Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДВЕ СМЪРТИ НЯМА, БЕЗ ЕДНА НЕ МОЖЕ,
ИЛИ ДЖОНИ И ДРУГИ НЕНАШИ КУЧЕТА

Люба Александрова

web

Няма го. Вече.

До преди два дена беше. Жив, умен, нежен и строг, ласкав и груб. Кучето пазач беше той. Не собствен, никога не е бил наше куче, на нашите три къщи в общия двор. Но ние си знаехме, той и ние, че си е нашето куче. Беше и наше куче, докато беше жива стопанката му, леля Севка. Тя почина преди няколко години. Синът й Красил си направи нова къща горе, навръх селото. Семейната къща остана на дъщерята, дъщерята остана в града, а Джони остана с нас.

Стана си само нашето куче. Хранехме го, разхождахме се заедно, играехме, галехме се. А браненето от него. Не пропускаше стъпки, шумове, заплахи реални и нереални. Всичко отбелязваше с настървен лай и гонитба. Лятос изкарваше нощта пред нашата дворна врата, но истинското му нощуване бе повече в плевнята, в неговото си място. Прескачаше и до Красилови, когато си идваха в празниците и почивните дни. Като за отчет – здравейте, ето ме, тука съм, на поста. Похапваше и там, не отказваше никога, защо да ги обижда, и те стопани, истинските му стопани. Не го деляхме на наше и ваше, беше си Джони. И както ние го обичахме, така други хора не го обичаха и му викаха „мукомор”. Така по нашия край наричат куче, което, освен че лае, си позволява и да хапе. Не зная, никога не съм виждала да е нападнал някого, да е ухапал. Но знаех друго.

Особена вражда имаше с един козар, остряк и той като Джони. Когато стадото кози минаваше с този козар и неговото куче, наставаше истинска врява и олелия, понякога се налагаше да се намесим и ние, ако се случехме у дома, защото кривакът на козаря беше як и чепат. Може Джони да го беше и опитвал, но никога не се уплаши и не пропусна козаря и кучето му да минат край нас необлаяни и неподгонени.

Няма го вече. Повече от шест години. А аз дописвам думите за него сега. От болката е, натрупаната болка и за другите ненаши кучета, преминали отвъд.

Някой, от човеците, скрито, гадно, жестоко поведе Джони към смъртта. Точно казвам – поведе. Стегнатата тънка стоманена тел около врата на Джони пресичаше бавно и мъчително живеца му. Позволи му да живее три-четири дни, преди да развие гангрена, организмът да се отрови и...

Ние, другите човеци, тия с нашето куче, се опитвахме да му помогнем, давахме му антибиотик в мляко, наръсвахме раната със сулфамид... говорехме му ласкаво, успокоително – всичко ще мине, не бой се... Но не можехме да свалим умъртвяващата тел от врата му. Джони не даваше да го докоснем там. Извиваше се в ръцете ни и побягваше. Скриваше се за известно време в плевнята, поизчакваше да премине уплахата от нашата неосъществена намеса и пак идваше при нас с молещите си очи и жалкия си вид на премазано вече същество.

Повикахме ветеринарния лекар да прекрати мъките му. Случих се сама у дома. Как преживях всичко, не помня ясно и не искам да възкресявам. Само помня, че се бях свлякла на тревата в двора и виех. Виех вместо Джони с пресеченото гърло. Конвулсиите, негови и мои, носих дълго у себе си. Погребахме го в родната му къща, в двора на леля Севка. С гроб и молитва. За негов и на душата му късмет той легна в земята с Божията благословия.

Другите ненаши кучета – Лиска, Безименния и Сара Втора, си отидоха пак по аналогичен мъчителен начин. Често си мисля, че причинителят на тези смърти, различно жестоки и ужасяващи, е единисъщ, живее редом с мен, с нас, с вас... Живее. Как? Не мога да го проумея, да провидя. Защо пък избира да унищожава жестоко, донякъде сходно, нашите ненаши кучета не съм в състояние да обясня. Нито на себе си, нито комуто и да било. Душата, умът и сърцето ми не искат да приемат, че този единисъщ минава по нашата улица, може би спираме и се поздравяваме, може би разменяме по някоя дума... Цялата погълната от мен информация за човешката природа и нейните многолики проявления, всичките мои познания, донякъде смлени и утаени дълбоко в подсъзнанието ми, не ми помагат. Остава бягството. Бумеранговото бягство. Което ме върна към този отдавна започнат разказ.

Оправдано ли е да ви занимавам повече с описание на другите смърти на нашите ненаши кучета? Не съм сигурна.

Но смъртта не бива да се подминава, не бива да се отрича, да се омаловажава. Без нея се къса цикълът, веригата, спиралата. Помня любим израз на татко ми, светла му памет. Заговорехме ли за смъртта, той идваше винаги до думите на подполковник Дрангов: „Две смърти няма, без една не може.”

Без една не може. Всекиму по една. Но има и предсмъртие, което невинаги избираме. И което унищожава предварително, кара те да жадуваш смъртта. Като изцеление и избавление.

Смъртите на нашите ненаши кучета бяха по една за всяко. Предсмъртията не мога да изброя. И до ден-днешен ме поразява изобретателността на единисъщия. Беше изумяваща. Срина ме направо, най-вече при последното куче, което си отиде. Даже не знам как да го опиша, защото това не беше нашето "дежавю". За мен и за останалите обитатели на улицата. И за случайни хора, на които разказвахме за стореното зло.

Стори ми се, че Сара Втора, черната плодовита кучка, прошумоли сред високата трева около ореха. Повиках я, понечих да отворя по-широко малката вратичка между ливадата и двора и видях как се свря в бъзака. След няколко минути се надигна и вместо глава, се показа някакво чудовище. Докато проумея, това беше чудовище. На главата й бе нахлузена трилитрова пластмасова бутилка. Тя се въртеше, удряше се в ниските клони, но не успяваше да се измъкне. Уплашена и ужасена, се приближих, опитах се да дръпна бутилката, но тя беше натикана с гърлото около врата й. Сара побягна и се скри сред дърветата. По-късно се показа, опитахме със съседа да я хванем, да пробваме да я освободим от задушаващото я, но тя пак не се даде. Кому бе дошла тази безумна идея за прекъсване на живот?!? Как бе успял някой да вкара главата й в пластмасовата бутилка? Съседът предположи, че Сара го е познавала, че я е примамил с храна в бутилката и че тя сама си е напъхала главата. За мен това бе донякъде нереално и неизпълнимо. Трябваше доста сила и умение, за да мине главата й през по-малкия диаметър на бутилката. И до днес си мисля, че съседът, в стремежа си да ме успокои донякъде, измисли тази версия с храната... И така да беше, това да бе истината, тя бе жестока, преднамерено жестока, зла и зловеща. Като замисъл и като изпълнение.

Сара Втора се кри някъде два дена. Умря от задушаване. И ужас. Избрала си беше място. Видно и красиво място. Под ранната джанка при картофите. Погребахме я извън къщата, далеч в полето.

Дълго време заобикаляхме редовете с избуяли картофи, не заставахме под джанката, не късахме плод от нея. Дълго време. Ароматните, вкусни джанки се орониха, покриха мястото, където беше издъхнала Сара Втора.

Дойде есента. Прекопах по-дълбоко мястото. Смесих джанките и картофите с трева и ги зарових под пръстта. Напролет този компост, прекрасния естествен тор на земята щеше да я подсили.

 

 

© Люба Александрова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.05.2012, № 5 (150)