ИЗ "ВСЕ ЕДНО
Книга за мечти, прокоби и анатеми"

Коста Радев

web

Още от сутринта съм притеснен заради това интервю. Хубава дума е интервю - умна, достолепна. Чувстваш се важен покрай нея. Все едно имаш някакво значение. Ние всички вярваме, че приличаме на представата за себе си; всъщност сме съвсем различни, непознати и неразпознаваеми същества.

Журналистката ме чака пред вратата на студиото. Познавах я от екрана - негрозна мома, но още малко бюст няма да й навреди. На възраст може да ми е дъщеря, но на практика едва ли. Не съм посягал на плоскогърди дами, а родителката й сигурно е била равна и безрадостна като руска степ.

През средните векове горките женици са се пристягали с разни хитроумни устройства, за да си смачкат гърдите. Слава Богу, в по-добри времена се родих.

Студиото е доста мизерно, но и аз не съм най-лъскавият гост. Освен това ми се вие свят, повдига ми се. Сценична треска? Едва ли. Отдавна, години вече не ме вълнува как изглеждам, какво говоря и за какъв ме вземат хората. Просто една ракийка ще ми дойде добре, а двечки - отлично; но на масата стърчи само чаша замътена вода. Щом изляза оттук, знам първо какво ще направя.

И все пак изглежда съм суетен. Ами да - вчера се обадих на няколко приятели, майсторски ги подведох да ме питат как ще прахосам днешната вечер, и небрежно отвърнах: А, зает съм, един разговор по телевизията, отдавна съм обещал...

Чиста суета. Vanita. Plaudite, cives!

Ослепителна светлина се забива в очите ми - сигурно пробват прожекторите. Чак мозъка дупчи, проклетата. Очаквах да ме напудрят и да ме гримират преди камерата, но са преценили да не губят време и мазила за този дъртак. Е, прасковен красавец няма да стана, но можеше леко да ме позагладят.

Суета. Vanita vanitatis.

Затворил съм очи срещу светлината и даже ми се доспива. Това остава, да проспя интервюто си.

Може да си направя устата за една среща след разговора. Ей тъй, приятелска, между две поколения. Зрелостта и крехката младост. Нищо, че на младостта още не й е пораснал бюст и без инвестиции няма да й порасне. Голяма работа - две мастни образувания под кожата.

Непременно ще я поканя, ако не забравя.

Но от светлината боли.

И докато болката ме отнася, чувам първия въпрос.

БЛАГОДАРЯ ВИ ПРЕДВАРИТЕЛНО ЗА ТОЗИ РАЗГОВОР. ВИЕ СТЕ ЧОВЕК НА ТВОРЧЕСКАТА САМОТА, ЗАТОВА ГОСТУВАНЕТО ВИ Е ОСОБЕНО ЦЕННО. ПОСЛЕ ЩЕ ОТДЕЛИМ ВРЕМЕ НА ПОСЛЕДНАТА ВИ КНИГА - ЗА ПРОКЪЛНАТИТЕ ПОЕТИ НА ЕВРОПА, НО СЕГА ДА СЕ ВЪРНЕМ КЪМ САМОТО НАЧАЛО. КОГА УСЕТИХТЕ И ОСЪЗНАХТЕ ВЛЕЧЕНИЕТО СИ КЪМ ПИСАНЕ?

...Кога ли? Господи, колко пъти съм се питал и съм проклинал този миг! В хилядите часове, когато драсканиците ти не струват нищичко; през хилядите дни, когато никакъв образ не те навестява; в годините без нито една подходяща идея; в безплодието, в самотата, в пустинята, очакваща да я заселиш с думи... Кога ли? Всъщност само в редките моменти на удовлетворение от написаното не съм проклинал избора си; но и тогава задоволството беше тъпкано догоре със съмнения. Може би рационалното в мене се е бунтувало срещу лудостта на писането още от самото начало.

А началото беше... Поне доколкото си спомням, и ако не съм си го измислил.

Сънувах море. Каменист плаж под надвесени каваци от стръмния скат. Бил съм пет-шестгодишен; крачетата ми шляпаха в прозрачната вода, наоколо нямаше никого, но това не ме плашеше; нищо не можеше да ме уплаши, бях част от тази съвършена хармония и Господ ласкаво ме галеше по главицата.

И тогава за пръв път усетих това вълшебно чувство, което изскубва душата и я запраща горе, в ангелския хор - възхитена, тръпнеща, плачеща. Една песен бе пробудила чувството; долетяла отнякъде ефирна музика, пълна с печал и копнеж; неразбрани думи като изпети заклинания - и в тях стенеше окована тъга. За какво ли можеше да се копнее там, в рая на света?

Плачех, докато песента люшкаше душата ми. Не знаех защо, не се и питах. Само исках - за пръв път - и аз да сътворя подобна песен и винаги щом пожелая, да я запея и да плача. Някой го бе направил преди мене, човек или Бог; защо и аз да не успея, когато му дойде времето?

Не знаех тогава, че за да се получи чудото, трябва и двамата - човек и Бог - да се съединят за секунда; не знаех и колко придирчив е Бог, когато избира осъдените на творчество. Но вече бях усетил, с отворената душа на детето: магията не се получава, ако в нея не е вградена мъка.

Дори когато плачеш от щастие, мъката мътнее в сълзите.

Такава отвъдна сила плискаше в песента с неразбраните думи; и пожелах някога и аз да я притежавам. Безумно желание, съдбовно. Много болка ми е причинило то; даде ми и някои радости, изпитах сладостта от горчивите сълзи на щастието - макар тя да отлита за мигове, като случаен порив на вятъра. Но всичката болка на битието да изсипеш върху везните, едничка такава сълза натежава повече.

А болката - част от живота е тя, кръвта му е. Закъде без нея?

Израснах, възмъжах, остарях - но никога не съчиних песен като онази. Сетивата ми огрубяха, забули се детското око, спече се душата ми, оглуша сърцето с възрастта. Свикнах с болката и доволен бях; но се лиших от сладостта на горчивата сълза.

Така или иначе, ръката ми вече бе сграбчила молива и - с Божията благословия или напук Богу - отказваше да го пусне. Мамеше я от отвъдното онази магьосна музика и пръстите дълбаеха с крехкия молив каменната пирамида от думи - да търси вътре не съкровищата на фараона, а стенещата му душа.

Безброй пъти съм се връщал към това съдбовно начало и вече зная - заради него живях в ада; но сладък беше този ад.

Десетина години по-късно надникнах в друг ад - на прокълнатите поети. Така наричаха тогава ония несретни титани, пиещи лакомо от световната мъка; дестилираха я в казаните на сърцата си и я поднасяха в черни бокали - най-бистрата, най-горчивата отрова. Рембо, Бодлер, Верхарн, По, Верлен, Вийон - захвърлените деца на блудното човечество. Тъй близки ми бяха, че говорех с тях дни и нощи, стисках оръфаните им томчета да не се разлепят и разпилеят по вятъра, като волни гарвани, думите им. Поетите бяха съвършени, защото запълваха цялата пропаст в мене, жадна за страдание. Страдах, пиех, любех, умирах с тях, заради тях; те съдържаха в себе си онази песен. Бях техен, те бяха мои - това вълшебно равенство ми носеше блаженството на боговете. Живеех в сън, приказка, в друг, измислен свят; там нямаше тела - само души, захвърлени бяха телата долу при смъртните; мрачни, горди, величествени, душите сядаха и пиеха абсент с ангели и демони. В тази компания прекарах години; прекрасни, ужасни, чудовищни години. Старият Едгар влачеше крака към кръчмата с черна птица вместо сърце; Франсоа се хилеше от бесилото и припяваше: Кажи ми, де е ланшний сняг?; Жерар дьо Нервал отиваше към Нищото и питаше минувачите: Аз дойдох, но защо?... Никоя майка не би допуснала чедото си сред тях, родителите подготвят клетите си деца за равното, спокойно съществуване в доволния бакалски свят. Плашеща и ужасна е съдбата на поетите, извън правилата са те, а това ще рече - престъпници, какво друго? Как да пуснеш момчето си в света на лудите; по-безопасно е на пробит китоловен кораб, все пак повечето кораби се връщат - а от ада на прокълнатите никой не се е върнал. Защото и никой прокълнат не е пожелал друга реалност.

Много странни случки - или сънища? или бълнувания? - изживях заедно с прокълнатите. Виждах всичко през техните очи - очите на лудите - и не поисках да излекувам зрението си. Тоест да ослепея. Чувах музиката през техните уши - мощна, странна и страшна, кънтеше с грохот; писъци на изгубени души пригласяха, воплите на страдащите бяха техният хор; и когато отшумеше като след морски прилив, изплуваха удавници. Не запуших уши за нея, тръпнещ, очаквах да нахлуе в празнотата ми и да ме изпълни със страх, ужас и страшна, ужасна наслада.

Вярвах непоколебимо в нуждата от страдание и укорявах слабостта си да го изпитам докрай. Мой учител и пример бе Едгар По; в неговите писания намирах отговор на всички въпроси. Тъжното Nevermore, изграчено от безразличния, безсмъртен Гарван.

Постоянно търсех общуването на По - и накрая той ме съжали и дойде - както толкова често бях сънувал.

Сбръчкан, жълтеникав, трескав; миришеше на запустяла кръчма; шалчето на врата едва прикриваше отпуснатата кожа с редки пилешки косми. Бих искал да кажа как очите му искрят и гледат дълбоко и мъдро; но те висяха подгизнали, подути и безразлични. Човек, зарязал себе си не заради болести и бедност, а от мързел и немарливост - това беше моят кумир, свален от кориците на книгите и дошъл в плът и кръв или подобна субстанция.

"Е, ето ме и мене" - каза По.

Гледах го безмълвно - видът му даваше отговор на повечето ми въпроси. Човек, отвратен от помията на живота, от същността на другите, от веригите на обществото; неспособен на друго, освен страдание. Всеки въпрос би бил глупав, обида за кумира; дори геният да благоволи и слезе под земята, за да общува с теб, червея - то на какъв език би ти говорил, за да го разбереш? И ето, тъй седяхме, аз се опивах от близостта и само Nevermore кънтеше в опразнената ми глава - отговорът на всички земни въпроси. Универсалния отговор, великото Нищо, предхождащо Хаоса - с какъв човешки въпрос да го предизвикаш?

Тъй си мълчахме; часове или месеци?; докато ми се стори, че По леко се усмихва, в тъмните дупки на очите му блесва тънък лъч; и някаква ирония, като чужда сянка пробяга по лицето му. Осмелих се тогава и попитах:

"Страданието... има ли то дъно, учителю? Ти, който изстрада толкова, несъмнено знаеш; колко може да издържи човешкото сърце?"

По се замисли, стана по-земен; мина ми през ум дори - какво кощунство! - да го докосна. Дълго мълча и реших - пак ми е оставил за отговор гарвановото Nevermore; но той неочаквано продума, като че доверяваше тайна:

"Бездна е то, страданието. Нито мяра има, нито дъно. Но знаеш ли - друго е важно. Кой страда, това е главното. Глупакът страда по глупешки, плитко е неговото страдание, макар глупаците най-силно да пищят. Мъдрецът страда от всичко, но той разбира смисъла на болката и по-лесно я преглъща. А има шепа хора - По се приведе към мене и съучастнически ми смигна - които успяват в страданието да намерят наслада".

"Кои?" - попитах жадно.

"Гениалните. Тия, дето Бог прати на земята да общуват с хората от Негово име. Виж мене например. Много съм страдал, и това ще продължи, докато свърши вечността".

"Зная, учителю. Страдал съм с теб и заради тебе".

"Глупаво момче си ти. Страданието си е страдание, от него няма да избягаш. Защо ти е да го търсиш? Но гениалният мъж може така да го опише, че да се възхити от дарбата си, разбираш ли? Щастието да опишеш страданието тъй майсторски, както Създателят го е сътворил и пратил на хората! И тъй ставаш равен с Него, Негова ръка си вече - и това е неописуемо щастие! Повярвай ми, глупави приятелю: Едгар Алан По е един щастлив човек! Бог го избра, за да опише на хората какво е мъка - и Едгар го стори блестящо! Затова е щастлив и ще умре усмихнат с Гарвана на рамо, и Божията благодат ще му е възмездието за всички земни несгоди".

"Значи има надежда, учителю - запитах. - Има светъл лъч за нас в морето на страданието?"

"Има, разбира се. Стига да си гений".

Стана, приведен; костите му изпукаха. И бавно излезе - като човек, който вече няма да се върне.

А песента - онази песен - стенеше след сянката му.

Тогава разбрах: всеки път, когато докосна голямото изкуство, тази музика избликва от небитието. И друго научих - тъй както творецът може да плаче, но душата му да ликува, тъй може да се криви от смях, а сърцето му да се пръска от мъка.

Сигурно защото гениите принадлежат еднакво и Богу, и на дявола.

Така пренасях песента през автори и поколения; едни обиквах веднага, други постепенно ме превземаха; трети пък, като мимолетни пиянски любови, бързо забравях. Но проклятието на поетите остана - дори когато стиховете им започнаха да ми изглеждат многословни и старомодни, чувах онази песен в тях и душата ми се стягаше и тръпнеше като пред първа целувка. Знаех - не можех да пиша като тях, пък и не трябваше; каквото имаше да се казва с техния език, те го бяха казали. Кой съм аз, че да ги допълвам? Страданието са си го изстрадали, думите са ги изрекли, чувствата са ги запечатали; ако е имало в този процес скрито щастие, както ми сподели Едгар Алан По - и него са изживели. Етапът е завършен, делото е приключено; една магьосна песен е останала за ключ към тази поезия - който чува песента, ще живее заедно с умрелите поети.

Ето, така започна всичко. Едно хлапе - и Господ изведнъж отваря сърцето му към светове, несъществуващи за повечето хора. А добро ли ми е сторил Господ, или ме е проклел - не мога да кажа. Сигурно това си е едно и също нещо.

Водещата седи насреща, скръстила ръце пред гръдния си кош, сякаш лактите могат да заместят липсващото. Отваря уста да пита нещо, може и да изрича въпроса, но аз не чувам. Пренасям се в спомен, той може да има връзка с темата, но аз вече не я помня, тя няма никакво значение; колко неща в този живот имат значение? И ето - влизам в спомена, той може да е фалшив, несъществувал никога; да е епизод от бъдещето, а може да става точно сега и някъде с мен, ако героят наистина съм аз. Колко объркано е всичко, щом се опиташ да го напъхаш в някаква рамка и да му лепнеш етикет...

Пътувах с влак нанякъде, покрай планина. Нощта нахлуваше, само силуетът на билото очертаваше все още различимото небе. Светът се готвеше за сън - да се мушне под облаците, да стисне очи, да запуши очи чак докато неумолимото слънце го залее с хладна утринна светлина. Задрямал бях и аз; но ме пробуди скърцането на спирачки, вагоните се разклатиха и затракаха, локомотивът свирна и влакът спря. Разлепих очи и през прозореца заигра палава червеникава светлина, избликнала от черния фон на планината. Несъмнено бе пожар - далечен, но силен, разбесуван; сякаш вятърът скубеше пламъци от кладата и ги отнасяше със себе си отвъд, накъдето бе пратен. Рояци искри избухваха нагоре и встрани, бледнееха и изчезваха, нови изригваха и всичко това бе странно безмълвно в тишината на спрелия влак. Сигурно и пътниците се бяха разжужали; но не ги чувах. Исках да чуя пожара, но той бушуваше далеч зад стъклото и това го правеше неистински, филмов, декоративен. Отворих прозореца, лъхна ме дъхът на есенна нощ, мирисът на дим не бе достигнал влака, макар огънят да се усилваше. Не разбрах защо влакът спря, може би по-нататък релсите минаваха досами стихията; очите ми бяха омаяни от пламъците, потопени в лавата; умът ми търсеше нещо - не причина или обяснение, а някаква сходна картина, видяна вече или преживяна.

И ето - картината избухна, като същия този пожар, и двата огъня - единият през прозореца, другият в спомените ми - запламтяха заедно. "Звънарят" на Емил Верхарн - един от любимите спътници в моето юношество. Онова страшно, зловещо, величаво, жестоко стихотворение за обречеността. За безмилостната съдба на осъдените да спасяват човешките души - дори когато вече е късно за милост и спасение. За горящата кула, за ноемврийския зловещ вятър, разпиляващ огъня из хаоса на вселената; за писъците на враните, заклещени сред пламъците, виещи се с огнени пера, преди да паднат, вече овъглени, сред жарта. За снишените от ужас хижи наоколо, риещи да се закопаят в спасителката земя; за обезумелите крила на вятърната мелница, разперени в безсилна надежда да спрат стихията. За звънаря, увиснал на камбанните въжета и бие, клати, удря камбаната с последен вик за помощ - вече не към хората или Бог, а към силите отвъд тях. И това Дан! Дан! Дан!, преди звънарната да се срине и огромната камбана да се сгромоляса върху клетия звънар, останал докрай верен на служението си; и чак когато става негов гроб, камбаната замлъква и оставя света в обятията на ужаса, а душата на звънаря кръжи над огнения ад, незнаеща кой път да избере - към Бога или Дявола.

Верхарн - големият, тъжният, прокълнатият.

Събратята му имаха съдбата на звънаря, биеха камбаните на духа си, трупаха думи и образи, докато светът не издържа тежестта на поезията им и се срути върху създателите си като нажежената биеща камбана на Верхарн.

Такава съдба ме чакаше; знаех го, примирил се бях и дори го желаех. Но тъй присъщо е на младостта, нищо незнаеща за смъртта, лекомислено да я вика.

Глупавичката, честна, откровена, безсърдечна, вярваща младост, която така и не успя да ме напусне.

След като завоюваха душата ми, лесно бе на Моите поети да повлекат подир нея и послушното ми тяло - и те го отведоха без никаква съпротива в своята любима и единствена църква.

Кръчмата.

Сега вече знам - ако адът има преддверие, чакалня, където трепериш, преди да те повикат - това трябва да е кръчма. Воняща, долна дупка, където витае отчаянието; лудият груб смях е като пенливите мехурчета над врящия котел с болка и обреченост; песните, изпети с усмивка, избиват на вой и сълзи; кръчмарят е щедър, защото е Луциферов слуга и не вино носи, а мъка в каните; а в ъглите, овесили глави, взрени в дъното на последната чаша, дремят най-щастливите - скършените, смачканите, живите мъртъвци, дочакали най-сетне да бъдат първи в нещо. В реда си за ада.

Нищо чудно чакалнята за рая също да е кръчма. От чистите, светлите, парфюмирани, с измити чаши и лъскави напитки. Но как ще изглеждат чакащите - за това нямам никакъв образ. Просто животът не успя да ме сблъска с хора, достойни за рая.

Или такива просто няма.

Като мъже, избрали страданието за своя същност, моите поети ме отведоха в света на мизерните кръчми - обиталищата, където самите те бяха богоравни; и там успяваха да изцедят от болката, сякаш отрова от зъбите на змия - капчица щастие. Бях замаян, стъписан, уплашен като от първа любов; но този свят изглеждаше благосклонен към мене, някак си отговарях на нормите му, и ми отвръщаше с пълна търпимост. Тук обитаваха мъже, които на улицата бих заобиколил отдалече; сега си приличахме по нещо неуловимо, сякаш участвахме в тайна организация. Бях пристъпил в плашеща джунгла, но зверовете в нея само ме помирисваха любопитно и отново задрямваха, нетърпеливи да се потопят в кошмарите си. Всякакви имаше тук: пропаднали и пропадащи студенти, зарязани съпрузи, отчаяни влюбени, уволнени служители, недоволни, обидени, разочаровани, загубили вярата си идеалисти - всякакви. Много бяха и жертвите на любовта към изкуството; не само отхвърлени, но и галеници на музите идваха тук. Падението ги привличаше и те му се отдаваха страстно - да наваксат пропуснатото в оня, лъскавия фалшив живот отвън, зад мръсните стъкла и тоновете цигарен дим.

Рай за падналите ангели - това беше кръчмата.

Така се намерих в храма, където общувах с моите богове. Но усещах и друго - кръчмата бе отделно живо същество със свой независим живот. Хранеше се, поеше се, чувстваше, страхуваше се; радост и страдание я люлееха като всяка жива висша твар. Кръчмата се бореше за оцеляването си сред хищния свят; криеше се, преструваше се, позволяваше си дребни хитрости и умерена храброст, когато врагът задрямваше. Тя пазеше рожбите в утробата си, а те й отвръщаха с чиста, детинска признателност и любов.

Бавно и трудно се откъснах, когато почувствах времето, от майчината гръд на кръчмата. Но трябваше вече сам да се изправя срещу вселената. Показах нос извън майчината пазва - и светът ме засмука и увлече; силен бях, съпротивлявах се, исках самичък да се опазя, и дълго се залъгвах, че съм успял. А всъщност още съм бил погълнат, и ако постигнах нещо, то единствено оцелях като Йона в търбуха на кита и там вътре драсках своите съвършено ненужни неща с наглата суета да се смятам за призван.

Така минаха години, докато се откъснах от кръчмата, ако не напълно, то поне дотам да не изпитвам болка по нея; но старата любов си таеше, и всички спомени - колкото и сладки да бяха - все горчаха. Нямах обречеността на моите поети, нямах и таланта им; а и заместители нямах.

Ах, болката, тази болка...

Три десетилетия по-късно бях излекуван; но все още се страхувам да поглеждам надълбоко в корема на кръчмата, да разпознавам размитите сенки през мръсните прозорци, да се ослушвам за някакъв зов отвътре - или, не дай Боже, оная песен, първичната песен, началото на всичко. Бях се отървал от майчината прегръдка; но така и никой не ме приласка в другия свят отвън.

Сам между Сцила и Харибда - и така ще е докрай.

Момичето срещу мене премята листовете с нервни пръсти; сигурно отговорът ми е бил дълъг и заплетен. Или пък още го чака? Между другото кокетно поправя празното деколте на блузата си; в нейния свят такива неща имат значение. Как изглеждаш, с какво си вадиш хляба, колко народ е чувал името ти. Аз съм стъпил с единия крак в света й съвсем набързо - и вече нямам търпение да се махна. Сигурно се залъгвам, че имам мисията да съобщя на някой случаен зрител за другите светове и техните луди обитатели. Vanita и глупости; до тези истини човек стига сам, ако му стиска. Или намира някой да го води за ръчичка като първолак и да му показва отдалече пролуки, в които сам не смее да надникне.

Няма да има такъв зрител; думите ми са просто ято гълъби, пуснати в небето. Кой поглежда към небето, към разни птици, дето пърхат, пеят и се премятат. А всяка от тях има едно тайно пръстенче на крачето и в него - скрито послание. Птиците ще го отнесат със себе си сред облаците, дъждовете ще го размият, то ще се изгуби, отвято като семенце в пустинята.

Кой знае - след векове току-виж семенцата се превърнали в зелен оазис сред световната Сахара.

Напълно разбирам журналистката срещу мене; в нейния багаж не присъстват нужните въпроси. Младостта е не само младо тяло, но и незрял мозък; няма слух за виковете на душата. Какво може да ме пита това момиче? Дори професионално аз съм й безинтересен - един непотребен дъртак извън обсега на хормоните й. Всяка възраст има свои въпроси; сам избираш дали да ги забравиш, или да им търсиш отговор. А когато достигнеш зряла възраст (много удобен синоним за първоначалното загниване на организма), наоколо се натрупват въпросите. Навремето или не сме ги чули, или сме ги отхвърлили като глупости, или Бог знае какво - но сме ги оставили без отговор. Само че въпросите са доживотни досадници, чакат търпеливо своя час - а той неизбежно идва. И тогава, натрупани вече като лавина, се стоварват върху белеещата и плешивееща глава; подобно шумна невъзпитана тълпа надигат гласове и в гюрултията се объркваш кой е най-важният, докато всички врещят и се блъскат наоколо.

Самият аз се потрудих отрано да направя подбор - съвсем субективен. Подобно на повечето балканци, не ми влияят разни авторитети и предпочитам с много усилия да открия отдавна откритото. Така след пресяването на купища натрупани и жужащи въпроси остана един; и на него трябва да отговоря преди всички останали:

ЗАЩО, ПО ДЯВОЛИТЕ, МИ БЕ ДАДЕН ТОЗИ ЖИВОТ?

А когато подобен бодлив въпрос се заклещи в главата, завладява цялата ти мисловна дейност, подчинява те, променя живота ти дори до битовите подробности. Стигаш дотам, че когато приятел те кани на мач и домашна ракийка, пелтечиш някакво лъжливо извинение. Никога вече няма да се отпуснеш напълно и да пилееш часовете си с безобидни, сладки глупости; дори да направиш опит, строгият въпрос ще скочи насреща ти като даскалица с показалката и ще те прати в ъгъла за наказание.

Оттук нататък ти нямаш право на безполезност.

Ако си бях задал този въпрос преди трийсетина години, може би щях да намеря сила и желание за промяна. Но по-вероятно не бих се записал сред мъчениците. Твърде силно е съмнението, присъщо на младостта, че отвъд няма нищо.

Сега знам, че има. Но знам също - не е дадено на слабия човек да прескача на своя глава извън отредения му път.

Значи - стой, чакай и търпи. Ако можеш - радвай се на нещо. Вярвай в нещо.

Съвсем не е зъдължително това нещо да е непременно добро или свещено.

Колко доброта може да е останала в свят, населен с човеци, произвеждащи неуморно омраза към другите човеци?

Чакай и търпи.

А междувременно - работи, изкарвай си хляба, виното, бензина; отглеждай деца, за които ще си лош пример във всяко отношение.

Целият този кръговрат на безумието те е захапал и ще те пусне чак в гроба. Няма начин да се откопчиш - ти си част от шеметното въртене.

Така - чакаш и търпиш.

Чувствам как въпросът вече се оформя в главицата на интервюиращата - точно както ембрионът се развива в маминото коремче. Горе-долу със същата скорост. Е, не бързам. Добре ми е тук, дори без любимите две-три-пет глътки по обедно време.

Казах: евентуално бих опитал да изживея живота различно. Ето едно изречение, изцяло от грешки и лъжи. БИХ ОПИТАЛ. Чисто самозалъгване; но дори да направя такова усилие - какво ще променя? Ще опитам с поглед да спра препускащ влак, нищо повече. Каквото е писано, то ще бъде. Себе си можем да променим, само това; но влакът все тъй ще си хвърчи.

ДА ИЗЖИВЕЯ ЖИВОТА СИ. Но живеем ли го всъщност? И какво наричаме свой живот - този низ от събития, може би съществуващи само в сънищата ни? Всеки сън е по-достоверен от глупавите случки покрай нас, упорито наричани живот. Какво живеем - сънищата си, мечтите си или някакъв заложен в нас сценарий на епидермално равнище? Движим се сред чужди и безинтересни събития, нагаждаме се, дописваме скучната пиеса с още една ненужна роля - нашата собствена - и наричаме това Живот?

РАЗЛИЧНО, казах. А как? По-добре? Вървиш си, да речем, по една улица и от прозорците гърми отвратителна чалга. Погнусен се гмурваш в първата тиха пресечка и точно когато се наслаждаваш на умното си решение, те блъска камион.

Ето само в едно изречение колко грешки, лъжи и заблуждения открихме. А иначе то прелива от добри и похвални намерения.

Може ли някой да преброи колко такива програмни изречения изплюваме, докато влачим телата си по земята?

Себе си да променим - тогава и нещата ще се променят, може би.

Добре е като програма.

Но и тя също се състои от заблуди и лъжи.

Лъжа, заблуда, прикриване, мимикрия, измама - това е предназначението на думите. Не да казват - да скриват са измислени те. Текат през ушите ни, кънтят в главите, отшумяват в пространството. Река - и някъде по дъното й, незабележима и неразличима, отплува истината. Като умна стара риба е тя, никому не се показва; изплува ли отгоре, значи мъртва е.

Тогава я грабват човеците и започват да й се кланят, да я боготворят и да се изтребват заради вмирисаното й тяло.

За живота започнахме - и набързо стигнахме до съдържанието му: омрази, мъка, лъжи и мъртви илюзии.

Несъмнено е така; но аз упорито отказвам да приема тази очевидност и тропвам с краче като инатливо хлапе: няма пък!

Иначе как и защо бих се запазил жив досега?

Никога не успях да се задържа задълго на постоянна работа, вероятно поради вродената ми непоносимост към началниците; затова често се налагаше да разнасям автобиографии по различни кабинети; бях се специализирал в жанра автобиография. Няма по-лъжлив жанр от този. Роден съм... така започват всички автобиографии и май това е единствената истина в тях. Защото веднага изскача въпросът "защо?" - и започват лъжите, заблудите и полуистините. Тогава спираш като мене безпомощен и онемял, а въпросът се точи, повтаря, досажда и се изписва с пламтящи букви в опразнената глава:

ЗАЩО, ПО ДЯВОЛИТЕ?

И докато не намериш поне частичен отговор, безсмислено е да каканижеш нататък биографията си. Лъжа и измама ще бъде тя, и нищо друго.

Блажени са зверовете, птиците, рибите - не си задават въпроси. Човешко проклятие са тия въпроси; ябълката на Ева и Адам е била бременна с тяхното семе. И Бог отлично е знаел от какво е трябвало да ни опази. Познанието, плода на онова библейско дърво, ни донесе знанието, че съществува и незнанието, с неговите безброй жилещи, хапещи, отровни въпроси.

Познанието донесе страданието. Но - може би - открехна прозорче към истинското щастие, достъпно само на човеците. И то само на някои човеци. Нима не е по-щастлив невежият, елементарният, глупакът със своето си невежо елементарно доволство? С тъпата си радост от съществуването? За него битието няма тайни, не му трябва Бог, вяра, изкуство; едно говорещо животно с примитивно щастие.

А може би затова ми бе даден този живот - за да изпитам божествената лудост. Безумния, неистов копнеж за истинско щастие, хармония и свобода. Да се предам на неговото шеметно привличане, да се отдам на опасното приключение; да се сражавам - Давид срещу Голиат, но без прашка.

Направих го - и оттогава съм щастлив, задето гоня непостижимото щастие, което вероятно не съществува.

Но друг отговор нямам.

Едни от най-гадните години пък на този живот са около четирисетте. Младостта неусетно е изфирясала и от всичките му там илюзии и заблуди е останала само амбицията - но вече смалена, добила махленски вид и неудобна за показване. Още не си проумял, че смисълът на битието може да бъде само търсенето на смисъл; но общо взето и това е безсмислено. Младежката глупост се е изпарила, а мъдростта все още не идва - както и впоследствие. Живееш сред лоши предчувствия и затъваш в зоната на сивотата, засмукан в тресавището, което до неотдавна лъщеше отдалече като приказна лагуна.

Ето защо по онова време отбягвах да срещам майка си. Тя веднага щеше да познае колко дълбоко съм засмукан в тресавището. За общуване предпочитах телефона - сутрешния дежурен разговор, пропит с фалшива бодрост; понякога и вечерен за лека нощ - но избирах часа, когато мама гледа филм и набързо ми затваря.

Този модел продължи до онази сутрин, когато й позвъних, обади се не мама, а съседката и разплакана съобщи, че мама е починала току-що, както си пиела първото кафе.

След това изминаха седем-осем години. Превалих илюзиите, зарових мечтите и се плъзнах по инерция върху тинята на живота. Просто тъй. Като всички. Щом привикнеш в тресавището, то става уютно и сигурно убежище. Мама беше останала някъде далече, в предишен, избелял свят; може да е бил само сънуван.

Докато един ден - дори не помня как стана, може да съм бил сънен или махмурлия - се усетих с телефон в ръка и погрешка или отдавнашен навик набирам номера на мама. Такъв номер отдавна нямаше, къщата й беше съборена, централите смениха всички телефони преди години; и все пак набрах номера докрай и зачаках.

Звънях на някого.

Изтръпнах, сърцето ми заблъска; поисках да затворя, но ръцете, треперещи, не ме послушаха; екранчето на телефона потвърждаваше: звъня на някогашния мамин номер и той съществува.

И тогава слушалката оживя, чух познатото дълбоко вдишване, хриптящо от стария емфизем, и маминият глас изрече нейното провлечено:

"Да, моля?"

Онемял, успях само да покашлям, а тя запита:

"Кой там?"

"Грешка" - измърморих и пак опитах да прекъсна връзката; но нямах пръсти.

"О, синът ми - каза мама язвително и с любов. - Сети ли се най-после за майка си?"

Боже мой, какво ставаше? Олюлявах се, но нищо не можех да направя; вкаменен бях, само гласът ми още излизаше неузнаваем, изкривен, чужд.

"Аз съм... Ти... ти как си?"

"А, сети се да питаш как съм! А да ме видиш ще се наканиш ли някой ден? Ще намериш ли пътя до вкъщи?"

Тя беше - не само нейният глас. Така говореше - насмешливо опрощаващо.

Беше мама; но как?

"Онемя ли, какво стана? - продължи тя. - Звукът ли ти се повреди?"

Разсмя се гърлено, закашля.

"Ти... - запелтечих - къде... как си?"

"Как да съм? Все така. Всичко върви по график. Само за тебе се притеснявам".

"За мене? Защо? Какво ми е?"

"Какво ли ти е? Не се ли виждаш? Нещо хубаво да има около тебе?"

"Всъщност... Нищо ми няма. Добре съм... мамо. Работя, животът си върви, това е".

"Това било - повтори мрачно тя. - Това ли трябваше да бъде? Това ли искаше ти да бъде?"

"Не зная. Не помня какво сме искали... то сбъдва ли се някога? Не е ли най-правилно да го забравим?"

"Правилно? По правилата? По сценария? Плюя ти аз на правила и закони. Страхувам се, че ти излезе слабо момче, синко. Кекаво. Знаеше ли какво е кекаво?"

"Знам".

"Е, това си ти. Кекав. Пълзиш. Това е - пълзиш. Ама не се сърди де, просто съм ти нагряла напоследък. Само седя и чакам пустия телефон да дрънне."

"Аз... пак... зает бях, затова".

"Зает, а? С пълзене? Е, пълзи си, сигурно е хубаво. Нищо изморително. Хем лежиш, хем напредваш. Червеите са така. От тях по-доволни няма".

Тя пак се разкикоти хрипливо.

"Е, сине, стига сме дърдорили. Да не се обиди?"

Напълно вцепенен, едва промълвих - или помислих - "Дочуване".

Отсреща телефонът вече даваше свободно.

Не помня кога се съвзех и ръцете ми се отпуснаха; натиснах повторно избиране, сърцето ми блъскаше да скъса артериите си и да изскочи; а автоматът отсреща любезно повтаряше: избрали сте грешен номер, няма такъв абонат.

Опитах още няколко... още много пъти. И този ден, и следващия, и още години след това.

Нямаше такъв абонат.

Такива ми ти работи, мило момиче. Ти няма да ми зададеш най-важния въпрос; пък и аз няма да ти отговоря. Ще си я караме тъй, отгоре, по повърхността, там всичко е ясно, даже и от въпроси няма нужда. А зрителите, ако случайно гледат, се интересуват - както и аз се улавям - от пълнежа на блузата ти. В най-добрия случай. Към мене интересът е около абсолютната нула. Просто въпросите ни не съвпадат и естествено отговорите стават грешни. Ние решаваме различни задачи по различни предмети и едничкото общо е, че сме безнадеждно слаби ученици.

Пък и дори да допуснем, че тези зрители имат въпроси, чиито отговори знам - кой ще ме чуе? И дали отговорите са общовалидни? И, в края на краищата, нима някой някога е успял да убеди някого, че е прав?

И макар древните философи да са доказали пълното безсмислие на играта въпрос-отговор, наречена човешко общуване - то нима някой си е взел поука? Даже мисля дали всички тези въпроси не са просто функции на телата ни, без участие на съзнанието и душата?

Това би обяснило доста от хорските безумия.

Но кое е по-добро за човеците - вас питам, Сократе, Платоне, Диогене: едно празно деколте, пораждащо въпроси, или преливаща, пищна гръд, възбуждаща само желания?

Питам ви; и отговор не чакам.

Майка ми - а и други, много други - ми показаха, че животът продължава и отвъд гробищата; но тъй и не разбрах дали е по-добър, по-лош или просто продължение на сегашния в друга обстановка. Има ли рай, ад, чистилище, божие наказание и небесно възнаграждение. Нищо не ми казаха. Сигурно така е трябвало; но аз бях любопитен и на всяко погребение се молех на покойника: покажи ми, извести ми някак си какво е оттатък; макар да подозирах, че отвъдният свят е също тъй различен за всекиго, както и земният. Мъртвите рядко отговаряха; не винаги разбирах знаците, езика и посланията им, но никой не ми се стори нещастен или уплашен от новото си битие. Общото впечатление беше, че им е безинтересно да надничат отново в нашия свят. Те не искаха да отговорят на главния ми въпрос: защо ми е дадено да живея - точно аз, в това време, това място, тази кожа.

И още нещо - животът, тази даденост, независеща от мене, не ме ли лишаваше от същинската, изначалната свобода?

Когато години наред те измъчват такива въпроси, естествено, ти се струва безсмислено да отговаряш на дежурните репортерски питания, особено щом отговорите не интересуват никого и никъде.

А момичето мъти такъв някакъв въпрос и чака мене - макар да си мълча - за да го постави пред невидимата си публика.

Сещам се за един критик с особен стил на говорене - първо си задаваше въпрос с интригуващ глас, сякаш разкрива стара съкровена тайна. Говори за поета Ц, примерно, за когото всички знаят тъжната истина - бездарен, плагиат и блюдолизец. "И ще ме попитате - извива гласчето си критикът, сякаш Мефистофел нашепва в ухото ти - къде е роден поетът Ц? Ще кажа, веднага ще кажа - в село Безплодно, окръг Катунски, в семейство на будни мамулджии; и това дава облика - да, особения аромат на цялото му творчество, пропито с ухание на бъз и маточина..." И така - въпроси и отговори, предназначени да замажат факта, че Ц е неграмотен графоман, а въпросният критик е получил хонорар по собствената си тарифа "Колкото повече си кривя душата, толкова по-скъпо вземам".

Така си е; за някого тъжно, за друг смешно. Но нека не забравяме, че само три-четири мастики разделят плача от смеха. И обратно.

Истината е - ако в ранната младост бяха ме запитали за какво ми е даден животът, несъмнено и уверено щях да отговоря нещо. Младостта е категорична - и най-вероятно щях да скоча с двата крака в блатото на

ЗАБЛУДА ПЪРВА: ЖИВОТЪТ НИ Е ДАДЕН ЗА ЛЮБОВ.

Без съмнение, думата е за любов към отсрещния пол. Младостта мисли с тялото си, за нея мистичната любов към Бога е далечна евентуалност, в старческите години, когато Бог ще потрябва за да ни осигури безсмъртие. А всеобщата любов към човечеството се опростява и насочва пак към женската (мъжката) половина от него и добива реални телесни измерения. Умението на младия мозък да обслужва размножителния нагон обезсмисля възвишените понятия; хич не ги търсете там, където кръвта кипи, бушува и изригва в пъпчици и петна, и те трябва час по-скоро да се премахнат.

Така че - животът ни е даден за любов. Напред!

Когато се усетих узрял за любов, реших да си намеря подходящ Вергилий; той да ми покаже тайните на любовния ад. Не ми бе трудно да избера - едно старо издание в четири тома на добрия стар Джакомо отвори вратата - и Казанова ме пое, прегърна ме бащински и полетяхме заедно, удивени от безумието на пътешествието, из дебрите на любовта.

Джакомо бе велик в много отношения - но ненадминат бе в самозаблудата. Факт е, че за него грозна жена нямаше. Моят стремеж към идеала бе осмян и стъпкан; в театъра на Казанова всичко бе игра, измислица, феерия - и особено страданията му. Отблъскван много по-често, отколкото би признал, Джакомо живееше в пиеса, където "не" значи "да, но малко по-късно", и в последното действие триумфът несъмнено ще е негов. Тази увереност обезоръжаваше жените; самият той като добър градинар отглеждаше внимателно победите си. Цветето самичко ще цъфне, когато му дойде времето, и така постоянно ще имаш килим от цветя по пътя си.

Дали Джакомо осъзнаваше тази тактика, не мога да твърдя. По-скоро действаше интуитивно; а и самата игра го забавляваше, без да я анализира. Да наблюдаваш как пъпката полека се разлиства в ръцете, докато се разтвори, поднесе уханието и красотата си на добрия и търпелив цветар - и самата тя да изживее трепетната радост от своето покоряване. Това бе една от тайните на Джакомо. А демонът-хранител бдеше над него, и Казанова, щастливото негово дете, просто се радваше и пиеше щастие, дори когато се залъгваше, че страда.

Той обичаше жените искрено и истински - както детето обича играчките си. Нима имаше нужда от нещо по-дълбоко? Какво, по дяволите, да търси още? Не му трябваше; пък и дали това "още" въобще съществуваше, или бе измислица на нещастниците, неспособни и бездарни за неговата пиеса?

Жената бе актьор като него; двамата трябваше да се насладят на играта си - и, доволни, да се огледат за нова роля.

Толкова беше просто - и недостижимо.

Младият организъм, почти непознаващ физическото страдание, е неуязвим за истински духовни мъки. Наблюдавах Джакомо в доста честите му сцени на любовна болка - тогава просто нетърпението му бе по-трудно за обуздаване. Освен това, докато играеше на мъка по Иванка, спеше със Стоянка и подготвяше Драганка и още някоя резерва. Ако го слушаш, може да се разплачеш заради скръбта му; а всъщност истинският Джакомо седеше някъде отстрани и се радваше на актьорското си съвършенство. Осъден бе на любовно щастие и то озаряваше разцивреното му лице с обезоръжаваща усмивка.

Може би това се дължеше и на магичната му дарба да вижда само красивото у жените - пък дори то да е само частица от закачливо вирнато носле. Аз бях точно обратният случай - несъвършенството ме дразнеше и бързах да обърна гръб на всяко момиче, неспособно да покрие представата ми за завършена красота.

Накратко казано - карах я на сухо, и напълно заслужено.

Когато си неуверен в себе си, карането на сухо е добре дошло. Поставяш високо летвата - докъдето никога няма да скочиш - и оправданието ти е готово. Достойна жена за тебе няма, живей си гордо и самотно. Само че, дори и да заблудиш другите - а тях изобщо не им пука за тебе, - трудно ще се излъжеш сам. Обикновено тази драма приключва с шеметно хвърляне в обятията на първата грозотия - а такива обятия има разтворени на всяка крачка, невидими и коварни като паяжини в нощна джунгла. Докато се усетиш, паячката вече смуче същността ти, естетическият идеал е смачкан и изхвърлен от завоевателката; а тя, на всичко отгоре, крои планове този ужас да продължи до живот.

По тази схема всекидневно изгарят милиони невинни младежи - но това сигурно е генетично заложено в човека. Иначе как биха се размножили грозните дами?

Така че гордият самотен живот не се препоръчва за възрастта на полуделите хормони. Ще му дойде времето - но дотогава не слагайте юзда на страстите. Пуснете коня на воля из полето - инстинктът му ще го отведе точно при подходящия му другар. И ако някога усетите как вървите нанякъде безсъзнателно и дори без да се оглеждате - доверете се на кончето си. То ще спре пред нужната врата и тя сама ще се отвори.

Сега е лесно да давам съвети; но самият аз поне седем-осем пъти едва се отскубвах от задушаващата прегръдка на паячките. Спаси ме големият инат, както и тогавашната способност на черния ми дроб да разгражда бързо алкохола, без да размеква волята. Един път даже само чудото ме спаси - като риба, просната вече на палубата, но в последен гърч се мята и пада зад борда. И така, вече на свобода, зърнах как отплава сватбеният кортеж, а една навъсена цоцолана в бяло тъпче яростно букета си.

Цял живот висим на косъм и на всичко отгоре сами го ръфаме да се скъса.

Любовта на Джакомо винаги бе светла, слънчева, ведра; той бе Моцарт на чувствата. Затова побеждаваше - защото всъщност не се бореше. Обграждаше жената в омайната си аура и тя приемаше да полети в безтелесния му свят. И сама, без да усети, пеперудката превръщаше чистата омая в гореща страст.

Игра беше; детска и посвоему честна. Може и да не беше точно щастие - но кое е?

Опитвах се да бъда Казанова - но много качества ми липсваха тогава. Или по-скоро имах едно в повече. Винаги приемах чувствата по-дълбоко от кожата. Не бях пеперуда, червей бях. Тежък, саркастичен, изпълнен със съмнения. Джакомо се хранеше с нектар и създаваше красота. Аз дъвчех месо и пеперудите се криеха от мене. Знаех - трябва да се променя, исках го, търсех в огледалото лицето на Казанова и уподобявах лекота и щастие в изражението си. От глина бях - а трябваше да стана пухче, да се отскубна и да полетя. Вагнер трябваше да бъде прогонен във Валхала и да се възцари Амадеус.

Ведър, слънчев, усмихнат - такъв реших да бъда. Почти насила се хилех на всяка глупост, остроумничех, разказвах просташки вицове, подигравах се, смучех веселбата от живота - и резултатите сами дойдоха. Вярно, на няколко пъти ядох бой; но и на любовния фронт имах успехи в полето на необързващите връзки. Това си е оксиморон; но никой граматик не би го определил по-точно. Сега мога да разтълкувам набързо: правех се на глупак, насрещните глупачки веднага ме приемаха за свой човек; не ги плашех, не ги доминирах, нямаше да ги унижа или нараня с прекален интелект, пък не съм и грозен... И ето, машинката се завъртя, две-три дузини празноглавки минаха набързо през моята месомелачка, както и аз - през техните; и ако някой ви каже, братя, че ми се е приискало през този шеметен период някое по-възвишено общуване - значи, е долен лъжец.

Ако бях куче тогава, бих маркирал наред всички моми от този модел.

Машинката се въртеше без скърцане и засечки; и все пак скоро започнах да усещам - не съм Казанова. Колкото и да влагах артистизъм в играта, той увисваше в пространството безсмислен, ненужен и неразбран. Усещах как тъпоглавките се питат с досада: какво пък още иска тоя?... В най-добрия случай ме вземаха за особняк и се отдръпваха като охлюви, погалени по рогцата. Разбирах колко безперспективно е това; ако исках да оценят ума ми, трябваше друга публика - но, бога ми, толкова лесно и приятно беше при тъпачките!

Така раздвоен, носех в себе си томчета на Бърнс и Шели; поетите също като че се лутаха сред безвъздушни ренесансови пеперудки, в напразно търсене на изгаряща любов. Не размахвах стиховете пред моите партньорки, да не ги разпъдя; но в часове на уединение двамата гении ме примамваха при себе си - на високите етажи в любовното изкуство. При страстите, трудностите, рисковете - значи, при достойните, изстрадани и стократно по-сладки победи.

Така започнах - бавно, бавно - да се откъсвам от топлото си, пухкаво стадо - и да поглеждам нагоре, към птиците. Като добрия Луций исках да се откъсна от сладката съдба на златно магаре; пък и винаги можех да се върна при магариците. Те са мнозинство, тъй го е наредил Господ. Една издържлива, витална маса жени, предназначени да пренасят човешкия род през вековете. А птичките над стадото - кого интересуват те?

Тъй шетах из топлото, зовящо множество от самки; но окото ми вече беше горе, при птиците.

След време разбрах,че и сред птиците също има деление. На патки и лебеди, на врабци и соколи; твърде често срещах кукувици, търсещи гнездо за яйцата си; също така кресливи врани, наивни чучулиги, глупави пъдпъдъчки и крадливи чайки - но млад бях, следователно трябвало е сам да достигна мечтата си, да я огледам отвсякъде, да разбера грешката си и, ако все още имам достатъчно разум - да се върна в изходната точка.

Сега знам - изходната точка, стартът - това е зоната на разумните хора и те просто не я напускат.

По това време вече имах оформен идеал за жена, сътворен изцяло от въображението ми. Беше прекрасно оформено момиче с меки форми, подсказващи не само топли ласки, но и добри качества за майка. Червеникава коса, искрящо сини очи, пухкави устни и тъй нататък, всичко оформено, изгладено и боядисано според вкуса ми. Кротка, послушна, снизходителна към пороците ми, жертвоготовна и преди всичко - вярна до гроб.

На всичко отгоре съм и ревнив.

Това беше моята птичка небесна и все за нея се оглеждах, докато яздех някоя случайна магарица в тръните.

Не срещнах нито нея, нито нейно близко подобие; тя бе измислена като стихотворение или картина, като птицата феникс или елена еднорог. Но бе тъй жива в мислите ми, сякаш бях живял години с нея; кръщавах я с различни имена, обличах я във всякакви дрехи; много пъти ми се привиждаше в тълпата, но се стопяваше, щом приближа; сутрин се събуждах и опипвах празното легло, и възглавницата още бе топла и ухаеше на косите й - но тя си бе отишла.

Луд бях - и не исках да се излекувам от тази сладка лудост. Не ми помагаха и поетите - уж търсех отговори в книжките им, а вместо това се товарех и с техните въпроси. Бяха по-луди от мене; но тяхната лудост бе божи дар, а моята приличаше на мръсна болест. Романтиците нижеха тъжни строфи за измислени от тях героини, а сетне в кръчмата се надлъгваха кой по-добре е описал страданието си. Аз не страдах нито на хартия, нито наужким, най-малко пък наистина - но моята топла червенокоска надзърташе с лек укор през рамото на всяка срещната дама и щом пламнеше искрата на похотта, се стапяше в нищото. Жертва бях на въображението си, но продължавах играта и затъвах все повече. Казанова бе постигнал само частичен успех в промяната ми; той би наложил лицето на идеала си върху всяко друго женско лице. Неспособен на това сладко лицемерие, аз ядях сухия хлебец, а насреща ми ухаеше печеното агне, измислено от мене, съвсем истинско и недостижимо.

Докторите сигурно биха уточнили името на моята лудост - но по-добре да прегледат себе си. Cura te ipsum, medice! Аз харесвах играта си, въпреки постоянното губене, като затънал комарджия. Свободен атом, аз кръжах сред други свободни, свързвахме се във всякакви комбинации; и се надявах да срещна в този неспирен браунов кипеж онзи непознат партньор, с когото бихме изградили сияйната молекула на златото.

Всъщност другото име на лудостта е мечта.

Едно нещо научих от Казанова - жената може да бъде това, което искаме да видим.

И обратно - жената никога не е това, което виждаме.

Веднага си спомням една поучителна история от онова време, взета изцяло от съдебните хроники. Ако се отдалечим от строгата документалност и прескочим с единия крак в художественото пресъздаване, тази случка би могла да изглежда например по този начин:

ЛЮБОВТА Е СЛЯПА

...Никога няма да съм красива - това Вера го знаеше още от съвсем мъничка.

Майка й, баба, лели и братовчедки - всички женски създания в рода бяха грознички. Мъжете също; но по онова време Вера намираше всички мъже за грозни по природа.

Жените около нея бяха весели, умни, пееха и танцуваха хубаво, готвеха прекрасно и около тях бе шумно и смешно.

Но - о, Боже! - колко бяха грозни, особено всички накуп. При това не си приличаха - всяка притежаваше своя особена грозота.

Вера много обичаше приказката за грозното пате - но скоро огледалото попари илюзиите. Лебед нямаше да стане; и Вера досаждаше на по-възрастните жени с един отегчителен въпрос: Ти щастлива ли си?

Да, отговаряха жените и веднага помръкваха, разбрали същината на въпроса - щастлива ли си, като си толкова грозна?

Но жените бяха намерили някакво свое щастие, Вера го чувстваше; и все пак необяснимо беше това щастиe.

Може би никой не разбива сърцата на грозните, защото мъжете просто ги заобикалят?

Така, сред въпроси и пристъпи на отчаяние, Вера порасна и с изумление научи тайната на жените в рода.

За всеки влак си имаше пътници.

От самото начало пътниците във Вериния влак бяха съвсем семпли, комплексирани, неориентирани загубеняци. Тези, дето се спотайваха по гарите и се хвърляха гузно в пътническите вагони, а в джоба бълбукаше шишенце ракия за из път. Но все пак - пътници бяха; Вера оценяваше това. Те нямаха достъп до управлението на влака, нито пък претендираха за това. Качваха се, слизаха неусетни, незабележими и нелипсващи. Подчиняваха се на Верините правила, както винаги в живота се бяха подчинявали на всичко и всекиго. Това бе удобно и даже честно; Вера бе доволна и все повече заприличваше на веселите, умни и уравновесени жени от рода.

Така трябваше да протече животът. Спокойно и равно. Колко прави са древните римляни: Via tritta est tuttissima. Вера завърши университет, намери си добра работа - там жените не се бояха от нейната конкуренция, мъжете я приемаха като другарче от някакъв трети пол. Доволна беше; какво повече да иска човек от живота? Вера беше умна, достатъчно умна да разбере, че никак не е умно да демонстрираш много ум. Безопасна за всички, тя се носеше спокойно по живота и ако огледалото понякога й разваляше настроението, наливаше си водка и пускаше музика, в която всички жени са красиви, желани и обичани.

Да, музиката...

Тя, музиката ги запозна. Вера обичаше камерните концерти, особено в малката старинна зала с приглушена мека акустика и дискретни лампиони; там потъваше изцяло в звуците и полумрака, а омаята продължаваше дълго след концерта. Омагьосана, Вера отнасяше вълшебния свят вкъщи; не палеше лампи, свиваше се удобно някъде и чакаше дълго, докато музиката отпътува бавно в своя свят до другия концерт. Без да е голям познавач, Вера обичаше музиката предано и донякъде тайно - хората около нея бяха безразлични към класиката, изкуството и всичко, лишено от материални измерения.

Вера винаги се бе присмивала на книгите и филмите, където младите се запознават, удря ги тока, стоят замаяни, после улавят пръстчета и хукват - пардон, литват - към приказното бъдеще. По-късно обаче осъзна - ами с тях се случи точно това! Или поне с нея. Намери се, зашеметена, в бистрото до старинната зала, увлечена в разговор със симпатичния непознат, който й подаде палтото след концерта; и не думите слушаше, а музика течеше край нея, галеше, мамеше и увличаше... нанякъде.

Петър не предложи да я изпрати до тях; лош филм нямаше, нищо глупаво не се случи; уговориха се за следващия концерт, той щеше да купи билети, да й се обади; и все още на "вие" се разделиха, а Вера не легна цяла нощ, обикаляше стаята с официалната си рокля - да не развали магията, ако я съблече.

Не става дума за любов - успокояваше се Вера. - Глупости, любов. Само е нещо по-различно. Нивото е друго, това е. Иначе - мъж като всеки друг.

Но не беше. Петър изгря - и останалите мъже изчезнаха. Стопиха се някъде, скриха се като прилепи по пладне; а и да ги имаше, кой да ги забелязва? Съществували ли са въобще?

Не става дума за никаква любов - повтаряше си Вера, и знаеше отлично, че си е точно любов. Със всичките й трепети, сладости и ужаси.

Несвикнала на такава любов, Вера се гмурна в нея с желание и страх, като неопитен плувец; но толкова примамливо бе това море! Петър, по-умел, ласкаво я подкрепяше - бе кротък и търпелив във всичко, а Вера му бе признателна и за това. Ходеха на концерти, обикаляха нощния град, приказваха за изкуство и политика, разказваха си смешки от ежедневието, ровичкаха множеството незначими теми - обвивката на човешкото общуване. Сърцевината нямаше значение - и така си беше хубаво. Вера си призна, че сладникавите филми, презирани дотогава (слугински, наричаше ги тя), всъщност са приятни и дълбоко човешки.

През нощите, когато споделяше квартирата на Петър, тя бе гореща и всеотдайна, а после тайно плачеше.

Най-сетне Господ й бе позволил да докосне щастието.

Понякога искаше да попита Петър: Щастлив ли си?; но й се струваше глупаво и детинско - както някога, когато питаше лелите си. Какъв може да е? Наполовина от нейното щастие да беше неговото - стига. Предпочетоха да си останат двамата, без да се ограждат с тълпа приятели. Нито неговите, нито нейните - какво биха търсили те в тяхната територия? Достатъчни си бяха двамата. Понякога Петър излизаше да се види с този-онзи, често бе задължен и служебно; но се връщаше бързо и нетърпеливо, облекчен от досадните близости. Останала сама, Вера анализираше невероятната си любов, оглеждаше я от всички страни, надникваше в бъдещето и благодареше на Господ за внезапното, неподозирано щастие.

Дори огледалото бе станало някак снизходително и добродушно; изглежда щастието я бе разхубавило. А и под крилото на Петър грозотата бе прикрита и търпима. Грозна или недотам, Вера бе негово притежание и той поемаше пасивите и отговорността; това бе още една съставка на Вериното щастие.

Добрият Господ - бе я възнаградил за всички онези години под похлупака на грозотата.

Една привечер - ах, как обичаше Вера привечерните часове, когато сенките натежават, очертанията омекват, загубват се и светът се замъглява като в приказка - двамата се шляеха по улиците, чакаха да огладнеят и да се мушнат в търбуха на някоя полутъмна кръчма. Бъбреха, хубаво им беше; и тогава насреща изникна някакъв стар Петров приятел или съученик; от тия досадници, дето чоплят с часове глупавото си общо минало както на маса, тъй и стърчащи насред тротоара в дъжда.

Болезнени бяха всички срещи с познати на Петър. Повечето бяха възпитани хора, но все пак очите им ги издаваха. Погледите им сканираха Вера - веднъж, втори път, и пак; сякаш не вярваха и търсеха онова скрито неизвестно, което бе помамило Петър. Оглеждаха я, явно или крадешком, не намираха отговор и си тръгваха озадачени, учудени и умислени; а в отделни случаи - развеселени, сякаш Петър се бе помайтапил.

Не само болка носеха такива срещи; и опасност. Твърде ясна бе представата как Петър също я оглежда внимателно и с някакви непознати очи; задава си въпроса "абе аз луд ли съм?" - и хуква подир приятеля си, внезапно облекчен и вече свободен.

Това бяха съвсем реални опасности и Вера ги осъзнаваше без залъгване.

Петър не беше мъж за нея; но никога не биваше да го научи.

Ето защо Вера много внимаваше при срещите му с приятели (все повече случайни); и макар да се държеше встрани, дебнеше за всяка опасност - в темите, тона, жестовете. Изглеждаше дискретна и дори незаинтересувана; но мобилизацията й бе пълна.

И този приятел, като всички подобни нему, задърдори за общи познати, Вера забоде очи във витрината с разни вази и грънци; наблюдаваше в стъклото отраженията на двамата мъже, а ушите й усилено филтрираха думите им от уличния шум. Безуспешно; мъжете не надигаха глас, бъбреха си кротко, а трамваите и колите пищяха като на пожар; и когато след десетина минути Вера се отегчи и пристъпи нетърпеливо към Петър, само чу как той произнася нещо като "Сублата латерна", а приятелят се ухили сконфузено и му посочи с очи Вера.

Разделиха се с лъжливите обещания да се чуят през седмицата, а Вера, разтревожена от нещо, попита:

"Какво толкова си говорихте?"

И за пръв път Петър отговори някак троснато:

"Ами ти защо не стоя да слушаш?"

В устата на Петър, обикновено фин и деликатен, това прозвуча грубо и неестествено. Вера опита да го забрави; нервността му несъмнено бе предизвикана от оня досадник; и дори намекна, че Петър трябва по-категорично да разкарва подобни типове. Има ли смисъл да замърсяват живота му?

- О, да - развесели се Петър - само стой до мене и ръмжи, те сами ще се разбягат.

Но онези думи Вера бе запомнила.

Чувала бе нещо подобно, звучаха й познато и някак дръзко. Петър бе учил латински и понякога се перчеше с разни афоризми; и един ден Вера извади от библиотеката му дебелия том с латински крилати фрази. Зарови се вътре, без да си отговори на въпроса защо не попита самия Петър; и твърде бързо намери сентенцията:

Sublata lanterna nullum discrimen inter mulieres.

"Когато фенерът угасне, всички жени са еднакви".

Ето какво бе отговорил Петър на своя приятел, състудент или нещо такова.

Сублата лантерна...

И съвсем ясно е какъв е бил въпросът.

Няколко дни Вера ходи вцепенена и мълча. Знаеше: вярно е, не може да греши. Но все пак накрая събра сили - трябва да проверя, ами ако се заблуждавам, ако съм жертва на комплексите си? Ако напразно обвинявам, а Петър просто ме обича?... Той усещаше промяната във Вера и все питаше: какво ти е?... Нищо, лъжеше тя; докато една вечер отговори:

- Сублата лантерна... така ли беше?

Петър пламна. Мълча, поти се, усмихва се криво, смени всякакви гримаси - чак на Вера й дожаля. Сетне седна, захлупи лице с длани и заговори:

- Виж какво... Знам, обидила си се. Но нямаш причини. Ти си умна, страхотна жена. Ти си по-добра от всички. Духовита. Образована...

- Грозна - вметна Вера.

- Глупости! Ти... ти ме допълваш. Ние си пасваме идеално. Знаеш ли, аз усещам какво мислиш и това е страхотно! Ти си всеотдайна; като майка ме гледаш! Толкова съм ти признателен! Не мога да понасям празноглави, вятърничави глупачки. Ти за мене беше откровение! Знаеш ли как се чувствам с тебе? Защитен!

- А щастлив? - запита Вера.

- Щастлив? Ами да... сигурно. А тази глупост, дето изтървах... нали знаеш как си приказват мъжете? Нали няма да се скараме за една празна дума?

- Да се караме? Защо да се караме? Просто исках да уточня тези неща. Значи, за да бъдеш щастлив с мене, ти пречи само грозотията ми?

- Не говори така! - скочи Петър. - Има всякакви жени. Може ли всички да са... еднакви?

- Да - отстъпи Вера. - Не може. Сигурно и не трябва.

Той говори още доста - ту разпалено, ту спокойно и уморено. После си наля питие, а Вера отиде в банята и дълго се гледа в огледалото - отдавна не бе имала смелост да се разглежда.

- Той може да бъде щастлив - каза тя на лицето си. - Всичко друго си го има. Просто не трябва да те вижда. Ти съсипваш всичко.

Седя дълго, взряна в огледалото, докато грозотата насреща се размаза и потъна в сива мъгла.

Така е добре. Когато не се виждаш, всичко се нарежда чудесно. Остава добрата и любяща Вера. Майчицата. Забулената, невидимата.

Одиде в кухнята и сложи чайника с вода да заври.

Понякога сетивата са вредни, мислеше си. Колко добре щеше да бъде, ако не усещахме например болка, нали? Живот без болка. Мечтата на човечеството. Само трябва да отстраним сетивата.

Водата кипна. Вера взе чайника и на пръсти влезе в спалнята. Петър спеше - без възглавница, по гръб и май се усмихваше.

Ще бъдеш щастлив, увери го Вера. - Няма да ме виждаш, аз ще се грижа за теб и ще се обичаме. Нищо няма да ни пречи, нали?

И изля врящата вода върху очите на Петър.

Навремето тази случка запълни доста вестникарски страници; разбира се, едва ли някой си е извадил поука от нея. Хората не поумняват от собствените си трагедии, та от чуждите ли? Нима Казанова успя да стигне до извода, че докато не престане да прескача в хорските легла, все ще го преследват, пердашат, унижават и влачат по съдилища? Дори не му е минало през ума; такава е играта, и толкова. Няма излъгани, няма насилени; получаваш покана да играеш, и с това вече ставаш участник; никой от участниците не губи, освен някой глупав рогоносец. Джакомо, учителю - нима наистина някой още вярва в правото на собственост върху жените? А те, на всичко отгоре, изобщо не са това, което виждаме.

Бог ни притежава, ние само играем в кукления му театър. А там всичко е измислено - и любовта, и болката, и страданието; лъжите дори. И когато осъзнаеш това, животът става много по-лек, шарен и приемлив за живеене.

Много още мога да разказвам на заблудените вярващи, че животът ни е даден за любов. Включително и да защитя вярата им. Защото нищо категорично и сигурно няма сред мислещите същества. Обременени с разум, ние навсякъде търсим и откриваме купища фалшиви истини; и съсипваме живота си, за да докажем истинността им.

И като я докажем - какво от това?

Самият аз съм се влюбвал достатъчно много пъти и съм наясно какво рисковано начинание е влюбването. Никому не го препоръчвам; ако усетите симптомите, най-доброто лечение е хвърлянето в уютното блато на умерения разврат с дами в сходна позиция. Но ако все пак решите да пробвате сърдечните болести, или вече е късно да се преборите - никога не се предавайте. Бог е милостив и шансовете отсрещната страна да ви изрита винаги са големи. Особено ако им помогнете с подходящо поведение. Някои го правят интуитивно, други трябва да се позамислят какво би отвратило най-дълбоко противника, отървавайки се само с повърхностни драскотини по душата. Но нали спасението е налице?

Третата възможност е да се гмурнете дълбоко - всъщност да се удавите - в чувствата и там да търсите наслада, смисъл и цел на живота си. Трябва да сте много силен - и е възможно да бъдете наистина щастлив; както гладният е щастлив с коричката хлебец. Но не всеки има дарба чак за такава самозаблуда, Бог не награждава току тъй всеки пройдоха. Изпитвал съм го, знам доста за това щастие - и признавам колко недостоен съм за него. То подхожда на хора по-интуитивни, неразсъждаващи върху кривулиците на битието. Вземеш ли да го разнищваш, магията тутакси изчезва. Все едно Джакомо да анализира обективно своите завоевания.

Какво ще остане от любовта без магията вътре?

Познавам разни любители на саморазголването, дето чоплят в душите си и разнищват всяко свое чувство; но да ги оставим насаме с тъжното им занимание. Те са ми безинтересни; аз пък вероятно им изглеждам инфантилен и глупав. Но имах друг един случай - когато използваха любовната магия като източник на многобройни прозаични сюжети и така се домогваха до празната и ненужна слава.

Използвачката беше авторка на къси разкази - тя самата се представяше така - и въпреки късите разкази имаше дълги, изваяни крака, и те напълно компенсираха неудобството от откаченото й хоби. Средното аритметично между къс разказ и дълъг крак бе съвсем задоволително, така че дори не възразявах да ме мъкне по разни четения, тъпкани с брадати гении с трескави винени очи.

Особеното на тази дама бе дарбата й да изцежда сюжет от най-дребните мои постъпки и да го облича във високохудожествена форма с неясно внушение; това последното бе според нея целта на всеки добър къс разказ. Няма да забравя как странно ме изгледа тя, когато веднъж, вместо да отида на среща с нея, предпочетох да лова риба на вълнолома с двама бродяги и литър коняк. При следващото ни виждане - отложено за наказание с една седмица - тя ме задължи да прочета новото й произведение; и тъй като не налучках бързо подходяща реакция, четох го толкова пъти, че го научих наизуст. Чак тогава ми блесна да я взема почтително в прегръдка и да промълвя: Господи, чудесно е!

Невинна, честна лъжа, предназначена да зарадва отрудената писателка; а това си е чисто благородно дело, червена точка за рая. Ако пък случайно съм бил прав в оценката, заслугата си е двойна.

А ето какво оцених по този високоемоционален начин:

НЯКОЙ НА КУКАТА

"Рибарят Пепо всяка вечер отивал на морския бряг и хвърлял въдицата. Кога хващал риба, кога не - но винаги наблюдавал другите рибари и се мъчел да отгатва що за хора са. Това било любимото му занимание.

Понякога близо до Пепо идвал да лови един млад мъж с весели очи, който вечно си тананикал глупави песнички. Той имал късмет и често пълнел кошчето си, а останалите му завиждали. После яхвал мотора си и шумно отпрашвал към града, където го чакали наслажденията, присъщи на младостта.

Една вечер младежът дошъл, заметнал въдицата и веднага уловил първата едра риба. Пуснал я в кошчето, усмихнал се някак тъжно и казал на рибаря Пепо:

- Вземи, подарявам ти я.

- Защо? - учудил се Пепо.

- Нима мислиш, че съм достоен за нея?

- За кого, за рибата ли?

- Не - поклатил глава младежът. - Не за рибата.

Станал, нагазил в морето и вървял, вървял... докато косата му се скрила под морската пяна и само една чайка останала да кръжи между небето и водата."

Та този къс разказ трябваше да ме вразуми и предупреди какво ме чака, ако, не дай Боже, престана да бъда достоен за любимата си; а това е неизбежно при сегашното ми отношение към връзката ни.

Признавам - трудно се въздържах да си грабна шапката, - но какви крака имаше тази жена! И останах, за да се превърна в герой на поне десет къси разказа със завоалирана поука, а това си е доста ласкателно за суетен младеж, какъвто бях, преди да се превърна в суетен старец. Приятно ми бе да си представям как десетки читатели разкаяно скубят коси и припкат да влязат в правия път, докато талантливото перо на моята дама настойчиво ги мушка отзад. И в дъното на този оздравителен процес бях аз с моя собствен отвратителен пример - какъвто винаги съм бил още от времето, когато получих първата двойка и осъзнах, че нищо толкова страшно не е станало.

В един от последните къси разкази героят осъзнаваше, че всъщност не е човек, а празна грахова шушулка, заседнала на корниза и безнадеждно влюбена в стопанката вътре. Друг разказ пък внушаваше, че мъжът не е различен пол, а неуспешна женска разновидност от нисш тип, но при подходящо възпитание и усърдие от негова страна може да еволюира почти до разумно същество. Разбира се, тези сюжети майсторски водеха до съответни поуки - обичан похват на дългоногата авторка. Ако имаше деца - от които се бе отказала заради изкуството, - несъмнено биха изкарали доста тягостно младостта си.

Любим неин образ в разказите бе тайнствена и мълчалива дама - красива, разбира се; но освен върху хартията, тя го разиграваше и в живота си. Признавам - отиваше й, отдалече приличаше на неуловима шпионка; вълнуващото деколте несъмнено бе натъпкано с микрочипове. Иначе бе добро момиче; но вярата в писателската кауза просто бе изкривила живота й. Премълчавам името, защото сега тя е известна и уважавана авторка; току-виж ме обвинили, че се присламчвам към славата й. Нека поколенията се радват на нейния талант; аз съм доволен от скромната участ да се радвам на тялото, приютило този талант.

Когато връзката ни взе неудържимо да се разпада, тя сътвори още един разказ, разделихме се и ми остана само гордостта от съучастието в нейното творчество, макар и като прост генератор на вдъхновение. Така закръглихме цикъла на дванайсетина разказчета за година любов - добро постижение за една мъжка муза без особени претенции.

Доколкото помня, прощалният къс разказ изглеждаше така:

Ето как от една и съща любовна връзка участниците извличат съвсем различни ползи; би трябвало и двамата да са доволни. Изобщо в любовта всичко е нормално, докато единият или двамата решат, че другият трябва да е само негов. Намеси ли се егоизмът - край. Връзката се разпада. Сигурно затова най-добрите ми спомени от жени приличат повече на другарство, съпроводено с приятелски секс. Но рядко се случва това - както са редки най-хубавите неща по тоя глупав свят.

Когато стигнах до този извод, разбрах колко съм се доближил до Казанова в мисленето. Само че при него покоряването на дамите беше доста по-напред в списъка на важните занимания в живота; аз се носех по течението и чаках подаръците на съдбата.

Господи, колко мързелив съм бил!

И колко приятно и достойно бе това очакване.

Мислил съм понякога - всъщност доста често - дали дългокраката разказвачка не беше моята награда, задето съм се откъснал от лепкавия свят на глупачките; и дали не трябваше да оставя летвата вдигната на нейната височина; и дали тя не е била вратата към друг живот, различен от предначертания; и дали... въпроси колкото искаш - как да им отговориш, освен с голи предположения?

Пък и, както казах, по онова време вярвах, или по-скоро приемах, че животът ни е даден за сладката, изкусителна и неангажираща любовна игра.

Ако сега, затънал в блатото на годините, трябва да заживея в късия разказ на приятелката ми - как щях да постъпя? Приемам, че отредената ми роля е тази на злощастния клиент (е, режисьорката може и да ме е сложила на някой друг рафт, незабележим за простосмъртните); но да допуснем, че съм сгазения клетник. Без съмнение, влечението на авторката клони към въображаемия хепиенд; но тогава пък разказът нямаше да го има. А малко са писателките, предпочитащи някаква си връзка пред съществуването на свое произведение. Щастливият край, увенчан с прегръдка, трябва да е предшестван от катарзис в душата моя, при това дълбок и окончателен. Но тогава какво ще остане от горчивата поука?

По време на тази наша любов някои приятели ми намекваха деликатно за възможната лудост на моята дама; на което аз отговарях: Разбира се, че е луда. Луда за връзване. Но кой от нас не е?... И те млъкваха сразени, а по-умните се оглеждаха - наистина кой не е? Един се прави на мравка в общия мравуняк; друг се мисли за свободен като птица; трети тръгнал света да оправя; четвърти трупа богатство с къртов труд; и какви ли още не. Имаше даже някакъв, смяташе се за поет - което значи Господ - надяваше се да сътвори вселена с думите, изсмукани от Логоса.

Луди колкото щеш. Добре все пак, че са различни, та донякъде е шарено в лудницата.

Но как наистина щях да постъпя, набутан отново в тесния ковчег на късия разказ?

И още въпроси:

Защо съм влязъл в магазина?

Бих ли си купил щастие?

Защо да не приема безплатното щастие?

Харесвам ли Мария? Защо я (или не я) харесвам?

Знам ли изобщо какво щастие търся?

И какъв, по дяволите, е този тролей?

Написан от женска ръка, разказът рано или късно (рано, защото е къс), насочва стрелите си към вечния и неизтребим враг - мъжа. Няма по улиците достатъчно тролеи за мъжката пасмина. Това е тайното и тъжно второпланово внушение на разказа. Ако го напише мъж - дали същият разказ няма да е съвсем различен? Бидейки по природа по-наивен, мъжът не вижда в жената враг; склонен е да прощава заради пухкавата обвивка всичкото зло, напъхано в нея. Така че този разказ, написан от мъж, би звучал по-неутрално; например така.

"Тролеят изведнъж реши, че вековния му маршрут трябва да се промени. И без това никой отдавна не пътуваше по тази линия. Той внимателно зави, за пръв път от години, по една уличка, скрита между блоковете. Нищо не се случи - нито сирени завиха, нито разлютен диспечер се обади по прашасалия телефон. Доволен и развълнуван, тролеят се затъркаля по улиците без цел, по собствена прищявка. Беше свободен и усещаше нещо особено, пърхащо и необяснимо.

Зад завоя, преди далечния светофар, тролеят видя шантава табела над едно магазинче. Щастие ли? - изуми се той, - че кой продава щастие? Двайсет години въртя из града, милиони пътници превозих - но тази дума досега не съм я чул.

Заинтригуван, той намали и се вгледа зад стъклото. Красивата дама с тъжни, замислени очи зад щанда говореше нещо с клиент без особени белези. В търбуха на тролея той би бил невзрачен и незапомнен пътник.

После купувачът на щастие излезе. Ръцете му висяха празни - нито чанта, нито торбичка. Нищо не е купил, помисли тролеят. Сигурно стоката е калпава.

Той засили ход да хване зеленото на светофара. В този момент купувачът забърза, хукна да пресече, тролеят удари спирачки, но беше късно.

Насъбраха се хора, красивата дама се появи на вратата и тогава тролеят разбра защо очите й са замислени и тъжни."

Така, без поука, случката ми изглежда по-приемлива. А още поне десет варианта ми хрумват, и то все любопитни; само че дамите предпочитат разказа, обругаващ както любимия мъж, така и останалата панталонена паплач.

Това е в рамките на женската любов. За омразата няма да мислим дори. Жените рядко са наясно с истинските си чувства; това всъщност е очарователно, стига да се наслаждаваш на театъра. Деца са жените, дечица; и с умиление и усмивка трябва да приемаме грешките им.

Може същото да е вярно и за мъжете; не споря.

Приемем ли това, светът би бил идеалното място за живеене.

Без съмнение, учителят Джакомо го е намирал за точно такъв. И също несъмнено е вярвал, че животът ни е даден, за да играем на любов.

А точно в това аз все повече се съмнявах; макар никак да не ми се напускаше театъра. Магията беше твърде силна, опиянението на добрия артист ме владееше; и съзнавах колко много зрители ми завиждат до кръв.

Чак сега изниква един съвсем логичен въпрос: щом помня сума разкази от тази дама, дали наистина съм харесвал само краката й?

Защото ето, изведнъж в спомените изскочи още едно късо разказче; зад него май се спотайват и други.

ПЛАНЪТ ОТГОРЕ

"Докато заключваше черквата и после, по пътя за вкъщи, свещеникът се питаше какви ли са гърдите на Кристина. Приличаха на пухкави, но свещеникът знаеше, че вечно загърнатите женски пазви често крият всякакви изненади. Например онази даскалица... но не, сега не беше време за спомени. Сега бе денят на Кристина. Трябва да се изкъпе, да наточи шише вино и полека да мине отзад, през градините - до къщата на Кристина.

Първия път винаги е вълнуващо, каза си той.

Кристина също се приготвяше. Облече домашната си рокля, разроши коси, събори вазата с маргарити върху масата. Запали кандилото и каза на тъжната Богородица:

"Знаеш защо го правя, нали? Не стига, че петни Божието име; сега и моето решил да омърси". И допълни, вече на себе си: "Толкова жени подлъга, попът му проклет, чак сега ли видя колко съм хубава?"

Опита приятната тежест на брадвата, с която щеше да съсече среднощния крадец и си представи как тежкото желязо раздробява главата му.

"Първия път е вълнуващо, каза си тя."

Пак поука, и пак можеш да обърнеш разказа наопаки като чорап или да измислиш десет съвсем различни варианта; явно такъв е бил стилът на моята дама. И друго е ясно - харесвал съм писането й, щом нещо е останало в спомените ми наред с онова незабравимо тяло.

Защо никога не ценим птичето в дланите си, а зяпаме след ония в небето, без да знаем дали изобщо стават за галене?

Дали Казанова, в самотата на старостта си, е съжалявал за някои пропуснати, неоценени, лекомислено похарчени любови - при това като някой Шейлок, комуто имането все не стига? Сигурно; в тази област насита няма. Слава на Божията премъдрост, задето ни отнема възможностите, преди да ни вземе докрай ума. Както е казал поетът, Любви все возрасти покорны; аз го тълкувам така: когато гравитацията надвие мъжествеността, покорно склони глава пред любовта, поискай прошка и си подвий опашката. Колкото и възрастните да нямат доверие на младите, нека поне в тази област да ги оставим сами да си трошат главите.

Но далечни работи са това; нека надзърна сега в безрадостната пазва на моята журналистка и да изчакам какво й е хрумнало да ме пита.

Макар да ми е все едно. Само един въпрос ме интересува, а тя няма да го зададе. От всичките милиарди въпроси, блуждаещи във вселената, няма начин да налучка единствения важен и съществен.

ЗАЩО, ПО ДЯВОЛИТЕ, МИ БЕ ДАДЕН ТОЗИ ЖИВОТ?

И двамата с Джакомо сме разочаровани; но наистина едва ли животът ни е даден само за любовни упражнения.

Но тогава - за какво?

© Коста Радев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.10.2013, № 10 (167)

Текстът е част от предстоящата за издаване книга на Коста Радев "Все едно. Книга за мечти, прокоби и анатеми".