Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЛЕД ПОРЕДНИЯ ВАВИЛОН
За три книги на поета Божидар Богданов

Марин Георгиев

web

1.

Двамина от по-новите поети от т.нар. Великотърновска школа неизменно са привличали взора ми през годините - Ивайло Иванов и Божидар Богданов. По някаква - случайност ли? - и на двамата инициалите са от едни и същи букви - ИИ и ББ, и двамата се осъществяваха далеч от столицата, в която бяха епизодични пришълци; и двамата бавно, но последователно вървяха към апогея си. Издателските ми задължения повече от едно десетилетие пречеха да вникна пълноценно в това, което създаваха, но и периферният поглед ми стигаше да схвана, че са онова, което за мен е поетът.

 

2.

В 90-те години, когато активно издавах вестника, гледах, а не виждах. Гледах срещнатия право в очите, а виждах питанката си: как да свържа двата края на нещо, което постоянно се къса?!

И въпреки това: мервах Божидар Богданов, когато идваше в редакцията; мервах, защото все нямах време да седнем като хората. Виждам стеснително-уважителната му усмивка, изучаващо вслушания му поглед. В този поглед разчитах характер, отстояване на индивидуалност, лека отстраненост и лек скепсис; той сякаш още в мига на слушането правеше своя избор, не приемаше всичко на доверие. Като мизиец, Божидар ми бе земляк, по случайност като мен бе завършил филология във Велико Търново, което бе достатъчно да сме побратими, защото ни свързваше топлината на общата кошара, по израза Петер Юхас. Освен това бе провинциалист, откъдето бях дошъл и не можех да забравя - все неща, които ни сближаваха, предполагаха дружески аванс. Но Божидар никога не се възползва от благините на тези предимства, той се състезаваше на полето на литературата единствено с текстовете си.

В паметта ми се мярка и една сцена от последните години на писателското кафене на "Ангел Кънчев" 5. Божидар разговаря доверително със своя баш земляк Николай Кънчев. Кънчев (каква рядкост?!) е благоразположен, дори разнежен, към друг поетически събрат. Божидар е щастливо сдържан.

Затова и ще започна с бележката на Николай Кънчев за американския поет Уилям Карлос Уилямс:

Уилямс е застъпник на една поезия, свързана с делничната проза на живота, откъдето, според него, непосредствено възниква възвишеното.

Елиът с творчеството си и най-вече чрез поемата "Пустата земя" иска да изрази края на нашата цивилизация, без обаче да допуска нови състояния на съществуване. Това събужда сериозни възражения у Уилямс, който поддържа винаги своята мисъл, че "идеите не са извън нещата".

Или както сам казва Божидар в "Плътно в пейзажа" от книгата си "Птеродактили", 2015:

Ала отвъд пейзажа тук няма нищо:
богове и идеи без плът за идентичност.

В природата са кодирани всичките ни духовни състояния. Стига да умеем да ги разчетем. В нея Богданов вижда "една галерия от образи, идеи,/ които да раздвижа сам не смея". Би трябвало те да го "раздвижват", щом той не смее, защото се оказва, че не може да им устои. Това, което постига в пейзажите си, бих го определил като археология на времената, историята и литературата. Достатъчен аргумент е дори само стихотворението му "Завръщане в пейзажа" от "Птеродактили", в което аналогиите с персонажи от античната литература и митология съзидават нов тип пейзажна поезия, в която реално и мислено се припокриват, смесват се и еднакво издигат на ново равнище и мисленето, и реалността. И най-духовното има земен адекват. Или това е способност на самия поет. Той е майстор на съответствията! С тях придвижва пейзажната лирика ако не на по-високо стъпало, поне на доста различно от познатото.

Той има богат ресурс от впечатления, толкова богат, че при него едно и също нещо се изявява във все нови роли и значения и сякаш не принадлежи на себе си, а на помисленото, на духа.

И ние разбираме колко са безкрайни не само пространствата и времената, но и елементите на материята. Комбинациите с тях са граница на безкрайна редица. Откъдето и да гледа, той гледа винаги по вертикала, погледът му е генеалогически.

Този принцип е в основата на най-новата му стихосбирка "Кула" (2016), който, вдълбочен и разширен, този път бих определил като археология на духа в търсенията му да се самоопознае, самоизрази и да разключи не само тайните на битието (откъсите II и IV, "Семейството на руините", Отгоре всичко е ясно"), но и на творчеството ("Рецепции", "Художник", "Абсолют", "Не-разпад на авторството") и на човешката история ("Драма", "Пробив във времето"). Той е медиум, проникващ през времената, единосъщ с всички времена, едновременно съзерцаващ ги отгоре и разтворен в тях:

Сякаш нямам настояще:
живея сред "било е" и "ще бъде".
Прехвърлен мост съм
над реката Хераклитова
(какво удобство за живота!).
Напред-назад по призрачния брод
човечеството онирично се разтъпква...
И току Стикс прелее,
пълен с трупове.

За да дойде мигът, когато ще изстене със стона на цялото досегашно, а защо не и бъдещо, човечество:

Тежкò ми минало, тежкò ми бъдеще!
А краят, Прометее, се не вижда!

 

3.

Божидар Богданов има нов поетически език, школуван при връстниците му постмодернисти и въпреки това, само негов си. Език, напрегнат от първичността на съзиданието. Това навярно идва от близостта му с природата ("усещам природата/ могъщо и сляпо"), със стихиите на сътворението, земя и вода, небе (със студ и пек), сред които е всекидневно, със самото всекидневие, което извън столицата е по-видимо, та чак до същността. Да стига до нея го подхранва извечният теч на белия/синия течащ/неизтичащ Дунав - реката на Кънчев, земният модел на безпределността; белите - пак безпределни - пустини на Дунавските зими, препъващият се свистящ вятър през хълмищата на уж равнината, сякаш хълмища на времето, спиращо от време на време да си отдъхне от себе си. Идете сред тия пейзажи на неравната равнина и ще усетите изворите на този език, на тази поезия, както и на поезията на Николай Кънчев. Това е език, ту бързорек, ту бавен, грапав, неравноделен, изпънат, насечен, напрегнат от жилавостта, от силата на глагола, сякаш език първоназоваващ ("дращят в гърлото ми птеро-дактили"). Чрез него ще усетим физиката на метафизиката, метафизиката, пращяща от физичност. Не, никой от връстниците му няма такъв жив език, в който се сбратимяват и най-отдалечените времена и пространства, за да бъдат моделирани по волята на мисълта му - пределите й, като равнинните, също са безпределни. Дървото натрупва годишни кръгове, историята - пластове от епохи и той ги свързва в неочаквано непредвидими и същевременно оправдани смислово комбинации. Божидар е философ в същността си и пластик катo изказ, учил се от изразните похвати на Н. Кънчев и К. Павлов и същевременно, надмогнал ги, се е и дистанцирал от тях. Вселил неумишлено (или умишлено: "Аз мисля природата,/ така съществувам" - за мен перифраза на Декартовото "Мисля, следователно съществувам") духа на мястото, постигнал е творби, национално значими, сам, в изолация, без нужната стимулираща среда на столичните литературни братства. Направо да се чудиш. На него и на Ивайло Иванов!

Но всичко това, което се опитвам да формулирам, опрян на своя опит и наблюдение, самият поет е изразил възможно най-точно:

Застани сред любимия си пейзаж,
избери си любимото стихотворение.
И рецитирай дълго, умопомрачително,
докато изчезне смисълът
и напъдена птица, отлети поезията.
Да остане само речевия акт.
И още, и още...
Докато захрушят като кости съгласните,
завият като зверове вокалите.
Тъй продължавай: дълго се проточвай,
докато воят на вълка се слива с вятъра
сред клоните на ствола единак.
И все така, и все така
потъвай в немотата на кълна,
назад, назад към зърното на слънцето върви.
Към окончателната загуба на форма и материя...
Докато от дълбоките бездни на нищото
не запулсира пак светлината -
първият учленителен апарат на поезията!

И пак за чудене е, че при втори прочит стиховете му ми харесват повече от първия: откривам нови хубави късове, бележа си ги, записвам отстрани формулировки...

Различни погледи от различен ъгъл към едно и също нещо и то, уж, е едно и също, а става различно и все по-различно, трупа значения все нови и нови, както снегът - преспи.

Обикновено при втори прочит се откриват недостатъци, при него - прелести. 

Подсъзнателно Божидар Богданов е философ, а като иска да изрази мисълта, идеята - получава се образ, като че ли за лишен път да потвърди определението на Аристотел, че поезията е мислене в образи.

Изразът на идеята всъщност е мястото за проявата на таланта, на изобразителните способности, на пластиката.

Като пластик той има образци, да не кажа шедьоври - "Идилия", "В божие отсъствие" или "О ave август, динена империя"! Нима ще те остави безразличен неговата "Идилия", пак от "Птеродактили":

Паралията на слънцето
се килва зад баирите.
Привечер вънка е,
животът замира.

Сега в тишината
узряват звездите.
И в дума мечтателна
ангел излита.

Речта тръгва бавна,
унесена нейде.
Поспре се, оправи се,
в мрака изчезне.

Небето подслушва
човешките тайни.
И Бог простодушно
не смее да шавне.

Тук всичко е толкова съвършено в уловеното състояние, че дори не се сещаш да видиш кусурите на римите.

И все пак: как завършва любовният танц между природата и пoета в "Перодактили"?

С победата на природата, защото тя се оказва не само необхватна, но и принадлежаща единствено на себе си.

И това е вродената мъдрост на нашия поет, негласно признание, че човекът-творец не може да съперничи на Твореца.

Може само да го наподобява, и наподобявайки го - да го възвеличава. Не е ли всяко творчество в края на краищата само една ода за Бога и едно от проявленията му чрез човека...

 

4.

Четейки Б. Богданов, неволно се замисляш за модите на времената и устойчивостта на таланта.

Всяко поколение се бунтува срещу завареното естетическо статукво, иска да се отличи от него, да създаде свое. И това, към което веднага посяга, е модното, утвърдило се в Европа и цедящо се като светлина през вечно запрашения, недоизмит и паяджинясал балкански пенджур. И сякаш то ще е първооснователят - започва да го търка с амбицията най-после да влезе в крак със света.

На тази измамност са плащали данък мнозина и модата ги е поглъщала, без да останат да стърчат поне цървулите им, като знак че ги е имало. По-малко на брой са ония, които са извлекли потребното им от модата и са обогатили стила на своята и на съвременната им поезия. За мен Божидар Богданов е от по-малкото, талантът му е устойчив, абсорбирал е, а не е абсорбиран.

СЕЛСКА ЦЪРКВА ПО КОЛЕДА

Далечен вой на единак.
Заключен в храма
господ вие!

("Метафизика на движенията", 2013)

По степен на внушението, по смисъл за мен това стихотворение има силата на Николай-Кънчевият "Постскриптум", възприемам го като негово своеобразно продължение. Само който е зимувал сред снеговете и вихровете в Дунавската равнина, може да си представи, и да усети, какво означава "накрая на света"!

Да, Господ е винаги накрай поселището, накрай света като последна надежда на безнадеждните и безнадеждието, така, както "когато свършат думите", остава Словото. Изоставени от нас, чрез него те не ни изоставят!

Съседно му е и едно друго, поразило ме стихотворно прозрение на Божидар от същата книга и несдържно искам да го цитирам:

В ЗООПАРКА

В очите на вълка
виждам себе си:
ту като митичен ловец,
ту като плячка.
Само за миг
нещо припламва в зениците му,
после угасва.
Обръщаме си гръб като жертви.

Само голям, интиутивен талант може да роди такива редове!

 

5.

С годините колкото по забавям вървежа си, толкова по-бърз е вървежът на смъртта.

Богданов като че ли е намерил лек срещу нея - Вечната разбойница (по определението на Далчев): това е неговата "Кула".

В разговор Божидар често е казвал, че се стреми във всяка своя книга да е различен. Да, тематично и "технологично" той е различен, но същевременно е същностно единен. Препрочитайки "Метафизика на движенията", виждам, че в цикъла й "В недрата на природата, или движение в дълбочина" той е направил генерална репетиция за "Птеродактили". Неговият Сезам, за да разключи пещерата на поетическата си съкровищница, е формулирал сам: "материята и духът са стигнали единодушие" ("Птеродактили", стр. 22). Това е неговият лост от първи род, с който, има ли опорна точка, ще повдигне и земята. И той я повдига:

Като земята върху раменете на Атлас,
така тежи ми мойта памет,
в която чезнат моите автори,
както моделите - в своите статуи.

("Кулата", стр. 29, част ХХIII)

Тъкмо същата памет е родила това четиристишие от "Птеродактили":

О, Господи, ти който ни създаде
в божествения сън на единак,
защо ни вкарваш зад огради
на време и прoстранство, светлина и мрак.

("Моите стъпки в пейзажа...", стр. 45)

Когато ги няма оградите, когато материята и духът са единодушни, няма настояще, няма минало, няма бъдеще, не само за пореден път Стикс прелива от трупове, но и за кой ли път стоим пред руините на поредната Вавилонска кула, за да започнем следващата. Това може би е един от основните смисли на "Кулата", наред с колко още, не по-малко важни.

Да, поетът е различен, но не без приемственост. "Кулата" му се провижда още в последното стихотворение на "Птеродактили", стихотворението "Първият Вавилон": "След всеки Вавилон вървим/ и с думите му поругаваме го./ А кулата расте над шипков храст...".

Така неговата "Кула" става многоизмерна, многозначна метафора на битието, за да бъде почти всичко събрано в новопостигнатата сентенция на поета: Бях всичко, нищо днес не съм.

На Б. Богданов му е отсъдено да открива "тайните врати" на взаимопроникванията на поколенията, да пробива или да налучква тунелите на времената, да се промъква през тях и да види трайното, постояннното в непостоянството, неподвижността и в най-бързата подвижност, феномена. Тази му способност е във всичките му книги, но в "Кулата" като че ли е стигнала върха си и нейното построение е делото на тези му "инженерни способности". Въпреки историческите оприличавания, тя си е само негова.

Който познава поезията му, ще ги забележи още в "Птеродактили":

Колко стара история е това,
навън да вали,
та чак да се чудиш дали
съществуваш в реалност.

Какво друго да правиш: четеш
пейзажна поезия,
ала другаде вглеждаш се,
отвъд нещата и тоя ръмеж.

Как тук материята чезне
и по-различен е светът.
А през стъклото чета
само киша и кал библейска.

Два свята събрани у мене,
в които дъждът си ръми.
Две огледални тъги
от една раздвоена вселена.

("Естетика на тъгата")

Той по вроденост "знае" насъщностите, които не се учат, но "правят" поезията; по това "знаене" се разпознават поетите помежду си, различават се (ще ми се да напиша башкосват се) даровитите от старателните поети - изразявам се така, защото нямам Божидаровата смелост да употребя истинското определение - бездарните ("Бездарните поети" - стр. 47). Но и това "изпускане на нервите" при него (за радост - рядкост), се дължи на огромния натиск, на кoйто е подложен творецът в провинцията и поради това - по-изострената му чувствителност за литературните игри и несправедливости.

 

6.

В нашата поезия класическият стих отдавна самоподронва бреговете си в името на освободената стихия на мисълта. Този процес започна преди всичо от поетите мислители: Далчев, Геров, които го нарушаваха в името на това, което казваха, за да отпаднат постепенно артрибутите на римата и да остане само ритъма: Далчев, Геров, Блага Димитрова, К. Павлов, Николай Кънчев, Ек. Йосифова, Б. Иванов, а в по-новите поколения, както е често и при последния от изброените, да липсва и самият ритъм - сетната опорна точка на т.нар. класически тип стихотворение.

Б. Богданов по отношение на формата е преминал през почти всички посочени етапи, макар че и когато римува - римите му не винаги са точни, по-често асонансни, или направо - приблизителни. При него естественият слог е в конфликт с правилата (рима, ритъм), той е доминиращият и заради него ги нарушава. Неговият стих е бял, на места - дори свободен, освобождава се често и от препинателните знаци, но то е толкова естествено, че някак си му иде отръки, както е и при повечето му връстници: Г. Господинов, Кр. Димитрова, Пл. Антов, Ив. Иванов, Й. Ефтимов. При Богданов формалната свобода е оправдана от оригиналността на виждането, съждението, изказа, идеята. Той дори е изобретателно витиеват, играе си с фонетичната подобност - асонанса, и извлича нови смисли - нещо, което е правено и от много други поети от далечната класика и близката съвременност: "с обрасли бордове, с бради до пояс; положени в подножието им; в омара Омирова те обвиваме". Владее патетиката: "вавилонската глъч на парите; порочно девствена; към светото сърце на света/ което тупти в необятното". Така става дори панагеричен на места (и не само в тази си книга), но знае мярката, не преминава границата, след която да си само панагеричен е равнозначно на безчувственост - както често се получава при Пл. Дойнов, все едно в негови стихотворни или литературно-критически текстове. Ако някъде границата е нарушена, то тя е при посвещенията: нацвъкал ги е какви ли не, което говори за добрината и щедросттта му и заради най-дребния доброжелателски жест към него, или за наивна представа за литературното приятелство, все неща, на които е обречен всеки пишещ в провинцията (ох, неопитен, еднъж ли на младини в същото се самоизмамвах и аз?!). Мнозина от ощастливените Богданов превъзхожда като поет, а други направо са несъвместими помежду си и като поетика, и като мотиви - "На Ат. Далчев и В. Ханчев" - нерде Ямбол, нерде Стамбул?! - в стихотворението "Дялан камък". Добре, че инстинктът му на художник в личното му творчество го спасява от подобна естетическа еклектика, каквато проявява в случая, като оценител на чуждото.

Б. Богданов носи Кънчевата решителност и дързост за игра, дори за своеволия с думите: "пада нощта/ и ми пада пердето; зеленее/ абсентът/ и дяволът/ ме дърпа/ за езика; колко силни са в свойто безсилие/ слабите ангели на боговете!" Той умее да обобщава чрез детайли - следствие на предварителния му анализ. В Богданов ще видим постигнато съгласие на високите и ниските пластове на речта, на абстрактното и конкретното, на научна терминология с просторечие: амбивалентно някакво чудовище; ерите хилави... Може би фокус на тия търсения е посветеният на Анчо Калоянов откъс ХХ:

Бях мит, снижих се до фолклор.
С упадъка си влязох в литературата.
Сега съм мит без мистерии,
фолклор без песни,
литература без читатели.
Под учленителния апарат на светлината
разпадам се до купчина от камъни.

("Кулата", 2017)

Всяко поколение носи своето различно светоусещане и поражда своите техники да го изрази оптимално. Божидар е обогатил "въоръжението" си от предишните любими поети и от своите съпоколенци и е намерил себе си, своя стил, след който не можеш да го сбъркаш с другиго.

 

7.

През 2015 г. издадох специален брой на "Литературен форум" в памет на Кр. Куюмджиев. Положих доста усилия и постигнах представянето му в Свищов - родния град на критика. Това стана добър повод да се опознаем и разговорим доволно с Б. Богданов, който откри представянето пред тамошната публика. Стана в зеления двор на къща-музей "Алеко Константинов", разположен на високия бряг така, че напреде ти е самият Дунав - "опънат синкав косъм между двата хоризонта", "река, която не пресъхва" (Н. Кънчев). На другия ден Божидар ме заведе в покрайнините на града, за да ми покаже останките от римските времена - поселището и крепостта Нове на Дунавския бряг.

На следната година намерихме друг повод да бъдем пак заедно в Свищов, защото ми хареса ширта на Дунава - безметежна, успокоителна, неизменна, кротка, внушаваща една от възможните видимости на вечността. Пък и не ни стигаше да се наговорим с Божидар, толкова не ни стига, че му казвам: дръж се по-далечко от мен, защото моите неприятели ще станат и твои, аз не съм приятен човек. Но нещата следваха своя ход. Миналата година в началото на септември поставихме паметна плоча в Бяла вода, родното село на поета Николай Кънчев, а в Белене представихме книгата ми за Кънчев, бяхме със Св. Игов и К. Кадийски. И на двете места Божидар бе водешият, отваряше ни вратите към местната публика, а като приключхме - показа ни още една римска древност - част от кастела Димум. И човешката душа според мен има своите археологически пластове. Не знам ще се съгласи ли с това съждение беленският поет, но все ще е заченала нещо в поетическите му видения тази кула - или мен се ще така. Стожерът й ти вади очите за преходно и непреходно, за неръкотворния живец, наливащ отколе еднаква същност в различни съсъди, за да не кажа форми. (И как историята да не се повтаря?!)

 

8.

Връщайки се назад във времето, когато нямах време да се отдам на писане и четене, Божидар ми припомня нещо, което съм забравил: бил съм му казал "пиши в бял стих".

Да, неговият "класически стих" - днес под това се разбира преди всичко римуван, не съответства на представите за него, изградени в моето минало; класическият стих днес е еталон за назадничавост и е едва ли не захвърлен на боклука.

Но четейки трите му последни книги, виждайки важното, постигнато в тях, заключавам: Сега не се наемам да му давам напътствия.

Този текст започнах през януари 2014, завърших го два дена след Великден 2017. Дали и Христовото Възкресение не ми даде сили, да работя по него и в деня на разпетия петък, на самото Възкресение, че и след него. Работех на тласъци във времето, на приливи и отливи и при различни прочити и психофизически състояния виждах различни характеристики, а пък някои дори се повториха в същността си, изразени с други или подобни на предишните думи, което показва, че на поета му излиза сметката - т.е., че в поезията му има константни величини, свои: свят, философия и естетически принципи.

Както е при всеки постигнат поет с незаменимо място в панорамата на днешната ни поезия.

 


Божидар Богданов. Кула. Пловдив: Жанет 45, 2017.
Божидар Богданов. Птеродактили. Велико Търново: Фабер, 2015.
Божидар Богданов. Метафизика на движенията. Велико Търново: Фабер, 2013.

 

 

© Марин Георгиев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.08.2017, № 8 (213)