ПОЕТЪТ И ПЛАНИНАТА

Марин Георгиев

web

Знаем се от 80-те.

Годините ни скубят косъм по косъм, какво ли не ни отнеха, но едно остана: влечението да се изразиш в думи.

Какво ми харесваше някога в поезията му: кипящата първична лава на естеството и непрестореното поведение на автора.

Не бяхме се виждали десетилетия. Открих го миналата година: все същият, по предишному чист и увлечен в предишното. За мен е в реда на нещата, че към любовта към растенията е добавил и страстта към планината - мястото за разгръщане на всяко свободолюбие:

Със свободата трябва да свикваш -
само глътка вода е потребна.
Дори наникъде, да си никой,
утре безкрая от упор ще гледаш.

Планината е разсечена от земното и небесното, но по възможно най-нежния начин: едното неуловимо се прелива в другото. Понякога дори можем да минем и през четирите годишни времена в един ден. Пиша от опит.

Планината и Илко взаимно се подхранват, зареждат и двуборстват. Той е един неосъществен хъш, защото, избрал безграничната свобода на пространствата, не може да се раздели с любознанието да познае и разбере света и човека. Дори и действащ, преборващ се със стихиите, остава си съзерцател. И от този нов свят, който понякога виси на косъм, а заедно с него висиш и ти между живота и смъртта, Илко разчита и извлича своите формули с битийно значение. Този свят е ту видение, ту реалност, ту светлина, ту мъгла, ту сън, ту явственост. Извечната менливост на материята не оставя на мира съсъда на душата и тя ври и кипи, за да запрати духа по най-високите била и върхове, на които, стъпиш ли - вече не искаш да се връщаш. Искаш да се стопиш, да изчезнеш в Етера, по-лек от ефира.

За да се подложиш на такива изпитания, трябва да си по детски невинен и по мъжки храбър!

В изкуството, според моя опит, най-трудното е да се учиш от натурата, най-лесно - от литературата. От нея можем да се научим само как най-добре да се изразим. Натурата ни подсказва все нови форми и идеи и да ги разшифроваш и преведеш на езика на изкуството се иска дарба.

Илко извлича от природата и растенията скритите им, или въобразени от него значения, той и наблюдава, и резигнира едновременно, но преди всичко - чувства и реагира, почти мигновено, с докосналите го, незнайно откъде дошли образи, мисли, състояния. Природата го сугестира. Или той - нея:

В зори крила душата ще разпери,
с ликуващ вик ще закръжи.
Светът ще руменее долу дребен -
с любов откърмен и с лъжи.

Поради спонтанността и прямотата, той не е изискан, няма изискан, школуван стих, груб е, по ламаровски, но за сметка на това - винаги автентичен, различен, ръбат!

Като стърчащото скалисто острие на връх, когото не може да затрупа догоре и най-дебелият сняг!

Острие от копието на Бога, зацелено в безкрая, в който само поетите търсят смисъла-безсмисъл на Творението му!

Понякога, без да искаш - улучваш и Десетката!

27.02.2020

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.07.2020, № 7 (248)