ЗАКОННОСТ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Законност е онова нещо, задължително за обществото и изобщо за всички хора, с изключение на самите нас.

Позволих си да измисля тази формулировка, защото съм избрал като една от професиите си бракониерството; с други думи, съзнателното разграничаване от буквата на закона.

За свое оправдание ще изтъкна друга моя формулировка: Разликата между редовния ловец/риболовец и бракониера е само някаква платена такса. А щом става дума за пари, а не за принципи, то аз пръв ще се опълча срещу системата.

Защото, за разлика от системата, аз имам принципи. Може да не съвпадат с общоприетите и да не са угодни на държавните чиновници, но поне не вредят никому. Нито подкопават държавата. Просто ми осигуряват лично чувство за справедливост и моя си свобода. А това хич не е малко. Даже е много. Дори е всичко - номер първи и единствен в списъка на ценностите ми.

Понякога се самооблъщавам, че притежавам собствена законност и тя е по-справедлива от обществената.

В едно подредено общество законността и справедливостта щяха да бъдат синоними; но в човешкия хаос те дори се противопоставят. Да не говорим пък защо и как най-зловещата и безпощадна латинобанда не може да те ограби както личната ти съпруга, въоръжена само с едно сладко задниче. При това съпругата ще го стори съвсем законно. Според думите й справедливостта ще е възтържествувала, но тайно в себе си ще се пръска от яд, защото не е успяла да отмъкне и златната коронка от счупения ти зъб.

Инак жените са сладури, любещи и всеотдайни; струва ли си заради собствената да намразиш целия прекрасен, весел, уханен женски род?

Всяка законност, като човешко дело, гъмжи от недостатъци. Според епохите законността е била жестока, сурова, садистична; никога великодушна, щедра и толерантна. Все едно да вземеш Божиите закони, изразени в десетте заповеди и да впишеш в Наказателния кодекс: за прелюбодейство - обезглавяване! За пожелаване осела на ближния - доживотен затвор! За лъжа - обесване! И тъй нататък. Ето това е законността, дами и господа; и все още има сума държави, където колят влюбени по мегданите в неделя сутрин, за назидание на населението.

Сбърка, Господи; ужасно сбърка с това човечество! А уж всичко беше за добро!

Преди години имах един приятел жабар. Не беше италианец; просто се прехранваше с лов на жаби за кръчмите. От него научих този прост, приятен и доходен занаят и вечно ще му бъда признателен. Обикаляхме пролетно време разни язовири; аз за риба, той за жаби; страшно си допаднахме. Харесвам професионализма във всяка работа, а той беше професионалист. Нищо общо със кърканите Стайнбекови герои, дето се бяха втурнали в блатата да ловят жаби. Беше слънчев човек, безгрижен, щастлив; сякаш неподвластен на тъга. Често водеше със себе си хлапето си, рижо и къдраво момченце; завиждах и на двамата, бащата ставаше дете и двамата се смееха до сълзи на всичко, на целия свят, създаден за тяхно забавление. Наричах ги семейство Жабарски. Плашеха ми рибата с фенерите си, шляпането с високите гумени ботуши и най-вече с кикотенето си - сякаш пригласяха на жабешкия хор и привличаха жабоците; но ме радваха и хич не ми пукаше за рибата. Прекрасно си живеехме.

Обаче по едно време Жабарски започна да идва сам и видимо тъжен. Не разпитвах; какво ми влизаше в работата, малко ли ядове пълзят сред хората, някой беше го налазил; ще мине, ще замине. Но не минаваше. Когато питах за момчето, свиваше се като убоден и млъкваше. Докато накрая не издържах и го натиснах с въпроси; и тогава кроткият, слънчев човечец изригна и думите сами потекоха, гарнирани с изрази, неподходящи дори за извънзаконови личности като нас.

Накратко: някакъв мазник се завъртял около момченцето, обратен и вероятно педофил; замаял му главата - ох, как умеят тия гадове да приказват на децата, представа си нямаш! - объркал му мозъчето, по пет часа на ден дърдорели, вероятно и са се срещали, малкият ходел като замаян и все правел забележки на родителите си колко груби и невъзпитани били - същото хлапе, дето дереше жаби с голи ръце и се кискаше без причина; и всичко това под носа ни, ще направи детето хомо пред очите ни; ходил два пъти в полицията, ония обещали да предупредят изрода, нищо повече не можели да направят, нали няма деяние; ами то, казвам, като стане деянието, вече ще е късно, и да го заколя тогава, каква файда?... И тъй ми се изплака приятелят Жабарски, после пихме до късно, просветна ни през очите, или по-скоро мъглата затъмни мъката; на раздяла той ми даде името на гадината, каза в коя сладкарница висял - моля ви се, сладкарница, с тортички и пастички и вермутче чинцано; а аз му обещах да убия мръсника, тъй като никой не може да направи връзка между мене и него и ще ме хванат на куково лято.

Речено-сторено. За жалост не бях убивал човек и хич не ме влечеше да започвам отсега. Виненият героизъм се бе изпарил; останала бе омразата, дори се бе удвоила, защото решението, съвсем ясно снощи, вече бе неприемливо. Рижото момченце ми бе пред очите, някой шепнеше мръсотии в ухото му и аз ги чувах. Отвратителни, гадни, жалки.

Надвечер взех една отвертка и отидох в сладкарницата.

Веднага познах изрода; тия същества не можеш да ги сбъркаш. Четеше някакво списание и смучеше млечен шейк. Поръчах кафе и коняк и нехайно зазяпах през витрината, ама с периферното зрение наблюдавах обречения. Сотир детектива. Сотир - тайнствения отмъстител. Но отвътре ми кипеше. Когато мразиш по принцип, е едно, а друго е, когато виждаш омразния субект пред себе си да лиже шейк съвсем спокойно, с излъскана съвест.

После мръкна; излязох отвън и зачаках. Отвертката пареше в джоба ми. След малко излезе и той; заваля и дъжд, хората се разбягаха или напъхаха глави в яките си; никой не ми обръщаше внимание. Прекрасно време за убийство.

Стига, разбира се, да ставаш за убиец.

Гадината вървеше пред мене, не бързаше, заобикаляше внимателно локвите, сигурно си пазеше скъпите обувки. Тогава извърших най-жестокото насилие в живота си. Доближих го, ръгнах отвертката в гърба му и просъсках:

"Влизай тук и не се обръщай!".

Натиках го в един тъмен двор; не се противеше. Самият аз не съм слабак, доста як съм; но никога не бях използвал сила срещу човек. Ако изродът се противеше, може би щях да го пусна; но той покорно подпираше с корем стената. Може да ме смяташе за обирджия; но целият изтръпна, когато му казах:

"Сещаш ли се защо сме тук?". - Нищо не каза, значи се сещаше нещо. - "Е - продължих, - щом си наясно..."

Май че мушнах отвертката по-силничко. Той измуча нещо.

"Давам ти право на избор - казах. - Да те продупча ли сега или - втора възможност - никога повече да не стъпиш в този град?".

Той се позабави малко с отговора, после го изстреля:

"Ще се махна. Честна дума. Заминавам".

"Утре да те няма. И да не си посмял да звъниш на... момчетата". - Не се съмнявах, че има и други. Но изродът изписка:

"Няма други. Само той е! Кълна се! Аз знам, че не е редно, знам! Но го обичам! Това е! Не лъжа! За пръв път ми е!"

Блъснах го в стената, усетих как лицето му издра мазилката.

"Видя ли те още веднъж - казах бавно и отчетливо, за да проумее - просто умираш! И ще умреш много бавно и много трудно, запомни! Запомни ли?"

Той изскимтя утвърдително. Ще видим колко си запомнил, рекох и на прощаване блъснах още веднъж лицето му в стената. После се извърнах и тръгнах в дъжда. Нямаше да измие мръсотията от докосването; но в душата ми беше чисто. Чисто и празнично.

Обичал го.

Ти разбираш ли, Господи? Аз не мога.

Повече не го видяхме; но и с Жабарски нещата вече не бяха същите. Тайната ни тежеше, неизказаното ни разделяше. Разбира се, благодари ми; но повече не доведе момчето, а скоро и той самият взе да лови кекериците си на други места. Не го упреквам. Радвам се, че помогнах; но всъщност голямата полза беше за мене.

Видях как ефемерната, призрачна справедливост, подобно струйка вода може да заобиколи тежкия тромав камък на законността и да намери своята цел.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.10.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.