ВЯРА

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Вяра - това е убедеността в съществуването на нещо недоказуемо. В този смисъл понятието ми е близко и симпатично. Обичам да живея в недоказуем свят. Там тухлите и глупците са многократно по-малко. Но има и обратна страна при вярата - недоказуемите неща далеч не винаги са добри. И така идиотите могат сляпо да повярват във всякаква измама, провокация или просто глупост; и, бидейки идиоти, да я защитават убедено до последно. Вместо в Бога, вярват в комунизъм, да ми прости хартията за тази дума; вместо в любовта вярват във всеобщото братство и равенство и прочие подобни измишльотини на разни брадати комплексари. Сигурно на битово, семейно ниво пък вярват, че жена им никога, дори само на ум, не е пожелавала друг мъж.

Но това, последното, май е сред хубавите качества на вярата.

Вярата е първата от трите ипостаси на мъдростта; но мъдрата вяра, не ината и убедеността на глупеца. Вярата на глупците е донесла неизчислими вреди на човечеството; тя лесно придобива формата и мащаба на масова психоза, имайки предвид числения превес на глупавото население над нормалното. Обичайното зрелище от човешката история са две или повече армии, обзети от бясна омраза, да се стрелят, мушкат, секат, изгарят до пълно изтребление, само защото са повярвали в някаква лъжа. Всеки път, щом си представя подобни картини, съжалението ми към човешкия род застива на нулата. А кланицата продължава от Каин и Авел насам, и изгледите за промяна на нещата са мизерни.

Мощно оръжие е вярата, затова не трябва да се дава на умствено недораслите граждани. Тях вярата ги извращава и обезобразява, а също и те - нея; и обратно - вярата одухотворява и украсява умния човек. Да оставим, прочее, недостойните при техните телевизори и стадиони; и да вървим напред.

Вероятно някога вярата не е съществувала. Било е знание. Всички са знаели, че има Бог, както и сили на злото; не е имало нужда да вярват. Бог е бил навсякъде - страшен, безмилостен, всемогъщ; но също и ласкав, щедър, пълен с доброта и милост. Навсякъде са били и злите сили, макар и да се криели от Бога из тъмните места и гледали всячески да напакостят на хората, добитъка и реколтата. Бог и Сатана били във вечна борба, понякога Бог надвивал, друг път лукавият вземал превес, и така текли вековете от Сътворението накъм края на света. Вярата станала нужна по-късно; Бог бил изместен от човешкото съзнание, хората престанали да търсят присъствието Му, нямало постеля за Него в къщите им и хляб на масата им; не ровили земята и не ловували заедно с Него както преди; прадедите ни понякога се озъртали, но вече не го виждали и чували, скрил се обиденият Господ от безумното човешко общество и тогава някой си измежду човеците, наместо да призове всички да отворят очи и уши и да помолят за Божието присъствие, изрекъл: "Бог е невидим, недокосваем, непознаваем - но ние  в я р в а м е  в неговото съществуване".

Сигурно тогава Бог се е сгърчил от болка и е зарязал своите бивши любимци да се лутат в житейската пустиня - слепи и глухи, удавени в бездънната си глупост.

Ето как по своя произход вярата е просто един фалшив заместител на знанието. И даже Бог се е примирил с първенството на вярата пред знанието, щом свети Павел е рекъл: "Вяра нямате ли, нищо нямате".

Лично аз нямам нужда от вяра - поне в Бог. Аз знам, че той е с мене, вътре в мене и около мене; усещам го, както вятъра и топлината; а след като  з н а м, вярата е безсмислена. Вятърът, топлината, електричеството, миризмите, звуците - всички са невидими, но и детето знае за съществуването им; още повече е вярно това за Бог.

И все пак има многомилионна тълпа от клетници, лишени от сетивата за него.

Един такъв Тома, на име Рафаил, беше собственик на пивница "Ювенес дум сумус", близо до пристанището, където нощем си допиваше утайката на градския интелектуален елит. Всички дължаха пари на Рафаил, той нищо не записваше, помнеше като компютър и щом някой прехвърляше лимита, дето само Рафаил го определяше, биваше отрязван от благините на бара. Нещастникът опитваше да изпроси почерпка от другите, но те мигом ставаха твърди и недружелюбни - вересиите им също бяха на границата. И тъй негодникът биваше принуждаван да намери пари или да избере изгнанието - и почти винаги пари се намираха. Веднъж попитах Рафаил - след като благосклонно бе приел покаянието и парите на един оклюмал беглец: Ти май много вярваш в Господа, щом даваш толкова вересии. Никой ли не те завлича?

Глупав въпрос беше, но Рафаил, доволен от победата си, отвърна:

"В никакъв господ не вярвам аз. Разни господи и дяволи, дрън-дрън и тинтири-минтири. Аз вярвам в най-важното - човек е животно. Като овцата и козата например. Той трябва да живее в стадо. Ето вие, разните му там художници и прочие, вие сте стадо. Тук пашата ви харесва и аз съм ви пастирът. Никой друг в града няма да ви търпи цяла нощ да си веете брадите, да поркате без стотинка и да му трошите пианото. Само аз. Вие сте ми в кърпа вързани. За какво да вярвам в Господ, аз съм ви господа и всичко. Е, веднъж-дваж в годината някой избяга от стадото, изгори ме със стотина левчета; ама знаеш ли какво става с такива умници? Преди години един така изчезна, върна се след цяла петилетка, охранен, облечен, с пари в джоба, автомобил и една червена фльорца. Хвърли ми се на врата, плати си стария борч, черпи цяла нощ, изпонатръшка всички и после отиде в клозета и си преряза вените."

"А фльорцата?" - запитах, макар да знаех оттук-оттам тази история.

"Червенушката ли? - ухили се Рафаил. - Остана при мене, бедната. Нямаше къде да се приюти. Стоя една година, окраде касата и драсна нанякъде. Ама не съжалявам. Колкото и да беше откраднала, предварително си го изработи. Пито-платено".

Разчувстван от спомена, Рафаил наля по едно питие и заключи:

"Аз съм ви вярата, аз съм ви чобанинът. И господът, и свети Петър даже, с тефтерите за греховете. Щото вие сте уж горди, не молите Бога за нищо, сякаш сте сърдити гаджета; а при мене просите и плачете за една ракия. Тогава в кой господ вярвате, а? В господ Рафаил! И господ Рафаил ви обича като деца свои. Знаеш ли защо е кръстена кръчмата ми "Ювенес дум сумус"? За да пъди негодниците. Тъпаците не знаят какво значи и се плашат да влязат. Тук не ми трябват разни такива. Умирисват ми въздуха на тъпо".

И още много пъти сме си бъбрили с Рафаил за вярата и неверието, за нещата от живота и смъртта, а после дрънках на разбрицаното пиано любимите му вариации на "Очи чорние" и други достъпни за бездарието ми песнички; двама грешници, намерили своя прашасал рай в търбуха на пивница "Ювенес". Мястото, забранено за тъпаци.

Баба ме водеше на черква, за да ме направи вярващ. А аз от самото начало станах знаещ. И ето как. Бях седем-осемгодишен, когато паднах в бабините ръце и тя ме помъкна към черквата още първата неделя. Храмът беше претъпкан със старци, но баба ме изтика напред, литургията почна и се заех да изучавам обстановката - нищо не разбирах ни от песните, ни от четенето на свещеника, нито от странните ритуали; просто зяпах. Овехтелите икони, опушени и безжизнени; стените с почупените витражи, тавана с мухлясалите ангели - махленската черква крещеше от бедност и запустение. На всичко отгоре бе страшно студено, треперех в късите си панталонки и се сгушвах в полите на баба, но тя ме избутваше и ме щипеше, за да не шавам. Накрая всичко свърши, тикнаха ми един сух залък в устата и излязохме най-сетне на слънце в църковния двор. Опитах да се отскубна от бабината ръка, но тя ме стисна и отидохме при свещеника, който разтриваше очи пред пролетното слънце. Благослови детето, отче, рече баба: днес за пръв път е на черква, кръщението му не го броя. Я бре, Сотире, я целувай ръка на дядо поп!

Попът подаде спаружената си старческа ръка, аз протегнах врат и наврях лице в широкия зеленикавосив ръкав на расото му; миришеше някак тайнствено и неприятно. Затворих очи и я целунах, попът ме погали по стриганата глава, измърмори нещо неразбрано и отмина. Баба най-сетне ме пусна и потъна в рояка от други баби; аз обиколих черквата, зяпах мъхестите камъни на стените и плашех гущерчетата по тях; и по едно време се намерих пред вратата на опразнения храм и влязох.

Сега ми изглеждаше огромен. Падналата тишина кънтеше и запустението сякаш криеше тайни и добиваше смисъл. Иконите гледаха тъжно, но дружелюбно, горкият разпънат Христос не страдаше, а успокояваше. Освободен от човешкото присъствие, храмът бе друг; и друго го изпълваше. И в този миг нещо ласкаво, топло и добро ме обгърна; беше напълно физическо усещане, бащинска прегръдка, носеща спокойствие и увереност; и сила, каквато никое дете няма, сила на възрастен, на атлет и воин; и някаква недетска мъдрост; бях влязъл не само в света на възрастните, но и в друг свят, по-важен и значим, и бях приет в този свят и погален по главата, както преди малко от свещеника - но този път бях погален от Бога. Той ме прие и обеща да се грижи за мене; аз получих сила и подкрепа; и Той не поиска нищо от мене, и аз нищо не дадох и нищо не обещах; само примираше сърцето ми и криеше своята тайна - имах договор с Бога и всички детски страхове се изпариха. Бях вече Негово дете и Той ме пазеше. И оттогава - навярно до края. Нямам нужда от вяра. Аз  з н а я .

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.11.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.