Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАК

Мариана Дафчева

web

Пораснах.

В мига, когато брат ми умря.

Любимият състезател на мама, перфектният син и отличник, лицето на отбора, мажоретката в момчешки одежди (съученичките му точеха лиги само като го видеха по афиши), с подути бицепси и подутини под искрящо сините, ненавреме помъдрели очи... умря. Караше черен бегач с лъскави джанти, на рамката му искреше надпис: Шосеен бегач Mondia Prestige 28а хром-молибден, размер: 60 см, 28",  движения, дерайльори, спирачки и команди - Shimano Sante, 14 скорости, а стоповете купиха с татко от някакъв аукцион за запалени велосипедисти. Изобщо Голямата работа.

Та, мистър Голяма работа, въпреки вечните опявки на мама, прекарваше цялото си свободно време с велосипеда, а когато се налагаше да ме гледа, постоянно ми натякваше, че е време да порасна.

Е, пораснах. Когато Вал умря. Или само мъничко по-рано.

Когато се случи инцидентът. Вкъщи всички наричахме падането "инцидента". По принцип, наистина си беше инцидент, колелото на Вал се подхлъзнало в локва (лампите на нашата улица никога не работеха и стъмнеше ли се, не само ние, но и съседите се прибирахме "на магия" невредими. Не и тогава. Беше валяло цял следобед и когато надвечер, изпод разкъсаните облаци на избелялото есенно небе се прокраднаха няколко срамежливи слънчеви зайчета, Вал изскочи като полудял навън. Мама дори не разбра. Печката в кухнята (подарък от дядо, когото така и не помня) за пореден път подпали надеждите за вечеря и тя (мама) крещеше истерично по телефона (ние само така си говорим, мила, нищо страшно) на татко. Заплаши го, че никога повече няма дори яйца да му изпържи. Трясна слушалката толкова силно, че любимият й персийски котарак, въпреки зашеметяващо затлъстелите си форми, изчезна яко дим зад дивана. Горкичкият, и той разбираше, когато мама е ядосана. В такива моменти лешниковите й очи придобиваха жълтия цвят на диво животно, чертите й се изостряха, сякаш нещо изпиваше топлината отвътре, а гласът й изтъняваше почти в нюанс на писък. Движеше се нервно напред-назад, преместваше безцелно предмети... Излъчваше миризма на... на животно. Понякога вонята беше толкова силна, че се носеше из цялата къща дни наред. В повечето случаи миришеше само в спалнята, от време на време и в кухнята, но никога до хладилника. Човек би си казал, че се свиква, но на подобен мирис, оставащ даже и по хавлията за баня, няма как да свикнеш. Мирис на хищник. Не се съмнявам, че тя е такъв. Може да се е прикрила за известно време. Но... в действителност, белезите от обичта й (след урока по музика) още избледняват по китките ми. А онези, с които ме беляза отвътре?! Онези, които не се виждаха?!

Такава си беше мама. Голяма работа, че заради прословутия урок (не заради миризмата) намразих и музиката, и перфектно поддържаното пиано: Дядо ти Дарин би се гордял. Носиш името му, в кръвта ти е.

Пианото се пазеше "като очите" и ежедневно се обгрижваше с ритуали - чист вълнен парцал, напоен с равни части вода и оцет ("Внимавай, ако не е точно, оцетът ще разяде полировката").

Такава си беше мама. Когато се опитваше да я оправдае, татко казваше, че е просто преуморена от грижите по нас и домакинството, че се е жертвала за семейството, че я очаквала блестяща кариера на амбициозна и в същото време изключително талантлива пианистка, че дори е можела да създаде собствена музикална школа, да преподава, да твори музика... Да, всичко, което татко казваше, е вярно, но... понякога и той я наричаше "невротичка", "нереализирана маниачка"...

В онзи ден, след като дори и котаракът избяга от неистовите й крясъци, мама, като че се успокои, изхвърли почернелите останки от печеното и седна да бели картофи. Помня как белачката издаваше яростни звуци, докосвайки гладката им кафява кожа - хръс... мляс... хръс: Картофеноядното чудовище от галактиката Запали печка в девети рунд срещу храбрия Мистър Чипс. Битката е страшна, но славна. Ето че един "клоф" за малко да обърне резултата, като последна боева кула, но... хръс, и неговата глава падна безславно в купата с обелки.

Цинично разсъблечени, картофите приличат на бебешки главички - бежово-жълтеникави и смразяващо сочни. Чудите се откъде ми дойде наум?! Ами Вал всяка вечер гледаше страшни филми - не просто страшни, ужасяващо страшни.

- Валентине, ще се простиш с лаптопа и джобните за седмица, ако пак те хвана да експериментираш с Дария тъпите ужаси.

Даже и на тези, за които пишеше, че са мистерии или фентъзи, имаше много кръв, но не това беше смразяващо страшното. Когато татко се поряза на банцига в гаража, също тече много кръв, дори и след като го зашиха, превръзката му червенееше дни наред. Във филмите на брат ми кръвта оживяваше.

Хръс... мляс... хръс... мляс. В акомпанимент с цветните обещания на някакъв истерично приповдигнат глас (от телевизора), който разпалено убеждаваше добрите майки, че никога няма да бъдат достатъчно добри, ако не перат с Тайд. И мама переше с Тайд. Тя беше перфектно добра майка, до деня, в който Вал умря. Или малко по-рано.

Звън на камбанки, тихо ромолене, усилване в кресчендо и блъскане с юмруци... Някой искаше да бъде пуснат у дома. От брутално думкащата настойчивост дори гласът на телевизора се сепна и замлъкна. (После разбрах, че мама бе изключила звука.)

Помня ярко, сякаш все още се случва пред очите ми...

Виждам я как отваря вратата, в началото съвсем леко я открехва, после зашлевява порт мантото с трясък и хуква навън, а зад стените някой говори - хръс... мляс... хръс... мляс. Мама пищи, хваща се за главата и се обръща назад. Гледа право в мен и през мен. Гледа ме със страшния си жълт поглед на диво животно. Долавям миризмата на страх. И ярост. ("Защо не ми каза, че брат ти го няма"?)

- Но мамо, той излезе, докато ти и татко...

- Ужасна си, никога нищо не те интересува... никога ни...

- Но, мамо...

- Заради теб...

- Не, не заради мен, мамо, Вал ти каза, че излиза, но ти и татко... и печката...

- Валентинееееееееее...

* * *

Викът й пулсира в мислите ми дълго след като линейката отнесе Вал, дълго след като татко изфорсира рязко колата и остави следи от застъргано по пощенската къщичка. Слезе набързо, лекичко ме потупа по рамото:

- Остани си вкъщи, с мама ще сме в болницата, ще оперират брат ти. Заключи, не гледай до късно телевизия, може да се забавим.

- Но, татко, страх ме е...

- Хайде, дръж се като голямо момиче, каквато си. Време е да пораснеш!... Дълго след като вратата затръшна размазания (през сълзите ми) силует на мъжа, в който припознах баща си, маминият вик ме прониза с някакво неясно, невъзможно чувство за вина. Вината на неудачното им Родителство, станала моя.

Седях сама в тъмното и усещах ударите на сърцето си. Картофеноядното чудовище спеше в плетени кошници, упоено от щампованото ухание на слънчогледи и гербери - новата мушама. Бебешки бежово-жълтеникавата и сочна осанка на безкожите картофи, брутално захвърлени в купата с обелки, потъмня. Сега изглеждаха мъртвешко сиви.

Нямаше никого. Даже телевизорът мълчеше, изцъклил око в последните слънчеви лъчи на деня, немирно топуркащи по паркета. Уморен от реклами. Как ли ще се справи упоритият Тайд с петна кръв... по паважа?!

Татко се прибра първи. Изглеждаше уморен, не, по-скоро изглеждаше смален. Лицето му имаше цвят на тютюнев дим (а той вече 7 месеца и 16 дни не пушеше. Мама го накара да се закълне в живота ни, че няма да пуши... След поредната поучителна реклама по телевизора).

Татко се прибра и ме прегърна - дълго, тромаво, успокояващо.

- Дария, брат ти е паднал лошо. Счупил си е подбедрицата, а веригата на колелото е усукала глезена. Утре ще го оперират, но не това е проблем. Изследванията, които направиха, показват, че Валентин е много болен. Било е въпрос на време да го разберем.

- Ама, татко...

- Дари, миличка, брат ти е неизлечимо болен от рак на костите.

Представих си един огромен розов рак, с яростно остри щипалки и ехидно вторачени в кокалите на брат ми очи, гладно облизва мустачки. Хръс... мляс... хръс... мляс.

Но как е влязъл там, как Вал го е погълнал?! Та брат ми не вкусваше мръвка ("Валентине, писна ми от твоето вегетарианство, и на рибата се мусиш"), камо ли да погълне някакъв си щипалест рак. Не, сигурно ракът сам е влязъл в носа му. Скрил се е в ноздрите, затова през октомври постоянно кихаше. Очите му бяха червени и подпухнали, ушите заглъхнали, а гласът - гъгнещ (каква прелест, тъкмо не можеше да ми крещи). Даже на някакъв специален доктор го водиха. Специален ("трънки"). Изписа му цяла торба лекарства, инхалатори и помпи, а един рак да не види. Този щипалко сигурно се е присламчил към Вал на екскурзията, във Варна. Нали посещавали делфинариума. Навярно му е скочил, докато любопитният Валентинов нос се е врял насам-натам. А брат ми наистина имаше любопитен нос. Чак неприлично любопитен. (Все го "вреш, където не ти е работата", момко.) Заради носа му за малко и мама да се подведе по натрапчиво чуждия (женски) парфюм по костюма на татко. Всъщност след душенето на брат ми, родителите ни се затвориха в кухнята (разговорът е за възрастни, миличка). От следващата вечер баща ми започна отново да се прибира по светло от работа и да си мирише като нас.

По въпроса за рака, най-вероятно той просто да се е прокраднал безшумно навътре в ноздрите на Вал, защипвайки косъмче след косъмче... задавил го е като твърд сопол, дерящ гърлото. Толкова близо, а в действителност толкова надълбоко, че колкото и да храчиш, не можеш да го изкашляш. И брат ми го е глътнал (като в онези, неговите филми).

Не знам как, не знам и защо, но този проклет рак промени целия ни живот - изведнъж, с едно махване на щипки, с една ехидно озъбена за пиршество уста (хръс... мляс) и... Вал си имаше свой рак.

Винаги се случваше така - той получаваше всичко, а за мен: "Ще поправим тротинетката на брат ти и ще стане като нова... Внимавай, това е на Валентин, много си го пазеше, да го пазиш и ти... Можеш да порисуваш с цветните моливи на брат си, но ги пази, тъкмо ги наострих..." Добре, че се родих момиче, иначе сигурно и дрехите щях да му доизносвам.

А сега, за капак на цялата гаднотия, той си имаше нещо само негово. И понеже беше егоист (все му свършваха семките и бонбоните), надали щеше да го сподели с мен. Пък ужасните филми можеше...

* * *

След седмица брат ми се прибра. Ако не броим смешно изпружения към тавана крак, прилично шиниран и обинтован, и няколкото синини по ръцете и под очите (след урока по музика моите бяха къде-къде по наситени в лила), това си беше старият ужасен Валентин. Защо ли, защото още от вратата сви дистанционното: "Ще гледаме скандинавски ужаси, сестричке, липсвах ли ти"?!

- Мамо, Вал гледа ужаси.

- Да гледа, ти си заспивай.

- Ама как да заспя бе, мамо...

- Завий се презглава.

Завих се, но продължавах да ги чувам... вече ги чувах постоянно, даже и когато телевизорът мълчеше.

Татко купи нова печка, тя не се палеше. Вечерите станаха вкусни, почти не ядяхме картофи. Не ядяхме и месо. Вал ставаше все по-капризен, но нали той беше различен, беше специален. Имаше си рак. Мама постоянно му вареше някакви (дано) отвратителни отвари с цвят на пепел. Споделяха й ги във фейсбук мрежата. Татко пропуши, уж само по цигара. И всичко заради любопитния нос на брат ми, в който незнайно как и откъде се бе заврял Рак-ът. И колкото и да питах къде ги продават (раците) нашите изведнъж ме заглеждаха странно и винаги мълчаха.

И Господ мълчеше. Всяка вечер, след като си признавах белите от деня, го молех да ми подари и на мен поне едно мъничко раче (много ще слушам), дори някаква си щипалка само... Нищо. Бях упорито здрава, напук на всички молби. Отвратително здрава. И... длъжна:

"Погрижи ли се на брат ти да му е удобно?! Защо котката е в стаята, искаш Вал да вдишва миризмата на козината й ли... Прекаляваш с този компютър, можеше да ми помогнеш за брат ти... Дария, знаеш, че ядем месо само когато Валентин е на терапия и го няма вкъщи..." Не, мамо, не знам, не знам толкова много неща, а ти и татко ужасно много искате да порасна.

И така, до деня, в който Вал умря. Свещеникът се опита да ни утеши, че е отишъл на по-добро място. (Разбира се, за брат ми всички екстри). Церемонията беше кратка. Присъстваха няколко семейни приятели, колеги от службата на татко и две съседки, мамини дружки от времето, преди Вал да си хване рак.

- Горкичкият, ако не беше онази локва...

- Аз бих съдила проклетата община. Ама че безхаберие. Все едно живеем в миналия век. Нито уличните лампи светят, нито плочките по тротоара са циментирани, асфалтът с дупки, като че са падали бомби.

- Абе, шарната ли ти е локвата...

Така значи, от локвата се е пръкнал онзи ми ти рак. Аха, там го е хванал, разбира се, как не се сетих досега.

- Мамо, всички локви ли си имат раци?

- Дария - гласът на баща ми: гневен или разстроен?! - Престани с глупавите си въпроси. Отивай горе. Ще те извикам за вечеря.

Сигурно ще ядем месо. Вал вече го няма, затова можем да ядем месо (нали, мамо), може винаги да ядем месо, е, поне докато ни омръзне...

Така и не вечеряхме. Мама се прибра в спалнята. За кратко откъм стената се дочуваха приглушени хлипания, после стана много тихо. Татко дремеше с бира пред телевизора (в последните няколко часа нито веднъж не рекламираха "Тайд"). А аз чаках гладно.

И пораснах.

* * *

Пораснах. Нищо, че съм на четири. Мога да стигна педалите на колелото на Вал, онова черно колело, с лъскави джанти. На рамката му продължава да искри надпис: Шосеен бегач Mondia Prestige 28а хром-молибден, размер: 60 см, 28", движения, дерайльори, спирачки и команди - Shimano Sante, 14 скорости, а стоповете, купиха ги с татко от някакъв аукцион за запалени велосипедисти... Същото, с което той излезе в онази относително спокойна привечер, когато слънчеви зайчета надничаха зад олекнали след есенния дъжд облаци. Близо месец се учих да карам... Сега чакам сумракът да полегне върху мокрия паваж на тъмната както винаги улица (лампите така и не светнаха). Планирах го, след като цял предиобед небето изваля тихо. Моля се за локва. Падането е само повод някой огромен розов рак, с яростно остри щипалки и ехидно вторачени очи, гладно да оближе мустачки. Хръс... мляс... хръс... мляс. Задирайки гърлото като твърд сопол. Толкова близо, а в действителност толкова надълбоко, че колкото и да храчиш, не можеш да го изкашляш.

А мама и татко да ме заобичат. Поне колкото Вал.

Затова пораснах.

 

 

© Мариана Дафчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.06.2014, № 6 (175)