ВЕЧНОСТ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Първата ми представа за вечността придобих от индианските книги в детството. Вечните ловни полета, безкрайните прерии, гъмжащи от дивеч, според индианската скала на ценностите бяха най-голямата награда за правилно изживения живот. Лично аз бих избрал забравата и небитието пред нуждата да трепя, дера, пека и ям бизони цяла вечност; но сигурно затова не съм индианец и не си буча перушина по главата. Господ си знае кого къде да сложи.

За повечето хора вечността е безкрайно много време. Лично аз я приемам като безвремие - отсъствие на време. Иначе всякаква вечност би била непоносима. Пък и липсата на край - или на страх от края - би променила фатално целия човешки род. То и сега нищо не му е наред, но тогава съвсем ще се изроди. Всички човешки богове и подопечните им свети отци обещават или вечен живот или - в огромния брой случаи - вечни мъки и така са отблъснали от вярата повече човеци, отколкото най-борбените атеисти. Нищо вечно няма и не може да има, светът е краен. Ако след смъртта си останеш да съществуваш като душа - самият аз вярвам в това - то нима тази душа ще бъде твоя досегашен Аз, с неговото съзнание, глупости и грехове? Не; те ще изчезнат, с тях ще изчезнеш и ти, тази душа едва ли ще броди из вечността, претоварена с твоите жалки и противни земни тегоби.

Немалко дами в романтичната си юност се опитваха да ме обвържат с взаимна клетва за вечна любов. Все им отказвах; не от срам да лъжа, а защото ми звучеше непрактично и глупаво. Те, милите, несъмнено са оценили моята прозорливост; една вечност, прекарана с мене, сигурно доста би ги изтормозила. Дори и ако любовта сияе докрай като розова зора над изсмуканите ни старчески тела. Да, сигурен съм - идеята да ви принадлежа до свършека на времето е изключително вредна за вашето здраве. Най-добре се вслушайте какво мисли мама по този въпрос. Майките имат вродена непоносимост към мене. С изключение на моята - тя ме смята само за безвреден непрокопсаник.

С такива понятия като вечност трябва да се борави предпазливо. Дори и брачната клетва мъдро е предвидила вратичка - докато смъртта ни раздели. Значи все пак in vitam aeternam ни очаква свобода, все едно дали сме в рая, или в пъкъла.

Докосвал съм се до вечността - или тъй ми се е струвало - няколко пъти. Първото е чрез музиката. Твърде нарядко, но музиката ме е отнасяла точно в безвремието или вечността. При това различни видове музика - някоя симфония, някое танго, приглушен блус; и внезапно сработва магията, светът се изгубва, изпадаш в Нищото и изумен откриваш колко наситено е то със смисли и значения. Нищото съдържа вечността и тя съдържа Нищото; те са едно и също, част от Логоса, от Божията мисъл или Божията същност; началото и края заедно. Това е капка блаженство, сигурност, топлина, любов - и в нея, невидим и неподозиран, съществуваш ти. Музиката е посредник на вашата среща, вълшебната парола, отключила тайнството. Мигове продължава това докосване, нищожни секунди; но ти вече си друг. Вече си посветен - не в тайните, защото те са непостижими за човека; но си надникнал през прозорчето на тайния свят.

Другото докосване беше когато четях поезия. Не всяка, разбира се. Избягвах разказвателната поезия; тя, дори когато се опитва да докосне вечността, само я регистрира и обяснява. Не; аз търсех скъпата на думи, дестилирана и пречистена поезия, пълна с недоизказани синкопи - понякога в пространството между стиховете полъхваше вечността. Не вярвам някой да е усетил дъха й, когато я рецитирах; магията изчезваше, гласът я руши; въпреки това често вземах думата - на маса, разбира се, и опитвах да внуша на замаяните сътрапезници силата на отсъстващото между думите.

Поезията, заедно с вечността, обитава празното пространство зад стиховете; но само малцина посветени знаят това.

В тия мигове на докосване до вечността си спомнях за заклинанието на леля Марго - и наистина бях щастлив. И не само щастлив - усещах се обречен на щастие, избраник сред хиляди клетници, лишени от Божията благосклонност.

Спомням си кога за пръв път бракониерствах в едно затънтено блато. Беше хладна нощ, с четвъртинка луна и облаци комари; аз пълзях с надувната лодка из тръстиките, където бях хвърлил мрежа. Сърцето ми се преобръщаше от вълнение, ловна тръпка и лудо нетърпение; намерих мрежата и бавно започнах да я прехвърлям в лодката. И ето - блатото оживя, натежа, размърда се, заскача в ръцете ми; на оскъдната луна се показаха бледите, заоблени риби, обсипани с искрящи гроздове вода; плискаха, мятаха се, плющяха, но аз бях по-силен, бях ги надхитрил, впримчил и победил; и някаква праисторическа страст пламна в мене, заедно с гордостта и първичната радост. Така героите от любимите ми древни митове са побеждавали всякакви чудовища; и несъмнено зад мене помагаха някои козлобради божества, беше им забавно, включили се бяха в играта ми и залагаха, и печелеха от моя успех. Една по една скачаха рибите в лодката ми и притихваха, предаваха се; шарани и амури, извлечени от корема на блатото, от царството им, за да ги превърна в храна и вино, в удовлетворение и спокойствие. Веднага бях разбрал - занапред това ще е мой занаят; не заради рибите, а заради щастието. Бях станал част от първичен, забравен свят, където вечността е доловима, обитаваше долините, реките, пещерите; можеше да се вдиша, осезаема бе като въздуха; и дивакът, заселен в мене, имаше сетива за нея.

Дума бях дал на леля Марго и за нищо на света нямаше да изпусна това неочаквано щастие; улових го, сграбчих го като риба и никога вече не го изтървах.

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 05.11.2015
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.