САМОЛЕТ ДО АМЕРИКА

Любомир Розенщайн

web

Помня едно дълго пътуване със самолет до Америка. Самолетът беше пълен с хора, с лош, миришещ на пластмаса въздух и отегчение. Часовете, в които не знаеш нощ ли е, или ден, минаваха бавно, глупавата комедия, която трябваше да развлича, само увеличаваше раздразнението от това състояние, в което нито можеш да спиш, нито да си буден, нито да се движиш, и броиш секундите, а времето не ще и не ще да минава и ти се струва, че самолетът не ще да се помръдне, фиксиран в някаква неподвижна точка на десет километра над океана, в която преживяваш и преживяваш изгрева и никога не е достатъчно късно, за да си стигнал, да си се отървал от този тенекиен плен и от вибрациите, и от усещането, че си пленник и никога вече няма да има отърване от тази изкуствено осветена, изкуствено овъздушена, изкуствено повдигната и изкуствено усмихната продълговата кутия, в която предпочиташ да затвориш очи, за да не виждаш десетте редици от размазани, уморени лица, сновящите между тях стюардеси и глупавия екран, на който уж трябва да се появява изминатият маршрут върху картата на земята.

И тогава изведнъж се случва чудото.

В далечината, но вече по-близо и по-близо, започва да се вижда истинската земя. Първо - като неясно очертание далеч на края на водата, но ако се загледаш, първо можеш да различиш върховете на снежни планини и още малко - земята е наистина под краката ти, макар и все още няколко километра по в ниското.

И това не е земята, с която си свикнал, а сякаш парче от някаква друга, съвършено непозната планета. Прелитаме над северна Канада. И аз за първи път виждам огромни, наистина огромни пространства, в които няма никаква следа от човешко присъствие. Толкова много съм гледал пейзажа отгоре, в различни страни, в различни континенти и, колкото и различна да е природата, гледката винаги по едно си прилича: тук ще видиш път, там - купчина къщи, малко село или дори град, нарязани на парчета ниви, бетонът на фабрики и язовирни стени. Човекът, казваме, преобразява природата, оставя следата от своето съществуване, която добре може да се отличи от високото. Ние искаме всичко да бъде наше. Ние строим модели и свят по тези модели, без въобще да се интересуваме от света отвъд тях. А може би той иска да ни каже нещо повече. Нещо, което подминаваме, докато бързаме и летим със смешните си самолети и със смешната си суета на откриватели и завоеватели, които бързат, бързат да оставят своята дума.

Отдолу беше пространството на тишината. Преминавахме над стотици километри тишина и тя беше по-велика от всичко, което бях виждал до този момент в живота си. Това бяха огромни пространства, в които нямаше пътища. Нямаше къщи, нямаше градове, нямаше бетон и нямаше фабрики. Това беше място, в което нямаше нищо измислено, нищо, което не го е имало и преди сто, и преди двеста, и преди петстотин години. Преди човекът да започне с великите си географски открития. Гора. Гора, гора и пак гора. Езера. Реки, които се вливат в езерата и реки, които ги оттичат. Пространства със сняг и безснежни куполи на върхове, огрени от слънцето. Голата тундра, в която тепърва ще започне студеното северно лято. Океанът, който по някой път се промъква навътре в дълбоки, спокойни заливи.

Това отдолу беше картината на живота: такъв, какъвто винаги го е имало и какъвто продължава да го има, въпреки нашите усилия да го заглушим, да го заличим и да се правим, че не го усещаме.

Ние можем да заливаме бетон. Ние можем да придаваме измислени форми на реките и полетата. Ние можем да вдигаме небостъргачи, да строим магистрали и да летим съсредоточено и без да спираме от континент на континент, и да се правим на най-важните, и да се преструваме на най-заетите, и да си вярваме, че сме най-умните. Ние можем да разкопаваме, да опустошаваме, да облагородяваме, да изтръгваме, да показваме своето присъствие и да налагаме съобразяване с него от позицията на силата. И всичко на пръв поглед изглежда точно така: ние сме господарите на планетата. Ние изсичаме поредния къс гора, за да го превърнем в поредния еднообразен и удобен жилищен комплекс или търговски център или автобан. Ние се правим, че не виждаме. Ние се правим, че не чуваме. Ние се правим, че нямаме възприятия. Ние се опаковаме в книжни, целофанени, стоманени и всякакви други обвивки и оставяме зад себе си, на мястото на свободните планини, планини от изхабени неща и боклуци. И това ни изхабява. И това ни превръща самите нас в боклуци.

Но това пространство - дивото пространство на природата - все още съществува. Макар и да не искаме да попадаме в него, дори и да го виждаме, освен от страхливата и сигурна дистанция на един самолет. В териториите, в които не е стъпвал човешки крак и в които животните не бягат, защото просто не знаят какво е да искаш да маскираш слабостта си със слепотата на унищожението, все още всичко е такова, каквото е било преди двайсет и преди двеста, и преди две хиляди години.

Изведнъж времето в самолета вече не беше спряло. Бързо наближавахме границата. Скоро дивите пространства на тундрата щяха да се загубят от очите ми и в прозорчето на кабината да ги замени обичайната гледка на градове, пътища, подредено стопанство и язовири. Някъде напред беше летището. Скоро вече нямаше да мога да го видя, това последно парче истински свят, което продължаваме да носим в себе си дори след приземяването.

© Любомир Розенщайн
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.11.2011, № 11 (144)

Други публикации:
Любомир Розенщайн. Розовите очила на душата. София: Колибри, 2011.