Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СРАМ

Коста Радев

web | Речник на глупавите думи

Има безброй поводи за срам в биографията ми. Ако наистина река да се засрамя, трябва просто да умра от срам.

Младите години изобилстват от капитални глупости; вършим ги ежедневно и безгрижно; и ако някой ден съжаляваме, прощаваме си великодушно - какво толкова, глупостите на младостта. Те не натрупват срам в душите ни, а би трябвало - защото младият глупак, който сме били, едва ли внезапно се е трансформирал във възрастен мъдрец.

Срамът би трябвало да ни предпазва от многократното повтаряне на собствените ни глупости - но това е предимно на теория. Напротив - ако някой непрекъснато върши едни и същи грешки, обявяваме го за човек с характер и се замисляме дали всъщност не е прав. А когато самите ние вършим това, забравяме да погледнем през рамо назад и да се поучим от шамарите на живота; напротив, намираме сума оправдания за идиотския си инат, наречен от самите нас право на собствено мнение. А малко срам би дошъл съвсем на място; но човек мрази чувството за срам повече от всички останали негативни чувства и затова изпитва сладка радост, когато успее да засрами ближния си.

Веднъж получих едно странно писмо.

Сотире,

не бих ти писала, но много бих искала да се засрамиш поне малко, затова ти пиша. Мислиш ли как се чувствам вече трета година, щом погледна мъжа си в очите? И това е само защото ти ми се изпречи на пътя и се правеше на недостъпен. Като си помисля, че изневерих най-гадно на този добър човек, инженер, толкова ме е срам, а изобщо не съм виновна! Сигурно си ми сипал нещо в чашата, простак такъв!

Това бе съдържанието на писъмцето. Нямаше подпис, нито адрес, а в споменната ми банка не фигурираше жена с нейния проблем. С удоволствие бих се засрамил, ако с това ще облекча срама й; но как да се засрамя от нерегистрирано прелюбодеяние? Не отричах възможността да съм - или по-точно - да сме го извършили, защото прелюбодеянието е дело на поне двама души; но при пълна липса на запаметени факти и подробности просто отказах да се срамувам безпричинно, въпреки съчувствието ми към непознатия инженер.

А иначе поводи за срам колкото щеш. Животът ни е гердан от постъпки за срамуване и трябва винаги да виси на шията, за да напомня и предупреждава. Срамувам се от безбройните случаи, когато съм изтърсвал някоя глупост; обикновено те потъват в морето от глупости, наречено общуване, и никой не ги забелязва; но аз ги помня. Помня как, седем-осемгодишен вече, исках да впечатля едно момиченце и на училищното тържество седнах на пианото и засвирих "Für Elise" - фалшиво, с десетки грешки, абсолютно несръчно - просто не бях го научил, но желанието да се покажа бе притъпило и без това зародишното ми чувство за самопреценка. Най-обидно беше снизходителното ръкопляскане след моето левашко изпълнение, докато се кланях глупаво и търсех в шарената тълпа очите на момиченцето... как ли се казваше? Помня как една нощ полицай биеше някакво момче на улицата, а аз хлътнах в пресечката и заобиколих; после обяснявах сам на себе си: Бях пил, не биваше да се замесвам и други такива глупави оправдания; но срамът ме хващаше за гушата всеки път, когато си спомнех - и досега, и докрай. И всеки път, когато съм се оказвал глупак, страхливец, или негодник, този срам изскачаше иззад мене и стискаше гърлото ми; но както се получава при срамните постъпки, вече е късно да ги поправяш, можеш само да ги нанижеш в гердана при другите, за да ти парят и бодат на шията.

Вероятно моята чувствителност към чувството на срам е резултат от мамината възпитателна система. Накратко обобщена, системата гласеше "Страх от Бога и срам от хората", това бяха първичните добродетели, определящи характера на детето и бъдещия му път сред обществото. Изглежда мама бе успяла донякъде, макар и в своеобразна интерпретация. Страх от Бога не придобих, но отворих сърцето си за Него и оттогава Той ме наблюдава свъсено и мълчаливо, като строг баща и понякога дори посяга към пръчката. Що се отнася до хората, нямам чак такива срамни тайни за криене. Моят срам е лично мой и незначителен за обществото; но пред себе си се срамувам много повече и по-безпощадно, отколкото пред хорския съд. Но има и друго - особено задоволство, задето се срамувам от безвредните си глупости, а не ме измъчва вина заради възможни сериозни прегрешения; значи, просто съм поносим глупчо, а не окаяник, затънал до ушите в грехове.

Внезапно съдбата, тази моя мила майчица-закрилница, ми подари едно незабравимо удоволствие. Видях с очите си как леля Марго, стоманената жена, пламна цялата от момински срам, чак очите й се насълзиха. Изпълних се с блаженство и на практика изпълних заръката й - непременно да бъда щастлив. Беше събота, отидох на свиждане в лудницата и те бяха там, влюбените гълъбчета, в любимата си беседка; но сега не избягах, а нахално седнах при тях, те излязоха от унеса си, вкопчиха се още по-здраво, сякаш с правата на роднина идвах да ги откъсна от обятията им. Емануил се вцепени, а Марго почервеня и сведе поглед към скута си, в оплетените им пръсти, и трябваше да призова целия си такт и възпитание да не се разкикотя.

После Емануил събра кураж и каза с чужд, несигурен гласец: "Ами виждаш, това е положението". А Марго, родната ми срамежлива леля, потвърди с кимване: да, несъмнено това беше положението.

"Е, де, няма нищо срамно - успокоих ги. - Вече сте големи, знаете какво правите".

И скришом измъкнах тайната бутилка от плодов сок, където шестгодишно уиски копнееше да излезе на свобода.

Изпихме я - изненадващите събития изсушават гърлата като пустинен вятър - и тогава Емануил ме попита небрежно как да проверим дали лудите имат право да се женят; а аз отвърнах мъдро:

"Ами как иначе? Всъщност единствено лудите го правят".

Да, луди бяха. Само лудите могат да бъдат толкова сияйно щастливи.

Радвах се за тях, най-близките ми хора; но и твърде неприятен бе страхът да не ги губя и двамата едновременно, както бяха прилепнали един в друг.

 

 

© Коста Радев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 03.08.2016С
Коста Радев. Речник на глупавите думи.. Варна: LiterNet, 2015-2016.