Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

БОЛНИ СМЕ

Мария Македонска

web

На Бенита

- Стига се дърпа момиченце, защото ще ти спукам вената. Остави ме да ти сложа инжекцията или ще те вържа.

- Кои сте вие и защо съм в болница?

- Ти си много болна и трябва да те лекуваме.

- Но аз се чувствам отлично.

- Глупости. Ти ли знаеш по-добре, или аз, който съм завършил медицина?

- Не искам да ми биете инжекция.

- Добре, достатъчно. Вържете я.

Тримата санитари като три зли гарвана се наведоха над нея. Единият хвана ръцете й, вторият краката, а третият я завърза към леглото с кожени каиши. Тя извиваше тялото си в отчаяни опити да се измъкне, но каишите я държаха здраво и острата игла проби кожата й. Болната усети хладната течност във вената си как пропълзя нагоре по ръката й, разля се през рамото й към главата, скова устните й в невротична усмивка и затвори клепачите й. А не беше време за сън. Но тя заспа. Мускулите й се отпуснаха под каишите, мислите й избледняха и се превърнаха в белота. Бяла бе стаята, бял беше таванът, бели бяха леглото и чаршафите, в които се събуди след незнайно колко време, избеляла от съня, който й бяха инжектирали. Над нея доктор с бяла престилка почукваше по коляното й с гумено чукче. Чукчето беше червено. Тя неволно ритна с крак и докторът си записа тази подробност.

- Болната има добри рефлекси.

- Със сигурност са по-добри от вашите - каза тя. В интерес на истината всъщност каза: "Кхъцигукигуе пеа вжъ..."

- Езикът ви все още е изтръпнал от упойката.

- Ждъ вжъ гжъ нъчжгжх.

- Починете си, не се опитвайте да говорите. Скоро ще си възвърнете нормалния говор. А сега поспете.

Как ли пък не. Само това оставаше. Да спи още. Никой не й казваше защо е в тази болница и какво й има, само я караха да спи и да си почива. Нямаше да я бъде тая.

"Ще видят те". Закани се тя и се опита да стане от леглото. И почти успя... да си помръдне левия крак на един сантиметър от дюшека. Добре, нямаше да стане съвсем веднага. Първо щеше да полежи и да събере сили час-два. А дотогава можеше да се опита да си спомни някои неща. Като например как, по дяволите, се казваше. Някой беше изтрил всичките й спомени като тебешир от черна дъска. Все още виждаше следи от тебешира, но не можеше да различи какво точно пише на дъската.

Докато опитваше да си припомни, без да усети, тя успя да се надигне в седнало положение. Когато го осъзна, първо се зарадва, после изведнъж ужасно й се завъртя главата и падна назад върху възглавницата. Над нея лампата се въртеше като пумпал по целия таван и при това издаваше дразнещ бръмчащ звук. В стаята отново влезе лекар с престилка и бели чехли. Той дръпна одеялото, с което беше завита надолу, а пижамата, с която беше облечена - нагоре и допря ледения стетоскоп до гърдите й. Тя сърдито изсумтя. Лекарят неодобрително я изгледа.

- Как се чувствате.

- Зле.

- Това е защото сте болна.

- Преди час ми нямаше нищо.

- Тази болест се развива много бързо. На кое точно ви е зле?

- Гади ми се, нямам сили и имам чувство, че съм в безтегловност..

- Запишете безтегловност - нареди докторът на сестрите. - Не се безпокойте, ще ви излекуваме за нула време, максимум един-два месеца и ще сте като нова.

- Но какво всъщност ми има?

- Още не сме напълно сигурни, но ще ви изследваме, докато не разберем. Как се чувствате сега?

- Отпаднала и замаяна.

- Ще ви оправим, ще ви оправим, не се притеснявайте. Сестро, сложете й лекарство. Сестрата се приближи със спринцовката, пълна с течност, който рязко заби в бедрото й. Тя изтръпна при острото убождане и скръцна със зъби, но погледът й веднага се избистри.

- Още ли чувствате безтегловност - попита лекарят.

- Не, сега изпитвам тегловност.

И наистина тялото й сега беше тежко като бетонен блок и пропадаше надолу в дюшека като вкаменелост. Клепачите й тежаха най-много и ги повдигаше с огромно усилие. Накрая се предаде и ги остави да паднат надолу. Заспа веднага. Сънят й беше тежък, много тежък. Когато се събуди, в устата й имаше метален вкус. Сънят бе превърнал тялото й в смола и то сякаш беше залепнало за чаршафите. А вътре в тази смола, като нещастна обречена муха, се беше заклещила една мисъл. "Защо, по дяволите, съм тук? Какво ми има?" Но никой не й казваше. Биеха й инжекции, казваха й да спи и да си пие хапчетата, но не и какво й има. А най-лошото беше, че вече не можеше да си спомни коя е и какво беше правила, преди да попадне в тази бяла стая. Мушна ръка под одеалото и опипа тялото си, за да види в какво физическо състояние е. Това, което откри, беше, че краката й са мускулести и твърди, а ръцете й са силни и жилави. Какво ли беше правила, преди да се разболее? Опита се да си спомни и толкова силно напрегна мозъка си, че отново изпита онова плашещо чувство, че изпада в безтегловност. Стисна очи и опита да запази самообладание - отвори бавно едното си око и й се стори, че вижда леглото като от високо. Стегна всичките си мускули и си наложи да балансира центъра на тежестта си. Отметна одеялото, спусна краката си надолу, после се изправи. Залюля се опасно, но успя да се задържи изправена. Направи една крачка напред. Всяко движение беше като сложен акробатичен номер. Коридорът беше празен. Всички врати изглеждаха еднакво. Само на една от вратите имаше надпис, който гласеше "Стая за игра". Каква ли беше тази игра? Струваше си да разбере. Отвори вратата и вътре видя петима болни, облечени в пижами. Те седяха тихо на земята и редяха огромен пъзел.

Наведе се, за да види какво има на пъзела, но на него не се различаваше никаква картина, защото болните подреждаха парчетата, без те изобщо да съвпадат едно с друго. Просто вземаха произволни парчета от купчината и насила ги снаждаха. Те я погледнаха с любопитство и единият от тях се обади:

- Ти болна ли си?

- Не зная.

- Ние сме болни.

- От какво.

- Докторите още не знаят, но скоро ще разберат.

- Откога сте тук?

- Аз съм тук от една година.

- И още не знаят какво ти има!?

Той поклати глава.

- Не, но ми дават шарени хапчета и след обяд си играя с другите. Много е весело.

- Да не би да ти харесва тук?

- Ами защо не? Храната е хубава и в неделя се разхождаме на двора. Хапчетата също са хубави. От тях ти става топло.

Другите болни закимаха положително.

- Вие сте луди.

- Може, може, това би обяснило защо стените са облицовани.

Внезапно й прилоша. Значи се намираше в лудница. Чувството на безтегловност се завърна с пълна сила. Имаше усещане, че сякаш лети със все сила от тавана към пода и се превърта десетки пъти. Останалите болни я гледаха отдолу нагоре.

- Спри да го правиш.

- Кое?

- Ами това. Ако те видят, ще ти ги отрежат.

- Кое ще ми отрежат?

- Как кое, крилете.

- Какви ги говорите?

- Такива. Не трябва да ги оставяш да разберат, че още не са ти ги излекували.

- Какво да са ми излекували, бе хора.

- Виж.

Болният съблече горнището на пижамата си. Гърдите му бяха хлътнали и покрити с редки бели косми.

- Какво по точно да видя?

- Това.

Той се обърна и тогава тя видя, че на гърба му имаше два израстъка.

- Мамка му, какво е това?

- Това бяха крилете ми. Но съм тук отдавна и вече почти са ме излекували.

Момичето се вгледа отблизо в израстъците, и да му се не види, това наистина бяха криле, отрязани близо до основата си. По тях все още имаше засъхнали петна от кръв. Отдръпна се гнусливо и гърба й опря в стената. Нямаше накъде повече да отстъпва. Не можеше да повярва на това, което се случваше. Болните я гледаха с огромните си очи. В ръцете си още държаха парченца от пъзела.

- Какви сте вие, бе хора?

- Ние сме луди - отвърна мъжът.

- Какво правите тук?

- Лекуваме се.

- А аз коя съм?

- И ти си луда.

- Не е вярно.

- Вярно е. Съблечи пижамата си.

Не й се искаше да повярва в това, но той може би беше прав. Затова трескаво съблече горнището на бархетната пижама и кожата й настръхна. Зад гърба й нещо пърхаше. Или стената оживяваше, или... Изви главата си максимално назад и тогава го видя. Крило, покрито с разноцветни пера. Тази гледка я зашемети и мигом чувството на безтегловност се завърна. За по-малко от секунда се озова досами тавана. Закръжа около лампата сякаш беше замаяна пеперуда. Болните се радваха като деца и й махаха. Отгоре те изглеждаха още по-слаби и мънички, а на земята в краката им като килим се разстилаше огромният им нелогичен пъзел. Само че сега от високото се виждаше това, което в действителност бяха подредили. И то не беше произволно снадени парчета от пъзел без никакъв смисъл. Всъщност те бяха подредили вятъра. Бяха го уловили в момента, в който се завихряше. Всичко й стана повече от ясно.

- Това е лудост - изкрещя.

- Да - креснаха в отговор лудите. - Ти си луда и ние сме луди.

- Но как да сляза от тази лудост? - изобщо не знаеше как да спре да кръжи около лампата.

- Не слизай, продължавай да бъдеш луда, преди да са те излекували. Хвани вятъра и бягай оттук. Виж, онази малка капандура на тавана е отворена. Можеш да се промъкнеш през нея.

Капандурата беше широка, колкото раменете й. Заслужаваше ли си да се заклещи в нея? В този момент по коридора се дочуха стъпки. Нямаше време за размисли. Навря главата си през капандурата, сви крилете си назад и се изтласка с ръце в пролетния ден. Един пирон одра гърба й и няколко пера се отскубнаха, но усети как лудите я бутаха отдолу и най-сетне се измъкна, раздирайки спокойствието на деня. В капандурата като в рамка на картина видя лицето на болния. Той се усмихваше. Един от зъбите му липсваше. Помаха му и той й помаха. Ръката му беше детска - малка, гладка и с нащърбени нокти.

- Знаеш ли - викна му. - Вие наистина сте луди.

- Бяхме. Сега сме просто болни.

- Дано не успеят да ви излекуват. Аз ще се върна за вас. Ще ви измъкна и крилете ви пак ще пораснат.

- Не се заричай. Просто продължавай да летиш. И ако някога ти се стори, че си твърде луда, просто размахай криле по-силно.

05.04.2011

 

 

© Мария Македонска
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.12.2012, № 12 (157)