Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

НАВОДНЕНИЕТО

Мариана Дафчева

web

Останаха ли...

Остана ми една кравичка, като в оная приказка... "Дий, воле, дий", всичко помете - и хамбарите, и храницата, и кончето се удави, горкото... Пък какво конче беше... Наесен щях да го годявам, нали и то е ... животец да види... Какви рожби щеше да издокара... Бог дал, бог взел...

Виках на жената, не ни трябва туй мерило, не е за нашата лъжица, ние к’во градски хора сме, а ма тя, нейсе, не! Татковите ниви, татковата къща... Ще сеем, ще си нагледаме, пък и на децата ще дадем... Децата. Като пилци по градските стобори... Добри са ми момчетата, и снахите ги бива, гледат ги, нас... И нас гледаха, къде торта ще донесат от оная ми ти невероятната - "Неделя" я наричали (е, ние я дояждахме във вторник), къде онуй, дето ти стопляло сърцето в чаша, пък и приятели ще ти намери... И току домъкнат някоя мищурия, пущиния... Компютри им викали, лаптопи. "Много е модерно, пък и удобно, тате, така ще се виждаме всяка вечер" - казаха. Притрябвало ни, ама нейсе, да се върти колелото.

Мила замина в Англия. Баба й все опяваше: "Внучето ще гладува по чуждо" - "Там да гладувам, не тука" - рече и замина. Пуста Родина, дето децата си по странство заточи... Ех, изплакахме си очите по нея... Затова ли я гледахме от едната шушка - баща й и майка й по работа - професии да градят, ние с Маша - родители. По едно време й викаше мабо. Деди за разходка, деди за подарък, деди за кашлици и температури... Всичките ми ти реклами съм иззапомнил - кое за грип, кое за настинка, кое за не знам си какво.

После и на другия син, внука, и той щуракът му с щурак, на Батман ли не се прави, през терасата ли не скача... Наркотици ли не опитва... Порасна, акъл не идвал в главата, ама при него като че ли дойде, пета година студент е. Викам му: "Сложи я бе, дядо, сложи я най-после тая точка след инжа, да съм жив, една ракия в кръчмата да почерпя за твое здраве". Пък той: "Ти на умните в делата не се меси, ако я сложа, и ще ми изкарат багажа от общежитието."

Боже, боже, мислех, що е било, видял съм го... Ама за такова страшно, туй, не бях и помислял. То не е за описване, то и за гледане не беше...

С Маша някак си се справяхме. Къщата - пълна с работа, сееш, плевиш, клотучиш... После идва време да обереш и туй, дето си чакал, в буркани да затвориш. Снахата вика, че било допотопна работа, сега всички нормални хора фризери имали, кеф ти зеленчуци си замразиш, кеф ти прасето разфасоваш. Не съм разбирал аз, тя не разбира, милата, друго е да отвориш кечето със сланинката, друго е да ти подлюти в очите дима на казана... Фризер. И за гардероб не става, само се блъскахме в него с жената. И на туршиите им намериха цаката. Някакъв си доктор с опелтечено име създал готови смески - няма солчица, няма оцет, няма претакане - режеш, объркваш и хайде в устата. Ми тя, Маша, какво ще прави иначе по цял ден?! То зимнината си е нейна грижа. Шетането я успокоява. Аз, като ми отеснее кепето, вържа кончето за колана и ей в балкана. Хубав, широк, земен... Да ти е драго да се досегнеш до листо, да те е жал шишарка да откъснеш. Тихо, спокойно... Викам си - тука ще е... Такава съм си я искал съдбата!

Времето лети, лети... Работих, правих, началството не ядосвах... Като се обърна назад - нищо! А тука, едно листо да падне, диря ще остави... Кончето все си играеше - тази шумка да закачи, оная да опита... Карах му се... Като си имаш от всичко, не зяносвай за гладните...

Отиде си младо! Помете го наводнението, горкото. Виновен ли съм, сигур вина голяма ще имам, щото го вързах... Ала усещах, че нощем сърцето му тегли баира, оттатък Живковото дере, при кобилите на бай Стамен... Ама и той, пергишинът му с пергиш... Да не дава пари на ветеринаря за разплод, пуснал хубавиците на ливадето, все ще се излъже нечие добиче, все ще ги хареса... Усетих го още оня ден, като минавах покрай Маглишка поляна, отдалеч ги подуши. Аз го тиря напред по пътя, да се приберем пò овреме... Пък то все в ниското гледа. И очите му едни... ще изскочат, ноздрите разширило - мирише ли, мирише. Едвам му остисках юздите. Три дни кучето ла като на пожар, пък не беше пълнолуние. Да спим не смогнахме, жената вика - "някой обикаля". Обикаля ти зер в главата, кончето е неспокойно, надушило е ония ми ти и не му иде сън. Ех, то и аз да бях на неговите, пък с тоя акъл, трудно щеше да ме обяздиш.

Само си го помислих, де, тя, Маша, ми си е добра, лоша дума не ми е продумала вече 46 години. Взехме се набързо, щеше да ходи на специализация в Унгария и, нали знаеш, тогава не може заедно, ако не сме под венчило, какво ти венчило, в гражданското...

Много страх брахме. Моят баща беше от николапетковистко коляно, колаци са наричали и него, и дядо. Трудни години... Татко ми разказваше как кат сланина връз кат сирене редяли, да не им го вземат, и пак не винаги минавало. Така и не стигнал по-нагоре от 7-мо отделение, на народоотстъпниците не им разрешавали да учат. Умря от силикоза. Като съм се родил, го пенсионирали по болест от мините. Все повтаряше: "Ти ми си дарен"... Бая животец изкара после. Само за нас с брат ми мислеше - да учим, да станем хора... Е, станахме. Брат ми е учен, доктор някакъв, на студенти преподава. Като идеш да го посетиш, кабинетът му - почти овален, секретарката първо пита, после те пуска, а и той, все бърза, кажеш ли му нещо навъпреки и веднага го повикват на съвещание. По празниците си разменяме подаръци с куриерски служби и винаги оставяме цените. Да не се мине комай някой, че другият е похарчил по-малко. Апартаменти, коли... Аз моята я сменях през две години, щото съм суеверен, трито е нечетно, носи нещастие.

И какво?! Братовщината си забравихме, ей! Овълчахме се, за една пуста покъщнина се изполъгахме, за имоти, дето ги отнесе... А, сега да видим, какво ще има да ми взема... Жената рече: "Така е, като сте двама... виж мене, тате е знаел колко челяд му трябва." "Да мълчиш, че като те перна, тебе двамата ти сина различно мили ли са ти? Що не остана само с едното дете, пък другото не абортира, като снахата... Нямали социален статус, да се грижат за две. Социален статус... Вече на недоимъка така му викат. Или на многоимъка?!

Като забуча от високото, коленичихме пред иконата на Пресвета Богородичка, закрилничка наша, и се молехме. Маша плаче: "...Моли се, мъжо, с мене". И аз се молих, не знам молитви, ама се молих, молих се да ни отмине страшното. Молих се, жено, и за тебе много се молих, ама не ни отмина... Точно на нас се случи. На мене и на тебе.

И на тебе повече... Жилетката ти виси още на стола, чака те да си я облечеш. Топло ти било. На, сега топло ли ти е, кажи де, кажи, ще ми опяваш ли за шишето под леглото и за Гергин, дето все по обора сме се мушили, да я пием ная "пукница". Ще ми обръщаш ли нощем гърба, да ми се сърдиш... А, айде, ай направи го, всичко ще издържа и на всичко ще обещая... Само наметни тоя елек, цяла пролет го плете, да му се не види... Облечи го и ми се навикай, чу ли, викай де, викай, пустите те взели и тебе, и ония проскубаните отзад, дето все ги къткаше... къта... къта... мамините... По три пъти на ден ги охождаше, да видиш добре ли са. Е, викай ги сега, долу по дерето ги дири... дали са добре. Или запей, запей ми, Машенка, както само ти можеш да пееш, когато ти се плаче, от живота ли, от мене ли, запей оная, северняшката. Запей, славейчето ми, отрони я тая хубава песен.

Ех, с едната кравичка си останахме. Другите, като ги повлачи реката, барабар с навеса. Мучаха добичетата жаловито и като хора ме гледаха в очите. Виждал ли си крава да плаче?! Плачат, пущините, плачат и жално те гледат, навътре, сякаш сърцето ти искат да стигнат с жалостивия си поглед, хабер да оставят, да ги помня. Как няма, миличките, толкоз сутрини съм ги провождал до портите и на всяка заръчвах да внимава и да се върне. Той, пъдаринът ни, малко лековат - къде крава загуби, къде се напие, пък заспи по поляните, ходи го търси по тъмно... Слушаха добичетата, всяка вечер си се прибираха. Чуя ли потъркването по дувара и знам, те са. Маша ще скочи, ще им отвори портите, ще им тури по някоя клетва... Тя си е такава, и по мене комай все клетосваше, все опустял й бях... На майтап ли, наистина... така си тренирала гръдния кош, каза синът, да диша по-леко. А онез ми ти божи душици ще влязат кротко в хармана, ще подушат яслите и жадно ще заближат солените буци. После ще пият вода. И като ги захвана с доилото, лекичко ще полюшват опашки, хем да ме дибрищисат, хем пък не чак толкова, че да им размахам сопата...

 

* * *

Стъмваше се. Стана и несигурно, и тежко запристъпва. Грабна пътьом жилетката на жена си и я преметна през рамо. После се отправи към останките от навеса, където, оцелели след "страшното", лежаха едно куче и едно добиче - семейството му.

 

 

© Мариана Дафчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.07.2013, № 7 (164)

Разказът е отличен с трета награда от националния литературен конкурс "Христо Смирненски" (2013).