Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

КОРОНА И КОРЕНИЩЕ. ДЪРВО ВЕКОВИТО!
Вместо роман за трите романа на Генчо Стоев

Марин Георгиев

web

Не се боеше той от смъртта - боеше се от безсмислието, от това, че всичко загива напразно.

Генчо Стоев, "Цената на златото"

 

Генчо Стоев - Цената на златото. Завръщане. Досиетата

Генчо Стоев. Цената на златото. Завръщане. Досиетата. София: Рива, 2019

 

ГЛАВА ПЪРВА

1.

За десетина години 1943-1954 (арест, инквизиции, затвор, "деветосептемврийска победа", строителство на социализма) Генчо Стоев е научил за цената на човека и златото, на живота и смъртта, на властта и идеалите, на робството и свободата толкова, колкото други не могат да научат за цял живот и от най-дебелите книги.

И защо?

Защото е бил мечтател и е вярвал, че може да промени света към по-добро.

Борбата е естественото състояние на младостта - поезията на Ботев стига, за да се уверим, че е така.

Макар и млад-премлад, вече е презрял-прозрял:

Борци са в мъки, в неволи мрели,
но кажи що са могли да сторят...

Същото се случва и на Генчо Стоев.

 

2.

Като писател може би му е било малко по-лесно: трябвало е да намери онзи откъслек от нашата история, онзи сюжет, в който да вмести и изрази всички видяно и изживяно на младини и осмислено в зрелостта му.

И трите му романа са резултат на сгъстения му опит и ако първите два са следствието от него, последният е първопричината.

Умник е родителят на идеята за издаване на трите романа в една книга.

 

3.

Много трябва да са били основанията на автора за избора му на Априлското въстание и следосвобожденския период, за да обективира опита си. Главната е, че в 60-те и 70-те години на ХХ век не можеше съвременна проблематика да се разкаже в съвременен сюжет. В ония години връщането към миналото бе начин на протест срещу настоящето. Твърдя го като свидетел.

Първият роман следва Вазовия модел от "Епопея на забравените" и от "Под игото": надеждата за освобождение, възторга от първата лесна победа, погрома. А вторият другият модел: от "Под игото" до "Нова земя": постигнатата свобода, разочарованието, борбите в самата свобода, сладостите на властта, забвението на героите.

Но само дотук е общото с Вазов.

 

4.

По-важно е онова в избора на Генчо Стоев, което го различава от всички, писали по темата.

В граничните места и времена няма как да не избликне Изворът на Белоногата. В тях чувството за национална принадлежност е много по-изострено, отколкото в по-отдалечените от съседа райони на родината и времето.

Генчо Стоев е от Харманли, на границата, зад която започва друга вяра, друга култура, която сме свикнали да представяме като враждебна.

Кога Паисий се надвесва над миналото и напътства българина да знае своя род и език?

Във време, когато народът аха да глътне вода и да се удави.

Само за малко отпусна стоманната си хватка автократичният сталинистки СССР и се появиха: "Железният светилник", а после - "Корените" на В. Попов, "Случаят Джем" на В. Мутафчиева, "Цената на златото" на Г. Стоев.

Защо години наред такъв успех има "Калуня-каля"? Защо днес се връщаме към Генчо Стоев?

Интересът към историческите четива вероятно е последното сбогом, сетната въздишка на агонизиращата преди смъртта си нация. Това е защитният рефлекс, когато ножът е опрял до кокала: започналото ни окончателно демографско потъване.

 

5.

МОЯТА МОЛИТВА ДНЕС

Боже, пази България от българите.

 

6.

Удавникът се хваща и за сламката: можем да се надяваме само на чудото!

А чудеса, знаем, няма.

 

7.

А на кого, освен на тях, се дължи възкресението - и възвисението ни - от края на XVIII до края на XIX век? Как да си обясним появата на Паисий в "тъмнини дълбоки", оцеляването на Софроний Врачански и Петко Славейков? (Същото чудо според мен е спасило и Генчо Стоев - особено от лапите на своите: те са проблемът на идеалиста, а не враговете - враговете могат да бъдат подкупени; своите остават "неподкупни", ако си ги видял в мига на греха им: свидетелят, дори неволен, плаща видяното с живота си!)

Чудото: това, което виждаш, а не можеш да обясниш: "всъщност главната сила е съвсем другаде... (...) Ден след ден малко по малко взех да се укорявам за своите колебания и за късогледството свое. И струваше ми се наистина, че съществува нещо, което е решило вече изхода на въстанието", прави равносметката си Павел.

Ето как чудото, като кукувицата, изпива ума на човека.

А може би ликът на чудото е този: "исусовското и не съвсем исусовско лице на Даскала."

 

ГЛАВА ВТОРА

1.

Деян Енев, според мен с непогрешим усет, ме сравнява с вълкодав. (Но не е ли по-добре вълкодав биволарски, отколкото вълк на Путин?!)

Ще му го върна тъпкано: този тежкостъпен мечок с толстоевска брада не само умее да подгрява интереса на публиката към книгата, но и освен голям манипулатор е и сръчен аранжор - изборът му за участниците в представяне на трироманника: сина на писателя Динко Стоев, актьора Руси Чанев, умника Светлозар Игов, а и "Мен пък защо", както бих се самоопределил, един разнороден ансамбъл, в който всеки по свой начин бие в една и съща точка. Бях свалил от тавана поредното издание на първите два романа от 1999 г., което имам с автограф и се канех да го препрочитам и Деян ми се обади: бих ли написал за тях в новото, допълнено с третия му роман "Досиетата"...

Че през кое недозатворено от мен прозорче е надникнал какво се канех да правя?!

Как не: съгласих се веднага.

И засуках ръкави...

 

2.

Да чета за мен значи да разглобя играчката, по следствието - да разбера причината. Двойникът на този мой читателски акт е: да изям книгата...

И я изяждам...

С парцалите.

 

3.

Няма как като сайбия на "Литературен форум", цяло десетилетие, да не съм бъркал в работата си и да не съм размътил водата на този-онзи. Но няколко неща ми бяха самосъздадени от опита - закони, които спазвах неизменно: да няма цензура (бях се напатил в "Литературен фронт"), да публикувам дори онова, което е срещу мен, или с което не съм съгласен1, а всякога: авторите по художествен, а не по идеологически критерий. Последното бе причина в кръга на синия "Литературен форум" да бъде и Генчо Стоев, когото поради миналото му преди 1944 смятаха за червен. През 1994 г., успях да убедя политика Александър Томов, оглавяващ "Фондация ХХI век", да финансира написването на 11 разказа от 11 български писатели, които вестникът да публикува; започнаха с В. Мутафчиева под логото Fxxi от бр. 30, 14.-20.IX.1994 и завършиха в бр. 3, 18.-24.I.1995; хонорарът, който изкрънках, бе равнозначен на средна месечна заплата. Работата на писателите бе да пишат, моята - да надушвам къде и кой има пари, да измъкна част от тях и да покажа писателската стока. В единадесетицата, освен "нашите" бяха и "ненашите": Й. Радичков, Д. Цончев и Г. Стоев. Накрая изрекетирах Томов да даде и вечеря в престижния "Руски клуб", прилагам и снимката от нея - 17.II.1995.

Вечеря в "Руски клуб", София, дадена на 17.II.1995 г. от Александър Томов, оглавяващ "Фондация ХХI век", финансирала написването и публикуването в "Литературен форум" (и в отделно издание на фондацията - "Нова проза") на 11 разказа от български писатели

Вечеря в "Руски клуб", София, дадена на 17.II.1995 г. от Александър Томов, оглавяващ "Фондация ХХI век", финансирала написването и публикуването в "Литературен форум" (и в отделно издание на фондацията - "Нова проза") на 11 разказа от български писатели

Генчо Стоев е и сред българските писатели, 31 на брой, подписали петицията до президента на Унгария Арпад Гьонц срещу решението на правителството на социалиста Дюла Хорн да закрие Унгарския културен институт в София. Писмото бе връчено лично на президента на Унгария в присъствието на президента на Р България Желю Желев на среща-разговор на 11.10.1995, в която участваха всички подписали призива. 1995 бе за комунистите, прекръстили се на социалисти, последната им година на парламентарно мнозинство и реванш чрез правителството на Жан Виденов. В началото на 1996 г., Генчо Стоев бе в групата интелектуалци, които се срещнаха с действащия президент и му зададоха своите въпроси за ставащото в България, отговорите си той публикува в "Литературен форум" (бр. 7, 14.-20.II.1996, "Страдаме не от демокрацията, но от липсата на достатъчно демокрация"), които после издадох в отделна брошура. Така философът си представяше политическата борба за нов мандат с конкурента Петър Стоянов. Макар да изпълних молбата му, що се отнася до организацията на срещата и публикациите, позволих си да му кажа: "Е, и какво от това - нима избирателите ще вземат брошурата, ще четат отговорите и ще решават кой е прав и кой не и чак тогава ще гласуват...".

Позволих си да му кажа и повече: да не участва в предварителните вътрешно-партийни избори. За мен те бяха добре измислен и изчислен капан, за да бъде елиминиран за националните. Той вярваше твърде много в мантрата първия демократично избран президент. Загуби съкрушително.

С Г. Стоев се договорихме да му издадем роман (заглавието бе "Много висока тераса") в новооснованата поредица "Българска сбирка", което не стана, защото той все отлагаше предаването на ръкописа, имал да го доработва... С времето и съвместната работа имах, макар и редки, разговори с писателя. Редки, защото той не досаждаше с посещения в редакцията, а и самият аз нямах време: тъкмо вържа двата края - и те пак се развържат; безкрайно връзване-развързване, но... вестник имаше.

Трябва да сме се чувствали достатъчно близки, щом веднъж му доверих: "Чудя се как се справям, никога не съм подозирал че тия неща ги мога...". А той: "Ти имаш много силна интуиция". Умълча се и после добави: "Всъщност това е талантът."

Дали се лъжа за близостта?!

Ето автографът му към най-новото за онова време издание на "Цената на златото" и "Завръщане" от пловдивското издателство "Златю Бояджиев", 1999 г. Разминаването в годината на автографа и на издаването на книгата показва, че тя ми е подарена, преди да се появи на пазара.

(Според копирайта, книгата е отпечатана в края на 1998 г.)

Посвещение и автограф от Генчо Стоев (12.XII.1998) за Марин Георгиев

Посвещение и автограф от Генчо Стоев (12.XII.1998) за Марин Георгиев

 

4.

Генчо Стоев:

След една среща с д-р Желев, Коруджиев говори по радио "Свободна Европа" и каза, че на нея са присъствали дори такива писатели като Генчо Стоев, които са били много близки на комунистическата власт. После ме потърсиха от тази радиостанция, но им отказах участие. Заявих само, че моят приятел Коруджиев е изрекъл една глупост. Аз не съм бил близък на никоя власт. Той, когато се учеше да пише, идваше при мен и заедно сме обсъждали както литературата, така и обществото и бъдещето. Добре знае, че бях беден и без работа.

Ето такива дребни неща ме карат да си бъда самичък и сега.

Такива дребни неща ми пречат да се подписвам под разни петиции (Стефанов 2003).

 

5.

Двама президенти гостуват на Сдружението на българските писатели. Д-р Арпад Гьонц и д-р Желю Желев се срещнаха на 11.Х.1995 с Вера Мутафчиева, Блага Димитрова, Федя Филкова, Светла Иванова, Радой Ралин, Йордан Радичков, Тончо Жечев, Генчо Стоев, Георги Мишев, Богдан Богданов, Вътьо Раковски, Станислав Стратиев, Петър Алипиев, Иван Теофилов, Николай Кънчев, Георги Данаилов, Стефан Цанев, Йордан Попов, Ани Илков, Нино Николов, Дьорд Сонди, Георги Крумов.

(в. "Литературен форум", бр. 36, 18.-.24.Х.1995, стр. 1).

На никакво сдружение не гостуваха те, а на вестника, след титанична ми битка с началника на протокoла на Желев - Христо Чолаков, агент на ДС Якимов, който до последния час вадеше срещата от програмата на президента и то под носа му; но една от секретарките на Желев бе по-вярна на мен, отколкото на него. Не само сдружението, покрай това събитие "намазаха" и други - Дими Паница например, когото не бях поканил, но пристигна сред първите, а заедно с него - част от хората му от неговата фондация "Свободна и демократична България": Ф. Филкова, Св. Иванова.

(Не само Св. Иванова, а и Тончо Жечев, Петър Алипиев, Й. Радичков, Г. Стоев, Нино Николов, Д. Сонди и Г. Крумов не бяха членове на сдружението.)

Така че този път руснаците са невинни като изобретатели на фалшивите новини и хибридните войни, за които толкова се пише днес.

Но според мен Д. Коруджиев другаде го е стягал чепикът: възмущението му идва от присъствието на Г. Стоев сред интелектуалците при втората среща с Желев, на която му "зададоха своите въпроси" - измислена от самия Желев форма на предизборно състезание. Но... времето на интелектуалците в политиката бе минало безвъзвратно. Прагматикът и математикът Иван Костов бе лансирал кандидатурата на П. Стоянов, бе "преброил и изчислил" по места кутиите и избирателите, дори калкулирал победителя, както обяснявах на Желев, а Коруджиев, като твърд седесар, поддържаше партийната линия, която се основаваше на противопоставянето комунисти - антикомунисти. За мен, още от 1995, тя не е продуктивна, но свърши работа и на сегашните евроизбори.

"Комунисти" за мен са всички ползватели, а некомунисти - всички съзидатели. Винаги съм ненавиждал сектантството, което води до фанатизъм: все едно вляво или вдясно.

 

6.

Дори само тези няколко епизода от последното десетилетие на живота му показват колко самотно и мъчно му е било на Генчо Стоев. (Не слагам в сметката младостта и годините след нея, а и целия му живот, все неща за които въобще не знаех - истинските мъченици мълчат.) Толкова мъчен е бил този живот, че чак сега ми става мъчно за него. Чак сега, защото тогава почти нищо не знаех за неговото житие-битие.

Ако знаех - щях да го прегърна като брат!

 

7.

В основата си този текст написах преди премиерата, после само добавях, уж дребни, но оказа се многоважни неща. Проблемът, който ме забави, бе композицията. Най-после се догадих. Поогледах: ами като на Генчо Стоев.

И още веднъж разбрах защо Николай Кънчев, след като през 1972 г., му доверих папка със стихове, каза: Формата е царицата на стихотворението.

Съдържанието ние отдавна, по наследство си го знаем.

 

8.

Не бой се, Деяне! Накрая всичко стига до под кривата круша: България отново се управлява от същия стереотип хора, които я управляваха допреди 1989 г. Дори са по-лоши...

 

ГЛАВА ТРЕТА

1.

Бях единственият от сините на погребението на Генчо Стоев (тогава всяка политическа сила, освен СДС, искаше да присвои писателите; на СДС едната част по стар навик им пристана, на другата ѝ бе наредено, имаше и купчинка доброволци, малцинство, което виждаше в тях осъществителя на въжделенията си за некомунистическа, отворена към Европа и света България). Стоях в дъното на ритуалната зала, не от страх, не от неудобство, а защото не ми бе мястото сред присъстващите (червените не признават никой, освен, който е с нас, а който не е - стои в кьошето, ако още не са го приключили; смел аноним от един вестник дори ме титулува синият Хайтов). От целия ритуал най-много ме порази застиналият стоеж на двамата му сина, които не бях подозирал, че са му в наличност: двама левенти, изправени като на страж; усетих ги като гаранти за продължението на Духа на Бащата. В публикацията на Деян Енев от 08.05.2019 в "Портал Култура" "Странната трилогия на Генчо Стоев", синът на писателя Динко Стоев се пита сам: "Дали "Цената на златото", "Завръщане" и "Досиетата" не поставят неудобни въпроси? И сам си отговаря: Поставят ги." (Енев 2019).

Не знам отговорите, но знам мислите, които породиха у мен въпросите. Мисли, неудобни като въпросите.

 

2.

В Генчо-Стоевото Харманли, с тайнствено огъващи становете си извисени каваци, сенки на себе си и на далечно, сенчесто минало, се спотайват спомени, разраснали се в легенди за палежи, кланета, изнасилване, потурчване... С времето легендите се превръщат в увеличителна лупа на станалото. Ако прочетем Цани Гинчев, ще видим, че мнозина, за да запазят имот и благосъстояние, са се потурчвали доброволно - част от търновското болярство, видните велможи и заможните по-първи граждани на столицата и областта. И са ставали по-правоверни от правоверните, даже и от Мохамеда. Цани Гинчев, пряк свидетел на някои от новостарите аристократични фамилии, е имал смелостта да го признае, за разлика от платените писачи (писатели, историци, журналисти, оф, пак за кесията със злато!), които обслужват и днес тезата за кървавото турско робство и маршируват в безсмъртните полкове, които не са дали нито една жертва в сражение с българските монархо-фашисти, защото не ги е и имало. Както днес няма (освен в Русия и у нас) и такива руско-съветски-постсъветски измислици, като самите полкове (реят се те само в неутолимото имперско въображение, а империята не си поплюва, пък и знае как да роби, вкопчила за врата не само собствения си народ, но и колко още народи в Азия, а доскоро - и в Европа).

 

3.

Имал е Цани-Гинчевата дързост и Генчо Стоев, казал го е чрез монолога на Даскала (Петър Бонев): "Без наука не може, и ако бяхме свободни, щях да изуча какво е помогнало на Алтънспахълъ Сулейманоглу и на моллите да обърнат в своя вяра рупчоските планинци около Тъмръш. (...) Дали тяхната камениста земя и тяхната гладна озлобеност към нази не са помогнали на турците? Не вярва ми се да е било само от страх."

Казал го е във времена, когато не е било за казване, за разлика от Цани Гинчев, който въобще не е имал такъв проблем.

 

4.

Златото, както животът, преминава от едни ръце в други. Но Исмаил ага, комуто свидетел е Аллаха, дори когато няма друг изход, освен тъкмо той да го наследи, се отказва, устоява на изкушението да го присвои, "без да е пролял кръв, без да е измамил някого, и все пак, свързано с една смърт" - смъртта на Хаджията. "Колко ли други смърти са видели тия жълтици?" - пита се Исмаил ага и тъкмо заради това ги отказва. Отказва се от даром даденото и така се запазва чист. За разлика от притежателя му християнин, който е бил в подобна ситуация на младини и го е приел.

(За Исмаил ага да направи себап е повече, отколкото нему да направят.)

Златото на Хадживранев освен от пот, незнайно кога е оросено и от кръв; излиза че Исмаил ага, устоял на изкушението да го придобие, е по-праведен пред своя Бог, отколкото Хадживранев пред своя.

(А ако Христос и Мохамед са само различните имена на проповедниците на Едина Бог, то тогава пропорциите на праведността и греха се удвояват.)

 

5.

Свят различен. И еднакъв: люде от две различни вери вършат едно и също: "- Добре, че виждаш сам - и твоето е в пепел, и моето. Брат ми е луд, но и твоите хора не излязоха свестни. През войната превариха руснаците, първи стигнаха в Тъмръш и не оставиха много от него" - ще каже Тъмръшлията на Павел. (Впрочем това е ставало и преди - достатъчно е да се прочете "Миналото на град Сливен" от Симеон Табаков. Дори учителите на турските жестокости от 1876 са българите-християни от 1828-1829 година.)

(И не може да не се запиташ доколко са достоверни помпозните сърцераздирателни сцени - каква разхитителна пищност! - на разделното време на Антон Дончев и Людмил Стайков и кого обслужват: историческата истина, интересите на факта и достоверността или интересите на Русия?)

Тъмръшлията и хората му, мохамедани по вяра и българи по говор, кои са те? Отговорът на този въпрос се избягваше преди 1989, избягва се и сега, когато постоянно се разпалва страхът от заложената от ДПС и О(бединените)П(атриоти) етническа мина - техният тридесетилетен политически бизнес е с отколешни корени.

Рупчоските планинци, подложени на разнопосочен натиск, с времето се израждат в социални и етническо-верски лумпени на империята, нейните наказателни отряди, тогавашните мутри плячкаджии, които поддържат с насилие статуквото; били са използвани от държавата като страшилище в критични моменти, но не им е позволявано да я управляват, за разлика от сега. Което показва, че империята е имала държавнически традиции, че не е така лошо уредена, както я изкарват нашите историци, а че истината е по-близо до записките на Захария (спомнете си например сравнението му за уредбата на каушите преди и след Освобождението). Дори и Ердоган доказва, че в Турция има държавност, въпреки, а може би и поради, диктатурата.

А на разбунтувалите се срещу властта никоя власт не прощава!

 

6.

През втората половина на 70-те и първата на 80-те на миналия век изчетох всичката проза, преведена у нас от писателите на съседните народи. Уж различни, а всъщност еднакви: в общия си цивилизационен код, все едно назадничав или напредничав - Освобождението, което не бе настъпило. Е, откъде ще е тази еднаквост? Ами от общия, многовековен живот. И той не е само с турците през прословутите пет века. Турската империя е наследила народностния (а и етническия) конгломерат и управленските структури на една не по-малко многостолетна империя - Византийската. Заварила е бит и нрави, вери, безчетна рат и територии, в които да съжителстваш с другостта е естествено, тук е първообразът на Балканския ЕС, невъзможен днес, но тогава гъмжащ от рояци с милиони работни мравки и всеки мравуняк със свой ред и тертипи, които са се сношавали помежду си поне в полето на общата кърма - ресурсите.

А има ли четиво за онова време, в което, стане ли дума за по-големите поселища, да няма турската, гръцката, българската, еврейската и пр., махали?! А това ще рече доброволно народностно самоопределение. Имало е и условия за материален напредък: старият Хадживранев, макар с неясен първоначален капитал, с труд и пот е забогатял, даже и дост е имал от господстващите правоверни - Исмаил ага, който истински го е почитал, и така го е узаконил, спазил е обета си да помогне на фамилията, дори когато главата ѝ вече не е между живите; Исмаил ага е спасителят, покровителят и лечителят на раните, нанесени в родината и от родината на сина Павел Хадживранев. (Колко са различни хората: макар и от една вяра - стават си врагове! И често онзи, от правата вяра, правоверният, е по-праведен от този с християнската; и врагът се оказва всъщност най-добрият ти приятел, а омразата - най-голямата любов! Затова, във всеки от нас има по малко турчин и във всеки турчин - по малко българин.)

 

7.

Ето защо мнозинството днешни европейски българи (ама наистина ли?!) така неистово гледа турските сериали и бленува онова, което тук вече го няма, но е чувало за него, а някои дори са се докоснали до благата и крайчеца от дрехата на това старо-прастаро патриархално минало, което в Турция продължава.

 

8.

Освобождението, което не е настъпило...

И Освобождението, което е: във всяка новообособена национална държава да има народност от другата - основания за вечни прения, плюене, скубане на коси, вадене на очи, убийства ("Гърци са го направили. Или пък сърби" - както обяснява мюфтията на Павел опита за убийството му в Истанбул) и накрая - войни. Не едно и не две са прозренията на Генчо Стоев за историята въобще, а и за нашата история: "Обаче на Балканите историята ще гази през тайни бродове!"

 

9.

Хюсеин Хилми паша:

Никога не допущах, че Македония може да стане някога сръбска, че гърците ще завладеят Солун, но съдбата, знаете, често допуща и най-странните неща. Населението в Македония е в своето болшинство българско, после иде по численост турското, гърците са малко, а сърби там никак няма между коренното население. Освен това, за свободите на тая страна се бореха и жертваха само българите. Революционната борба и войната - туй бе чисто и само българско дело. В революционно време гърците и сърбоманите, смело казвам това, вървяха наедно с нас, турците, против вашите комитети. На мене и на моята полиция те съобщаваха всичко, каквото научеха за вас, те бяха наши шпиони, приятели и доброжелатели. И когато България реши да воюва, те се присъединиха само да извлекат ползи на ваша и наша сметка. Преди на вас да изменят, те се отнесоха вероломно към нас. Но каквито и да са сърбите и гърците, виновни сме ние, българите и турците, защото не се разбрахме навреме.

Из интервю с Димитър Думбалаков, 1914 г.

Поне за себе си вече знам: с Турция само достлук!

 

10.

Щом можеш да се замогнеш със собствени усилия в империята, без да се налага да се приобщиш и верски към нея, следващата стъпка неизменно е и да поискаш да се еманципираш и национално. Да поискаш Свободата си!

Правят го следващите - децата.

 

11.

По-силен и от вярата, само Курбанът, с нейната сила, може да разполови статуквото и да раздели владетели от владени; знаели са го копривщенските воеводи, знаел го е Бенковски; едно нещо, ако не пролееш за него кръв - не става. Каквото и да е то. Какво остава за свободата.

И Бенковски прави принудителното жертвоприношение!

И разделя завинаги доскорошните владетели от доскорошните владени.

 

12.

И друга дързост е имал Г. Стоев: да акцентира на властолюбието на Бенковски, който за окръжението си подбира от поборниците възторжените наивници, а натирва трезвите скептици, изпитан български, а и май и всемирен метод, за да се домогнеш до Неограничените пълномощия. И само колко следовници: Батенберг, Стамболов, Стамболийски, Живков, Луканов, Б. Борисов...

Ах, да и бай Ганю. Побратимът!

И е неясно кой от кого, и в какво, се е учил...

 

11.

Павел се пита защо сред строителите на нова България ги няма "големите чада на народа, неговите големи мозъци". И сам си отговаря: "към тях сочеше пръстът на измяната, към техните сърца гръмваше залпът на засадата. Ако се бяха опазили поне половината, друга щеше да бъде участта на Великото народно събрание; великите сили биха разбрали кой точно представлява този народ".

Как да се опазят?

 

12.

И пак съм в задимения някогашен ресторант на писателите, една от подслушвалните ни, и чувам студения от прозрението си, изтръпнал, че е надделял задръжките си, дори страха си, твърд в убедеността си и категорично истеричен глас на Николай Кънчев: "И двете империи са работили съвместно за унищожаване на нашите национал-революционери. Ангел Кънчев е задържан по сигнал. За Левски и Ботев е ясно. Оцелели са само двама: Стефан Стамболов, защото не са го броили, имали са го за малък, и Захари, защото се е правил на Мунчо. Пенчо Славейков ги е разбирал тези работи, казал го е в "Сто двадесет души": "Со залп ги посрещна на родния бряг,/ в засада отрано приготвений враг"."

Да, говорихме си за тия работи, вълнувахме се от съдбата на родината, но аз не искам да приписвам на себе си чужди мисли и думи, с които и сега съм съгласен. Цитирам ги по памет.

(Колкото за двамата: после Русия си навакса пропуска.)

 

13.

А днес, из безбрежните полета на фейса, русофилите ни агитират да се върнем към матушка Рус, за да ни спаси от турците.

Как да стане: Русия и Турция днес пак са ортаци.

 

14.

Едно е очевидно: за близо пет века, турското господство ни е нанесло по-малко вреди, отколкото съветското, което за десет пъти по-малко време срина темелите на цивилизацията: религията, частната собственост и индивидуализма.

 

15.

Доколко актът на освобождение е само такъв, или е средство за ново робство?

"У нас две трети от нещата се решават отвън" - каза ми веднъж Тончо Жечев.

Мина време и нали съм читател, оказа се, че това са думи на Димитър Благоев.

 

16.

Не съм от тези, които смесват преклонението си пред руската литература с отношението си към Русия. Заради преклонението не мога да подмина руската имперска политика спрямо България. Не познавам български писател, обичащ и вълнуващ се от съдбата на Родината, да е смесвал едното с другото. Помня един среднощен разговор с Генчо Стоев пред заведение, което съществува и сега на бул. "Христо Ботев". В люшкащите се насам-натам години на последното десетилетие преди Милениума, виждах (и виждам) единственото спасение на България (а и личното си спасение) от комунизма и доскорошната руска прегръдка единствено в пълното интегриране със Запада; тръпен, питам Генчо ще влезе ли България в НАТО. А той - спокоен, уверено усмихнат, убедено ми отговаря: "Разбира се, че ще влезе!"

(На същия въпрос отговорът на унгарския българист Петер Юхас бе: "Не знам дали България ще влезе в НАТО, но НАТО ще влезе в България!".)

 

17.

Генчо Стоев и баща ми са връстници - родени са 1925 година.

Дали не ме успокои по бащински...

Не познавам по-благ глас на български писател от този на Генчо Стоев!

 

18.

Генчо Стоев:

За съдбата на България, за народопсихологията на българина. Защо е така объркано всичко? Моята теза е, че са ни объркали още от началото на новата история и че съвсем нормално е българинът да се оглежда сега и да търси нови приятели, по-сигурни от предишните (Стефанов 2003; интервютата са правени 1996-1997 г.).

 

19.

Окупирайки ни, Русия/СССР достатъчно ни е освобождавал/а.

Дори и когато въобще нямаше нужда - 1944!

 

20.

Моя отколешна позната, била наскоро на наше туристическо изложение в Москва, ми пише: не само една, доста рускини ме прегръщаха и ожалваха: много сме си близки, ама сега сте тръгнали в грешния път; братя си бяхме при Тодор Живков, ама сега НАТО и ЕС са ви отклонили и ние ще ви освободим от тях...

И защо да не го направят: освободиха Крим, освобождават Донбас...

Петимен съм за поне един български политик, който да прикани Русия повече да не ни освобождава!

 

21.

Уви, не само там, в страната на Освободителите - но и тук, у нас, техни помощници "ентусиасти" като Вапцаров, винаги е имало, има и ще има!

И винаги, зад гърба им - нелегалният, безмълвен звънтеж на кесията с руско злато!

 

22.

Ами задължителната предварителна сделка между старата и новата власт, като цената я плащат идеалистите и т.нар. обикновени хора? Ето "изповедта" на княза пред републиканеца Павел: "- На пръсти се броят тия династии, от векове са слети в едно. И точно като пръстите създават ръката на света, юмрука. Векували сме, да, ама най-далновидните от нас знаят, че това векуване свършва. И търсят ония сили, които ще ги заменят. Затова съм под ръка с вас, приятелю. Само затова!"

И си припомням танца, който Желю Желев изтанцува под ръка с Луканов, танцът на всички нас с мечтата за една по-справедлива и модерна България, в който дадохме най-доброто от себе си. Но когато старите и нови властници приключиха сделката и си присвоиха персонално националното богатство, всички вкупом станахме излишни, изхвърлиха ни на бунището да се оправяме сами, да изкарваме хляба си с много повече пот и кръв, отколкото преди танца. Вечната съдба на идеалиста (какъв друг може да е този, който иска да е почтен).

Не знам как е по света, но знам как е тук: тук не можеш да не преклониш глава. Непреклонните са се оттърколили. И оттърколяват...

(Всичко е предвидил Г. Стоев, само не и връщането на заминаващия с цялата фамилия като дете и върнал се като омиротворител, вече възрастен, цар: "Те се надяваха може би на завръщане. Това едва ли щеше да стане" - "Досиетата"). Коварството на политиката е надминало не само опита, но и въображението му. (Спомням си Марко Ганчев, депутат от СДС във Великото Народно събрание, какво ни сподели, че е казал Луканов на една от сбирките с тесен кръг депутати от всички партии: "Ако положението стане неудържимо, ще извикаме царя.".)

Царят - запасният влак на изгонилите го, но и съхранили го за: когато потрябва.

 

23.

А не сме ли всички в този извечен капан, така точно описан в "Завръщане":

Павел бе сигурен, че по време на боя някой го е гледал отнякъде - ту доволен, ту недоволен от играта, че този някой продължава да го гледа даже в тия мигове.

Кой беше този? Вероятно той щеше да си остане скрит до края, а и след края може би.

 

24.

Всички тия неудобни неща може да напише само голям писател, за когото дори няма нужда да прибавяме лелеяните и преди, и днес, раздавани с широки пръсти, определения интелектуален, философски, гениален (Константин Павлов, Антон Дончев) или геният от Калиманица и пр. декорации, на които върхът е Мишо-Неделчевото за Владимир Зарев: той е писател с толстоевски замах...

(Е, как да не е: нали са кум и кумец.)

Толкова ли е трудно, вместо тези изхвърляния, към имената им да се добави по-обикновеното, но по-вярно съществително талант. Защото какви са останалите? Помня: всички хвалеха Радичков, но всички нетърпеливо чакаха текстовете на много по-рядко публикуващия Ивайло Петров. И всички радичкопоклонници ги четяха от кора да кора...

Така че: предпочитам да остана с толстоевската брада на Деян Енев и да добавя:

С тези, и с колко още неудобни места от текстовете си Генчо Стоев е пророк!

 

25.

По-горе, предизвикани от писателя, изразих някои свои неудобни мисли.

Ще продължа с още една: Хайтовите соцсупермени, персонифицирани като бабаити в етнографско одеяние от "дивите" му разкази, са архаична литературна ширпотреба, сравнени с трилогията на филигранния и вдълбочен, направо елитарен Генчо Стоев. Като художник и мислител Г. Стоев е истинският певец на Родопите, с коренище, ако щете, още от Орфей.

А пътеписите на Г. Божинов "Кукувица кука" превъзхождат за мен като художество с пъти "Шумки от габър"!

 

26.

Сигурен съм, че дори и Антон Дончев, като се завие нощем под чергата, няма как да не знае, че експлоатира признание, което е в повече, отколкото заслужава. За поръчковия си роман го кътат и досега; дори и академик го направиха. По него и по Гранитски може да се съди кой управлява България: онзи, който ще "си остане скрит докрая", както пише Генчо Стоев.

Пантеонът не е проветряван скоро - стих на К. Павлов. Не само пантеонът, бих добавил: и БАН, а и цяла България. Макар и на най-ветровитото място, както обичат да я възхваляват, Тя все си остава непроветрена.

 

27.

Истината няма политическа принадлежност!

 

28.

У нас, дори само изнасянето на неудобните факти, свързани с личности и събития от историята ни, все още се смята за антибългарски акт, а да има дебати по тях е вече мечта.

Темите се затварят, преди да бъдат отворени.

В България, изглежда, най-трудното е да останеш българин, а още по-трудното - мислещ българин!

 

29.

Политиците хабят националното богатство, писателите го съхраняват!

 

30.

Богатството или свободата, златото или идеала?

"Колко могъщи империи са загивали, а идеите, мечтите остават - все живи, все млади", казва почти столетникът от "Досиетата" (Павел в "Завръщане").

Дали пък това не е един от аргументите, комай и единствен, не само за божествения произход на човека, но и че той е вид, който не е от тук, а само временно пребивава тук.

 

31.

Че какъв, освен всичко друго, си остана Генчо Стоев. Разбира се: Мечтател. Инак, макар толкова пъти парен, каша духал, въпреки заричанията си, би ли подписал петицията до президента на Унгария; би ли се срещал с президента Желев - единственият, който покрива представата на интелектуалеца за човека във властта - безкористно служене на Отечеството в името на Идеала.

 

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

1.

Не знам как е писано това словесно чудо, но знам как може да бъде четено: на пресекулки, на почивки - толкова е гъст текстът! Направо непоносим.

Понякога почивката може да трае половин век...

Толкова е времето, което дели първия ми прочит на "Цената на златото" от сегашния, провокиран и от Деян Енев.

Бях студент, когато изчетох тази изтъквана от тогавашната критика, а и изтървана от цензурата, разбирам го днес, книга. Не, не бях узрял за нея и в паметта ми останаха само няколко ярки картини.

А не бях узрял защото нямах опит, литературен и личностен; в ония години ме интересуваше само онова, което бе метафизично; бях подозрителен към патриотизма - "едно все пак официално чувство", по определението на Далчев.

Чужд съм му и сега, особено във вида, в който го сервират нашите патриоти, които се самовъзхваляват като националисти, а първо ги боли за Русия, после - за България и повече от век и половина след Освобождението, продължават да ни освобождават от турско робство.

 

2.

Наистина ли Генчо Стоев е чак такъв антипод на Вазов и неговото "Под игото" в представянето на Априлското въстание - обикнато клише на литературната ни критика от появата на романа, та до днес?

"След куршумите, по камъка отвън, взеха да лупат гюллета. Вътре плочите бяха застлани с мъже, а сега и светците от мазилката подириха места долу, сред хората. Додето падаха, очите им ставаха благи, безметежни: само телата се гърчеха в спазми и ръсеха прах."

И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели.
- - - - -
И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим.

Такъв господ може да роди само атеисти.

Или само наивисти наивни могат да искат толкова от Господа...

 

3.

Кой друг, освен голям писател може да разключи кодовете на националната съдба, да събуди атавистичните тръпки, чрез които се чувстваш свързан с общността не само на живите, но и на мъртвите, опипом вървиш из тунелите ѝ като слепец и знаеш, че са те, същите, извечните, защото си бил из тях, преди да ослепееш; дори сляп - проглеждаш, стъпваш на онзи Дебелянов бряг, на който "родни сенки с родна реч/ посрещат брата и сина", и те спохождат още ехà, уловени от други първенци на литературата ни...

Генчо Стоев е описал българската Герника, клането в църквата в "Перущице блядна, гняздо на герои" - новият ритуал на венчавката, когато със собствената си ръка посягаш на най-своите - съпругата и създанията ви: децата. А имали ли са друг изход тия чисти, наивни, диви души: подмамени от своите, късно разбрали, че са излъгани, със силата на въодушевлението се е събудил предишният им страх, а и още по-големият от него: страхът от надделения страх! Тъкмо той, с последващото наказание ги е направил самоубийствено жестоки в малодушието им, в църковната теснина, която и с изход няма изход и "участта си всякой вече я разбра" "и смъртта не беше ни грозна, ни страшна": "И нямаше писъци, нямаше стонове - само молби. Молби на моми и вдовици - да бъдат и те убити от някого. (...) И страшно бе, и не бяха за вярване тия венчавки и като че старата бе доволна, задето синовете ѝ са загинали предварително."

 

4.

Вазов е вграден. И не само той...

В екстатичните моменти в личната и обща съдба ти приглашат думите само на ония поети, които са ги уловили-изразили: "И страшно е, майко, и весело"; "На сватба, на сватба - в неделя - на сватба и смърт!"

 

5.

Другаде е "спорът", ако може така да бъде наречен новият, по-висок етап в осмисляне на събитията около Априлското въстание и следосвобожденска България: в тях, така подробно описани от Вазова и Захария (Стоянов), чрез националните кодове Генчо Стоев разчете и универсалните. Живота и смъртта, робството и свободата, богатството и властта, любовта и честта - немногобройните, но вечни теми на изкуството. Това прави "Цената на златото" и "Завръщане" може би най-мъдрите книги, написани във времето на тоталитаризма. В тях събитията са станали интровертно преживяване и размисъл във върховите моменти от житията на героите.

 

6.

"Цената на златото" и "Завръщането" са колкото романи за българската история, толкова и натоварени с битийна и философска проблематика. За себе си вече знам: това са най-значимите книги от средата на 60-те до края на века!

Много неща са приключили в нашата история и то не по най-добрия начин.

Но какво да се прави: животът и светът се крепят на несправедливостта.

"Но... млъкни, сърце!" - Ботево и мое.

Същий го е казал много отдавна:

                                    Тъй върви светът...
Лъжа и робство на тая пуста земя царуват.

Никой досега не е конструирал всемирните везни на възмездието.

(Може би само Бог.)

Но и той, макар и да не забравя, се бави и малцина вкусват още приживе плода на справедливостта и признанието.

 

7.

В земя като една човешка длан са малко за разпределение не само ресурсите, но и славата, и затова безсмъртието, на щедри порции, се раздава на жаждащите нетърпеливци още приживе.

 

8.

Има времена, в които довчерашният враг ти помага повече от доскорошния приятел, когато чужбината ти е по-свидна от родината, когато от родната чужбина емигрираш в чуждата родина, изпитал съм го с Унгария, даваше ми - и ми дава - всичко, което родината ми отнема и отказва, така както на Павел Хадживранев Турция му е вместо България; свидното Отечество го дебне с куршум и изумен се питаш, като бай Слави: - Как така? Защо? Не, не бива така да се стреля. Ние сме българи! (А се е стреляло: българи срещу българи, колко пъти вече? И пак. И пак... Наистина, прав си, Гео Милев: Но що е Отечество?) Впрочем Унгария е била за Генчо Стоев същото, което и за мен: моят приятел Дьорд Арато вчера ми направи следната справка: "Цената на златото" е издадена в Унгария през 1971 (изд. "Evropa"); 1976 и 1977 (изд. "Sepirodalmi"), и двете в Будапеща, и пак на унгарски - в Румъния, 1980 (изд. "Kriterion", Букурещ), все в превода на Йожеф Ола.

В ония години преводът в такава чужбина бе майчинска подкрепа, равна на гаранция за неприкосновеност в мащехата Родина. А не като сега: преводът е вид международно облагодетелстване чрез парите на родината и чужбината. Това е новото временно безсмъртие, което те канонизира в родината, чрез протекциите на чужбината.

В такова признание преди всичко вярват литературните будали, които не са били в чужбина или малко са ходили по света.

 

9.

На пръсти се броят писателите, които истински милеят за България: като отброим титаните-възрожденци, остават издънката им Вазов, после Талев, Ем. Станев, и... Г. Стоев.

Другото е изгодно за авторите патриотарско перчене!

 

ГЛАВА ПЕТА

1.

Генчо Стоев е започнал като поет, после е минал на проза.

Но зад неговата проза постоянно наднича Поетът. Затова и:

- отвсякъде ручи образна стихия, но винаги смислово обезпечена;

- метафората е царицата на трона, подплътена с върховите моменти на българската история, преживяванията на отделната личност, винаги психологически углъбени и достоверни (знаменитата, поне за мен, сцена в хана, преди сражението, в която и най-силните думи на участниците отстъпват пред най-скромното им действие, обозначаващо кой кой е. Това е психологически тест, класическа романова глава в българската литература!);

- метафора смислово многозначна, синтез на човешките митарства в извънредния и катадневния живот, кръстовище на векове и мигновения. В неразлъчно сцепление са българско и общочовешко, конкретно и универсално: да си спомним само мостът, но не онзи Андричовият, а Генчо-Стоевият - направен от камък и въображение, наполовина реален, наполовина призрачен (отражението му), за да постигне най-съвършената форма - кръгът. И затова побиращ толкова много: принца и просяка, грешния и невинния, земното и небесното, живота и смъртта, подвига и позора, тукашното и отвъдното!;

- силен изобразителен талант, изключителен пластик, завиден усталък, направо уникален, той е като бижутер, който извайва микроскопични детайли без лупа като с лупа. (Неслучайно и двамата му сина са художници.);

- кристална чистота и яснота на изречението, до дума, до буква - както допълни критикът Георги Янев в наш разговор; все неща, отдавна забравени за мнозина днешни писатели: потвърждава го този малък откъс от единия от тримата самообявили се, и обявявани, за днешните големи: "Събуди го жаждата. Жестока и изпепеляваща жажда... (...) Гърлото гори...". Този наръчник за писане само с шаблони може да покрие всеки и без да е писател. (Каква деградация на занаята!); изречението на Г. Стоев е без никакви излишества, звънтящо като стих, с блясъка на извадена от мрачната кания сабя, в която тлеещо е узрявала за порязващата си светкавица! Текст образец за български език, неназовани уроци за писателско майсторство, късове, които са шедьоври и мястото им е в христоматиите; колко пъти спирах, задъхан от непоносима красота, като на едва-едва изкачен, с последен дъх връх, от който обглеждах половината свят; не познавам друг наш писател с толкова текстови шедьоври: цели глави, страници от глави, откъси от страници, отделни изречения. Така яростно-сладостно и възхитително откривателски съм подчертавал само Толстой, Чехов, Бунин, Вазов, Йовков, Елин Пелин, К. Константинов, Илия Волен...;

- в текста на "Цената на златото" са вградени не само фолклор, митове, легенди, библия, история, но и и непоклатими тропи от най-първите ни белетристи и поети. "Зюмбюлите ухаеха, той опипа земята, там, дето беше десницата, намери един стрък, поиска да го откъсне, но не можа. Усмихна се тъжно и го погали". За мен това е отек от "Последна радост" на Йовков - напомняне за вечното цвете на живота и щастието, което не само Люцкан, не само Хаджията, но всеки от нас може само да помирише, без да откъсне, за да остане за следващите, все така колкото наше, толкова и чуждо. Или пък: "Вместо него бяха долетели други конници - лъскави, червени даже в нощта" - и в мен затрополяват "конници, конници, кървави конници" и припевът е основателен, защото "червените конници даже в нощта", след малко ще се превърнат в черните херолди на смъртта на Вальехо. (А може би аз своеволно, "волно-неповолно" (Яворов), асоциирам...);

- писателят се лута из дебрите на българските неслучили се събития на фона на случилите се и постоянно ги съпоставя в един непряк, но дискретно изразен подтекстов мисловен поток, равнозначен на подсъзнание.

Мисълта, подобно основна жила на корена се разклонява на десетки коренчета, на стотици подкоренчета, на хиляди власинки... Да припомня само разиграването на реалиите, все едно живи и неживи: освен мостът и златото, часовникът, палецът...

- няма как неговият препинателен знак да е запетайката, да е точката или многоточието, неговият е точката и запетайката - знакът на безконечното акцентуване върху едно и също чрез допълненията, нюансите, чрез натрупванията на подобията, на двойниците, на съответствията, знакът на постепенното изясняване до изчерпване на понятието и до стигане дъното на същността; да, понякога препинателните знаци не ти стигат и ти се ще да измисляш нови или пък да обновяваш старите.

 

2.

Такъв роман: сбор от импресии, състояния, картини, колкото конкретни, толкова и символно натоварени; или символи, наситени с конкретни детайли, може да напише само поет! Няма друг с такава грижа към микроскопичния детайл и езика освен Илия Волен. В анкетата Г. Стоев признателно му благодари, че изчитайки ръкописа на "Цената на златото", имал само 16 бележки за поправка на 16 думи. Г. Стоев се съгласил и е променил и 16-те. Съдбата е била милостива: срещнала е по-стария и по-младия майстор - почти патологичните стилисти в българската проза. Само поезията може да те научи на такава взискателност. (Не само Г. Стоев, и И. Волен е започнал като поет под името Марин Христов.)

Дори мисля, че "Цената на златото" не е роман, а поема или поема с въздействието на роман - поради времево-събитийния обхват и поради приетата сякаш от "Градушка" структура: от "назрява вече тучна нива,/ класец натегнал се привежда/ и утешителка надежда/ при труженик селяк отива", през "Яйце и орех... Спри! Недей!/ Труд кървав, боже, пожалей..." до "Но стихна. Гръм последен/ отекна нейде надалече/ и влък след стадо, вихър леден,/ подгони облаците вече" - от надеждата, през възторга до поражението.

Щом сатирата "Мъртви души" може да е поема, какво остава за баладичната ода "Цената на златото"?!

 

3.

Същата е и природата на Симфонията, по неин тертип е направата на всичките му книги: в началото е увертюрата, афишираща основните мотиви, които после ще разплете-развие един по един до грандиозното им сплетение на финала, което може да е и минорно.

И затова по-въздействащо!

 

ГЛАВА ШЕСТА

1.

А мисълта, не повтаря ли тя същите извивки и разклонения на коренището? Господи, колко родове е смляла, смила и попила пръстта, а колко още над нея е родила; всмуква живина от същата тази земя, със същото коренище, през порите, през тайните вени на ствола тече възкресяващата мъзга и повторила коренището в короната - видимият ѝ двойник, разпростира, разперва клонища, клонове и клонки, размахва приветствено листе до листе: разбухнал, гъвкав, тръпнещ и от най-лекия повей раззеленял мозък, когото човешкият се мъчи да наподоби и повтори, за да обхване и двата свята: този под и този над земята; разклаща се тайнствено върхът, протегнат към висинето (а дали пък не е изтеглен от него), разлюшква се и опипва безпределния въздушен океан.

Кой би устоял на сирените на Ефира, в който се рее Бог!

Корона и коренище...

Дърво вековито!

 

2.

Исмаил ага към Павел: "Край тебе се бе завъртяла брадвата, за твоето дърво - най-самотното, най-високото. Пак ти казвам: трябва да народиш първо синове...".

Да народиш... Да продължиш. Има времена, в които и раждането е борба.

В тях е бавният ход на историята, зреенето на сянка, ще го допълня с: "Тъкмо из такива тихи краища, тъкмо по домовете на такива градчета и села се отглеждаше семето на народността. Бавно и неотменно, както бе ставало през вековете" ("Досиетата").

 

3.

Да се запази и продължи рода, да се съхрани човешкото и божието семе, съзидателите на човека, помежду им са жълтиците - семето на Дявола, който се опитва, и понякога успява, да посредничи между Бога и човека.

 

4.

Исмаил ага дава и най-вярната преценка на всички комити във всички времена: "Не разбра ли бе, казъм, че те нищо не могат да сторят на никоя царщина?" Или, пак той: "Всички царщини си приличат... Ти напразно гърмя против нашата, Павльо ефенди, напразно погинаха твоите хора. Важното сега е да събереш своето и пак род да създадеш, като дядо хаджия...".

 

5.

Генчо Стоев е уловил и предал вечния конфликт на революционерите и еволюционистите. (Да припомням ли спора между Христакиев и Иван Кондарев?!)

Бих добавил: брадвата на революцията се огъва, ощърбява, отъпява о ствола на еволюцията!

 

6.

Когато писателят открие съвпадението на себе си с други хора, времена и събития, той се е домогнал до същността. Инстинктът му на художник го е водил да открие съвпаденията, а те неволно са го направили и философ на историята. А не фактът, че е завършил философия в СУ.

Постигналият това е постигнал и вечността.

 

ГЛАВА СЕДМА

1.

Как се повтарят времената? Помните, нали, набъбването на събитията 1984-1989, когато и най-якият бент не можеше да удържи растящите води и трябваше да се вдигне ставилото; почти десетилетното ни опиянение след това (с взаимно скубане и плюене); позволиха го за отвличане на вниманието, докато си присвоят персонално националното богатство; поде ни нашата, като при предишните, задължителна еуфория (така започва всяка промяна - пролетта на народите 1848-1849, Априлското въстание, събитията преди и след 09.09.1944), завихрен си, дори и да не искаш, откриваш в себе си неподозирани енергии и прояви, докато се видиш като Гюрга: стоиш сред двора: между варницата, в която хвърлят умиращите от чума и примамливата сирена за спасение на Исмаил ага, на която не вярваш; дни и нощи постиш между честта (смъртта) и позора (оцеляване) и все пак трябва да избереш едното. Само че мястото и избора не са установени веднъж и завинаги, а постоянно менят нахождението си и избиращите го; изпитанието не е само за този и онзи, но и в самия теб. (Така, както не може да си вечния победител, а ту победен, ту побеждаващ.) Злото и доброто играят на прескочи кобила и добрият допреди малко става зъл, злият - добър, платеният професионален разбойник (Сефер) - равен на бореца (Павел), борецът - на разбойника (е как Христос да не прости на покаялия се, разпнат вдясно от него разбойник), величието сменя падението, и още по-ужасното: и двете са в един и същ човек; нищо не е и не може да бъде в чистия си, абсолютен вид...

Ти ще падаш и ще ставаш,
ще се въздигаш и ще страдаш,
и ще бъдеш тук,
наковалня или чук.

(Гьоте, "Коптска песен", превод Атанас Далчев)

Обаче текстът, без поетическа обработка, текстът в своята буквалност е много по-безутешен. Нека се похваля и аз с жена си - цял живот преподаваше немски и с големи кандърми накрая я склоних да го преведе: Или ще властваш и ще печелиш, или ще служиш и ще губиш.

 

2.

"Който има злато, има чест", убеден е Бащата. "Това е половината чест, трябва ни и другата половина" - смята Павел, синът. Златото не е равностойно на свободата, дори да я купи; не може да я замени, докато свободата е възможност да спечелиш златото. Затова и "оня, който се е отдал истински на първото, не може да се отдаде истински на второто и да бе знаел ти с какво си закърмен, тая дума чест щеше да ти засяда в гърлото" - почти се изповяда Старият.

 

3.

Току-що освободения Прометей (Зекир) писателят е показал блестящо: "това бе вече някакъв друг, непознат мъж - без господар, смутен, и тъмно упоен от неизвестността"; владените, които искат да заместят владетелите; малцина са, които пощяват да останат каквито са си. Че кому се ще да е слуга, а не господар.

Но то и да си господар не е за всеки.

Трябва си господар! - така разсъждава слугата - бостанджията.

Актьорите се сменят - ролята остава.

 

4.

"Властта също е хан - със своите временни обитатели", ще каже почти столетникът, дядото на Тома, първообразът на Павел Вранев в "Досиетата".

 

5.

Не съм предполагал, а не съм и искал, да вляза в центъра на събитията (а понякога и да ги движа) на писателските среди. Ако не беше все същата наглост на управляващите ги преди това, отново всичко да е тяхно и след това. Идва, винаги идва, часът, когато всичко не само ти додява, но и вадиш калъчката: - Доста робство и тиранство! Удари часът на справедливостта! Часът на поредното Априлско въстание!

За мен, и такива като мен, историята е започвала.

За Генчо Стоев се е повтаряла!

 

6.

В края на краищата и преди и след накрая стават едно. "Но и да беше се сбъднало твоето, Даскале, и да си бяха отишли турците, ти пак щеше чорбаджийски ръце да целуваш. Таквиз като тебе властвуват от ден до пладне, а животът си е живот и под турско знаме, и под българско".

 

7.

Йерархията съществува, независимо кой е на върха, свой или чужд, едноверец или друговерец; без господар и Бог не може, Гео Милев)!

Светът е стар, толкова стар, че не подлежи на промяна.

 

8.

Ни старият Хадживранев, ни наследникът му Павел, ни Тома Болярски, а всъщност самият Генчо Стоев не са искали да служат и да губят, а са властвали. Всеки по своя си начин и разбирания, според своето време. И въпреки това са губели, но и печелили (нима някой знае като губи, какво печели и като печели, какво губи). Короната на властта обаче е да властваш чрез Словото - не само според поетите, но и според светото писание.

Тази власт обвзема всички власти и само тя може да разкаже за тях.

Но и за нея, както и за златото, най-високата мерна единица е една и съща: талант!

 

ГЛАВА ОСМА

1.

Ако трябва да резюмирам "Завръщане" по най-краткия начин, то е: завръщането на блудният син, който не заварва нищо от предишното и поради липсата му завръщането се обезсмисля. Затова и, все още в силата си, все още със същите и дори по-големи способности, той не инвестира кътаното семейно злато ни в търговия, ни в производство, а го пастри за онова, което е разбрал, че държи в покорство света - властта, която е винаги подкупна. Е, завъжда и деца, единственото от предишното, което може да се повтори. Дошли са нови времена със своите нови хора, които го правят излишен. (Впрочем и това преживяхме.)

И след като не са могли да го победят с онова, в което е силен - прямотата на изстрела в упор, побеждават го с онова, в което е слаб: коварството на дипломацията в гръб!

Времето на героя и героите е минало-отминало!

Завръщането е невъзможно!

Родила се е мъдростта!

Горчивата мъдрост на познанието.

 

2.

Освен семейното, то му е другото съкровище, ясни са му механизмите, които управляват човека и света и затова винаги знае къде да пусне по една жълтица, за да намери решението и на най-заплетения въпрос, включително и на най-изконния: живота и смъртта!

Но понякога и жълтиците на стигат за съхранение на най-крехкото и беззащитното - живота.

Тога се намесва Той - Вседържителят.

 

3.

Ето го българският човек, човекът на умереността, който е искал това и само това и тъкмо то го прави европеец, за разлика от поданика - предишен, а и днешен - на автократична Русия, към когото продължават да ни тласкат нашите управници: "Не беше наследник на нищо голямо, освен на бащините имоти. Никой никога не бе искал от него да става водител, но случи се тъй, че бе останал жив сред толкова смърт; че силата и хитростта на рода, тъй трагично закалени в душата му, го правеха и спокоен, и бърз; мъдър и суров; и поне засега - недосегаем".

 

4.

"Трябваше да ги омърся, за да не хвърчат, казва старият Хадживранев, трябваше да живеят омърсени и подплашени... Страхът, Исмаил ага, е като четмото, кара човекът да вижда повече от другите... Сили дава... Каквато и да е властта... турска, българска...". Щом в началото на всяко богатство стои един грях, най-често кървав, няма как златото да не отнема и дава живот?! Може би след първия грях пътищата са два: или да се покаеш и стъпка по стъпка, с кръв и пот, да къташ бели пари за черни дни, и да вървиш към Бога, или сит и пресит да трупаш още и още злато и грехове. Докато се слееш със Сатаната.

 

5.

Така че, мили мои, въпросът за златото и въпросът за властта са едно и също, златото е кондензирана власт, кондензирани животи и смърти (нашите), натрупване чрез безогледност и безмилостност, в което единицата е без значение, хиляди, милиони са без значение в името на целта, която, в края на краищата, е безцелна.

Боже, това ли движи човечеството, историята и ти къде си, Боже, да възпреш Венеца на природата?

 

6.

Светът е толкова несправедлив, че е несправедливо да се бориш за справедливост, след като няма как да не си съучаствал в несправедливостта.

Има само една борба: на интересите!

 

7.

На Балканите и особено за християните българи в ония времена най-голямата инвестиция е била продължението на рода; в негово име са белите пари за черни дни, събирани грош по грош, докато станат кесия със злато или златни кюлчета, кътани под земята, под плочите, в стените и мазетата.

 

8.

Така е по българско, това ветровито (и все непроветрено) място. И ни свободата, ни златото можеш да задържиш за дълго, да го предадеш поне на едно-две поколения потомци.

Може би продължението на рода и умереното богатство са възможният мирен договор между златото и свободата, колкото и двете половини да са неравностойни

Това се смята за божия благословеност, от която повече не бива да искаш, защото, който я дава, ще си я прибере...

Най-трудният е мирният хляб.

Не само размирниците, дори разбойниците искат хлябът на децата им да е мирен!

 

9.

Победителят винаги е победен от собствената си победа!

 

ГЛАВА ДЕВЕТА

1.

Светлозар Игов завършва предговора си със съжалението, че писател като Г. Стоев, макар и свидетел на събитията след 1990 г., не е успял да ги изрази художествено. Ще му отговоря, както той на мен, когато преди години стана дума за отваряне на досиетата: Защо да се отварят. Всичко е ясно.

 

2.

Защо трябва да пише - ще му отговоря по неговия калъп, - той го е написал. Генчо Стоев е уловил феномените - битийни, исторически, национални, личностни и обществени. Уловил е закономерностите: те комай само се повтарят през определени десетилетия, неизменни в същността си. Сякаш има само редуване на един и същ, ту разпалван, ту стихващ пламък. Все същата си остава и матрицата, сменя се единствено името ѝ. Само дето примката става все по-стегната! И преди, и сега ДС и креациите ѝ продължават да ни натрапват литературните образци и поредните големи писатели и управници. Спомням си воя срещу преоценките и вадене на забравени имена в литературата в началото на 90-те. Той продължава и досега, но по друг начин: чрез тихата манипулативна реставрация в медиите от всякакъв род, институциите... Отново сме в застойните времена, съответни на тези в "Завръщане", на тези в 70-те и 80-те години на миналия век, две десетилетия вече само се тупа топката, туп-туп!, до влудяване на всинца ни.

Така че не е трудно да пророкувам: след петнайсетина години, като пак напънат водите - чака ни поредната нежна революция, управниците днес ще я измислят за утре. Илия пак ще се преоблече.

Или ще го премести от единия крачол в другия.

 

3.

Да, това е резултатът от пролятата кръв на поборниците от всички времена и се сещам за един стих от испанския цикъл на Вапцаров "мразя даже тази дума свобода"; цитирам го, защото като поет го познавам по-добре от бранителите му - занимавах се с биографията, а не с поезията; цитирам го не за да се реабилитирам, а да подсетя, че чрез демонизация бе направен опит да бъда изхвърлен от литературния терен за деяния, които не бях извършил. Как пък не се намери един колега (писател) да изрече-напише: ама чакайте, не е така...

Ни един не го стори.

Само това!

 

4.

Познавам робския момент, когато си подвиваш опашката в името на единичното, лично спасение, на личния гечинмек, завиваш се с чергата презглава, докато къщата на съседа гори, обитателите ѝ пищят; завиваш се, за да имаш оправдание пред себе си, че не си чул и видял; формулата не е моя, на Емилиян Станев е, от дневниците му.

 

5.

Робството не е даденост извън нас, а в нас, първо е собствен недостатък, а после - обективна реалност, следствие, а не причина.

В нас, а не извън нас, е и свободата.

И никой нищо не дава, ако не си го вземеш...

И Генчо Стоев го показва с всяка страница на романите си!

 

6.

В някои от героите и ситуациите в романа Генчо Стоев е кодирал и собствената си съдба: "опълченецът долу продължаваше да гледа възторжено Павел, малко тъжно може би, с една тъга, присъща на всички ония, дето са лели кръв, за да бъдат сетне натирени"; "такива, с по-малко романтизъм, намираха сега нови знамена. Те ставаха министри в София и пращаха романтиците да чезнат в погранични градчета, в пожизнено заточение." ("Завръщане").

Който познава биографията няма как да не разбере, че изобразеното е ехо от десетгодишната му изолация през 50-те и част от 60-те години на миналия век.

 

7.

А ето и някои почти буквални Съответствия, що се отнася до Извънредния и Обикновения човек:

Ханджията: Ти нямаш нужда от моето добро. За твоя занаят е потребна държава ("Завръщане").

Налбантчето: Да, участвам в безумия, обаче се налага. Защото ти всякак ще добиеш своето. Твоят път е проправен ("Досиетата").

Ханджията: Имате си идеи, а пък аз - само хан ("Завръщане").

Налбантчето: А моята е друга. Аз тъкмо сега имам шанса да те преваря. Ако чакам от тебе, ще продължа да подковавам конете ("Досиетата").

Вечният конфликт между идеалиста и прагматика!

А ето и другото:

Исмаил ага добре разбираше, че е невъзможно сега Зекир да не го оглежда отзад: да не го вижда все тъй разголен и с оглавник. Така онова, което бе станало, всъщност още си продължаваше за тях двамата и надали щеше да има край ("Цената на златото").

Каквото и да станеше - занапред и двамата щяха да мислят един за друг - додето някой умре ("Досиетата).

Ситуацията, в която издържалият инквизицията редови съзаклятник (ремсистът Тома) вижда предателството на Предводителя (партийният секретар Петрун) е разиграна психологически в първия роман: слугата Зекир, неволен свидетел на позора на господаря Исмаил; слугата безпогрешно разчита мислите на господаря: "Ще ме убиеш, а аз ти служих вярно. Нищо лошо не съм ти направил и няма да ти направя, но когато човек като теб страда, Зекир лесно може да загине, Исмаил ага. Подръка ти е."

 

8.

Генчо Стоев:

Като ръководител на РМС ме арестуваха. Трийсет души бяхме предадени и ни пратиха в следствения арест. Сред младежите беше и секретарят на околийския партиен комитет Недялко Николов. Аз стоях самичък и спях в единия край на коридора върху един вестник. В другия край беше секретарят на комитета. Следствието се водеше от Стефан Златев, за когото след 9 септември се установи, че има 132 убийства без съд.

Той убиваше. Златев обаче нито веднъж не закачи партийния ръководител, който спеше на дюшек и по три пъти на ден му носеха храна от къщи. Без да искам, бях станал свидетел и на това, как Недялко Николов го извикаха на таен разговор с един полковник. Според фолклора на съпротивата такива срещи не са позволени, такива споразумения се наказват със смърт. Недялко го пуснаха и още на следващия ден той стана партизанин. Направи група от 5-6 човека, но нито веднъж не гръмна пушка. Нито веднъж не го потърсиха, въпреки че знаеха къде е. Имаше споразумение - мир за мир.

След 9 септември същият този Недялко стана секретар на партията. Два пъти по мен беше стреляно, когато пътувах като ремсов деятел из околията.

- Кой стреля?

- Знам кой е. Казаха ми. Чакали са ме на определено място, за да ме убият, и това е било по нареждане на Недялко Николов (Стефанов 2003).

 

9.

"И в Балкана играят пари, но плащат на палача, доставящ глави, а тука на този, който ги щади".

Излиза, че по пътя към светлия идеал комунистите не се оказваха равни нито пред него, нито пред живота и смъртта, защото на теглилката бе звънтяло и старо, грешно имане, дошло от древни времена.

Блясъкът му стана блясъка на очите им.

 

10.

Парадоксът е, че животът на идеалиста трябва да бъде откупен от смъртта със старото злато, а прагматикът, новият бъдещ властник, се откупува с предателството си.

Поради това, че истината не може да бъде ни казана, ни публикувана в годините на "народната победа", Генчо Стоев е завоалирал конкретният конфликт, темелен за новата власт, в сюжет от Априлското въстание (1965); не е посмял да посочи истинските имена и в "Досиетата" (1990), персонифицира ги като Тома и Петрун - ако бе посмял, би написал мемоари; чак в интервюто, и то след смъртта на автентичния - Недялко Николов - 1996 г., се осмелява да говори поименно.

Знаел е Генчо Стоев много добре с кого си има работа, какви са другарите по борба и каква е цената на истината.

И най-златното злато е безсилно, за да спасиш истината и живота си от новите властници.

Само Господ може да те опази.

За знайни само Нему цели...

 

11.

Много неща и страници в литературата ни можеха да бъдат написани само ако на младини авторът им е бил комунист, който, отърсил се от младежките си заблуди, е имал смелостта да бъде откровен. Подобна изповедност, разтърсващи самопризнания, имат мемоарите на Кольо Георгиев "Изповеди на захождащото слънце", а завидна аналитичност - "В търсене на изгубеното племе" на Марко Ганчев. Като резултат от митарствата им, накрая се е получил онзи, чието лично име, според мен неслучайно, е героят на "Досиетата" - Тома (Неверникът). "Досиетата" няма изобразителната сила на първите два романа, но в него е ключът към тях. Смятам, че някога ще дойде времето това издание да бъде допълнено с части от анкетата на Драган Ничев с писателя и някои от късните му интервюта през 90-те. Така ще се е дообогати биографията на романите на Генчо Стоев.

 

12.

Може и да не съм прав, но смятам, че ако "Досиетата" не бе романизирана автобиография, а мемоар, щеше да има по-силно въздействие. Причините да е така изложих разхвърляно, но главната е, че по време на тоталитаризма не е било възможно; знаел е и какво може да последва. (Чух от Анчо Калоянов, че Генчо Стоев винаги е носил със себе си револвер.)

Но това, което е в "Досиетата", май е част от по-голямо цяло:

Редовете, които представям на уважаемия читател са от романа ми "Гъбарят". Неговата първа проложна част излезе навремето в "Съвременник", а издателство "Хр. Г. Данов" я издаде под заглавието "Досиетата". Основната, същностна част на романа си остана при мен. Писана през осемдесет и седма, осемдесет и осма година, тя би се оказала ненужна за ерата на митингите, пък и сега може би. Самоанализът на оформения индивидуалист не се стикова добре с политическите процеси. Но така или инак, той съществува, както съществуват и книги по чекмеджетата на българските писатели. Но да се твърди обратното е или клевета срещу него, или обикновена глупост. В случая аз изтеглих от основата на "Гъбарят" една вътъкова нишка. Авторът (Стоев 1996: 1).

 

13.

Динко Стоев: "И накрая, един спомен от годината на смъртта му, 2002. Бяхме в "Пирогов", баща ми беше със счупена тазобедрена става. Операцията щеше да бъде направена от доц. Йотов, изключителен специалист и човек, но преди това трябваше да се направи снимка. Бутах по коридорите леглото с баща ми, стигнахме до рентгеновия кабинет, вкарах леглото вътре. Един човек стоеше с гръб и каза: болния на масата. Аз казах, че не мога да го сложа сам. Той каза, че това не е негова работа. Излязох, повиках един санитар и му дадох 10 лева. Заедно успяхме да вдигнем баща ми на масата. След снимката трябваше да върна баща ми на леглото, излязох да потърся някой. Намерих друг санитар, дадох му 10 лева и той дойде. Преместихме баща ми отново на леглото. И така, бутам аз леглото с моя баща по коридорите, псувам и проклинам всичко. Главата на баща ми виси и се тресе от неравностите по издълбания от хиляди стъпки коридор. Питам го: Татко, тоя народ заслужава ли да живее? Главата се тресе и поклаща и той казва: Заслужава... заслужава... (Енев 2019).

 

ГЛАВА ДЕСЕТА

2002, когато десетилетното ми усилие се срути, а заедно с него и мечтата, която го породи, Бог ме изпрати на Ярема; търсейки новото си място, обикалях местата около му; скитайки из пределите им, опознавайки ги, попаднах на няколковековен бук. Аз ли го намерих, или той мене?! Притегли ме, примагнити скелетът му: бял вкостен камък, ствол, от който брадвата отскача и острието ѝ ощърбява, щръкнали клони, изкривени от столетен артрит, някои опадали наоколо му в кръга на някогашната му сянка; не само крушата, но и клоните ѝ не падат по-далеч от дървото: вечни плодове на безплодното дърво, мъртвородени деца, в невъзможността си да изгният - полегнали, изгърбени, стърчащи в непредвидими пози; късове славно минало, ни с трион се режат, ни с топор цепят, ни огън ги гори; закалени от студ, пек, дъжд, сняг и лед, мълнии, и всичко онова, с което ни връхлитат стихиите, от които е направен светът: водата, огъня, пръстта и въздуха. Крив, усукан около себе си, сюблимен, ту от изток, ту от юг многостолетният ствол всяка пролет скъпернически пускаше крехки филизи, стиски новопоникнала зеленина - свежа, набъбваща от влагата, всмукана с невидимите канали и пори от пръстта. Вместо бели власи - щръкнали кичури, стихнало шумлива зелена косица.

Смъртен безсмъртник!

Дали това не е двойникът на все по-отслабващата, исполинска някогашна България, съсичана от съседи, вътрешни предатели, велики сили и неканени освободители; а дали не е самият Генчо Стоев, подминаван приживе като голям писател, почти забравен сега... Но книгите му, в тях родословният бук извисява земята и разкъсва небето, омълнено, вкостено-чепато дърво, светещо от самосебе си. Запролети ли - и избиват пестеливите му листа - зелени жълтици, рафинирано злато на все умиращия и все възкръсващ живот!

 

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

И: - Гарване, "и ти, птицо проклета" - не смееш да кацнеш на него.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Уви, не успях да внедря тази култура на разномненията, редакторът да дава равно право на всеки, а не да го фризира и показва по свой образ и подобие. Гьостерицата на цензурата се развъртя наскоро и над собствената ми глава и то в текст на чуждестранен автор - Дьорд Арато, "За Марин Георгиев, Слово, произнесено на 14 февруари 2018 в Хотел Гелерт, Буда, при връчване наградата "Сабята на Балаши", вестник "К", 22 март 2019, бр. 10 (22), стр. 3. Ето и падналия пасаж: "Има издадени над двайсет книги, но известно-скандален го прави книгата, в която, използвайки материали от отворените след промяната на политическата система държавни архиви, срива фалшивия мит за комунистическия поет Никола Вапцаров (Третият разстрел, 1993). През 1990 г. той превръща седмичника на Съюза на българските писатели във форум, който променя системата, и успява тринайсет години да го удържи въпреки силния насрещен вятър, така че по време на люшкането на политиката между Изтока и Запада този вестник докрай устоява потребността си от национална независимост и прозападния си дух. За тази му информираност от помощ му е примерът на Унгария, с който той се запознава от началото на осемдесетте години."

Главният цензор е главната дисидентка на България, чието малко име започва с буквата, дала името на вестника ѝ, а първата буква на фамилното показва докъде може да стигне свободата на мисленето ѝ, ако потърсим цветовото му съответствие.

Та нали вчерашните дисиденти трябва да играят и ролята на днешните европейци... [обратно]

07 май, Гергьовден - 10 юни

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Енев 2019: Енев, Деян. Странната трилогия на Генчо Стоев. // Портал Култура, 08.05.2019 <https://kultura.bg/web/%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%82%D1%80%D0%B8%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D1%87%D0%BE-%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B5%D0%B2/> (15.09.2019).

Стефанов 2003: Стефанов, Антон. Всяка неделя. Легендата и нейните герои. 77 свидетелства, записани от Антон Стефанов. София: ИК "Захарий Стоянов", 2003.

Стоев 1996: Стоев, Генчо. [Думи към] Възмездието. // Литературен форум, бр. 20, 25.-31.V.1996, с. 1-6.

 

 

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.09.2019, № 9 (238)