|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СРАМКоста Радев web | Речник на глупавите думи Има безброй поводи за срам в биографията ми. Ако наистина река да се засрамя, трябва просто да умра от срам. Младите години изобилстват от капитални глупости; вършим ги ежедневно и безгрижно; и ако някой ден съжаляваме, прощаваме си великодушно - какво толкова, глупостите на младостта. Те не натрупват срам в душите ни, а би трябвало - защото младият глупак, който сме били, едва ли внезапно се е трансформирал във възрастен мъдрец. Срамът би трябвало да ни предпазва от многократното повтаряне на собствените ни глупости - но това е предимно на теория. Напротив - ако някой непрекъснато върши едни и същи грешки, обявяваме го за човек с характер и се замисляме дали всъщност не е прав. А когато самите ние вършим това, забравяме да погледнем през рамо назад и да се поучим от шамарите на живота; напротив, намираме сума оправдания за идиотския си инат, наречен от самите нас право на собствено мнение. А малко срам би дошъл съвсем на място; но човек мрази чувството за срам повече от всички останали негативни чувства и затова изпитва сладка радост, когато успее да засрами ближния си. Веднъж получих едно странно писмо.
Това бе съдържанието на писъмцето. Нямаше подпис, нито адрес, а в споменната ми банка не фигурираше жена с нейния проблем. С удоволствие бих се засрамил, ако с това ще облекча срама й; но как да се засрамя от нерегистрирано прелюбодеяние? Не отричах възможността да съм - или по-точно - да сме го извършили, защото прелюбодеянието е дело на поне двама души; но при пълна липса на запаметени факти и подробности просто отказах да се срамувам безпричинно, въпреки съчувствието ми към непознатия инженер. А иначе поводи за срам колкото щеш. Животът ни е гердан от постъпки за срамуване и трябва винаги да виси на шията, за да напомня и предупреждава. Срамувам се от безбройните случаи, когато съм изтърсвал някоя глупост; обикновено те потъват в морето от глупости, наречено общуване, и никой не ги забелязва; но аз ги помня. Помня как, седем-осемгодишен вече, исках да впечатля едно момиченце и на училищното тържество седнах на пианото и засвирих "Für Elise" - фалшиво, с десетки грешки, абсолютно несръчно - просто не бях го научил, но желанието да се покажа бе притъпило и без това зародишното ми чувство за самопреценка. Най-обидно беше снизходителното ръкопляскане след моето левашко изпълнение, докато се кланях глупаво и търсех в шарената тълпа очите на момиченцето... как ли се казваше? Помня как една нощ полицай биеше някакво момче на улицата, а аз хлътнах в пресечката и заобиколих; после обяснявах сам на себе си: Бях пил, не биваше да се замесвам и други такива глупави оправдания; но срамът ме хващаше за гушата всеки път, когато си спомнех - и досега, и докрай. И всеки път, когато съм се оказвал глупак, страхливец, или негодник, този срам изскачаше иззад мене и стискаше гърлото ми; но както се получава при срамните постъпки, вече е късно да ги поправяш, можеш само да ги нанижеш в гердана при другите, за да ти парят и бодат на шията. Вероятно моята чувствителност към чувството на срам е резултат от мамината възпитателна система. Накратко обобщена, системата гласеше "Страх от Бога и срам от хората", това бяха първичните добродетели, определящи характера на детето и бъдещия му път сред обществото. Изглежда мама бе успяла донякъде, макар и в своеобразна интерпретация. Страх от Бога не придобих, но отворих сърцето си за Него и оттогава Той ме наблюдава свъсено и мълчаливо, като строг баща и понякога дори посяга към пръчката. Що се отнася до хората, нямам чак такива срамни тайни за криене. Моят срам е лично мой и незначителен за обществото; но пред себе си се срамувам много повече и по-безпощадно, отколкото пред хорския съд. Но има и друго - особено задоволство, задето се срамувам от безвредните си глупости, а не ме измъчва вина заради възможни сериозни прегрешения; значи, просто съм поносим глупчо, а не окаяник, затънал до ушите в грехове. Внезапно съдбата, тази моя мила майчица-закрилница, ми подари едно незабравимо удоволствие. Видях с очите си как леля Марго, стоманената жена, пламна цялата от момински срам, чак очите й се насълзиха. Изпълних се с блаженство и на практика изпълних заръката й - непременно да бъда щастлив. Беше събота, отидох на свиждане в лудницата и те бяха там, влюбените гълъбчета, в любимата си беседка; но сега не избягах, а нахално седнах при тях, те излязоха от унеса си, вкопчиха се още по-здраво, сякаш с правата на роднина идвах да ги откъсна от обятията им. Емануил се вцепени, а Марго почервеня и сведе поглед към скута си, в оплетените им пръсти, и трябваше да призова целия си такт и възпитание да не се разкикотя. После Емануил събра кураж и каза с чужд, несигурен гласец: "Ами виждаш, това е положението". А Марго, родната ми срамежлива леля, потвърди с кимване: да, несъмнено това беше положението. "Е, де, няма нищо срамно - успокоих ги. - Вече сте големи, знаете какво правите". И скришом измъкнах тайната бутилка от плодов сок, където шестгодишно уиски копнееше да излезе на свобода. Изпихме я - изненадващите събития изсушават гърлата като пустинен вятър - и тогава Емануил ме попита небрежно как да проверим дали лудите имат право да се женят; а аз отвърнах мъдро: "Ами как иначе? Всъщност единствено лудите го правят". Да, луди бяха. Само лудите могат да бъдат толкова сияйно щастливи. Радвах се за тях, най-близките ми хора; но и твърде неприятен бе страхът да не ги губя и двамата едновременно, както бяха прилепнали един в друг.
© Коста Радев |