Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ДЪРЖАВНАТА ПОЛИТИКА В БЪЛГАРИЯ КЪМ ДЕЦАТА В НЕРАВНОСТОЙНО ПОЛОЖЕНИЕ. ИНСТИТУЦИОНАЛИЗАЦИЯ И ДЕИНСТИТУЦИОНАЛИЗАЦИЯ

Красимир Брайков

web

Управлението и решаването на социалните въпроси и проблеми е пряко свързано с регулирането на социалните отношения, възникващи и съществуващи във връзка с тях. Тази регулация се реализира чрез конституирането и прилагането на социална политика, разбирана в широк смисъл1.

Социалната политика може да се дефинира2 като съвкупност от управленски дейности и конкретни политики, предприемани от различни социални институции за регулиране на отношенията между индивиди и социални групи във връзка с удовлетворяване на основните им жизнени потребности и интереси, намаляване на социалното неравенство и постигане на социална сигурност за всички граждани. Разглеждана в широк смисъл, социалната политика е политика на социалното развитие, на регулиране и управление на цялостните жизнени условия и предоставяните от държавата възможности за развитие, а не само политика на социално подпомагане на изпаднали в беда лица, социални групи или категории (по Ангелова 2008: 81).

Социалната политика като регулатор на социални отношения възниква тогава, когато традиционните във всяко общество регулатори - традиции, културни ценности и норми, религия, пазарни отношения и др. - се оказват недостатъчни за конституиране и/или запазване на дадена общност. Самата социална политика е "функция на реално съществуващата политическа власт, която се приспособява към процесите, извършващи се в обществото" (Ангелова 2008: 81). Като такава тя е сложна система от механизми и социални технологии, която възниква, съществува и се развива успоредно и в резултат на наличието на различни интереси и потребности в обществото.

Съществуваща, за да удовлетворява в една или друга степен тези интереси и потребности, целта на социалната политика е постигане на относително социално равновесие в обществото, съхраняване на съществуващия тип обществени отношения, интегриране на общността и - в крайна сметка - укрепване на властта (Брайкова 2000: 18-25).

Особено място в социалната политика на всяка държава - в т.ч. и на България, заема политиката към децата, които са най-нуждаещи се от защита, грижи и осигуряване на условия за нормално развитие и качествен живот. Специално внимание се отделя на т.нар. деца в неравностойно положение, в т.ч. и на децата с увреждания.

 

Кратка историческа ретроспекция

Историческите данни сочат, че организираните грижи за децата с увреждания в страната започват в края на ІХ и началото на Х век. Църквата - като религиозна, социална и до голяма степен просветителска институция през Средновековието, е тази, която организира първите грижи за децата с увреждания у нас3, като поставя тези грижи на вниманието на обществото (Мутафов, Шошева 1992: 32).

Освен църквата голяма роля за лечението, отглеждането и развитието на децата с увреждания са имали семейството и родът (виж Хаджийски 2002а, 2002б, 2003), особено по време на турското робство.

След Освобождението през 1878 година и възстановяването на Българската държава грижите към децата в неравностойно положение постепенно преминават от семейството към държавата. Още през 1891 г. в "Закона за народното просвещение"4 се предвижда обучение на децата с телесни или психични недостатъци. Към приложението на това решение се стига обаче значително по-късно и то е резултат от усилията на отделни ентусиасти - добре подготвени лекари и педагози. Медико-педагогическото обгрижване за седемте, тогава основни, категории аномални деца се заражда у нас в различни години.

Фердинанд Урбих открива частно училище за глухи деца, на което е и директор, а през 1906 г. то се реорганизира в "Държавен институт за глухи".

Израз на повишения интерес към възпитанието и обучението на децата с умствени увреждания е лекарският сбор във Варна през 1907 г., на който е изнесен доклад на тема "Грижи за дефективните деца". През 1921 г. по инициатива на д-р Шуманов в България се основава "Медико-педагогическо дружество" с председател проф. Димитър Кацаров. Главната цел на дружеството била да се положат грижи за умствено изостаналите деца. В тази връзка в столицата се откриват две помощни паралелки, а скоро след това започва откриването и на други такива в страната - Казанлък, Пловдив, Русе. През 1930 г. в София педиатърът проф. д-р Стефан Ватев основава и първата Детска съвещателна станция за психично дефективни деца. Три години по-късно се издава и специална наредба за организирани грижи за тези деца. По инициатива на дружество "Грижи за бавноразвиващите деца в България" на 22.02.1937 г. в софийския квартал "Захарна фабрика" се открива първото в България Помощно училище с пансион, наречено Възпитателен институт "Развитие". "Характерно за развитието на олигофрено педагогиката е, че идеята за въвеждане на помощно обучение принадлежи на лекарите към училищата, към които по-късно се присъединяват педагози" (Обучение 2011).

Специални домове за отглеждане на деца с увреждания в България - в случаи на изоставяне от родителите, интензивно се разкриват след 50-те години на ХХ век. По правило те са създавани "далеч от погледите на хората", за да не влияят на емоционалното състояние на здравите. Тези социални заведения са изграждани на основата на медикалистката философия, че децата с увреждания могат да получат адекватни медико-педагогически и образователни грижи само в специализирани заведения от съответните специалисти. По същия начин стои въпросът и за изоставените здрави деца, нуждаещи се от социализация и подготовка за самостоятелен живот. Те също са били институционализирани в съответните социални заведения.

През последните двадесет години в България се наблюдава динамичен преход от социалистическо общество към интегрирано европейско общество. Променя се и обликът на цялостната държавна политика. България - вече страна-членка на Европейския съюз - полага усилия за създаване на все по-реални условия за защита и прилагане на основните права на детето, залегнали в Конвенцията на ООН за правата на детето. Доколко е успешна държавната социална политика в областта на грижите за детето и особено за онова, което е поставено в неравностойно положение; защитено ли е то, какво още има да се желае, очаква и изисква? Отговорът на тези въпроси може да се търси във и чрез предметните области на различни научни дисциплини, във и чрез анализа на социалната политика в сферата на грижите за детето и действията за нейното изпълнение от различни изходни гледни точки. Тук отговорът ще се търси чрез социологическия анализ на две основни тенденции: институционализация - тенденция, идваща от миналото и трайно съществуваща в съвременната социална политика и общество, и деинституционализация - тенденция, превърнала се в актуален социален проблем през последните години, особено след влизането на България в ЕС.

 

"Деца в неравностойно положение" - нормативни определения и "класификация"

Терминологията "деца в неравностойно положение" е широкообхватна, снемаща в себе си множество смисли и отнасяща се до различни социални групи, категории и субкатегории деца. Това я прави неясна и - понякога - трудно верифицируема.

Терминът "деца в неравностойно положение" най-често се среща в международни документи на ЮНЕСКО. Смята се, че всяко дете, което е поставено в ситуации на неравнопоставеност спрямо останалите - т.е. намира се в неравностойно положение, попада в ситуация на риск.

В българското законодателство терминът "деца в неравностойно положение" също се дефинира като "деца в риск". В Закона за закрила на детето (Закон 2000) "дете в риск" е дете:

а) чиито родители са починали, неизвестни, лишени от родителски права или чиито родителски права са ограничени, или детето е останало без тяхната грижа;

б) което е жертва на злоупотреба, насилие, експлоатация или всякакво друго нехуманно или унизително отношение или наказание във или извън семейството си;

в) за което съществува опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие;

г) което страда от увреждания, както и от труднолечими заболявания, констатирани от специалист;

д) за което съществува риск от отпадане от училище или което е отпаднало от училище (Закон 2000: § 1., т. 11 от допълн. разп.).

Приемайки тази дефиниция, тук ще поставя известен акцент върху социалната субкатегория деца в риск, визирана в т. "г".

Проследявайки и анализирайки Националната стратегия за детето 2008-2018 г., практиката в политиките и дейността по закрила на детето (Национална 2008), както и на основата на Конвенцията на ООН за правата на детето (Конвенция 1989), Закона за закрила на детето (Закон 2000) и Закона за социалното подпомагане (Закон 1998), тук приемам следната по-подробна класификация на групите и субкатегориите деца в неравностойно положение, или още деца в риск:

І. Според факторите (причините), обуславящи риск за детето:

1. В ситуация на бедност (живеещи в социално слаби семейства).

2. Оставени в неграмотност или отпаднали от образованието.

3. Деца без родители, или с един родител, или чиито родители са лишени или ограничени от родителски права.

4. Деца, основателно или неоснователно останали без родителска грижа (изоставени деца).

5. В специализирани институции:

5.1 за деца от 0 до 3 години;

5.2 за деца от 3 до 7 години;

5.3 за деца от 7 до 18 години;

5.4 за деца и младежи с увреждания:

5.4.1 за деца и младежи с умствена изостаналост;

5.4.2 за деца и младежи с физически увреждания (и съхранен интелект);

5.5 за деца с девиантно поведение:

5.5.1 за деца в социално-педагогически интернати (СПИ);

5.5.2 за деца във възпитателни училища-интернати (ВУИ);

5.5.3 за деца в поправителни домове (ПД).

6. Деца със специални образователни потребности (деца с увреждания).

7. Деца на улицата.

8. Деца, жертви на насилие.

9. В ситуация на експлоатация на детския труд.

10. Деца, жертви на трафик.

11. Деца - жертви на престъпления.

12. Деца, извършители на престъпления.

13. Деца в интернет.

14. Деца - бежанци.

ІІ. Според формата на грижа:

1. Деца, отглеждани в биологичните семейства и в риск от изоставяне:

1.1 подкрепяни изключително в биологичната си среда;

1.2 подкрепяни в биологичната среда и с услуги в общността.

2. Изоставени от родителите деца, или деца без родители:

2.1 деца, отглеждани от роднини;

2.2 деца, отглеждани от близки;

2.3 деца в приемни семейства;

2.4 деца в институции.

Трябва да се има предвид, че едно дете може да попадне в няколко от посочените групи или категории - последователно или едновременно. В този смисъл строгото разграничаване на отделните категории и субкатегории деца в неравностойно положение има в известна степен абстрактен характер.

Тази класификация дава възможност да се отграничат и множеството проблеми, пред които се изправят децата в неравностойно положение, както и тези, които социалната политика трябва да решава.

 

Деца в институции - кратки статистически данни

В началото на ХХI век в България съществува разгърната система от различни видове институции за деца. До началото на 2008 г. те се намират на подчинение на различни министерства - МЗ, МОН и МТСП, а работата в тях се регламентира с различни нормативни актове.

Днес институциите са държавно делегирана и контролирана дейност и са на подчинение на общините. Данните за периода 2001-2009 г. (табл. 1 и табл. 2) сочат, че е утвърдена трайна тенденция към намаляване броя на децата в специализирани институции, но се смята, че техният брой все още е голям (Доклад 2010; Стратегия 2010). Намалява и относителният дял на децата в специализирани институции спрямо детското население в страната - от 0.78% през 2001 г. до 0,53 % през 2008 г. (граф. 1.)

Табл. 1. Видове институции от интернатен тип и брой
настанени деца и младежи в тях към месец октомври 2009 г.

№ по ред

Вид институция

Общ брой

Настанени деца

1.

 

Домове за медико-социални грижи за деца на възраст от 0-3 години

32

2 421 деца

2.

 

Домове за деца, лишени от родителска грижа от 3 до 18 години

80

3 876 деца

3.

 

Домове за деца с умствена изостаналост и дом за деца с физически увреждания

24+1

1 419 деца (1002 деца и 417 младежи

Всичко

137

7 716

Източник: Доклад (2010: 4).

 

Табл. 2. Видове институции и брой настанени деца
с увреждания за периода 2001-2008 г.

Тип институции

бр. институц.

бр. деца

бр. институц.

бр. деца

бр. институц.

бр. деца

бр. институц.

бр. деца

бр. институц.

бр. деца

бр. институц.

бр. деца

бр. институц.

бр. деца

бр. институц.

бр. деца

Година

2001 г.

2002 г.

2003 г.

2004 г.

2005 г.

2006 г.

2007 г.

2008 г.

Институции за деца с увреждания Общо

31

1 901

31

1 854

30

1 818

30

1 835

28

1 310

27

1 193

26

1 115

26

1039

Дом за деца и младежи с умствена изостаналост(ДДМУИ/ДДУИ)

30

1 803

30

1 773

29

1 742

29

1 763

27

1 251

26

1 138

25

1 053

25

980

Дом за деца и младежи с физически увреждания и съхранен интелект (ДДМФУСИ)

1

98

1

81

1

76

1

72

1

59

1

55

1

62

1

59

Домове за деца, лишени от родителска грижа (ДДЛРГ)

102

7 145

102

6 920

102

6 151

101

5 567

101

5 506

86

4 717

86

4 189

82

3797

Институции на МЗ

Дом за медико-социални грижи за деца (ДМСГД)

32

3 563

32

3 141

32

2 906

32

2 882

32

2 960

32

2 743

32

2 715

32

2440

Общо за всички институции

165

12 609

165

11 915

164

10 875

163

10 284

161

9 776

145

8 653

144

8 019

140

7276

Източник: по данни на АСП

Моите лични наблюдения, както и данни от различни източници (Доклад 2007; Доклад 2010; Стратегия 2010 и др.) показват, че в по-голямата част от тези институции основните физиологически потребности на децата от подслон, храна, облекло, здравна помощ, както и от образование, са задоволени в някаква степен - най-често по-добре, отколкото в техните семейства, които са в неравностойно социално положение. Същевременно съвсем не са гарантирани посрещането и задоволяването на други основни потребности - изграждане на личностна идентичност, на автономност, на индивидуализирано отношение и емоционална близост с възрастен, на истинско лично пространство и комфорт. С други думи, цялостният процес на социализация на децата в институции е силно затруднен и/или не протича по начин, който е приет за нормален в нашата култура.

Графика 1: Относителен дял на децата в специализирани институции спрямо общия брой на детското население по тип институции на 1000

За да могат да бъдат разбрани проблемите, възникващи и съществуващи в социалните институции за деца с увреждания, е необходимо накратко да се изяснят понятията "институция" и "институционализация", а след това да се анализират накратко процесите и проблемите в контекста на концепцията на Гофман за "тоталните институции".

 

Институция и институционализация

В социологията понятието "институция" се описва като "редовно повтарящи се в течение на продължително време социални практики, санкционирани и поддържани с помощта на социални норми и имащи важно значение в обществото" (Абъркромби, Хил, Търнър 2000).

В българската социология социалната институция се дефинира като "един от основните субекти в обществената действителност", в която се "извършва определена дейност по създаването на материални и духовни блага, по обслужването на хората при задоволяване на техните потребности, по управлението на обществото" (Михайлов 1997). Социалната институция включва определен брой хора, социални вещи и "дадена съвкупност от социални предписания, норми и правила (писани или неписани), които регламентират изпълнението на функциите на И.с., нейното поведение, работата на хората в нея" (Михайлов 1997а: 175). Между хората в рамките на една институция съществуват "отношения на координация и субординация съобразно конкретната система от социални роли" (Михайлов 1997а: 175) и социални статуси.

Съществува особеност, свързана със смисловото значение и сериозните съдържателни разлики между понятията "институция" и "институционализация". Обикновено под институционализация се разбира процесът, а също така и резултатът от процеса, в който социалните действия се превръщат в устойчиви социално-структурни отношения и взаимодействия. В същото време "институционализацията" се разглежда и като процеса, и като възникващото - в резултат на този процес - такова състояние на социалните актьори, при което те стават неспособни или неприспособени за независим социален живот извън институцията (Джери, Джери 1995). С други думи, процесът на институционализация "…предпоставя повече или по-малко продължително нарастване и изкристализиране на относително стабилни норми, ценности и правила за поведение в различни социални и организационни форми" (Михайлов 1997: 174).

Пример за подобно значение на термина "институционализация" - т.е. социалните актьори са неспособни или неприспособени за независим социален живот извън институцията, са Домовете за деца от 7 до 18 години. Подобна институционализация обикновено протича в т.нар. от Гофман "тотални институции". Ключов белег за тях е, че управлението на голям брой хора води до необходимостта от тяхното административно-бюрократично обединяване в групи, независимо дали това е ефективно за социалната организация (Гофман 1961).

Тоталните институции създават и постоянно поддържат напрежение между социалния - при децата сведен до домашния - и институционалния свят, а това напрежение се използва като един от механизмите за управление, като инструмент, социална технология на властта и доминацията. Фактически, индивидът - в нашия случай детето - влиза в институцията с някакво изградено на основата на своя домашен свят "Аз", или поне с генетично формираните основи на бъдещия "Аз". В условията на институцията "Аз"-ът най-често се развива или претърпява радикални изменения в сравнение с потенциалното си развитие в естествена социална среда. Гофман разкрива механизмите, с помощта на които се потиска "Аз"-ът на отделния индивид в условията на тоталната институция: откъсване от предишни социални роли, позиции и статус и силно ограничаване, стигащо до лишаване от право на индивидуалност. За тоталните институции е характерно разрушаването на обичайните отношения и връзки между човека и извършваните от него дейности. За отделния индивид част от тях или всички стават неприемливи, безинтересни, наложени "отвън" - от правилата и нормите на институцията, прилагани от групата на персонала - и в крайните случаи дори противни. Всяка проява на някаква защитна реакция най-често се превръща в мишена за нова атака и натиск (властова доминация) от страна на персонала за стриктно изпълнение на създадените, по мнение на част или на всички подчинени, неясни и неприемливи правила. Това, от своя страна, неминуемо води до увеличаване на разрива, на социалната дистанция между голямата група на подчинените (или подвластните) и контролиращият (властово доминиращ) ги малочислен персонал. Всяка от тези групи е склонна да приеме другата в рамките на изградените негативни стереотипи за нея, като така се сформират общностите "те" (подчинените) и "ние" (персоналът, властимащите - ръководители, възпитатели и др.). При официалното общуване в тоталните институции се формират, развиват и сблъскват два различни социални и културни свята, не винаги пресичащи се, а когато пресичане има, то е недостатъчно и незначително. Този феномен е особено силно изразен в Домовете за деца. Животът на тези деца, тяхното ежедневие протича едновременно в две тотални институции - социалната (Дома за деца) и образователната (училището), като при това те никога (или почти никога) не са имали и не са пребивавали в обичайния, за всички останали, социален/домашен свят. Нещо повече, децата в институции попадат в две различни групи на подчинение - от една страна, това е групата на подчинените в Дома, а от друга - тази на училището. Към всяка от тези групи са налице множество неясни и неприемливи правила. По този начин децата от Домовете са подложени на много по-силен външен натиск и властова доминация. Естествена последица на това е по-голямата социална дистанция между тях и персонала (учители и възпитатели) и съответно много по-трудно протичащият възпитателен процес. Струва ми се, че тези процеси са в основата на възникването и развитието на т.нар. социални патологии при децата, които ги превръщат в "жертви" на властовата доминация, на институционализацията, правейки ги неспособни за независим живот и зависими от самата тотална институция - с други думи, властовата доминация и институционализацията на децата може да се разглежда като процес на социална виктимизация.

Освен характеристиките на тоталните институции и протичащите в тях процеси, когато става дума за институционализация на деца с увреждания, особено внимание трябва да се обърне и на един друг - тотален по своята същност - процес, какъвто е медикализацията5.

Както е известно, медикализацията (виж по-подробно например в: Зола 1972; Илич 1976; Фуко 1993; 1994; 1996) е процес, в резултат на който човешкият живот се разглежда предимно като медицински проблем, "т.е. като проблем на съотношението здраве и болест". Така човекът започва "априори да гледа на себе си като на пациент, а човешкото тяло и съзнание, от раждането до смъртта, се превръща в обект на втренчен медицински контрол и регулиране" (Лехциер 2006). Следвайки Лехциер, може да се приеме, че медикализацията е процес на патологизация на обществото, на "производство на пациентско самосъзнание" - днес се говори за медикализация на населението, повседневността, детството, сексуалността, медийните дискурси, климакса и т.н. (Лехциер 2006). Всъщност институционализираните деца с увреждания биват подложени на механизмите на подчинение и възпитание, конституирани в и от тоталните институции и същевременно - по силата на наличие на увреждане и различни функционални дефицити - на възпитание в манталитет на пациент, дори на екзистенциален пациент, т.е. на човек, за който "патологията" на собственото тяло и/или психика се превръща - съзнателно или не, осъзнавано или не - в съвършено особен и неотчуждаем опит за света и самия себе си (Лехциер 2006).

Един от начините за изграждане на обяснителни хипотези и модели на явленията и процесите, протичащи в домовете за деца, в т.ч. и домовете за деца с увреждания, е използването на теорията за тоталните институции и техните механизми на функциониране. Възможностите за анализ се разширяват при включване на концепциите за медикализация, социално изключване на децата с увреждания и др.

Например знае се, че в институции попадат най-често деца с увреждания, деца без родители, или с един родител, или от многодетни семейства. Според актуалните данни на ДАЗД около 80 % от децата в институциите имат семейство, но са настанени поради невъзможност да бъдат отглеждани в семейна или близка до семейната среда. Основните фактори, които обуславят настаняването на децата от семейства в неравностойно социално положение в специализирани институции, са свързани с бедността, социалното изключване и липсващия достъп до ресурси, в съчетание с недостатъчни или липсващи алтернативни на институционалната грижа услуги. При бедни семейства наличието на увреждане на дете води до допълнително и много сериозно финансово натоварване на семейството. Така още до навлизането в институцията, детето е "вплетено" в социална среда, в която доминират множество и различни негативни фактори. Попадайки в институция, голяма част от тези фактори, не само че не отпадат - част от тях остават (например бедност, социална изключеност и др.), а част само смекчават своето негативно влияние, но се прибавят и нови - обезличаване, медикализация и др.

Една от най-тежките последици на институционализацията на децата и младите хора със и без увреждания - успоредно със социалната виктимизация, е социалното отчуждение - разбирано като "многообразни форми на ограничаване на личните, социалните, политическите и финансовите възможности" (Социалното 1998) - и тяхната стигматизация. Например в много страни от Централна и Източна Европа (в т.ч. и в България) битува схващането, че децата от домовете са загубени за обществото, че те са само едно социално бреме и едва ли заслужават да бъдат обект на сериозна и адекватна грижа от страна на обществото. Медийните акценти върху девиантни прояви на тези деца само затвърждават подобни етикети и стигми.

 

Деинституционализация

Призивите за ликвидиране на тоталните институции за деца и възрастни започват през 60-те и 70-те години на ХХ век в Западна Европа, САЩ, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Възникването и развитието на движението за деинституционализация е свързано с желанието да се отстранят социалната изолация, развитието на социална олигофрения, да се прекратят различните извращения, извършвани в тези институции върху хората с увреждания и др.

Познати са различни политики и практики на деинституционализация (виж Рамон 2002: 139). Например във Франция още в началото на 19. век е имало две големи села от смесен тип, в които хората с увреждания са живеели равнопоставено с останалите жители и са вземали активно участие в социалния и икономическия живот на домакинствата (Жодле 1991). Великобритания и Италия са единствените европейски страни, които са се отказали от специални психиатрични заведения, а хората с психиатрични проблеми са били приведени в режим на свободно съществуване в обществото. Мнозинството от децата с тежки физически увреждания в повечето западноевропейски страни днес се възпитават по домовете си, а не в специализирани интернати, а децата с умствени увреждания по-често се хоспитализират, но продължителността на хоспитализацията е съществено съкратена. В тези страни продължават да съществуват специални училища, но условията на живот и образование в тях са максимално близки до семейната среда и целта е децата и младежите с увреждания да се подготвят по начин, който да им позволи да преминат в общообразователните институции.

Посочените по-горе данни показват, че процесите на деинституционализация вече са в ход в България. Отделите "Защита на детето", като основен проводник на държавната политика за децата, са натоварени с извършването на обективна оценка на всеки конкретен случай, като практиката е да се направи всичко възможно да се реализира превенция на изоставянето. Тези отдели осигуряват сами или с външни доставчици на услуги ефективна социално-психологическа и материална и финансова подкрепа в семейна среда и по този начин "свиват" входа в институциите. И обратно - изходът от домовете за деца вече е много по-отворен, отново в резултат на ефективна работа и подкрепа на детето и семейството за успешна и трайна реинтеграция.

Днес се смята, че са върнати в семейството и в общността над 5 300 от децата, живели в институция. За успешна реинтеграция и социализация семействата и децата се подкрепят от държавата и от НПО, изпълняващи често държавно делегирани дейности в областта на работата с деца в риск.

За децата, оставащи в институциите, днес се грижат възпитатели, педагози, психолози, социални работници. Всеки от тях трябва да познава много добре и да прилага ефективно основите и методите на социалната работа, за да може успешно да улови и формулира проблемите на детето, да направи вярна оценка на рисковете за детето и на неговите потребности, да изработи и приложи най-ефективния план за действие и за развитие на едно дете. Освен това всеки от този педагогически колектив със своя професионализъм, компетентност и човешки качества трябва да се води от някои основни измерения и принципи на възпитание на децата:

- принцип на практическата приложимост, реалистичност и връзка с живота;

- принцип на позитивност, опора на положителното, доверие във възможностите на възпитаника, съчетани с взискателност;

- принцип на възрастов и индивидуално-личностен психологически подход;

- принцип на единство във възпитателните въздействия и изисквания;

- съгласуваност, координираност и комплексен подход във възпитанието;

- системност, последователност, продължителност и непрекъснатост на процеса;

- хуманност и толерантност;

- възпитание в процеса на труда.

Въпреки някои частични успехи в процеса на деинституционализация все още съществуват множество проблеми. На първо място, трябва да се спомене недостатъчният брой услуги за деца и семейства, които да отговарят комплексно на потребностите им, както и тяхното неравномерно разпределение на територията на страната. За децата с увреждания е особено важно при тяхното социално включване да не се сблъскват с различни архитектурни и транспортни бариери, които днес са повсевместен факт в страната, и др.

В приетата стратегия за деинституционализация (Стратегия 2010) под "деинституционализация" се разбира "процес на замяна на институционалната грижа за деца с грижа в семейна или близка до семейната среда в общността, като не се ограничава само до извеждане на децата от институциите. Това е процес на предотвратяване на настаняванията на деца в институциите, създаване на нови възможности за децата и семействата да получат подкрепа в общността и протича на много нива". Подобна формулировка и заложените подходи, принципи и методи на работа в стратегията изискват въвеждане на съвременни, интердисциплинарни методи на работа със семействата и децата, наличие на финансов ресурс, многообразие от социални услуги и свободен достъп на децата и семействата до тях и др.

Това обаче често не е възможно. Съвременното състояние на системата за предоставяне на социални услуги може да осигури не повече от 10% до 15% от потребностите на хората с увреждания чрез услугата "личен асистент". За много деца все още редица услуги, свързани с деинституционализацията, са недостъпни.

 

Заключителни бележки

В държавната социална политика на България към децата в неравностойно положение могат да се отграничат най-общо три периода. Първият започва след 1878 година и продължава до около 1950 г. За този период е характерно, че децата в риск са били отглеждани в отворени институции, най-често изграждани от частни лица или неправителствени организации, като възпитанието и образованието им е било насочено към подготовката на децата за живот извън институцията и към тяхната пълноценна социална интеграция. Вторият период - 1950-1990 година - е свързан с налагането на медицинския модел на уврежданията и със създаването на държавни институции, които наскоро след създаването си придобиват характеристиките на затворени, "тотални" (Гофман) институции. Характерното за тях е медикализацията на живота на децата в риск и тяхното "институционализиране" - превръщането им в зависими от институцията индивиди, неспособни за самостоятелен и независим живот. Третият период - след 1990 година, се характеризира с постепенно ориентиране към деинституционализация, към предлагане на социални услуги на семействата на децата с оглед превенция на оставянето им в домове за деца, както и на социални услуги за подкрепа на живота на децата в риск извън институцията.

Подобна периодизация е относителна и тя не разкрива същностните проблеми в процеса на отглеждане, възпитание и образование на децата в риск. Тя само маркира определени, широки рамки на протичалите и протичащите процеси в сферата на държавната политика.

Съвременният период на деинституционализация носи в себе си остатъци от държавната политика на близкото минало. Практическият опит в Европа е показал - примерите с Италия и Великобритания, че дори при успешно провеждане на деинституционализацията се запазва тенденцията да се използват традиционни авторитарни подходи и методи за организация на социалното обслужване на децата в риск. Дори само поради това, че деинституционализацията предполага въвеждането на нови, кардинално различни подходи на организация (Рамон 2002: 144-146). Самият процес на деинституционализация се сблъсква често със съпротива както от страна на специалистите, така и от страна на децата в риск. В България липсват изследвания върху процесите на деинституционализация, а приеманите и прилаганите социални политики и практики към отглеждането, възпитанието и образованието на децата в риск често изглеждат стихийни, авторитарни и изключващи мнението на самите деца и техните реални потребности. Самата "философия" за бърза, тотална и извършена веднага деинституционализация, без реално съществуваща "гостоприемна" социална среда за тези деца, е изключително вредна.

Основният извод, който се налага, е свързан с необходимостта от критичен анализ на съвременните тенденции в процесите на институционализация и деинституционализация, на социалната интеграция и включване на децата в риск с цел да се постигне оптимизиране и повишаване ефективността на тези процеси. Докато усилията в тази посока, както и формирането на социалната политика се ограничават - в една или друга степен - от организационни изменения "отгоре", едва ли могат да се очакват сериозни позитивни резултати.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Социалната политика - в широк смисъл - е сложна система от видове социални политики в сферата на здравеопазването, труда, трудовата заетост и защитата при безработица, образованието, социалното осигуряване, социалното подпомагане и социалната работа с различни социални категории лица. Често в практиката, а и в множество научни разработки - особено, когато се говори за отделни рискови или малцинствени групи - под социална политика се разбира най-вече социалната политика в сферата на социалното осигуряване, социалното подпомагане и социалната работа. [обратно]

2. Съществуват множество дефиниции на понятието "социална политика" (виж напр. Алкок, Дейли, Григс 2008; Блекмор 2003; Димова, Георгиева, Янева 2000; Мидлей, Лайвмор 2009; Спасов 2002; Хил 2009 и др.). Често успоредно с изясняването на терминологията, свързана със социалната политика, се отделя значително място за изясняване моделите на социална политика, прилагани в различни региони на света (виж напр. Еспинг-Андерсън 1997). [обратно]

3. Първи сведения за грижи за деца с увреждания могат да се открият в "Шестоднев"-а на Йоан Екзарх, както и в "Небеса". Според руския дефектолог А. И. Дячков (Дьячков 1961: 12), съществуват данни за обществено възпитание на глухи деца в България още през Х век. В "Житие на Иван Рилски" от Евтимий Търновски се казва, че "мнозина идеха при него, като донасяха свои болни, и се завръщаха, като ги приемаха оздравели чрез молитвите му" (Христоматия 1967: 400). Съществуват и множество други исторически извори за грижите за децата с увреждания в средновековна България но това надхвърля предмета на нашия анализ. [обратно]

4. Законът за народното просвещение е обнародван през 1892 г. в ДВ, бр. 17 от 23 януари. [обратно]

5. Идеята за връзката между медикализацията и институционализацията на децата с увреждания е на Б. Ивков и ми бе посочена по време на неформален дебат по проблема за децата в институции. [обратно]

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Абъркромби, Хил, Търнър 2000: Abercrombie, N., Hill, S., Turner, B. S. The Penguin Dictionary of Sociology. Fourth edition. Penguin Books, 2000.

Алкок, Дейли, Григс 2008: Alcock, С., Daly, G., Griggs, E. Introducing Social Policy. Second edition. Pearson Education Limited. London, 2008.

Ангелова 2008: Ангелова, К. Устойчиво развитие и социална политика. // Икономика и мениджмънт. Научни трудове на Русенския университет, том 47, серия 6.1. Русе: Русенски университет "Ангел Кънчев", 2008, с. 80-84.

Блекмор 2003: Blakemore, К. Social Policy. An Introduction. Second edition. Buckingham-Philadelphia: Open University Press, 2003.

Брайкова 2000: Брайкова, Т. Теория на социалната политика. София: Парадигма, 2000.

Гофман 1961: Goffman, E. Asylums: Essays of the Social Situation of Mental Patients and other inmates. New York: Anchor Books, 1961.

Джери, Джери 1995: Jary, D., Jary, J. Collins Dictionary of Sociology. Second edition, 1995.

Димова, Георгиева, Янева 2000: Димова, Д., Георгиева, Б., Янева, Н. Социална политика - държавна, общинска, фирмена. София: Тракия-М, 2000.

Доклад 2010: Доклад за изпълнението на "Национална програма за закрила на детето - 2009 г.". София: ДАЗД, 2010. // Портал за обществени консултации. Министерски съвет, 2010 <http://www.strategy.bg/FileHandler.ashx?fileId=1143> (26.10.2011).

Доклад 2007: Специализирани институции за деца с увреждания. Доклад. София: ДАЗД, 2007. // Държавна агенция за закрила на детето, 2007 <http://sacp.government.bg/programi-dokladi/dokladi/specializirani-institucii> (26.10.2011).

Дьячков 1961: Дьячков, А. И. Системы обучения глухих детей. Москва, 1961.

Еспинг-Андерсън 1997: Esping-Andersen, G. The three worlds of welfare capitalism Development. // Welfare state. Historia, kryzys i przyszłość nowoczesnego państwa opiekuńczego. Tłumaczenie z wyboru tekstów na prawach rękopisu. K. W. Frieske, P. Poławski (red.) Warszawa: Institut Socjologii UW, 1997.

Жодле 1991: Jodelete, D. Social Representation of Mental Illness. Harvester-Wheatsheaf, Hemel Hamstead, 1991.

Зола 1972: Zola, I. Medicine as an institution of social control. // Sociological Review, 1972, Vol. 4, pp. 487-504.

Илич 1976: Illich, I. Medical nemesis. New York: Pantheon Books Inc., 1976.

Лехциер 2006: Лехциер, В. Л. Эффекты медикализации и апология патоса. // Вестник Самарской гуманитарной академии. Серия "Философия. Филология", № 1 (4), с. 113-125.

Мидлей, Лайвмор 2009: The Handbook of Social Policy. Midgley, J., Livermore, M. (eds). 2 ed. London: SAGE PUBL., 2009.

Михайлов 1997: Михайлов, С. Институционализация. // Енциклопедичен речник по социология. София: М-8-М, 1997.

Михайлов, Колева 1997: Михайлов, С., Колева, С. Институция, социална. // Енциклопедичен речник по социология. София: М-8-М, 1997.

Мутафов, Шошева 1992: Мутафов, С., Шошева, В. Общопедагогическа и дефектологична деонтология. Стара Загора: ИПКУ "Анастасия Тошева", 1992.

Национална 2008: Национална стратегия за детето 2008-2018 г. // Портал за обществени консултации. Министерски съвет, 31.01.2008 <http://www.strategy.bg/StrategicDocuments/View.aspx?lang=bg-BG&Id=464> (18.11.2011).

Обучение 2011: Обучението и възпитанието на умствено изостаналите деца в България - исторически преглед. // Referati.org, 11.01.2011 <http://www.referati.org/obuchenieto-i-vyzpitanieto-na-umstveno-izostanalite-deca-v-bylgariq-istoricheski-pregled/61834/ref> (18.11.2011).

Рамон 2002: Рамон, Ш. Здравоохранение: социальная интеграция и социальное отчуждение. // Охрана материнства и детства в России и Велибритании. Междисциплинарный подход. Н. С. Григорьева (отв. ред.) Москва: Медицина, 2002, с. 132-148.

Социалното 1998: Social Exclusion and Social Work: Isues of Theory, Policy and Practice. Barry, M., Hallett, C. (eds.). Russell House Publishing: Dorset, 1998, pp. 1-12.

Спасов 2002: Спасов, К. Социална политика. II изд. София: "Персонал GRH" М. Попова", 2002.

Стратегия 2010: Национална стратегия "Визия за деинституционализацията на децата в Република България". Политически документ. // Портал за обществени консултации. Министерски съвет, 2010, <http://www.strategy.bg/StrategicDocuments/View.aspx?lang=bg-BG&Id=601> (18.11.2011).

Фуко 1996: Фуко, М. История на Лудостта в класическата епоха. Плевен: ЕА, 1996.

Фуко 1994: Фуко, М. Раждане на клиниката. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1994.

Фуко 1993: Фуко, М. История на сексуалността. Том 1. Волята за знание. Плевен: EA, 1993.

Хаджийски 2002а: Хаджийски, И. Бит и душевност на нашия народ. // Хаджийски, И. Избрани съчинения в три тома. Том I. София: Изток-Запад, 2002.

Хаджийски 2002б: Хаджийски, И. Оптимистична теория за нашия народ. // Хаджийски, И. Избрани съчинения в три тома. Том II. София: Изток-Запад, 2002.

Хаджийски 2003: Хаджийски, И. Гражданска смърт и безсмъртие. Статии, есета, писма. // Хаджийски, И. Избрани съчинения в три тома. Том III. София: Изток-Запад, 2003.

Хил 2009: Hill, M. Understanding Social Policy. 8 ed. Oxford: Blackwell Publishing, 2009.

Христоматия 1967: Христоматия по старобългарска литература. София: Наука и изкуство, 1967.

 

 

НОРМАТИВНИ ДОКУМЕНТИ

Конвенция 1989: Конвенция на ООН за правата на детето. // Държавна агенция за закрила на детето <http://stopech.sacp.government.bg/file.php?fid=101> (18.11.2011).

Закон 1998: Закон за социално подпомагане. Обн. ДВ. бр. 56 от 19 май 1998 г., изм. ДВ. бр. 45 от 30 април 2002 г., изм. ДВ. бр. 120 от 29 декември 2002 г., изм. ДВ. бр. 18 от 28 февруари 2006 г., изм. ДВ. бр. 30 от 11 април 2006 г., изм. ДВ. бр. 105 от 22 Декември 2006г., изм. ДВ. бр. 52 от 29 Юни 2007 г., изм. ДВ. бр. 59 от 20 юли 2007 г., изм. ДВ. бр. 58 от 27 юни 2008 г., изм. ДВ. бр. 14 от 20 февруари 2009 г., изм. ДВ. бр. 41 от 2 юни 2009 г., изм. ДВ. бр. 74 от 15 септември 2009 г., изм. ДВ. бр. 15 от 23 февруари 2010 г., изм. ДВ. бр. 9 от 28 януари 2011 г., изм. ДВ. бр. 51 от 5 юли 2011 г.

Закон 2000: Закон за закрила на детето. Обн. ДВ. бр. 48 от 13 юни 2000 г., изм. ДВ. бр. 75 от 2 август 2002 г., изм. ДВ. бр. 120 от 29 декември 2002 г., изм. ДВ. бр. 36 от 18 април 2003 г., изм. ДВ. бр. 63 от 15 юли 2003 г., изм. ДВ. бр. 70 от 10 август 2004 г., изм. ДВ. бр. 115 от 30 декември 2004 г., изм. ДВ. бр. 28 от 1 април 2005 г., изм. ДВ. бр. 94 от 25 ноември 2005 г., изм. ДВ. бр. 103 от 23 декември 2005 г., изм. ДВ. бр. 30 от 11 април 2006 г., изм. ДВ. бр. 38 от 9 май 2006 г., изм. ДВ. бр. 82 от 10 октомври 2006 г., изм. ДВ. бр. 59 от 20 юли 2007 г., изм. ДВ. бр. 69 от 5 август 2008 г., изм. ДВ. бр. 14 от 20 февруари 2009 г., изм. ДВ. бр. 47 от 23 юни 2009 г., изм. ДВ. бр. 74 от 15 септември 2009 г., изм. ДВ. бр. 42 от 4 юни 2010 г., изм. ДВ. бр. 50 от 2 юли 2010 г., изм. ДВ. бр. 59 от 31 юли 2010 г., изм. ДВ. бр. 98 от 14 декември 2010 г., изм. ДВ. бр. 28 от 5 април 2011 г., изм. ДВ. бр. 51 от 5 юли 2011 г.

 

 

© Красимир Брайков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.11.2011, № 11 (144)