Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПЪТЯТ

Мариана Дафчева

web

Изпратиха му съобщението по скайп-а. Издъхнала. Няма я. Да я няма, за нея така е най-добре. Като я видя за последно, си спомни колко е страшно да си жив. Като я видя, разбра, че години наред животът й се е нижел в очакване. Чакала го е да се появи, догонван от прахоляка на селския път, дето така и не го асфалтираха повече от двайсет години. Взирала се е оттатък сенките на ореха, току-виж го зърне, че идва. Потрепвала е от подвикванията на съседските деца. Съсухрена, дребна фигура, приседнала на проядения от дървояди стол до къщната порта.

Столът го скова дядо. Все му натякваше, че е непрокопсаник, който прекарва повече време в кръчмата, отколкото в градината. Там му залепиха и некролога. "Не му трябва помен вкъщи! Той, дядо ти, пъпът му беше хвърлен в хоремага. Те там пò ще го зажалят". Тъй рече, и само придърпа още по-ниско над челото си овехтялата забрадка. Някога е била черна. Някога, отдавна, когато погребали мама. Оттогава не я бе сваляла. Зима, лете - все под нея прибираше коси - първом лъскави и тъмни като пръст, после сиви като облачна утрин, а накрая - просто бели. Старостта не можеш да я съпоставиш с нищо. Горкичката. Цял живот опъваше дребни крачки по баира. Сапът на мотиката я удряше през краката, затова полата й все се късаше отзад, над глезените. "Компирите" я чакали. "Нивицата вика, чедо. Като в приказката, що ти я разправях. Оная, за питката... То тука, жито не става - много е високо и сухо, но пък компири, дал Господ."

Нивата! Благоговееше пред нея. Когато го вземеше със себе си - "да си ми дружинка!" (по-вярно, дядо пак се е натаралянкал в кръчмата), го караше да й се поклони ничком. После двамата се обръщаха на изток и се прекръстваха три пъти - за всеки от Светата Троица, "с хубаво стиснати пръсти, баби, не с цялата длан, ти не си от ония. Ти си христиенче."

Често сутрин се събуждаше от някакъв странен, или не, по-скоро страшен сън, който така и никога не можеше да си спомни, и хукваше да я търси из стаите. Щом не я откриеше, излизаше на двора и се взираше с присвити очи в далечината, дали - хеее! там, на високото, дето е нивата, ще зърне забрадката й. "Буча я, сине, на черешата. видиш ли я, там съм, до компирите. Да ги загърля, че тая жега ще им изсмуче силицата."

Компири... Смееха му се в техникума, като си ги поръчваше в стола. Бабината манджа - със сирене, без сирене, с копър. Докато свикне да им казва картофи, бая подигравки изяде.

Гледаше безизразно стената отсреща. Някакъв чуждоземски (почти като българските) паяк тъчеше изкуство под стенната лампа. Светлината се удряше в сребристата нишка и се отразяваше в сенчести пътечки оттатък, в ъгъла. Тиха въздишка се отрони от стиснатите му устни. Сърцето му прескочи, превърна се в бодлива топка и горчиво заседна в гърлото.

Издъхнала... Отишла си... Учина Ленче я открила, като й носела мляко. Така си седяла, на проядения от дървояди стол (дядовия), отляво на портата, притихнала в тъмното. Сякаш гледа звездите... Колко много вечери ги гледаха двамата! "Виж, сине. Подредили са се една над друга като пръчка, отляво на кръста на черквата, сякаш бодат небето... А, ей там, малко под тях, виждаш ли Вечерницата? Първа изгрява и последна си отива. Затова сутрин й викат Зорница. Какви ли не приказки съм чула за нея, ама тая, дето моята баба ми е казвала, най ми е по сърце."

Помнеше как я молеше да я разказва и на него. Много я обичаше, беше го пленила с простичките си истини за живота, с мъдростта, насъбрана не от прашните книги, а от прахоляка по камъните и козите пътеки. Мъдростта на живота. Приказката за Мария, прекрасната годеница на овчаря Стоил, омагьосана от Слънчова майка. "Влюбило се пустото му и слънце в красивата Мария. Сутрин от рано засвети в пердето й, вечер до късно целува мушкатата по прозореца... От цветовете кръв капе. А Мария не ще го. Дума на Стоил овчарина е дала. Отишъл е с овцете надолу към Беломорско. Наесен, като се върне, сватба ще вдигат. Мъчило я Слънцето тъй, мъчило я онъй, не ще. Пратило суша след стадото. Мор налегнал животинките. Грабнал Стоил две кратуни и тръгнал за вода. Знаел чешма навътре в курията, надявал се да не е пресъхнала. Не била. Сложил кратуната под единия чучур и сам се навел до другия. В този миг, иззад камъните се плъзнала черна змия и го кльоснала по врата. Слънчова майка я подучила да ухапе овчаря. Отровата мигом го затрила. Паднал Стоил край чешмата, загледан в бистрата вода, сякаш гледал ясните очи на любимата си. Времето минавало, заесенило. После паднал снегът. Всички гурбетчии си дошли у село, само Марииният годеник го нямало. Чакала го девойката, чакала и плакала. После започнали шушуканията, хората - лоши, хорските усти - ненаситни за клюки. "Да не се е задомило по Беломорско твоето гълъбче, мари Марийо? Сигур прегръща врата на некоя гъркиня. Може и гражданен да е станал..." Причаквали я довчерашните й дружки край портите вечер и я ранявали с думи. Не издържало мъничкото й сърчице и една заран открили робата й на скалите. Казват, отвисоко се хвърлила, не могла да понесе мъката и срама. Само че вечерта, като погледнали небето, що да видят - греела там най-ярко нова звезда. Греела и сякаш пеела с приказен глас, като оня, на красивата мома Мария, която останала вярна на любимия. Не предала сърцето си."

Понякога си мислеше, че тази приказка е за неговата майка, че затова така истински я разказва баба му, с такава мъка. Не я познаваше. Казаха, че е умряла при раждането. Много била слабичка и не могла да се справи. Била "не за тоя свят". Имало такива хора, като изгубени ангели - нежни и раними. Колкото и да питаше за нея, получаваше все едни и същи уклончиви отговори, последвани от мълчание и въздишка. Понякога след питането му, късно вечер, чуваше хлипане от другата стая, тих шепот... После дядо кашляше и псуваше, а на другия ден от рано закисваше в кръчмата. Затова спря да пита. За него в приказката за Вечерницата се разказваше не за Мария, а за мама.

- Всеки има път, който трябва да измине, сине. Най-хубаво е, когато тоя път иде от сърцето. Тогава, каквото и да правиш, все ще е добро. И нощите ти ще са леки. А един ден, като заминеш нататък, споменът за теб ще свети като тези звезди отгоре. Не бива да се предава сърцето.

- Ами моят път, бабо?

Усмихваше се и го пощипваше по бузата.

- Ам чи твоят път, юначе, е към леглото. Марш до ведрото и после в кревата!

- Бабо, знам какъв ще е пътят ми. Догодина, като заякна само още малко, ще изградим с дядо чешма. Да не бъхтиш чак до Ванкини с ведрата.

- Ще видиш ти една чешма - заканва се уж сърдито с пръст. - Ти първо се научи камъни как се редят. Чешма и къща лесно се не вдигат.

Научиха го, в строителния техникум. После в университета завърши архитектура и дизайн на екстериора. Спечели проект и замина със стипендия в Германия. Да се дообучава.

Вгледа се невиждащо в купчината папки пред себе си. Беше учил безкрайно дълго, беше трупал опит... За какво?! Да нареди най-после камъните на пътя си.

Автобусът го остави насред мегдана. Закрачи към дома, а под обувките му се вдигна познатия прахоляк. След час зад ъгъла се показаха клоните на ореха, после мярна и овехтялата порта. Тихо. Вратата се отдръпна с жалостиво скрибуцане под натиска на дланите му. Дворът - опустял. Стъклата на къщата го стрелкаха с поглед. Преметна сакото на чардака, запретна ръкави и...

 

***

Минаха месеци. Вече не ги броеше. Беше се излегнал в тревата под ореха и гледаше звездите. Гледаше ги доволен, чувстваше се развеселен, сякаш светлинките им примигваха празнично направо в сърцето му. Топлеха го.

В двора, до някогашното огнище се кипреше голяма каменна чешма. Опасваха я блестящи орнаменти. В средата, от два медни чучура падаше в сребристо водата. Край коритото в стройна леха кимаха цветовете на компирите. Живителна влага попиваше направо в корените, грижливо загърлени. Песента й се сля с плача му, понесе го над баира към светлинките, оттатък бùлото... Там, където две мънички звезди - баба и мама, се усмихваха, а забрадките им се вееха по вятъра...

 

 

© Мариана Дафчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.12.2012, № 12 (157)

Разказът е отличен с първа награда от националния литературен конкурс "Рада Казалийска" (София, 2012).