Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НА ИЗВЕЧНИЯ КРЪСТОПЪТ

Марин Георгиев

web

Колите на българската поезия все още гръмолят по него - тежко, бавно, несигурно...

На младини, картина ли гледах, книга ли четях, наситил се доволно на стила, накрая винаги се питах: все пак защо е създадено, какво иска да ми каже? Никога не можех да се отдам само на естетическата наслада, за мен сътвореното трябваше да има някакъв смисъл, да ми каже нещо от онова, което и тогава, и сега определям като: откога го знам, но не съм се сетил. Това търсене на основанието, на Защо са моите вериги на читател и естет, които не съм разкъсал и досега. Може би е така, защото разбирането ми за поезия се формира още в юношеството ми от Яворов. А той винаги, или почти винаги, отронва скъпернически - и майсторски - по някоя битийна истина, де пряко, де косвено. Това ми разбиране за висока литература се затвърди окончателно след като прочетох Атанас Далчев - бях 21-годишен.

Колкото и да се опитвах, никога не успях да убедя Тончо Жечев в значимостта на Далчев като поет. Тончо имаше свое разбиране, непоклатима своя мярка, в която поезията бе нещо като вулканично избухване, съдбовна обреченост, израз на силни чувства и силни думи, пряка, дори гръмка изповед, а не опосредствeн изблик и излив на чувство и мисъл... Образец за такъв директен поет за него бе Фурнаджиев! Този идеал критиката от епохата на соцреализма определяше като ботевско начало.

Колкото и да ценя и обичам Ботев, за мен по-горе формулираната поетика е само средство за постигане идеята на творбата, а не самоцел, не съществуващо само за себе си.

Това, което отличава Далчев от останалите му колеги, е, че в поезията той няма необосновани, случайни образи и метафори, а в критиката - неаргументирани тези. Той винаги иска да разбере защо, търси корена, първопричината на резултата, на следствието. Той изучава, проучва, обглежда отвсякъде и чак тогава заключава. Тъкмо защото много добре познава нашата и европейските литератури, той е най-малко литературният ни поет. А и сам е написал: "За отбелязване е, че най-книжно е творчеството тъкмо на ония писатели, които са чели най-малко".

Затова и заключенията му са извън стандарта на общоприетото, стряскат, или ги смятат за крайни. Например: "Имало е нещо нездраво още в самата основа на тоя брак между най-големия български поет и най-хубавата жена от висшето българско общество. Любовта им е била, няма съмнение, само суетност. Те и двамата са живели през цялото време под погледа на публиката като на сцена и е трябвало да играят, да представят силни чувства, каквито вероятно не са имали, и най-после да извършат оня трагичен жест, който са мислили, че им приляга като на изключителни същества" (Далчев 1974: 148); "Дразни ме в стиховете, а и в живота на Яворов позата, театралният жест и това непрекъснато занимаване с "вечните въпроси, които никой век не разреши". Когато е писал, той явно е мислил твърде много за публиката си" (Далчев 1974: 238); "Странно е отношението на нашите критици и писатели към Кирил Христов. Ето, петнадесет години той е преследван и гонен от нашата литература, дето - нрави ли се, или не това някому - той заема едно от първите места. (...) И аз, въпреки обичта си към Яворовата поезия, съм почти готов да се съглася с моя приятел Радой Ралин, който го поставя над Яворов. Ех, може би не по-голям, но поне равностоен, той представя друга една насока, в която тепърва ще се правят значителни поетически завоевания" (Далчев 1974: 241).

Смятам за отговор на тази Далчева теза изреченото от Никола Фурнаджиев в интервю от 1967: "Не разбирам обаче защо, издигайки името на Кирил Христов, се правят опити да се хвърля сянка върху делото на Яворов. Спорът "Яворов или Кирил Христов" е стар спор, разрешен от времето не във вреда на Яворов. Несправедливо е на автора на "Калиопа", "Градушка", "Нощ", "В часа на синята мъгла", "Зов", "На Лора" и др., да се приписва позьорство, фалш и т.н. Въпреки че у него има и слаби, и остарели стихотворения" - из интервю от 1967 (Фурнаджиев 1983: 260). Книгата на Атанас Далчев, "Фрагменти", в която са включени и двата цитирани откъса, излиза в същата 1967 г.

Между Фурнаджиев и Далчев според мен, макар и без гръм, ако не са прехвръквали светкавици, поне са се сблъсквали мълнии. По-вещите от мен учени критици обясняват различията между тях с "Ако за Гълъбов и Далчев обект на интерпретация на литературата трябва да бъде преди всичко българската действителност, но гледана през филтъра на западноевропейската култура, то за Фурнаджиев обект на интерпретация са по-скоро митологичните пластове, които стоят в основата на родната традиция и фолклора и които той заимства от поезията на Христо Ботев. И ако художествената условност на "Пролетен вятър" изгражда един художествен модел, в който "напълно липсва пластът на културата и идеологията" (по Александър Кьосев), то в концепцията на Гълъбов пластът на културата и идеологията е изключително важен елемент. Концепцията на Гълъбов за постигане на родното е логоцентристка, тя изисква да се тръгне към едно съзнателно европеизиране (Христов б.г.).

Далчев никога не си оставя магарето в калта, не отстъпва от естетическите си и морални принципи и в това отношение май нямаме друг писател така последователен в нашата литература.

В същата 1927, когато излиза стихосбирката на Багряна "Вечната и святата", Далчев създава стихотворението "Камък", което може да се приеме и като опозиция на идейната и естетическа концепция на голямата ни поетеса:

Вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.

Не е лесно да се отстояваш постоянно.

Както не е лесно и да се луташ и в лутането да се самонамираш. Така поне си представям пътя на Фурнаджиев. В ония времена за правоверните партийци, ренегатството е най-страшното прегрешение (и обвинение); ренегат преди 1944, ренегат и след 1944; преди за партийците, след - за не-партийците. Това му е налагало много компромиси, за които бохемството и рибарлъкът са били изход - освестявал се е сред винeните пари и сред безпределността и разкоша на природата. (Това много прозорливо е схванал и блестящо изразил в спомена си Ивайло Петров).

Превъзнасянето на митологичното, което у нас все още се смята за белег на голямата поезия, води до доста порочни последствия. Много пъти в различни години съм препрочитал Фурнаджиев. И винаги е бодяло очите ми пристрастието му към "силни", даже "страшни" епитети, подчертаващи прекален фатализъм и мачизъм: тъмни, черни, страшни, сиви, огромни, които за мен са общи, равнозначни на нищо неизразяващи понятия, още повече че предпочитам да са ми внушени, без да са употребени, което изисква много по-голямо художествено и даже умствено усилие. Липсата на тези усилия прави стихотворението аморфно, еклектично, тласка го към неопределеността и неслучайно този тип стилистика (за мен извън добрия стил), създава "поетизмите", води до повторение не само на епитетите (често едни и същи - тъмни напр.) не само в различните стихотворения, но и в самото стихотворение (понякога до 3 пъти - "Сватба", I част), но то води и до по-лошия вариант: повторението на първия куплет в края на стихотворението - т.е. поетът не може да осмисли състоянието, изразяваното; не може да го подчини на общовалидна идея (т.е. той я няма), да не говорим за универсалното. Затова при Фурнаджиев много често стихотворението "издиша на финала": поетът не е намерил осмислящо решение на цялото (повторението на първия куплет във финала на стихотворението при него е нееднократно, то е често срещан похват при сходни поети и до днес).

Посочените "закономерности" са валидни в първата книга на Фурнаджиев (в нея е все още на границата: с единия крак е в символизма, а с другия - в новата поетика, чрез която го надмогва), разреждат се във втората, а в късните му стихотворения вече липсват, което, поне на мен, ми подсказва, че нормативната естетика му се е отразила благотворно, върнала го е към реализма и класичното; стилистически го е дисциплинирала, макар идейно - сковала. Не смятам, че по художественост стихотворенията от този период - "На плажа" и "Есен" отстъпват на т.нар. и превъзнасяни негови поетически "буйства" в първите му две стихосбирки. Неслучайно Фурнаджиев е много добър критик и с годините се е самоанализирал и е направил своята творческа равносметка, ревизирала стила му.

Макар и с обща цел: преодоляване на символизма на базата на родното, и двамата поети са го постигнали по различен начин с различен резултат: Далчев - чрез катадневната предметност и разбирането си за изкуството като израз на миметичност и логоцентризъм, Фурнаджиев - чрез реалиите на селския бит и митично-мистичното, с което онаследи и част от лексиката на символизма: бездни, пустини, гибел и доста от посочените епитети. Но за разлика от Далчев, Фурнаджиев не съхрани откритото от символистите: "драмата на човешката самота, психологическите състояния и моралните интенции от началото на века - от Яворов до Лилиев" (Светлозар Игов).

Далчев по-рационално си е изразходил средствата, не е така пищен на "силни" думи, не е реторичен, избягва изповедността, скрит е зад изобразяваното, когато иска да ни сподели съкровена битийна истина; при него водещ е смисълът, образът е само негов видим двойник, обгледан и преценен дали "влиза в работа" на главната цел: идеята. Според мен той целенасочено преосмисля и репликира някои от най-употребяваните трайни образи от другите съвременни нему поети, застъпници на родното чрез "селското" (и смятам - главно Фурнаджиев): колата, колелата, биволите, пътя, нощта...

Макар и рационален, Далчев не е антипластичен; напротив, поради логичните основания за създаването на образите, поради своята правдивост, те са и по-въздействащи, и то тъкмо защото са съподчинени на основната идея. Той използва ирационалното в името на рационалното и обратното.

Е, аз предпочитам такова поетическо изкуство, поради това ценя и обичам Далчев (въпреки децата на Далчев, които дори ме осъдиха - и то неоснователно, за авторски права, като наследници, а не като създатели на ценностите му).

В любимата ми книга на Симеон Радев "Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени", която преиздадох през 2012, авторът пише: "За поетите може да се говори от различни и много основателни гледища: идеология, отношение към епохата и пр. Но аз смятам, че няма общовалиден критерий за художествената им оценка: зависи как всеки чувства поета само като поет, т.е. като художник на словото и будител на вълнения в нашето въображение или в сърцата ни."

У нас неясното, логически необоснованото, измислицата, съчиненото, образо и метафоробродерията, всичко извън рационалното, нищо неказващото, принадлежащото само на себе си, продължават да бъдат смятани за голяма литература. Продължаваме да лансираме мистифициращият поглед на Изтока пред бистрия разум на Запада, Азия - вместо Европа. Кардиограмата на българската европеизация може да се разчете и чрез поезията ни, тя е на приливи и отливи. Засега вълните на Азия са по-заливащите нашата суша. По-буйните!

Буйството на безумството, стихията, шаманството, врачките, Ванга, все различни степени на неща от един разред, и до днес се харчат с пълна сила по нашите ширини и то във века на свръхтехнологиите.

И все пътуваме, а все сме на кръстопътя.

 

*

Прилагам по едно стихотворение на двамата поети, в подкрепа на тезата ми.

 

Никола ФУРНАДЖИЕВ

ТРАКИЯ

Под чист и златен месец виждам Тракия.
В бездънните полета сняг вали,
снегът вали и бавно идат в мрака
из друмищата тежките коли.

Да се развея в твойта шир загубена,
под твоя волен вятър да вървя,
снегът да пее, да усещам удара
на твойта младост, Тракио, в кръвта!

С колите тежки бавно да пътуваме
на юг, където вечно гледаш ти;
под чергилата пъстри да сънуваш
и майка си, и родните звезди!

Вземи ме, приеми ме, бяла Тракио -
сега се радвам, чист като дете,
на твоя сняг, на месеца, на вятъра,
на равното и снежното поле.

 

Атанас ДАЛЧЕВ

КОЛИ

Дълъг път, потъмнял и разкалян,
който води незнайно къде,
който прав в есента кървоалена
като меч е разсякъл света.

Още колко остава да минат
тези стари и груби коли?
Много дни във полета пустинни
непрестанния дъжд ги вали.

Много дни в този път безнадежден
ги следи неотстъпно дъжда
и разгъва чудовищна мрежа
от изпредена в нишки вода.

Дъжд и път, дъжд и път пуст и черен
и понякога бледи села;
само скръбната песен размерена
на скриптящи безспир колела.

Тази песен, която приспива
и скъсява далечният път:
като нощ почернелите биволи
денонощно покорно вървят.

Стари груби коли сред полята
ето ви по безкрайния път!
Като спиците на колелата ви
едносъщите дни се въртят.

19.-24.02.2019

 

 

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Далчев 1974: Далчев, Ат. Стихотворения. Фрагменти. София, 1974.

Радев 2012: Радев, Симеон. Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени. София: Литературен форум, 2012.

Фурнаджиев 1983: Фурнаджиев, Н. Съчинения в два тома. Том 2. София, 1983.

Христов б.г.: Христов, Иван. Кръгът "Стрелец" и Никола Фурнаджиев. Идеята за родното. // Словото, б.г.

 

 

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.11.2020, № 11 (252)