ХЕЙ, МАРАТОНЕЦО, НЕЙДЕ ИЗ ХАРМАНЛИ...

Марин Георгиев

web

Георги Николов само съм мернал с периферното си зрение: в началото на новия век пуснах в "Литературен форум" текст на Анчо Калоянов за поета. Пуснах го на доверие, защото знам кой е Анчо, а след текста му надзърнах и в LiterNet да видя кой е тоз Георги. Ееее, биваше си го!

Кара-вара, стигна се дотам, че тази година му издадох и книга, а на 7 септември се видяхме и на живо. Душата ми го прие с разтворени обятия: нали бях изчел, преди да го издам, ръкописа му. Разменихме си книги; за разлика от него - моите, аз изчетох неговите. И съм възхитен - и от поета, и от прозаика Георги Николов, чийто роман "Пушачът" не отстъпва на много още хвалени и прехвалени наши поети-прозаици.

Артист, многовалентен, умеещ да свири не само на почти всички струни, но и на почти всички инструменти.

Има поети мъчни, мъка за себе си и мъка да изразят себе си, те обикновено се борят с формата, докато Георги Николов си играе с нея. Различните му книги са различни и по теми, и по похвати, едни са в бял, други в класически стих, но едно е безспорно: винаги е изненадващ!

Отколешна дилема на поезията е как да покажеш познатото до втръсване: вехтото да обновиш, старото да подмладиш, прашясалия свят да направиш свеж като измит подир дъжд и в ноздрите да те удари остро озон.

Николов го постига чрез няколко лоста от първи род, на които опорната точка е самият той.

Отстраненост: той не се пъха в преживяното, за да стане част от него, не охка, не възславя, не се изповядва. Той е еднакво отстранен от ставащото и от себе си. Емоциите на минало-преминалото, каквото и да са му стрували, за него са ресурс, от който е взел енергията, дистанцирал се е, за да го обгледа отвсякъде. Той работи с хладнокръвието на хирург.

Ерудиция. Той е ерудит. Броди из горите и полята на литературното, на изразеното от предшествениците, комбинира го за целите си, разваля го, обръща го, разполага с личния и с чуждия опит, играе си с тях, а рече ли: от нищо прави нещо. Свободно пакетира разнородни съставки на света, одушевено и неодушевено, неуморим на аналогии; метафори ручат и из ръкавите му, но... винаги смислово и пластично оправдани: хрилете на мъртвата риба са затихнала хармоника, перката ѝ е ветрило на сирена, празният рапан - слухов апарат, а хамакът на Рембо е опънат между два хоризонта... И т.н., и т.н. И колко още смайващи метафори. Хем е винаги изненадващ, хем поставя нещата на място. Такова удоволствие от прочита съм изпитвал единствено от Тадеуш Ружевич. Няма как да не е школувал при него и при колко още видни и завидни полски поети. (Освен всичкo, Николов е и полонист.)

Педантизъм. Той е перфекционист. В съвместната ни работа оскуба крилата на своя феникс до перце, а перцето цепеше на две. Въпреки това тази вечер му открих една грешка: стр. 8, стих 3, вместо Да е написано За. Но тя не е само негова, а и моя: нали съм му, божем, редактор; ще я оправдая с неговото навлизане в старостта и с моето нагазване в дълбокото ѝ.

Зоркост. Той има набито око и умение да изрази детайла: с розови устица на змия към пръстите се приближават разпукани смокини; таралежчетата на дъжда в локвите; вятърът отронва пародонтозните зъби на царевицата; главата на шута ще падне като изтървана дума; сомбрерото на слънчогледа, сизифовото камъче на мравката...

Владее композицията. Не само в отделната творба, но и за цялата книга: т.е. - има концепция. Бих добавил: има множество концепции: затова и книга с книга при него не си схожда и като форма, и като замисъл, но личи, че са негови по изброените дотук, георгиниколовски похвати.

Те го приобщават към съвременната поезия, която е изобретателна, находчива, новаторска и всичко онова неясно, което определят като постмодернизъм. Да, той не отстъпва на утвърдените в това русло, само че не го броят, защото те броят само себе си - т.е. собствения си кръжец, домогвал се до властови функции, финансови ресурси, национални медии и свои издания, без да им щукне, че литературата ни почва, ни свършва с тях.

Книгата на Г. Николов е своеобразен философско-психологически трактат за природата на творчеството, за поезията, поета, и поетическото изкуство, тя е и критически прочит на поети и поезии, тя е неговият "Честен кръст", най-вече поемата "Кремация на феникс, или да се откажеш от поезията", само че за разлика от всепрочутата поема причината за отказа не е социална, не е жестова, за да насочи вниманието на публиката към отричащия се и така да засили интереса към себе си, а причината при Николов е самата природа на поетическото, а и на всяко изкуство. А тя е самоубийствена. Цената на безсмъртието е собствения ти живот. Поемата е вид самопроверка, доколко ти стиска да се прежалиш. Така че мотивът тук е елитарно екзистенциален, поетът се рее из пространствата на трансцендентното.

И може ли тогава при Николов да няма образи и състояния, от които просто настръхваш поради грандиозната им мащабност и художествена проникновеност, сякаш видени от космоса:

...Пасаж сребристи риби в миг прерязва
корените на островите
и те потъват като Атлантиди...

Или:

Да си стоял на денонощна вахта
на палубата на кораба пиян
и да си видял епилептичния припадък на морето,
гигантския му гърч и смърт.
Морето - разцепено на две
от метафората като от жезъла Мойсеев.

И най-вече:

Извират хераклитови реки от порите
на земната кожа. Като жонгльор
Създателя върти на пръста си кълбото земно.
Фигура и фон менят местата си
в гигантската картина на света.
Апокалипсисът е станал еклисиаст,
еклисиастът - апокалипсис ежедневен.
А ти чакаш една дума да те осени...

Той е уловил и изразил вихровия момент на сътворението, и е все едно къде е, кога е и от кого. За да не бъда разточителен и в унисон с поемата му, завършваща така: "Написана, поезията е безполезна като кремация на феникс,/ затуй да се откажеш от поезията" и аз се отказвам да продължа, оставам мислите си да се блъскат в мен, да съм нестихващо море, още повече че "Мысль изреченная, есть ложь".

Една книга е не само написаното в нея, но и мислите, които поражда в нас; мисли, които неусетно ни избутват в тишината на съзерцанието, което е мълчание, пълно с мисли.

Хей, маратонецо, нейде из Харманли, свалям ти шапка! Самотен бегачо, знам какво е да тичаш сам към целта. Все към целта!

04.-05.12.2019

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.12.2019, № 12 (241)