Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ФАНТАЗИЯ

Мария Македонска

web

- Циркът дойде, циркът дойде.

Едно хлапе тича с пламнали бузи по алеите на парка, а якето му, разкопчано, се развява зад него като криле. Баба му го гони, за да му сложи шапка, но не може да го настигне, защото е на цял един живот разстояние от него. Хлапето притичва покрай мен и спира за миг до пейката, на която седя.

- Ти знаеш ли, че циркът дойде?

- Знам.

- А защо не се радваш?

- Радвам се.

- Щом се радваш, защо не се смееш?

Тъкмо да му обясня, че вчера си загубих усмивката в едно такси и хлапето се сеща, че баба му ще го настигне и хуква по алеята.

След малко до мен спира и бабата. Тя е плувнала в пот и старост. Със задъхан, пресипнал глас ме пита:

- Мина ли оттук един калпазанин?

В ръката си тя държи три големи балона, пълни с хелий. Толкова е отслабнала от гоненицата, че балоните я повдигат нагоре и тя се хваща за облегалката на пейката да не отлети.

- Мина, бабо. Отиде към големия кестен.

Големият кестен е дървото в парка, на което всички имат снимки. Имам и аз, има и брат ми, сигурно дори бабата има. Големият кестен е паметта на парка. Той помни, не забравя. Нито една целувка, нито едно детско краче, което е стъпило на разклонението между двата големи клона.

Бабата се усмихва с беззъба благодарност и пак се затичва под трите балона. И колкото повече се отдалечава, толкова по-ефирна и лека става. Вятърът я носи насам-натам по алеите, сякаш е перо от много стара врана. Аз лягам на пейката да погледам облаците. Един от тях много прилича на двойка сиамски жирафи и се замислям откога не съм ходила на цирк. Дали не е време?

Изведнъж една сянка се плъзва върху лицето ми. Става ми хладно и тревожно. Сянката принадлежи на хлапака, който тичаше. Незнайно къде и как, той се е преоблякъл в елегантен мъничък смокинг, а на главата си има черно бомбе. В устата му дими пурета с черешов аромат. Хлапето дръпва дим от пуретата и кара по същество:

- Искаш ли да отидем заедно на цирка?

Разбира се, че искам. Поизтръсквам облаците от мислите си, връзвам косата си на конска опашка и се изправям.

- А къде е баба ти - питам хлапака.

Той тъжно въздъхва:

- На небето...

Поглеждам нагоре и виждам дребната старица, която се носи по небето, седнала по турски върху единия от балоните, пълни с хелий. Балонът се издига все по-нагоре и я изгубвам от поглед.

Хлапето нетърпеливо потропва с лачената си обувка.

- Е, идваш ли?

- Идвам, къде ще ходя.

Хващам го за ръка и двамата тръгваме към края на деня, където е опъната шатрата на цирка. Вървим бавно и си говорим за нещата от живота.

- Знаеш ли? - казва хлапакът. - Хората трябва да си мият зъбите с майонеза. Пастата за зъби е толкова скучна.

- Така е - съгласявам се с него и добавям. - Също така трябва да си мият ръцете с масло.

- Освен това хората трябва да се решат с таралежи.

- Точно така. Аз си мисля също, че хората трябва да пазаруват с торби от кенгуру.

Момчето в израз на съгласие пуска едно облаче черешов дим към небето, после спира за миг, оглежда ме от главата до петите и казва:

- Защо не се ожениш за мен?

Облива ме една студена вълна изненада. За миг си помислям, че бих искала, но...

- Не мога. Аз съм много по-висока от теб.

- Не се безпокой. Аз ще нося токчета.

- Дали ще стане?

- Разбира се. Даже тук някъде имах едни.

Той вади чифт обувки на високи токчета и ги обува припряно. Изведнъж пораства с  20 сантиметра. Поглеждам го право в очите и му казвам:

- Обичам те. Ще се оженя за теб.

Той се усмихва. В устата му проблясва дупката от един паднал млечен зъб.

- Спри! - казва изведнъж той. - Стигнахме.

Пред нас от земята чак до небето се издига тържествено куполът на огромен цирк. Пред него пасат трева две камили. Над арката на цирка е изписано името му: "Обреден цирк "Фантазия". От голям мегафон до входа ни приканва мощен глас:

- Добре дошли в обреден цирк "Фантазия". Извършваме всякакви обреди - от кръщене до погребение. Имаме клоуни със сертификат за свещеници, анаконди шаферки, фокусници и дресирани пудели. Елате и вижте единствената по рода си жирафа с три глави.

Изведнъж се сещам нещо.

 - Но как ще се оженим, та аз нямам булчинска рокля - притеснявам се на ужким аз.

- Нищо, важното е, че имаш мен.

- Добре тогава. Хайде да си купим билети.

Нареждаме се на опашката. След малко идва и нашият ред. Зад гишето виждам един гъз. Не е човек, който се държи като гъз, а е гъз, който се държи като човек. Бузите му са зачервени. Сигурно прекалява с алкохола. Гъзът пренебрегва изумлението ми.

- Колко билета исакте?

 - Ъ-ъ-ъ-ъ-ъъ-ъ - запъвам се аз. - Един за възрастни и един детски.

Подавам му паричките, а той изплюва един голям и един малък билет. Вземам ги с два пръста. Ех, че късмет, нямам мокри кърпички.

- Хайде, не се превземай - сръчква ме бъдещия ми съпруг.  - Това е просто един гъз. В живота има къде къде по-големи лайна.

Съпругът ми е мъдър. Затова го обичам. Влизаме малко неуверено през вратата на цирка. Посреща ни голям алигатор, който се усмихва хищно, но приветливо.

- Добре дошли в обреден цирк "Фантазия". Вие за какъв обред сте?

- Ще се женим - казвам аз.

- Честито! Честито!

Между зъбите му има нещо червеникаво. Може би месо.

- Честито - пак повтаря той. - За бракосъчетанията трябва да отидете в трети сектор на манежа. Вие сте ни първата двойка за тази вечер. Дайте да ви целуна.

Изтръпнала приближавам бузата си до голямата му усмихната зъбата  уста. Лъхва ме миризма на тиня. Годеникът ми ме дръпва напред. В очите му виждам ревност и се засмивам. Колко са глупави мъжете.

Трети сектор на манежа е покрит с дървени стърготини, които миришат на камилска пикня. Сред стърготините е застанал клоун, облечен в черно расо, който чопли зъбите си с нокът от пума. Като ни вижда, прибира нокътя в джоба на расото си и благо ни посреща.

- Вие ли сте щастливите младоженци?

- Ние сме - отговарям с изтънял глас аз. Някак си съм се смалила. Обувките ми са станали по-големи с три номера, а бялата ми лятна рокля се влачи като шлейф по стърготините.

Клоунът се залива в шумен смях и започва по същество.

- Събрали сме се днес да съберем в свещен съюз това дете с токчета и тази жена. Ти, момче с токчета, вземаш ли тази жена за своя законна съпруга?

- Да - колко е твърд гласът му. Като  леглото на вуйчо ми на село.

- А, ти, жено, вземаш ли това момче с токчета за твой законен съпруг?

- Да - колко е тих отговорът ми. Като бръмченето на последната есенна муха в плевнята, което чуваш по-силно от всичко останало на света.

Клоунът ентусиазирано кресва:

- Тогава се целунете, де!

- Ами аз не мога да се целувам още - притеснено казва съпругът ми.

- Ще се научиш в движение - клоунът протяга кракът си в огромна оранжева обувка и го ритва по коляното.  Съпругът ми залита в забавен каданс и пада върху устните ми. Дъхът му има вкус на вафла и мога да се храня с тази целувка, докато смъртта ни раздели.

Около нас внезапно светват мощни прожектори. Представлението започва. Над нас без обезопасителни въжета се люлеят акробати и хвърлят ориз. Косата ми е пълна с оризови  зрънца. Един от акробатите се пуска от трапеца и прави салто мортале с 15 превъртания. Клоунът крещи:

- Кой ще хване сватбения акробат? Хайде, момичета, не се свенете. Коя ще е следващата булка?

Акробатът лети със страшна сила надолу и пада върху възпълна девойка на втория ред. Тя, щастлива, го размахва във въздуха. Клоунът ни избутва от манежа.

- Честито! А сега се насладете на чудесата на цирка ни. Това е нашият сватбен подарък. Седнете в ложата за младоженци.

Уморена съм от толкова емоции. Съпругът ми с облекчение сваля високите токчета от краката си и въздъхва. Покрай нас минава продавачът на пуканки.

- Пуканки. Вземете си прясно изпечени пуканки.

Той бута в ръцете ми една хартиена кутия, пълна с карамелизирани пуканки. Бъркам в кутията и в този момент пуканките се разхвърчават като едри карамелизирани мухи. Те бръмчат около лицето ми и аз ги хващам с уста. Но все пак повечето отлитат към купола на цирка. А аз си оставам гладна. Но бързо забравям за това, защото първият номер започва. На манежа внасят два големи пръта, между които е опънато слабичко като конец момиче. Чуват се барабани. Под светлините на прожекторите излиза дълго въже, което се изкачва по единия прът чак да върха му, където е опънато момичето. Въжето започва да еквилибрира по дългите й крака и елегантно подскача по опасно тънките й бедра. Затаявам дъх. Ами ако падне? Но въжето дори и за миг не губи равновесие. То върви по опънатото моминско тяло, прави реверанси и сложни подскоци. Момичето се смее, защото го е гъдел, а въжето вече кара моноцикъл върху нея. Колкото по-опасен е един номер, толкова по-красив е. Колелото на моноцикъла се закача в гърдите на момичето и въжето сякаш ще падне ей сега, но бързо накланя моноцикъла в другата посока и всичко е наред. Отново всичко е наред. Време е за втория номер. На манежа излиза прекрасна дресьорка на въшки. Първоначално не я виждаме, но ни раздават микроскопи. Дресьорката е в косата ва рижав клоун, който непрестанно се чеше. А тя е изящна и красива сред космите, увеличени до размера на гротеска. Мъничката дресьорка представя с тъничък глас своите възпитаници:

- Дами и господа, запознайте се с Гаргантюа и Гаргантюел.

Въшките се покланят и започват да препускат в  галоп между космите, понесли микроскопичната дресьорка на гърба си. Тя се изправя върху Гаргантюа, после скача в движение върху Гаргантюел.

Цялата публика ръкопляска. После въшките скачат в запалени обръчи, а дресьорката им дава захарчета за награда. Номерът свършва с това, че тя пъха главата си в устата на едната въшка и тя не я отхапва.

След това всички светлини угасват за миг. Когато светват отново, на манежа е излязъл факир, облечен в червен костюм с дълго наметало. Той се покланя тихо и с мистериозен глас съобщава:

- А сега, ще видите истинска магия. Този от вас, който се осмели да ми асистира, ще получи огромна награда. Каква е тя, няма да издавам. Ще разберете на края на магията. А сега, кой от вас ще ми асистира?

Около нас се издига гора от ръце.

Фокусникът се оглежда. Погледът му шари по редовете. Най-накрая спира на ложата, където седим ние и посочва съпруга ми с пръст.

- Младият господин с русата коса, заповядайте при мен.

Моето момче радостно плясва с ръце и се затичва към сцената. Дори не си обува токчетата, а тича бос между столовете. Една дъвка се лепва на петичката му. Сърцето ми се свива като го гледам как се отдалечава от мен.

Фокусникът тържествено го посреща.

- Ето го и щастливия избраник на съдбата. Той ще получи огромна награда в края на фокуса. Готов ли си?

Съпругът ми кимва утвърдително.

Фокусникът сваля наметалото си и добавя сякаш между другото.

- Само че този фокус ще продължи за теб 10 години. За всички останали ще бъдат 10 секунди, само за теб времето ще се промени. Все още ли си готов?

Съпругът ми се замисля за миг.

- А много ли е голяма наградата?

- Най-голямата на света.

- Тогава съм готов.

- Затвори очи и се приготви за магията.

Съпругът ми затваря очи. Залата е притихнала. Миг преди фокусникът да го покрие с наметалото си, моят любим прошепва:

- Сбогом, Елизабет!

Сякаш северен вятър ме погали при тези негови думи и целият свят замръзна от студ. Десет секунди затракаха с кости като десет скелета. Те танцуваха по сърцето ми и го пробождаха с острите си пети. И когато тези десет секунди най-сетне изтекоха, скелетите се прибраха в гробовете си, а фокусникът вдигна наметалото. Отдолу беше моят любим, но колко различен беше сега. Лицето му беше изпито и слабо. Вече ги нямаше детските бузки, към мен гледаше безплътно изражение на старец, на което угасваха две гладни очи, а тялото му се губеше в дрехите. Ръцете му, като сухи клечки се протегнаха към мен. Какво ли бе преживял за тези десет години?

Фокусникът се завъртя грациозно и викна възторжено:

- А сега е време да получиш най-чудесната, най-прекрасната награда на света и тя ще бъде само твоя.

Той тържествено извади изпод наметалото си един голям нарисуван върху хартия захарен памук и го пъхна в протегнатата ръка на моя съпруг, който стисна наградата и издъхна от глад насред манежа, без дори да има сили да прошепне името ми за последен път.

Публиката избухва в аплодисменти, а сърцето ми избухва в болка. Фокусникът се поклони.

- Съболезнования на младата вдовица!

За миг наведе глава скръбно, сетне я вдигна и все така възторжено обяви:

- Но тъй като вие ста в обреден цирк "Фантазия", ние сме подготвени за всичко, защото извършваме обреди от кръщене до погребение.

На сцената влязахат облечени с черни мундири мъже, които бутаха голям военен топ. Фокусникът се загърна в наметалото си и досущ заприлича на свещеник. Той започна да реди под носа си:

- Благословен йеси господи, научи мя, опрощения твойеи.

Мъжете  застинаха със свалени шапки. Когато попът фокусник завърши опелото си, те взеха тялото на мъртвия ми съпруг и го напъхаха в топа. После драснаха клечка кибрит и запалиха фитила. След миг топът гръмна и изстреля тялото му нагоре, през купола на цирка, нагоре към звездите. После мъжете с черните мундири избутаха обратно погребалния топ, защото беше време за следващия номер. А навън вече беше нощ и на небето светеха звезди. Нали знаете, че звездите са мъртви от милиони годни. Моят любим сега се носи сред тях. Ще видите и вие светлината му след милиони години. Само че тогава аз отдавна няма да съм на този свят. Но сега все още съм тук в цирк "Фантазия" и е време за следващия номер.

- Дами и господа, посрещнете на арената на цирк "Фантазия" триглавата брада. Моля аплодисменти...

 

 

© Мария Македонска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.12.2012, № 12 (157)