ПРОФЕСОРЪТ И ВАФЛАТА

Люба Александрова

web

Чудна пролет. Сияеше, мамеше, приканваше и професорът не издържа. Наметна жълтеникавия, позамърлян шлифер, накриви елегантно над лявото ухо кафявото си таке, обу, останали от младостта му и извадени на бял свят от прибраната му съпруга, трандафори, взе подарения му от съседите бастун и излезе.

Под слънцето, под все още нераззеленилите се дървета, под строгите светлини на светофарите, по немитите улици, крачеше един красив, строен, застаряващ, усмихващ се мъж. Професор Карастоянов.

Краката му сами го водеха. Петнайсетина минути пеша при ведра душа и светли очи и около двайсетина при помръкнала душа и потъмнели очи. До Института, където дочака пенсионирането си. С барчето с умерени цени и самообслужване, с млада разноезична гълчава, смях, ухание на гювеч и зеле. С добро кафе. И с прекрасен, добре поддържан малък парк. Редовно посещаван. Най-вече от майки с колички и от третата възраст.

Всички го познаваха. Или почти всички. Редовен, макар и в разни аспекти оскъден клиент.

Кафе и вафла. Вафла и кафе. Задължително дълго, с повечко захар. И с една тиха, бавна наслада. Случваше се в добавка и цигара. От съседна маса. От готвачката. От младокът на касата. От случаен колега, все още работещ на хонорар.

Сега, днес, пролетта го покани навън. Масата беше свободна, столът с мека седалка, наблизо малка джанка се канеше да цъфти. Професор Карастоянов отпиваше по глътчица, отхапваше от вафлата и се вглеждаше. Край него мина една смугла жена, поздрави го и влезе в барчето. Той се помъчи да си припомни нещо за нея. Кой, коя, кога, откъде - не бяха въпроси с точни отговори. От известно време насам. Често успяваше, още по-често - не. Объркването полека се притъпяваше и той плаваше в неведението си като в спокойно зелено езеро.

В началото оприличаваше себе си на една съседка, която идваше при жена му. Обикновено, по никое време, около 3 часа следобед. Носеше поредното съобщение от пощенската си кутия за справка. Това за топлото ли е, за тока или за водата?!!! Жена му търпеливо обясняваше, посочваше и мястото за плащане, повтаряше, потретваше... накрая пишеше на лист обясненията си и го връчваше на съседката. Мила и приятна за своите натрупани години, съседката живееше щастливо в своя все по-малък свят на възприемане и реакции. Дразнещото у нея беше немарливостта й. Преди още да почне да губи части от външната реалност, след смъртта на мъжа си, тя съзнателно или не тръгна към клошарството, хареса се, подсвирна си - може и така, не ми пука, и свикна. Години вече наистина не й пука. Оръфана винтяга, останала от покойния, протрити панталони, размъкнати фанели, разръфана плетена бяла шапка и подпетени обувки. Над всичко това светеше едно чисто, бяло, с фини бръчици, синеоко лице с ореол от дълга чисто бяла коса, с подвити краища. Грижеше се, колкото и както умееше, единствено за косата. Може би от дълбокото в нея напираше късополата, стройна фигура, със сипещи се по раменете кичури гъста, винаги в модна окраска, коса. Може би я следваха, невидими за другите, все още жадните, възхитени погледи на колегите и завистливите, зли думи на колежките. Може би...

Смесеният език, на който говореше барчето, го забавляваше и ангажираше. Долавяше отделни думи на английски, немски, испански, арабски... и, доволен, ги повтаряше тихичко. За себе си. Преговарям си, упражнявам се, какво още... Отхвърлянето на старостта е невъзможно, но отдалечаването й е по силите на всеки, обичаше да казва той назидателно на жена си. В отговор на което получаваше леко одобрително пошляпване по ръката.

Индиид, индиид, какво беше, наистина какво?!!! Или времан, а? Ами че едно и също, едно и също... наистина едно и също...

Професорът допи кафето, остатъкът от вафлата ще вземе със себе си. Ще я подели с някое дете. Или с птица. Ако се случи. В парка. Не под сянката, а на крайната пейка, където слънцето се задържа по-дълго. Надигна се, взе бастуна и полека тръгна нататък. Някой зад гърба му го хвана за лакътя.

- Професоре, г-н Карастоянов, моля да ми направите удоволствие, моля!

Спря, обърна се - смуглата жена, която го поздрави преди малко.

- Да? Удоволствие? Какво удоволствие?

- Да хапнете с мен. Моля, заповядайте! - и жената настойчиво го поведе към своята маса с две порции пилешки хапки с гарнитура и две бири.

Объркан и смутен, Карастоянов седна, облегна бастуна на масата отдясно и зачака.

- Заповядайте! Мисля, че ще Ви хареса!

- Ама аз, май вече съм вегетарианец, та... Благодаря Ви, но... ние с Вас... познаваме ли се?

- Е, щом вече е с май, май все още не сте. И се познаваме, разбира се. Аз съм Найда Ангелова. Ваш асистент, нали?

Стеснителната, приканяща усмивка го предразположи и, без да уточняват детайлите на познанството, се заеха с обяда.

Мълчаливото хранене не бе привичка на професора. У дома, на маса, винаги споделяха, обсъждаха, интересно, оживено и приятно. Преди с децата си, тъщата и съпругата. Сега - само със съпругата. Но тук той не беше сигурен, не знаеше как да подхване разговор и накъде да го води.

- Наздраве!

Вдигнаха чашите, отпиха от пенливото питие. Повториха и въпросът дойде.

- Аз не мога да си спомня точно. Бихте ли ми помогнали?

Жената отново се усмихна. Този път неловко и смутено.

- Ами, дреболии... Освен ако настоявате. Важното е, че си правим компания. И идва пролетта... и всички се каним да променим нещо... Вие как сте, какво правите, времето Ви все така ли е точно разграфено и запълнено?

Не. И двамата много добре знаеха, че не е. Времето като категория си съществуваше, но вече встрани от професора. Пълно или празно е то, не го интересуваше. Просто си вървяха заедно. Затова и не отговори. Отпи пак от бирата и се надигна.

- Трябва да тръгвам, чакат ме у дома. Благодаря за обяда, госпожо...м-м-м... колега. И за милия жест!

Професор Карастоянов посегна към шапката си да я докосне с учтивия жест за довиждане и напипа само такето. Отдавна не носеше мека шапка. Меката шапка има свои изисквания. С които отдавна се разминаваше. Жена му още я държеше на видно място на закачалката и редовно я изчеткваше, но професорът редовно я забравяше. Или просто не я забелязваше.

Госпожата колега скочи от масата.

- Ще Ви изпратя малко.

- Не, няма нужда, обядвайте си. Не, наистина. Индиид... вмъкна той съвсем на място английската дума и я погледна както кучето стопанина си. За одобрение.

Тръгнаха.

- Позволете ми!

Позволи. Вървяха под ръка. С бастун отляво, с несъгласуван ход, той - висок и с провлачващи се нозе, тя - нисичка и пъргава. Близо до пейката, неговата слънчева пейка, жената се наклони, докосна с устни ръката с бастуна.

- Прощавайте, господин Карастоянов! Много моля да ми простите. Аз наистина нямах у себе си. Не можех и да изляза, бях в час. Затова не Ви услужих, отидохте си огорчен... Моля Ви, простете!

Професор Карастоянов се дръпна и я загледа недоумяващо.

- Да Ви простя? За какво става дума?

- Е, нищо не е. Може би е без значение вече, но се извинявам за тогава.

- За кога и за какво се извинявате?

Нисичката колежка припряно запристъпва от крак на крак, хвана един кичур от косата си и по детски го заусуква.

- Ами, зимата, дойдохте в стаята ми, помолихте ме за такси, да се приберете у дома, вън валеше, студентите имаха тест, пари у себе си нямах, как да ги оставя да скоча до банкомата, нали разбирате... И си тръгнахте... огорчен, предполагам.

Сбитото и неловко обяснение стигна до професора. Той помисли, обсъди го в себе си и не го прие. Такова нещо нямаше. Той не беше участник в тази ситуация. Не и той. Тя трябва да греши, бърка го с някой друг...

Между тях натежа, натежа, бастунът удари по пейката, накъса тишината и падна на земята. Заедно с вафлата. Смуглата жена се наведе, вдигна ги и ги подаде на професора.

- Извинете ме, но трябваше, аз трябваше... Бях влюбена във Вас. Бях влюбена. Дълго, отчаяно и безнадеждно. А не Ви помогнах... един път ме помолихте и не...

- Спрете - извиси глас професор Карастоянов, - спрете, госпожо! Не искам повече да Ви слушам, не искам да ме забърквате в таза нелепа... Ваша, как да кажа...

- Толкова съжалявам, Професоре, така съжалявам... Довиждане!

Смотолевено от немай-къде "довиждане" сподири отдалечаващата се Найда Ангелова. Нисичката колежка, влюбената жена, отхвърлена по категоричен и не търпящ възражение начин, почти тичаше.

Ръката на професора отново се повдигна към липсващата на главата му мека шапка.

Ядоса се на себе си, седна на пейката, разви вафлата, отхапа и потърси с кого да я сподели. Ни птица, ни дете, ни акран наоколо.

Повдигна лицето си. Притвори очи, отдаде се.

На милостивото пролетно слънце.

Което не питаше и не искаше никой нищо да помни. Или да си спомня.

© Люба Александрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.05.2013, № 5 (162)