.

Той даде нов образ на смятаното за канон, за последна дума в превода на прокълнатите поети - преводите на Георги Михайлов. Кадийски ги осъвремени езиково, моделира ги според първообраза им - преди всичко земни, реалистични; преформулира символизма от стил в потребност на търсещия човешки дух да се изрази по-цялостно и пълноценно.

Той показа, че родната реч е не само омайна и сладка, не само елмаз, но и способна да изрази универсума; че нашият език е световен, че може да съперничи на смятаните за най-напредничави и богати езици, че с богатството си понякога дори ги превъзхожда!

 

13.

Едно от честите оплаквания на Кадийски бе, че ето: член е на академия Маларме, има куп международни (чужди) награди, а наши - не; тук не го признавали. Като издател на вестника, никога не смесвах лични отношения с творчески. Давах дума всекиму. Дори на враговете. След едно спречкване в редакцията с Кадийски си разменихме остри реплики. Вероятно да ме изпита, след време предложи текст. Публикувах му го, както го даде. И за да му отмъстя: присъдих му наградата на "Литературен форум"; хем няма да има повод да се оплаква.

След време, гледам, дал интервю в "Дума" и пак: признат съм къде ли не, у нас нямам нито една награда. Писах му веднага: или ще дадеш опровержение, или аз ще дам...

В следващата публикация вече я споменаваше, има я и в анкетатата, стр 563.

Той е от малцината (а дали не - и много повече от всички), склонен да се коригира.

Като стана директор на Българския културен център във Франция, често го задявах да ме покани. А да стане и все не става. Затова публично издавам заявеното насаме пред Кадийски: планирам от години свое стихотворение под наслов "Аз ще умра, без да видя Париж".

Посвещението отдолу е: Срещу Кирил Кадийски.

(Макар, че и да ми плащат, не само до Париж, до където и да е - не бих отишъл. Вече светът не ми е интересен. Като на камъка: не ми се помръдва от мястото).

 

14.

На едно още се чудя у Кадийски: как издържа на такова дълготрайно занимание с поезия и литература; не се ли пресища.

Аз се пресищам и запрашвам към планината: да копая, кастря, ръся, да бера коприва и гъби. Реалността винаги ме е спасявала от литературата, коригирала е въображението. Дори понякога си мисля, че най-трудното е реализмът, от реализма да изведеш универсума, или да докажеш, да аргументираш универсума чрез реалността. Реалността е единственият лек срещу книжността. Сред природата се отръсквам от книжността като куче от дъжд.

 

15.

Колкото и да се види на някого изненадващо, твърдя: освен всичко Кадийски е рядко срещан щедър човек. Когато през 80-те публикувах преводите си на Заболоцки в кн. 1 на сп. "Факел", срещна ме той и ми предлага да преведа 3000 стиха; ще ме включи в поредицата "Поетичен глобус" на "Народна култура": "Аз също го превеждам, но ти го усещаш по-добре този поет, пò ти лежи".

Рядко самопризнание не само за български поет, но и за самия Кадийски!

Миналата година го помолих да направим един себап: да издадем съвместно поета Ивайло Иванов от Троян. Аз поех разхода за предпечата (който е по-малък), а Кадийски, освен печата (който е и по-голям) направи и офрмлението.

Нищо, че обдареният от нас автор дори не му надписа книга с авгограф.

Кадийски махна с ръка: карай да върви - жестът на всеки великодушник.

 

16.

Не знам дали Ботев ме научи силно да любя и мразя, но селото ме научи да съм прям, да не си кривя душата в любовта и омразата. Назовавам ги конкретно.

Не искам да умра длъжник.

Навярно това е вид безумие, подсъзнателен нагон към кръста. Но инак не виждам смисъл да се пише.

 

17.

Ако се върна към началото: талантливият човек е неприятен. Бих добавил - и омразен на приятните, съюзени-сдружени в творчески съюзи, които десетилетия пречеха и продължават да пречат на естествения подбор, защото поетическото изкуство е било, е и ще бъде индивидуално занимание. Поради това и в него, както във всяко поприще, ще има калфи, чираци и майстори и е невъзможно да се постигне кръстоската "И вълкът сит, и агнето цяло". Всяка професионална съвест отхвърля подобен договор, защото знае, че развитието е следствие на конкурентни умения и здравословен индивидуализъм. Те правят някои неща неделими и поради това - несъвместими.

У нас косвените данъци скубят повече от преките.

Ето и едно косвено доказателство, че Кадийски е поет: няколко пъти се опита да се сдобие с власт, за да оправя света. Не стана. Бог мъдро го отстрани, за да му остави единствената власт, която умее да упражнява: властта над словото!

Словото е преди делото, поражда дела.

При Кадийски словото е и дело.

Съзидавайки, съизмервал се с толкова големи поети - той не може да е малък!

11.-25.03.2014
София

 

 

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.04.2014, № 4 (173)